18.12.2016 г.

Madonna Woman of The Year Full Speech | Billboard Women in Music 2016




Невероятна реч, която заслужава да бъде слушана и осмисляна както от позициите на ораторското изкуство, а така също и от позициите на философията на толерантността, защото поставя въпроса за равенството и по-точно неравенството между половете.

12.09.2016 г.

Реч на Иво Андрич пред Шведската академия на науките

Подготвена и прознесена преди повече от 50 години тази реч заслужава внимание и в днешните бурни за Балканите времена.
Българският превод може да се види тук:

10.04.2016 г.

Оригиналното писмо на индианеца

Писмото на един индиански баща до учителя на неговото индианско дете

Писмото е написано от Робърт Лейк, професор в училището в Спокейн, Вашингтон, САЩ. Авторът е индианец по рождение, израснал в племето Чероки.

Уважаеми учителю,
Бих искал да ви представя моя син Вълкът – Вятър.
Вие вероятно бихте го нарекли типично индианско дете. Той е роден и израснал в резерват. Има черна коса, кафяви очи и лице с цвят на маслина. Както и много други индиански деца той е тих и стеснителен в класната стая. Сега е едва на 5 години и аз наистина не разбирам защо вече сте го определили като “изоставащ ученик”.
Дори и на тази възраст, той вече е преминал през много повече обучения, от колкото неговите връстници в Западното общество. Вълкът – Вятър бе постоянно със своята майка и я придружаваше навсякъде. Ходеше заедно с нея на брега на океана на изгрев слънце, когато тя изричаше своите молитви. Придружаваше своите чичовци по време на риболова и слушаше възрастните, докато разказваха племенните легенди за възникването на света. Присъствал е на свещенния танц на Бялата Сърна на своето племе и е много добре запознат с различни култури и вярвания. Имал е хиляди възможности да наблюдава мен, своите вуйчовци и магьосника на племето как събират различни по цвят пера и пеят песни докато се приготвят за свещенни танци и ритуали. Вълкът – Вятър е лекуван по двадесет различни начина от племенни лекари от Аляска до Аризона и в Ню Йорк до Калифорния. Участвал е в повече от двадесет свещенни ритуала за очистване на разума, душата и тялото и е общувал с хора, които изповядват различни религии – Протестанти, Католици, Будисти, и Ламаисти. Както сигурно се досещате, едно дете има нужда от време, за да усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания. Може би това Ви кара да си мислите, че моето индианско дете е “изоставащ ученик”.
Неговата майка, а също и лелите му са го учели да смята и да познава числата докато подбират различни материали, необходими за направата на кошниците на племето.Той научи първите си числа, докато помагаше на мен, своя баща, да подготвям камъните за специалните церемонии – седем камъка за Лечителска Церемония и тринадесет за Церемонията на Слънцето.
Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към него! Ще му отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за него неща.
Вълкът – Вятърът не е “културно ощетен”, той просто е “културно различен”.
Ако го попитате колко месеца има в една година, той вероятно ще Ви каже 13. Това е така, защото хората в нашето племе са го учили, че в една година има 13 пълни луни.
За него може би е трудно да напише името си на къс хартия, но той може да го произнесе на няколко различни индиански диалекта. Сигурно ще се съгласите с мен, че всички тези влияние взети заедно го правят някак тих и стеснителен в клас.
Докато Вие се опитвате да му предадете новите си методи, той може би гледа замечтано през прозореца. Това е така, защото той е научен да наблюдава и изучава промените в природата. За него е наистина трудно да се пренесе в класната стая докато листата се осветяват в ярки цветове, а птиците отлитат на юг. Той инстиктивно знае, че по това време на годината би трябвало да е със своето племе на полето. Сега той се разкъсва между два свята – две различни културни системи.
И така, уважаеми Учителю, бих искал да Ви представя моя син Вълкът – Вятър, който в края на краищата не е “типично” индианско дете. Той носи в себе си културата и мъдростта на много, много поколения и познанията на своите майка, баба, баща и магосниците на своето племе. Бих искал моето дете да успее в училището и в живота. Не бих искал то да стане неудачник или самотен отшелник, а още по малко да потъне в наркотици и алкохол, защото се чуства неприет или отпъден. Искам синът ми да се гордее със своето богато наследство и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем.
За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!
Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моя син.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.

Вариант № 17 на писмото на индианеца

ЗДРАВЕЙТЕ,
господин учител!
Бих искала да Ви запозная малко с дъщеря ми, понеже е доста вероятно тя да е малко по-различна от връстниците си тук.
Така се случи, че се наложи да се преместим в Едирне от Пловдив, където детето ми учеше до 3-ти клас. От всичкото нагоре тя е от руски произход. Но не мисля, че това ще е някаква пречка, тъй като знанието на двата езика (руски и български) до сега само й помагаше в изучаването на трети (английски). Ще съм Ви признателна, ако ще бъдете малко по-снизходителни през първата година, та да може да понаучи езика – тя вече познава основните изрази и доста думи, така че ще се справи бързо.
Искам да Ви кажа, че въпреки трудностите, които ни очакват тук, много се зарадвахме, че поне едно от децата ни ще завърши образованието си в Турция. Приятелката ми разправяше много за турското образование и вече от 5 години живее тук. От нея научихме, че има голям избор на държавните училища, в които децата могат да се обучават съвсем безплатно (включително и учебници през цялото време на обучението) чак до университета. Дъщеря ми е много щастлива, че сега ще може да съчетава мечтаното образование в областта на изкуствата с художествена гимнастика. Също така е много важно, че цяла една година преподаването ще се води на чужд (не турски) език. Може би ще й е малко трудно да свикне с униформите, понеже в България те не са задължителни, но тя е свикнала на дисциплина и няма да ви създава проблеми. Много е важно, че учителите тук са предимно млади, а най-вече не са само жени - така детето ще придобие по-правилната представа за живота.
Не би трябвало да има проблеми и в отношението на религиозните възгледи. Думите на премиера ви Ахмет Давутоглу обещават свобода в избора на начина на обличане: „Всеки може да живее живота си така, както желае. Ние решихме да преминем към един по-либерален подход в образованието...” Освен това основните принципи на исляма и христианство са едни и същи, което ще помогне за бърза адаптация. Задължителното религиозно обучение вероятно ще й се стори странно в началото, но понеже тя е възпитавана в духа на вярата в един Бог, ще свикне и ще приеме нещата бързо. Това е особено важно във връзката с набиращите сила радикални течения и събитията в Сирия и Ирак.
Ще останете изненадани, че няма да имате никакъв проблем с нея относно социалните мрежи, селфита и др. подобни (тъй като знам, че в турските училища това е ограничено) - тя е свикнала с живото общуване, бързо завързва приятелства, най-вече израсна в голямо семейство, по което прилича на повечето деца тук. Сигурна съм, че лесно ще намери нови приятели. Може би ще е доста изненадващо за нея, че на всяко дете в училище се полага личен компютър...., но като всяко съвременно дете тя и с това ще свикне, макар че вкъщи има само личен таблет.
Дъщеря ми е родена в България, но въпреки това обича историческата си родина - Русия, празнуваме вкъщи нашите празници, но и българските също, готвим руските ястия, но и българските също, а що се отнася до музика – слушаме абсолютно всякаква. Мисля, че успях да възпитая у децата си уважение към чуждата култура, към чуждия мироглед, но също така децата ми помнят и корените си...Дъщеря ми е отворена към новото, макар понякога ще й бъде сложно на битово ниво, но се надявам на вашето разбиране и помощ.
С уважение, майката 

Изготвил: Светлана Кузягина




Вариант № 16 на писмото на индианеца

Писмо от майка рускиня, женена за българин, чието дете учи в Китай

Уважаеми учителю,
Бих искала да Ви представя дъщеря си – Екатерина. Това е европейското име на момичето, което познавате като Кайдзя.
За Вас тя вероятно е типичното западно дете – бяла, светлокоса, с големи очи, твърде различна в реакциите си от децата, с които сте свикнали да работите. Като повечето западни деца, попаднали в класната стая в Китай, Екатерина трудно се вписва в учебната среда. Рядко общува със съучениците си. За учителите и китайските си връстници, свикнали на определен ред и дисциплина, тя е твърде невъздържана, шумна, спонтанна в отговорите си, вечно задаваща неподходящи въпроси и изоставаща с учебния материал. Едва на 7 години, вече е определяна като „лош ученик”.
Макар да е само на 7 години, Екатерина е преминала през много повече обучения от съучениците си. Като дете от смесен брак, тя познава две различни култури – моята – руската и тази на баща си - българската. Отраснала е с песните, приказките и езика на Русия и България. Получила е знания за света така, както европейците го виждат. Учила се е на числата и знаците за тях от бабите си, затова, когато иска да покаже 5, вдига 5 пръста, не свива ръка в юмрук. Тя е темпераментно дете, носещо в себе си по малко от руската душа, балканската кръв и европейския светоглед. Живяла е на различни места, срещала се е с различни хора. Животът в Китай е поредното ново нещо. Свикнала е да бъде любопитна и отворена за света покрай нея – затова е много по-шумна в клас, затова задава много повече въпроси. Тя разбира дисциплината и послушанието по друг начин. Екатерина е израснала в среда, където да бъдеш самостоятелен, да търсиш и да откриваш е високо ценено, затова често негодува, когато бива поучавана от учителите и възрастните. Затова понякога остро приема официалните училищни заповеди да се облича по-дебело, да пие гореща вода, да изчаква възрастните да изберат вместо нея, да предаде джобните си на класния. Уважаеми учителю, когато преподавате урок и тя Ви пита „А защо е така?” или „Защо се прави това?”, Екатерина не иска да покаже неуважение или да Ви оскърби, а просто търси причините и мотивите. Като носители на култури, в които важното при ученето е да разбереш принципа, а не да запомниш и възпроизведеш цялата информация, ние очакваме от нея точно това. Да, тя едва ли ще постигне резултатите на китайските си съученици – да наизустява само за час уроците без грешка, да дава отговор на задачите, още преди да е започнала да ги решава, но ще Ви бъдем благодарни, ако с Ваша помощ запази любознателността си и продължи да търси. Да, тя не може да изпише с йероглифи името си, но може да го каже на няколко езика. Може би не е достатъчно търпелива да пише с часове един йероглиф, докато постигне съвършенство, но е любопитна и с удоволствие ще научи историята му. И не приемайте като незнание, когато Ви каже, че Нова година настъпва на 1 януари, че има две Коледи – на 25 декември и на 6 януари или че самата тя е на 6 години и е зодия лъв, а не кон. За нея, като европейка, Нова година наистина настъпва на 1 януари. В нашето семейство празнуваме две Коледи – според българската традиция на 25 декември, а според руската на 6 януари. И, да, за нас тя наистина е на 6 години, защото броим възрастта от деня, в който се е родила. Тя възприема себе се като лъв, а не като кон, според западния зодиак.
За Екатерина животът в Китай е нов етап и тя има нужда от време да свикне със средата, да осмисли новата култура, новите ценности и да ги пречупи през себе си. Както сигурно се досещате, едно дете има нужда от време, за да усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания. Човек не може, а и не трябва изведнъж да възприеме напълно другата култура и да се откаже от себе си. Може би това Ви кара да си мислите, че моето дете е “лош ученик”.
Като знаете всичко това, може би ще разберете защо Екатерина нарушава спокойствието и реда в класната стая, защо показва лоши резултати, когато я изпитвате. Моля Ви бъдете търпелив към нея! Ще й отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за нея неща.
Екатерина е “културно различна” и това не трябва да е повод да бъде възприемана като „некултурна” .
Сигурно ще се съгласите с мен, че сблъсъкът на толкова култури, запознанството със съучениците, за които тя е „новата” и „различната”, я правят шумна, невъздържана и понякога необщителна в клас.
Докато Вие се опитвате да я накарате да запомни наизуст отговорите на задачата, тя може би гледа привидно безцелно нанякъде, а се опитва да я реши наум. Докато давате инструкции на децата какво трябва да правят в свободното си време, тя може би мечтае да прекара това свободно време навън в игри с приятелите си, от които я отделя огромно разстояние. Сега тя се разкъсва между различните култури и светове, на които принадлежи и повече от всичко има нужда от подкрепа и разбиране.
Уважаеми учителю, мечтая детето ми да стане успешна личност, която да се чувства добре навсякъде по света. Искам да бъде добра ученичка, не според европейските или китайските критерии, а според своите нужди. Не искам да бъде отхвърляна или да приеме етикета „лош ученик”, което да я превърне в отшелник. Не искам да изгуби способността и желанието да задава въпроси „Защо?”, „Как? ” и „От къде?”. Искам да съхрани и да бъде носител на най-доброто от всички култури, с които се срещне. Искам да бъде приспособима и да се чувства на мястото си във всеки от световете, на които принадлежи. За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!
Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на дъщеря ми.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.

Елица Миланова

Вариант № 15 на писмото на индианеца

Задача: дете с майка българка и баща турчин във Владивосток.
Писмо:
Уважаеми учителю,
Бих искала да ви представя моя син Петър.
За вас, може би, той е едно обикновено българско дете, което не разбира и не говори на езика ви, но той се учи много бързо. Той е с кестенява коса, пъстро-зелени очи и топла усмивка.Той е роден в малко българско градче, където нямаше чужденци и външни хора. Никога не е живял в толкова голям град,с толкова много непознати хора и не е учил в толкова голямо училище. Все още му е трудно в новата среда. За него всичко е ново, странно и дори страшно...та той е едва на 7 години, а вече живее в друга страна.
Макар на 7 години той вече се е срещал с две много различни култури: аз (майка му) съм българка ,а баща му е от турски произход. Той е свикнал да бъде различен, да разпознава културните различия, обичаи и традиции. Освен това той говори добре и на двата езика, затова не се съмнявам, че с лекота ще научи и руския език. Когато живеехме в България, той се чувстваше различен, заради произхода си, тук той отново се чувства различен заради произхода си. Затова му е нужно повече време да се адаптира.
Моля ви, не го причислявайте към изоставащите ученици, защото той може да напредва бързо, но все още е под стрес от новата обстановка и хората. Нашите езици са сходни, но и същевременно много различни, той разбира бегло, но поне се опитва. Освен това за него е много стресиращо когато го наричате „Петя“. В България така се обръщаме към жена на име Петя, той се чувства странно, че се обръщате към него като към момиче, което допълнително го кара да се затвори вътре в себе си.
Моля ви, да помогнете на детето ми да се справи с трудностите в училищната среда, до колкото е възможно, защото искам той да получи едно добро ниво на образование, което съм сигурна, че можете да му предоставите. Ние неговите родители всеки ден работим с него, помагаме му да се социализира, да приеме новия си живот, помагаме му да опознае света и го учим да бъде добър човек, но без вашата помощ това не би било успешно.
Благодаря Ви, Уважаеми учителю!
Диляна Андонова

Вариант № 14 на писмото на индианеца

Уважаеми г-н Ернандес,
Представям Ви моя син Луи, на 6 додини, роден и израстнал в Париж. Той е изключително будно и любознателно дете, увлечено от космоса и подводния свят. В желанието си да го запозная с разнообразието по света, с една екзотична и приветлива култура, както и да му покажа, че границите на една държава не бива да бъдат пречка за мечтите, аз го записах във Вашето училище в слънчева Испания.
Като французойка и в ролята си на майка, аз съм наясно, че културите на нашите страни имат различия – факт, който ме тревожи. Ние с Луи произхождаме от страна, в която етническото разнообразие е наистина огромно и то се усеща от „богатите цветове” на предградията ни, кипящия туристически живот, вдъхновяващите аромати, които безбройните екзотични храни разпръскват из малките улички, песните на какви ли не езици, които се леят по площадите и т.н. Испания също е извор на различни култури и културни ценности, но аз като родител и чужденка за вашата страна, не зная дали чужденецът ще бъде приет с отворени обятия, а не като натрапник.
Опасенията ми са свързани и с това дали Луи е приет от всички деца в класа си. Той е възпитан на уважение към останалите, най-вече към учителите и по-възрастните от него хора. Аз го наблюдавам, без разбира се да го ограничавам, и смятам, че начина, по който той се отнася и общува с другите деца, е достоен за едно малко и добре възпитано момче, дошло в непозната страна и училищна среда.
Детето ми е най-важно за мен и го уча на това да поставя себе си в центъра на нещата, защото именно ние сме „виновници” за щастието си, нали така? Едновременно с това, той отлично знае, че трябва да спазва правилата, установени в училищната институция. Правила, които според мен трябва да бъдат еднакви какво за чуждестранните деца, така и за местните. Също така, Луи е възпитан да отстоява собственото си мнение, както и да се стреми непрестанно към усъвършенстване на знанията и уменията си, защото това е ключът към запазване на самоуважението пред самия себе си.
Като всеки загрижен родител и аз не искам да излагам детето си на тревога, ситуацията с преместването в нова страна и смяната на приятелската и училищна среда, и без друго е стресираща за него. Той не е свикнал да се адаптира към непознати ситуации. Ето затова предпочитам да Видя от ваша страна структуриран метод на работа и преподаване спрямо моето дете, както и ограничаване на иновативните подходи, които биха могли да го накарат да излезе извън зоната си на комфорт.
Луи е свикнал да расте в хармонизирана социална атмосфера заедно с другите деца в обкръжението си. Възпитавала съм го на скромност и толерантност, както и на това, че той и останалите хора, трябва да зачитат чувствата му. За него - да потърсиш помощ от другите, не е нещо необичайно, странно или недостойно. Показвала съм му, че за всеки проблем се намира решение, стига той да бъде разгледан и обсъден внимателно. Считам, че това не е никак неестествено и непознато за Вашата страна, тъй като съм запозната, че и в Испания толерантността е сред най-характерните морални черти.
Въпреки все още недостатъчно задълбочените си познания по история и култура на Франция, уча детето си да бъде гордо с националността си и никога да не се срамува от произхода си. Вярвам, че едно от сходствата на двете ни страни е именно гордостта с историята и културите ни, което може силно да допринесе за сближаването на децата, както и на учителския колектив с моето дете. Силно се надявам на положителни резултати в най-скоро бъдеще, породени както от моите, така и от Вашите усилия.
Тъй като това е още една от ценностите, в които нашите страни силно си приличат, очаквам от Вас като учител да насочите вниманието си в посока повишаване чувството на свобода на Луи. Зная, че за испанците днес е също толкова важно, колкото и за французите, да намират щастие в свободата си да контролират живота си. Разбира се, това не може да се очаква от едно дете, но може би Вие като негов учител, както и като учител на всички деца, които са ви поверени, бихте могли да им показвате, че щастието се крие дори в малките неща от ежедневието, в приятелите и т.н.
Надявам се съвместната ни работа по възпитаването на малкия Луи да му даде смелостта и увереността, които са му нужни, за да може в бъдеще да опознае и други култури, също толкова разнообразни и пъстри като френската и испанската.
Десислава Градева

Вариант № 13 на писмото на индианеца

Уважаеми учителю,
Пише Ви майката на един от Вашите ученици. Бих искала да Ви представя моя син – Денислав. Той е роден и е израснал в Източна Европа, в малка държава, наречена България. Има кестенява коса и кафяви очи. Предполагам, че както и много други деца, дошли от чужбина, той е тих и стеснителен в класната стая. Сега е едва на 6 години и аз наистина не разбирам защо вече сте го определили като “изоставащ ученик”.
Дори и на тази възраст, считам, че той е толкова самостоятелен, колкото и децата, израснали в западното общество, благодарение на английското възпитание на баща му г-н Смит. Денислав спи в отделна стая, откакто навърши 1 година и 3 месеца. Стана батко за първи път, когато беше на 1 година и 5 месеца. Много е грижовен към своите сестрички – защитава по-голямата и забавлява и се грижи за по-малката. Помага много в домашните задължения, сервира и отсервира масата, оправя си леглото, сгъва си много старателно дрехите. Много обича да спортува – играе футбол, плува, кара колело, скутер, скача на батут, учи се да кара ролери, да играе тенис на маса, чака с нетърпение зимата, за да се научи да кара ски. Има изградени хигиенни навици - когато се приберем от разходка веднага отива да измие ръцете си в банята, не забравя да ги измие и преди и след хранене, както и когато е ходил до тоалетната. Вечер се къпе сам в коритото и търка доста усърдно цялото си тяло с гъбата, както и зъбите си с четката. Научен е да пести ресурсите, знае, че има места по света, където децата нямат дори храна и вода. Затова слага на четката паста за зъби колкото грахово зърно, спира крана на водата докато търка зъбите си, слага една капачка пяна за вана в коритото, сипва толкова храна в чинията си, колкото може да изяде.
Лятото ходим на село и там той играе на воля сред природата, видял е много животни, които предполагам децата в Дъблин няма къде да видят, освен в огромната Ви зоологическа градина – крави, коне, кози, кокошки, агнета, прасета - и е научил много за тях. Видял е как се дои крава и е пил домашно мляко, знае как се подквасва прясното мляко, за да се получи кисело. Видял е кокошки да снасят яйца и ги е събирал сам от кокошарника. Видял е лястовички как са си свили гнездо под стрехата и как силният вятър го е бутнал. Видял е как скакалец се опитва да подскача на три крака и е чул как щурецът ни пее песни по цяла нощ. Видял е къде растат и как се отглеждат много плодове и зеленчуци. Брал е смокини от дървото, за да направим сладко. Брал е грозде от асмата и е виждал как се вари ракия – много известна местна спиртна напитка. Късал е домати и краставици от корените, за да направим салата. Виждал е морковите и картофите, че растат под земята. Както сигурно се досещате, едно дете има нужда от време, за да усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания. Може би това Ви кара да си мислите, че моето дете е “изоставащ ученик”.
Детската градина в България започва на 3-годишна възраст. Там децата се учат да уважават учителя, да следват безпрекословно неговите указания и да изпълняват наложените правила. От първия ден децата се оставят сами в градината и не се допуска родителят да прекарва известно време заедно с детето си, нито се толерира да се взима детето на обяд. Счита се, че по този начин детето ще се разлигави и процесът на адаптация ще продължи много по-дълго. Педагозите смятат за нормално децата да плачат, някои и по цял ден. За добри специалисти се считат тези, които са добри хора, а не добри професионалисти. Когато някое дете плаче, защото тъгува за родителите си, не се толерира да се успокоява, а се приканват останалите деца да му се присмиват какво е “бебе”, за да се засрами. Не се допуска да се носят играчки или друга вещ от вкъщи, които да са поне някаква утеха за детето в непознатата среда, за да не възникват конфронтации, целта е да се поддържа хармония в ситуациите. Хармонията се постига чрез равенство, а не чрез справедливост. Процесът е ориентиран към програмата и правилата, а не към особеностите, предпочитанията и чувствата на отделното дете. Ако детето не желае да изяде всичко на обяд, това му се отразява негативно и предизвиква гнева на лелите и учителите. Да пие много вода също не се препоръчва – може да се намокри и трябва да се преоблича после и така създава постоянно работа на обслужващия персонал. А също така и по-често ще ходи до тоалетна. Особено лошо е, ако в интервала от време, определен за сън, пожелае да отиде до тоалетна. Счита се, че по този начин показва неуважение към останалите, защото шуми и им пречи да си почиват. Ако не му е разрешено да отиде до тоалетна, детето е длъжно да се стиска. Ако се изпусне, вината си е изцяло на детето.
По време на учебните занимания се търси единственият верен отговор. Не може детето да оцвети небето зелено, защото кой е виждал такова небе?! Не може да нарисува каквото иска, а това, което му се казва и то точно както му се казва. Ако някоя част от материала е усвоил у дома и след това имат подобни занимания в градината, от него се очаква да си премълчи и да покаже скромност, а не да се себеизтъква. Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към него! Ще му отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за него неща.
Денислав не е “културноощетен”, той просто е “културноразличен”. Ако не общува с всички деца в класи Ви, то е защото в България дружбата и приятелството се развиват бавно, но за цял живот. Известни наши поговорки са “Който е приятел на всички, не е приятел на никого”, “По-добре един верен приятел, отколкото десет фалшиви”. Ако го попитате за личното му мнение по даден въпрос, той вероятно ще мълчи, защото в България е научен, че то не се насърчава. Би ви отговорил, ако знае какъв “верен” отговор очаквате от него. Защото е поощряван досега за точност, за единствен правилен отговор, свикнал е да научава абсолютни истини. Може би все още не е разбрал, че приемате отговор “не зная” и че бихте му обяснили на разбираем език това, което му е неясно. Сигурно ще се съгласите с мен, че всички тези влияние взети заедно го правят някак тих и стеснителен в клас.
Докато Вие се опитвате да му предадете новите си методи и очаквате да експериментира, той може би не предприема нищо, защото в моята култура от малки децата се приучават да правят това, което им се казва. Не се гледа с добро око на самоинициативите и нестандартното поведение, децата чакат учителят да даде насоки, които да следват. Ако не задава въпроси, когато нещо не е разбрал, то е защото от децата се очаква да говорят само, ако учителят ги прикани. Дори да не е съгласен с указанията, които е получил, не е прието на учител да се противоречи. Той ще чака вечерта да сподели с мен и баща му и ние да преценим дали да поговорим с Вас. Сега той се разкъсва между два свята – две различни културни системи.
И така, уважаеми Учителю, бих искала да Ви представя моя син Денислав, който в края на краищата не е “типично” българско дете. Той носи в себе си културата и мъдростта на много, много поколения и познанията на своите майка и баща, баби, лели и чичовци. Бих искала моето дете да успее в училището и в живота. Не бих искал то да стане неудачник или самотен отшелник, а още по-малко да потъне в наркотици и алкохол, защото се чувства неприет или отпъден. Искам синът ми да се гордее със своето богато наследство и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем.
За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!
Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моя син.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.
С топъл поздрав Ви изпращам едно стихотворение на Хелън И. Бъкли, което сякаш е написано за моето момченце.
"МОМЧЕНЦЕТО"
Веднъж едно момченце отишло на училище.
То било съвсем мъничко.
А училището било доста голямо.
Но когато момченцето
открило, че може да стигне до класната стая
през специална врата, която води право там,
то се почувствало щастливо.
И училището вече не му изглеждало
чак толкова голямо.
Една сутрин,
след като момченцето
свикнало да ходи на училище, учителката казала:
„Днес ще нарисуваме картина."
„Чудесно!", помислило си момченцето.
То обичало да рисува.
Можело да нарисува всичко:
лъвове и тигри,
пилета и крави,
влакове и лодки.
Извадило кутията с пастели
и започнало да рисува.
Но учителката казала:
„Чакайте! Още е рано да започваме!"
И изчакала всички да се приготвят.
„А сега — казала учителката, —
ще рисуваме цветя."
„Чудесно!", помислило си момченцето,
защото обичало да рисува цветя.
И започнало да рисува красиви цветя
с розов, оранжев и син пастел.
Но учителката казала:
„Чакайте! Аз ще ви покажа."
И нарисувала на черната дъска едно цвете.
То било червено, със зелено стебло.
„Готово, казала учителката.
Сега можете да започнете."
Момченцето погледнало цветето на учителката.
След това погледнало своето.
Неговото цвете му харесвало повече.
Но то не казало това,
просто обърнало листа обратно
и нарисувало цвете като на учителката —
червено, със зелено стебло.
След няколко дни,
когато момченцето отворило
вратата отвън съвсем само,
учителката казала:
„Днес ще моделираме с глина."
„Чудесно!" помислило си момченцето.
То обичало глината.
То можело да направи всичко от глина:
змии и снежни човеци,
слонове и мишки,
коли и камиони.
И започнало да дърпа и да стиска
топката от глина.
Но учителката казала:
„Чакайте! Рано е да започвате!"
и почакала докато всички се приготвят.
„А сега — казала учителката, —
ще моделираме чиния."
„Добре!", помислило си момченцето,
то обичало да моделира чинии
и направило няколко
с различни форми и размери.
Но учителката казала:
„Чакайте! Аз ще ви покажа как."
И тя показала как да направят дълбока чиния.
„Готово, казала учителката,
сега можете да започнете."
Момченцето погледнало чинията на учителката
след това и своята.
Неговата му харесала повече.
Но то не казало това,
просто омесило отново глината на голяма топка
и направило чиния, като на учителката.
Една дълбока чиния.
И съвсем скоро
момченцето се научило да чака
и да наблюдава
и да прави всичко също като учителката.
И съвсем скоро
то вече не правело нещата
по свой собствен начин.
Тогава се случило така, че
момченцето и семейството му
се преместили в друга къща,
в друг град,
и момченцето
трябвало да ходи в друго училище.
Това училище било още по-голямо
от предишното
и нямало врата отвън, която да води
право до класната му стая.
Трябвало да се изкачва по няколко големи стъпала
и да върви по дълъг коридор,
за да стигне до стаята си.
И още първия ден,
когато отишло там, учителката казала:
„Днес ще нарисуваме картина."
„Добре!" помислило си момченцето,
и зачакало учителката
да му каже какво да прави,
но учителката нищо не казала.
Тя просто се разхождала из стаята.
Когато стигнала до момченцето,
тя казала: „Не искаш ли да рисуваш?"
„Искам — отвърнало момченцето. -
Какво ще рисуваме?"
„Не зная, преди да си го нарисувал",
казала учителката.
„Как да я нарисувам?", попитало момченцето.
„Ами, както искаш", казала учителката.
„И с какъвто цвят искам ли?",
попитало момченцето.
„Точно така — казала учителката,
ако всички нарисуват едно и също
и използват едни и същи цветове,
как ще разбера кой какво е направил
и коя картина на кого е била?"
„Не зная", казало момченцето.
И започнало да рисува цветя в розово,
оранжево и синьо.
То обикнало новото си училище,
макар да нямало врата
през която да се влиза направо от двора!

Гергана Лесенска

Вариант № 12 на писмото на индианеца

Писмо на майка на дете българче в училище в Уелс
Уважаеми учителю,
Бих искала да ви представя моята дъщеря Ема.
Вие вероятно бихте я нарекли типично дете от страна от източна Европа – невъзпитано. Тя е родена и израснала в България, малка държава, която не е много популярна в света, но с много древна и богата история, дружелюбно, пъстро население и изключителна природа. Ема има руса коса, пъстри очи и бяло лице. Както и много други български деца тя е жизнерадостна и общителна, дори прекалено бъбрива, което може би пречи понякога в класната стая. Сега е едва на пет години и аз наистина не разбирам защо вече сте я определили като “твърде своенравна ученичка”.
Дори и на тази възраст, тя знае и е преживяла много на пръв поглед обикновени неща, които са по една или друга причина неизвестни и непознати в Западното общество.
До момента, Ема прекарваше времето си постоянно с мен, баща й или с нейните баби и дядовци. Ходехме заедно сред природата, на планина, на море, а в останалото време беше на село, при баба и дядо, където безгрижно играеше по цял ден или се въртеше около възрастните, наблюдавайки и попивайки всяко действие и дума. За моя изненада, въпреки нейната крехка възраст, често ме е впечатлявала силно с реакциите си като на възрастен човек или пък с нестихващото любопитство и интерес към недотам детски занимания, наред с игрите типични за всяко дете. Виждаше и се радваше на множество животни, които в България са навсякъде около нас, а не само в зоологическата градина. Наблюдаваше отглеждането и се наслаждаваше на домашни плодове и зеленчуци, които имаме в градината. На село, пък и в града тя общуваше с хора от всякакви възрасти, като от всеки „вземаше” това, което й беше необходимо, слушаше с интерес разказите ни за нашето детство и това на баба си и дядо си. България е страна с доста „шарена” история и поради една или друга причина детството на всяко едно поколение се е различавало силно от детството на следващото. Като започнем от това, че бабите и дядовците ни не са и чували за телевизор, когато са били деца, преминем през това, че по времето на моето детство обикновения телефон беше лукс, а за компютър не бях и чувала. А сега всички „глезотии” на съвременния свят са достъпни за всеки от малкото дете до възрастния човек – това прави детството на днешните деца не съвсем детство, както аз го разбирам. Тези разлики водят до коренно различни занимания на поколенията, които пък ги научават да се справят с много неща сами и да не ги е страх да общуват. Цялата тази информация и нашето обкръжение явно караха Ема, на тази крехка възраст, да осмисли много неща и най-вече да разбере, колко важно е да общуваш и да бъдеш приятел с всички около теб, дори и с възрастните.
Като знаете всичко това, може би ще разберете защо тя иска да граби с пълни шепи и да получава максимално много от вниманието на всички около нея във времето прекарвано в училище. Децата в Уелс предполагам са малко по-затворени и по-умерени в изразяване на своите чувства. Моля Ви бъдете търпелив към Ема! Това, че е емоционална и твърде темпераментна, не е защото иска да бойкотира учебния процес, а просто защото подхожда с прекрасната детска нетърпеливост и интерес към заобикалящия ги свят, иска да порасне бързо. Ще й отнеме известно време да се адаптира към вашата култура и да научи нови за нея неща, както и да се научи да сдържа емоциите си и да знае кога е уместно да ги показва и кога не.
Ема не е “невъзпитана”, тя просто е “твърде емоционална”.
Ако я попитате за различните видове животни, тя ще може да ги изброи и опише подробно и почти театрално, защото ги е виждала и е живяла сред тях, дори и диви животни. Ако я попитате откъде идват зеленчуците и плодовете, тя ще ви обясни, даже ще иска да ви заведе в градината на село, за да ви ги покаже и да ви почерпи.
За жалост все по-често децата от чужбина, с които съм се срещала в България, не са виждали магаре да пасе на полето; или пък крава или кон, да не говорим за овце или кози…Не са опитвали домати от градината на баба, а родителите им купуват „био” от магазина или пазара. Но Учителю надписът „био” никога няма да направи вкусът същия, така както да видиш едно помръкнало и пречупено дете, което гледа зомбирано в дигиталния екран на компютъра няма да те накара да се усмихнеш с умиление, така като ме кара да се усмихвам скачащата и крещяща от радост Ема.
Докато Вие се опитвате да й предадете новите си методи, тя може би се върти и закача съучениците си като им показва какви звуци издават магарето или пък коня, а дори и елена в гората. Това е така, защото тя е научена да обича природата и иска да накара децата около себе си също да я заобичат, да искат да играят навън с нея, а не да стоят пред компютъра. За нея е наистина трудно да се пренесе в класната стая и да стои мирно, докато навън всичко е окъпано в злато и тя знае, колко е красиво и вълнуващо сега на язовира, където ходим на палатки и иска да разкаже на всички съученици, да ги накара да поискат да дойдат с нас догодина. И така, уважаеми Учителю, бих искала да Ви представя моята малка дъщеря Ема, която в края на краищата не е “типично” дете от страна от източна Европа. Тя носи в себе си културата и мъдростта на различни поколения и познанията на своите майка, баби, дядовци, баща. Бих искала моето дете да успее в училището и в живота, но и да носи в себе си живеца, характерен за децата. Не бих искала тя да стане затворена или отчуждена от света, а още по малко да потъне в наркотици и алкохол, защото вече е презадоволена от всичко, което и поднася съвременния дигитален свят. Искам дъщеря ми да се гордее със своята невероятно красива родина и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем.
За да се случи това, ще имам нужда най-вече от Вашата помощ учителю! Защото времето, което занапред тя ще прекарва в училище с Вас и съучениците си, ще бъде почти толкова, колкото ще бъде и със семейството си. Ще бъде изцяло от нейна полза да вземе най-доброто и от двата свята – вкъщи и навън. Ще бъда изцяло насреща, за да й помогна да го направи, но Ви моля и за Вашето търпение и съдействие.
Вие ще бъдете нейния родител, когато мен ме няма до нея, всичко на което я научите ще я доизгради като зряла личност, за да „плува във водите” на живота. Надявам се, че това на което сме я научили до момента, за което сега Ви разказах, ще бъде повече от нейна полза, отколкото в нейна вреда. Надявам се и че сега ще Ви бъде по-лесно да използвате нейните качества така, че да бъдат полезни и за нейните съученици, тъй като за жалост децата все по-отрано порастват и се отчуждават в днешни дни, липсва им истинско общуване. Дано българската неподправена сърдечност и позитивизъм да помогнат, вместо да вредят на климата и дисциплината в класната стая оттук нататък!

Изготвил: Розалия Христова

Вариант № 11 на писмото на индианеца

Уважаеми учителю,
Бих искала да Ви представя моя син Александър.
Вие вероятно бихте го нарекли типично българско дете. Той е роден и израснал в голям град в България, но според мащабите на Русия градът е много малък. Александър също така прекарваше голяма част от времето си със своите баба и дядо. Той има тъмнокестенява коса и кафяви очи. Като повечето български деца той много обича да говори и е любознателен. Сега той е 8 години и за първи път е в Москва. Той също така за първи път е в чужбина и му се налага да учи на чужд за него език. Вие не бива да го определяте като „изоставащ ученик“, тъй като не говори вашия език или понякога не разбира какво му казвате. Той е преминал през повече обучения, отколкото Вие може да си представите. В България със своя дядо на село Александър приготвяше мехлеми за раните на животните, приготвяше храната им. Дядо му също така го научи да познава часа по слънцето. Виждал е небето толкова синьо, колкото Вие в Москва никога няма да видите. Виждал е толкова красиви изгреви на брега на морето и толкова прекрасни залези в планината, които завинаги промениха неговото отношение към природата. Помагаше на баба си да отглежда зеленчуци и плодове. Баба му също така го научи да чете и да пише на български още на 5 години. Неговата баба също така му показа билките, които служат за лекарство. С мен и баща си той е обиколил почти всички красиви кътчета на България, за да може един ден с гордост и възхищение да казва, че е българин. Виждал е различни ритуали, които са уникални за България. Виждал е как нестинарите танцуват по жарава и как мъже и малки момчета се обличат като кукери.
Докато Вие преподавате, вероятно той гледа замечтано през прозореца. В този момент може би той си спомня за България, за своята баба, за своя дядо, за красивото Черно море, за прекрасната Стара планина. Това е така, защото е научен да се вглежда в промените, които настъпват в природата през всички сезони.
И така, уважаеми учителю, аз Ви представих моя син – Александър. Той е типично българско дете. Той носи културата на своите майка, баща, баба, дядо. Той носи културата на България в себе си и въпреки че е още малък, той има желание да я съхрани.
В Москва Александър ще има възможността да получи добро образование, да научи още един език, да се потопи в една различна култура, но той винаги ще носи България в сърцето си.
Аз бих искала моят син да бъде добър ученик и добър човек. Не бих искала да стане самотник или неудачник. Бих искала моят син да се гордее, че е живее в Москва, защото това е един от най-прекрасните градове на света. Също така обаче бих искала той да се гордее, че неговите корени са от България. Бих искала също така един ден да говори на български със своите деца.
За да постигна това, аз имам нужда от вашата помощ!
Всичко, което казвате в класната стая, всичко, което преподавате и дори онова, което не казвате ще има значение за развитието на моя син.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.

Невена Динкова

Вариант № 10 на писмото на индианеца

Уважаеми учителю,

Бих искала да ви представя моят син Владимир. Той е дете родено в България , което гради бъдещето си в Русия.Той няма русите коси, с цвят на полски овес, и сините славянски очи, като повечето си съученици, но носи в себе си свободата, за която са воювавли заедно братските ни народи. Иска да усети Великата отечествана гордост, която се носи навсякъде тук в Москва.
Най-трудно ще е да заговори руски език така, както неговите връстници. Ще е твърде непонятно за него да осъзнае и да съизмери необятните ширини на Руската федерация, да потърси приликите и разликите между двата свята, които познава – само тях е виждал.
Но освен тези „ пречки '', синът ми може да даде много цветен контраст на учебния процес и да напомни на съучениците си за общите черти, които носим руснаци и българи.
1. Църковнославянските корени, заложени в двата езика, традициите и културата.
2. Общите допирателни във фолклора. Също така Владимир може да презентира уменията си в областта на народните танци.
3. Kръвното родство между българи и руснаци, близостта на езика, общите исторически интереси - всичко това ще ясно като паралел след като съучениците опознаят Владимир.Отношенията на две толкова близки и в същото време толкова приличащи си една на друга държави никога не остава само на политическо ниво.Не напразно сме се наричали и още се наричаме братски народи. Православни християни и в същото време славяни, ние винаги сме виждали в руския народ един своеобразен огледален образ на нашата идентичност. България няма да забрави дълбоките културни, братски и освободителни отношения, които има с Русия, няма сила, която да промени това
Не е трудно да се досетите,че едно дете има нужда от време, за да приеме и разбере толкова различни преживявания и обстоятелства. Сигурно това Ви кара да смятате, че моето дете е “изоставащ ученик”.Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към него! Ще му трябва известно време да се приспособи към Вашата култура и да научи нови за него неща.
Много искам моето дете да успее в училището и в живота. Страхувам се то да не стане неудачник или самотник, а още по малко да се обърне към наркотици и алкохол,понеже усеща, че е неприет или неразбран. Надявам се синът ми да бъде горд със своето ценно наследство и култура, също така и да придобие усвои способности за двата свята, в които живеем.
За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!
Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моя син.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.

Изготвил: Недялка Георгиева

Вариант № 9 на писмото на индианеца

Писмото на една майка българка, която е живяла в САЩ, но се е преместила в Мадрид към учителя на детето й.

Уважаеми учителю,
Вече познавате сина ми Теодор, но аз бих искала да Ви разкажа малко повече за него. За Вас вероятно той е просто един чужденец, дошъл да учи в Мадрид, но за мен – това е детето ми, което искам да се превърне в един добър и достоен човек.
Той е роден в България, но израстна в САЩ. Има бяло лице, кестенява коса и черни очи. Както повечето южняшки деца, той е темпераментен, но животът в Щатите го научи да сдържа емоциите си и да бъде по-делови. Въпреки това, той е едно будно дете и за десетте си години е много общителен и любознателен. Не мисля, че определенията „многознайко” и „трудно вписващ се в клас”, както Вие твърдите, са характерни за него.
Досега в училище Теодор беше свикнал да говори свободно в час и да поема инициатива. За него е напълно нормално да има мнение по даден въпрос, без да бъде попитан за това. Има собствена позиция, но е отворен да чуе и друго мнение, особено на учителя. Уважава по-възрастните хора, но в разговор ги приема като равни. Знае, че всеки човек се учи, докато е жив и винаги е възможно един преподавател да научи нещо ново от учениците си, така както те се учат от него непрестанно. За това, ако понякога той Ви противоречи или иска думата без Вие да му да я давате, то това е, защото той цени равнопоставеността с възрастните и търси диалог.
Точно, както Вие испанците, така и ние българите почитаме традициите си и мислим, че семейството и приятелите са много важни и винаги търсим подкрепа в тях. Старая се да предам тази култура и на сина си. Мисля, че той трябва да цени близките си, да общува с тях, да им помага. Само, че не на всяка цена. Ако някой някога го обиди или пък се опитва да издевателства върху него, искам детето ми да може да защити собствените си интереси, дори и това да означава да си развали отношенията си с този човек. Теодор е емоционално и чувствително момче. Винаги влиза в положение в общуването си с другите деца. Смее се, плаче, радва се, тъгува – все обичайни неща за едно дете, особено от Южна Европа. Но заедно с това не се оставя да бъде тъпкан и мачкан. Понякога се налага да сдържа емоциите си, за да подходи разумно. Той се справя добре в групови занимания, но факт е, че е индивидуалист и иска да се отличи от останалите. Винаги се съревновава в училище и цели да бъде сред най-добрите.
Макар и расъл в българско семейство и възпитаван по по-консервативен начин от американския, Теодор много бързо и лесно възприе техния модел на общуване и твърдо го следва. Като негова майка, аз плътно заставам зад избора на детето си да изразява мнението си свободно и да отстоява позицията си. Разбира се, възпитавам го на това, че е важно да изслушва околните, че не бива да ги прекъсва и че в общия случай учителите знаят повече от него и за това са „сложени” там в училище, за да го научат на нещо. Той се изказва точно и ясно, за да бъде разбран и да не губи времето на останалите като „разтяга локуми”. Мисля, че съм успяла да науча детето си да се изразява и да възприема. Очаквам, че той ще придобива не само знания по различните дисциплини, но и ще продължава да се учи да мисли, да взема сам решения, да избира и да се самоконтролира. Уважавам Вашия опит и дългогодишна практика, но не мисля, че всяването на страх и чувство на подчинение у децата биха могли да ги научат на това. Не искам синът ми да бъде наказван с вдигнати ръце в ъгъла, камо ли пък физически. Ако нарушава реда в класната стая с неща, които не са тема на обсъждане в момента, то моля Ви, говорете с него, той ще Ви разбере. Не го злепоставяйте пред съучениците му, не му крещете. Той не познава тези методи на общуване и няма да Ви разбере. Най-много да се затвори в себе си и напълно да се изключи от учебния процес.
Говорете и с мен. Бих искала да си бъдем взаимно полезни и да работим заедно за доброто образование и възпитание на Теодор.


Мира Зрънчева

Вариант № 8 на писмото на индианеца

Писмото на една майка инженер до учителя на нейното българско дете

Писмото е написано от Мария Тодорова, компютърен инженер от Чикаго, САЩ. Авторката е българка по рождение, израснала в България.

Уважаеми учителю,
Бих искала да Ви представя моя син Атанас Тодоров.
Вие вероятно бихте го нарекли типичното българско дете. Той е роден и израснал в България. Има руса коса, зелени очи и бяло лице. Както и повечето български деца той е беше игрив и любопитен в детската градина. Сега е едва на 5 години и аз наистина не разбирам защо вече сте го определили като “изоставащ ученик”.
Дори и на тази възраст, той вече е преминал през много повече обучения, отколкото неговите връстници в Западното общество. Атанас бе постоянно със своя баща и го придружаваше навсякъде. Ходеше заедно с него на риболов от ранни зори, когато той хващаше риба за цялото семейство, но дори да не успееше се забавляваха много. Помагаше в градината на прабаба си и слушаше с възхищение разказите й за отминалото време. Тя му разказваше български народни приказки, предавани от уста на уста и по-късно записани. Пееше му песни от своята младост. Представата си за света изгражда благодарение на всекидневното си общуване както с негови връстници, така и с мен, баща му, бабите и дядовците му, а също и прадядовците и прабабите. Общувал е само с хора, изповядващи християнство и понеже страната ни е била под различен външен натиск и поробители са налагали волята си с векове над земите ни, детето не е възпитано да толерира различните народности от своето раждане. Научи се на толерантност, едва когато постъпи в училището Ви в Чикаго. Може би това Ви кара да си мислите, че моето българско дете е “изоставащ ученик”.
Баща му, аз, бабите и дядовците му сме го учили да брои като сме използвали методи, които са лесно разбираеми за едно дете. Научи се да брои, докато помагаше на своята прабаба да събира яйцата на кокошките, а по-късно започна да брои малките пиленца. Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви, бъдете търпелив към него! Ще му отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за него неща.
Атанас не е “културно ощетен”, той просто е “културно различен”.
Ако го попитате как хората набавят храната си, той вероятно няма да Ви отговори, че я вземат от хипермаркета. Това е така, защото в семейството сме го учили, че трябва да посееш семенцето в почвата и да се грижиш за него и чак тогава ще има какво да ядеш, или както гласи хубавата българска поговорка: „Който не работи не трябва да яде.”
За него не е проблем да напише името си на къс хартия, но вероятно ще се затрудни да го стори на Вашия език. В детската градина той беше буйно и игриво дете, но сега е някак тих и стеснителен в клас. Отдавам това на факта, че за него все още е трудно да се адаптира към заобикалящата го среда. Откъснат е от свободата, която имаше на село и сега му се налага да стои затворен между тези четири стени и да слуша уроци на непознат до този момент за него език. Трябваше да остави своите приятели, с които по цял ден тичаха на воля из полята и с които безгрижно се къпеха в местната река.
Докато Вие се опитвате да му предадете новите си методи, той може би гледа замечтано през прозореца. Това е така, защото е научен да наблюдава и изучава промените в природата. За него е наистина трудно да се пренесе в класната стая, докато листата се осветяват в ярки цветове, а птиците отлитат на юг. Инстинктивно знае, че по това време на годината би трябвало щъркелите да пристигнат в страната ни и ще чака с нетърпение да ги види, както и да се радва на лястовичката, свила гнезденцето си под селската стряха. Мисли как трябва да помогне на прабаба си да прибере плодовете, с които градината ни е дарила. Сега той се разкъсва между два свята – две различни културни системи.
И така, уважаеми Учителю, бих искала да Ви представя моя син Атанас, който в края на краищата не е “типично” българско дете. Докато неговите връстници играят на новите си компютърни игри и пропиляват детството си, висейки из различни уеб сайтове, Атанас се чувства свободен на село, градът го притиска. Обича да научава за света чрез наблюдение, а и до голяма степен чрез книгите, които чете. Възпитали сме сина си така, за да се чувства свободен и да изживее пълноценно детството си, както навремето сме сторили и ние с баща му. Съвсем умишлено сме откъснали детето от технологиите, за да му позволим да види света такъв, какъвто е. Може би затова сега изпитва трудности и в общуването си с местните деца, които от малки познават новите технологии. Той носи в себе си културата и мъдростта на много, много поколения и познанията на своите майка, баба, баща и целия ни род. Бих искала моето дете да успее в училището и в живота. Не бих искала то да стане неудачник или самотен отшелник, а още по-малко да потъне в наркотици и алкохол, защото се чувства неприет или отпъден. Искам синът ми да се гордее със своето богато наследство и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем. В началото ще изпитва трудности, но с Ваша помощ и малко толерантност от страна на съучениците му ще влезе в ритъма на това забързано общество.
За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!
Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моя син.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.

Изготвил: Мария Тодорова

Вариант № 7 на писмото на индианеца

Уважаеми Учителю,

Пише Ви майката на Вашата нова ученичка - Ирина. Както Ви е известно, тя е дете от смесен брак - аз съм българка, а баща ѝ е руски гражданин. До 8 годишната си възраст детето е живяло изцяло в България, Русия сме посетили едва 2 пъти през летните ваканции. Дъщеря ми е посещавала българска детска градина и българско училище. В Русия сме едва от 2 месеца, и както сама установявате детето има някои трудности, които са свързани с не добро владеене на езика, различна културна среда, в която тя се оказва и различна система на обучение.
Първото което прави впечатление са мащабите на град Санкт-Петербург. До този момент ние живяхме в малко селце, в близост до голям град. Дъщеря ми спокойно ходеше самичка на училище. В селото няма оживени булеварди, няма градски транспорт, всеки всекиго познава. Тя бе спокойна и за 5 - 10 минути се предвижваше до нейното училище, което се помещаваше в малка сграда, с общо 8 класни стаи. Затова имайте предвид, че за нея е културен шок да попадне в огромен град, с по 5-6 пътни платна , метро, което до сега тя не е познавала и използвала, задръстванията , с които ние за първи път се сблъскваме. С факта, че преди ни бе необходимо не повече от 30 минути преди започване на учебните занятия, а сега са ни нужни близо 2 часа. Тази промяна и на режима оказва влияние върху концентрацията на детето, затова тя е недоспала и уморена. Ако преди, още с влизането си през училищната порта тя точно за 2 минути се озоваваше в класната си стая, сега и е необходимо доста повече време да се ориентира в няколко етажната сграда, която е и с няколко крила , освен всичко друго.
Разлика има и в това, че в Русия се учи и в събота, до като в България е въведена пет дневна форма на обучение. Разлика има и в оценяването на знанията на учениците, при която се използва петобална система и в началото дъщеря ми трудно свикна с тези 5-ци, като максимална оценка на нейните знания. Свикнахме с факта , че училището се заключва след 9 ч. сутринта и остава така, до края на учебния ден. В България училищата са отворени и децата имат свободата по време на междучасия да излизат навън, дори да посещават близките магазинчета. Дъщеря ми свиква и с това различие, сега няма право да напуска училище преди края на занятията. Обядът е в столова към училището, което е прекрасно удобство, макар тя да изпитва известни затруднения с храната. Идвайки от друга държава и култура ние сме свикнали с различни вкусове; сутрин баничката със сирене е заменена от пирожок със различни плънки, които тя вече обожава. Няма я бозата и айряна, но пък има кефир и квас; вместо таратор, Ирина свиква с вкуса на окрошката, както и към така обичания от руснаците- борщ.
Това, което много силно прави впечатление в руското училище е чистотата. Тук основно правило е да не се влиза с обувките, с които си бил навън. Всяко дете с влизането в сградата се преобува с чифт леки обувки, които са предназначени само са училището.
Голям плюс е наличието на библиотека в самото училището, има дори отдел за чуждестранна литература, така дъщеря ми ще може да си чете и българските приказки. Има голяма зала за провеждане на представления и забави, което липсва в българските училища. Тук често децата могат да изявят своите творчески заложби, затова на моето дете му е необходимо време да се адаптира към всички тези културни различия и съм сигурна , че със моя и Ваша помощ детето ще разгърне своя потенциал. Тя не само ще приеме новата култура, която ще я обогати, но също така и тя ще има положително въздействие върху нейните съученици. Смятам, че и за двете страни е голям плюс да се докоснат до две различни култури, всяка със своите традиции и обичаи. Добре е, че градът е населен предимно със християнско население и религиозните празници съвпадат до голяма степен с българските. Великден се отбелязва и тук, макар и по по- различен начин отколкото сме празнували до сега, Коледата я отбелязваме 2 пъти – по български обичай на 25 декември и на 7 януари, когато е Рождество в Русия. Интересен празник за дъщеря ми е и Масленицата, която донякъде прилича на нашите Сирни Заговезни. Ирина започна да пее руски частушки и песнички, с все по- голямо удоволствие ги заучава и вече ги разбира, удоволствие и доставят и танците, които научава и в Русия има хороводи, много приличат на българския традиционен танц- хоро.
Хубавото в случая е, че двете култури си приличат и моето дете се адаптира много бързо към промените. Голям плюс е азбуката , но граматика е коренно различна. Затова Ви моля да проявите търпение и разбиране към грешките, които дъщеря ми допуска по отношение на правописа. Трудност се оказва това „о“, което се произнася „а“ , но се пише „о“и не само.
Считам че, чрез партньорски модел на взаимоотношение между учител и родител, респект и двупосочна комуникация ще постигнем ефективност и резултатност по отношение на личностното развитие на детето, както и на целите на обучение. Смятам че дъщеря ми с моя и Ваша помощ ще стане част от Вашата култура.

С уважение:
майката на Ирина - едно българче в Русия.


ИРИНА МИХАЙЛОВА


Вариант №6 на писмото на индианеца

Уважаеми г-н учителю,
Името ми е Гергана Аргилашка. Пиша Ви във връзка с моя син Владимир, на когото Вие преподавате. Той е по народност българин и е отраснал в България. Двамата се преместихме се тук едва тази година. Владимир е изключително интелигентно момче и не го казвам само защото е мой син. Пиша Ви точно по тази причина, понеже Вие сте го определили като изоставащ ученик, а никак не съм съгласна с това.
Докато още бяхме в България, възпитателите на Владимир бяха много впечатлени от него. Той учеше английски език там, макар че засега е още в начално ниво. Когато баща му почина, нещата се усложниха и започнах да си търся работа в чужбина, и имах късмета да започна тук, в Манчестър. Владимир трудно понесе загубата на баща си, но въпреки това, взаимно се подкрепяме в това злощастие, което ни сполетя, и нямаме намерение да се предаваме.
Синът ми винаги е бил открит и много социален. Създаването на приятелства не му убягва. Тук, в Манчестър обаче, съучениците му странят от него, държат се хладно и някак не желаят да го приемат като равен на тях. Това може би се дължи на различната му култура и навици, но мисля, че ще се съгласите с мен, че в крайна сметка Владимир е дете като всяко друго, със същите потенциални възможности за развитие. Това го потиска и се надявам да обърнете внимание на това и с времето нещата да се променят.
Владимир има желание да учи, бързо схваща. Вкъщи заедно учим и му помагам и за езика. Макар и Вашите методи да са по-различни от тези, на които е свикнал в България, мисля, че той се справя добре. Среща трудности, разбира се, но това според мен е напълно нормално. Моля да вземете под внимание и това, че все пак той учи всичко на чужд език и, въпреки това, успява да смогне и да извърши задачите, които му се поставят.
Желая за моето дете най-доброто, искам то да успее в училището и в живота си. Не ми се иска да се чувства отритнат и да поеме по лош път. Искам Владимир да се гордее с наследството си и културата си, а съща така и да развие необходимите способности, за да се справя с трудностите в живота.
За да постигна всичко това, имам нужда и от Вашата помощ. Това, което преподавате в класната стая, начина, по който преподавате, самото Ви отношение към сина ми, играят важна роля за потенциалното му развитие.
Затова отново Ви моля, работете с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.
С най-добри пожелания,
Гергана Аргилашка



Вариант №5 на писмото на индианеца

Уважаема сеньора Долорес- Санчес,
Пиша Ви тези редове с единственото намерение да Ви благодаря сърдечно за това, че успяхте да приобщите толкова бързо моето дете, идващо от българската земя, към децата на гореща Испания и го накарахте да обикне тази земя.
Йована е дете, което прекарваше всяка свободна минутка сред природата с цветята, дърветата и с животинки от всякакъв вид. Хубаво е, че имахме собствена градина в България. За нея бе така естествено и обичайно да играе с кучето, котето, да храни малкото агънце с биберон, да гони кокошките в двора. Към безжизнените кукли в стаята си не проявяваше никакъв интерес.
Но щастливите и безгрижни дни свършиха. Йована трябваше да постъпи в първи клас.
Там ѝ беше доста трудно, на първо място поради факта, че беше дълго време далеч от природа и животни. Освен това бе опознала по-добре тях, отколкото децата от съседните къщи и сега комуникацията със съучениците някак не вървеше. Не ѝ беше и особено интересно в час, тя вече знаеше да чете и пише. Тъй като класа ѝ бе многочислен, на учителката не ѝ оставаше достатъчно време да обръща по-специално внимание на деца като нея, които не можеха да се интегрират добре. Така че Йоана завърши първи клас с разочарование.
Последваха щастливи и безгрижни ваканционни месеци. А в края на лятото цялото ни семейство се отправи към слънчева Испания, където се отваряше нова страница в живота ни. Тръгнахме с кола и пътувахме 3 дни, докато стигнем целта си- Севиля. Пътуването беше изморително за нас, шофиращите, но пък приключенско за Йована. Интересно ѝ бе да чуе различните езици по пътя ни и в крайна сметка да установи, че за да се разбереш с някого не е задължително условие да говорите един и същи език. От общуването си с животните бе научила да разчита външните знаци, та една усмивка, липсата на такава, мимиката и жестикулацията бяха достатъчни за нея да усети идеята на отсрещния.
И така, пристигнали в Севиля, всички останахме запленени от красотата ѝ. Йована прекара първите дни в захлас, като в буден сън. Но бързо трябваше да се събуди, защото я чакаше място в испанско училище, където всички говореха чужд език и само „да усети идеята” не би ѝ било достатъчно. И тогава се запозна с Вас, многоуважаема сеньора Санчес. Още от първия учебен ден Йована бе очарована от Вас, разказа ни за красивата Ви коса, очи и усмивка. Беше впечатлена от факта, че е говорила с Вас на български език, но сте успяли да я разберете. Когато я попитах дали си е намерила другарче, тя назова вашето име.
Установих, че на дъщеря ми испанското училище ѝ харесва много повече от българското. Фактът, че учениците назовават учителите си на малко име, скъсява дистинцията помежду им и така и близостта, и доверието е по-голямо. Харесва ѝ обучението под формата на игра. Разказа ми, че в час работят няколко деца в екип, което с времето ѝ помогна да стане по-общителна и по-отворена към деца на нейната възраст и да си намира все повече приятелчета. Научих също, че Вие сте били почти неотлъчно до нея, напътствали сте я, окуражавали сте я. Дори сте използвали български език в по-трудни моменти, за да обясните материята. Вие сте учили езика ни заради малката ми дъщеря! Но безспорно всичките усилия имат резултат. След 6 месеца дъщеря ми Йована говори испански по-добре от мене, обикна Севиля и испанските традиции и обичаи.
Благодаря Ви, че отворихте на Йоана толкова много врати към света и имахте търпението да преминете през тях заедно с нея, подкрепяйки я!
Изготвил: Евгения Маркова

Вариант №4 на писмото на индианеца

Писмото на една българска майка до учителя на нейното ромско дете
Уважаеми, учителю,
бих искала да Ви представя своя син Асен. Вие вероятно бихте го нарекли типично ромско дете, което е вярно, но и не съвсем. Той е роден и израснал в схлупена къщичка в ромската махала на едно малко българско градче . Има черна коса, сини очи и лице с по-тъмен цвят на кожата. Както и много други ромски деца, той е по-шумен и отпуснат. Сега е на 7 години и това е първото му влизане в класната стая, затова аз наистина не разбирам защо вече сте го определили като “изоставащ ученик”.
Дори и на тази възраст, той вече е преминал през много повече обучения, от колкото неговите връстници в Западното общество. Асен бе постоянно със своя баща и го придружаваше навсякъде. Ходеха заедно в гората, когато баща му трябваше да бере дърва за нас или за други хора, за да изкара прехраната ни. Детето придружаваше роднините ни, когато беряха гъби или горски плодове. Слушаше възрастните, докато разказваха увлекателни приказки и легенди. Присъствал е на много тържества в махалата, в която живеехме и познава ромската култура и вярвания, както и ритуалите, които се изпълняват по различни поводи. Общувал е с всички хора в протестантската църква, в която ние ходим, не познава другите религии, но се е научил да казва християнски молитви.
Нашето дете познава и обича животните, не се страхува и дори може само да се грижи за тях. Всекидневно Асен си играеше навън и хранеше кокошките, прасето, козите и коня, научи се и да им чисти, извеждаше козите на паша по поляните и събираше яйцата от кокошките. Това са знания и умения, които неговите съученици сигурно нямат и както сигурно се досещате, едно дете има нужда от време, за да усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания, затова не искам да си мислите, че моето ромско дете е “изоставащ ученик”.
Още от малък, Асен има усет към музиката, той пее, танцува и свири добре. Заедно със своите братовчеди се забавляват като слушат музика и танцуват. Затова поощрявайте го, не го спирайте, когато иска да се изяви. Включете го в повече часове по музика, не го затормозявайте с всички тежки предмети като математика, история и др.
Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към него! Ще му отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да започне да научава нови за него неща.
Асен не е “културно ощетен”, той просто е “културно различен”.
Той все още не може да чете и пише, не познава азбуката и ако го попитате дали говори френски, той може би няма да ви разбере, но извинете го, ще го научи, той вече знае ромски и се справя добре с българския, които в нашата среда преди идването му тук, му бяха достатъчни.
Сигурно ще се съгласите с мен, че влиянието на родната му култура и навици го правят по-различен от останалите, той не е тих и стеснителен в клас, а напротив говори много, смее се силно, буен е, но вярвам, ще оцените неговата искреност и спонтанност.
Докато Вие се опитвате да му предадете нови знания, той може би гледа през прозореца, върти се настрани или дори си подсвирква. Това е така, защото той носи в себе си немирната ромска душа, която гледа леко на нещата и, която Вие имате нелеката задача да успокойте и да привлечете вниманието. За него е наистина трудно да се пренесе в класната стая докато навън времето е хубаво, слънцето грее весело и птичките пеят. Той знае, че по това време на годината неговото семейство би трябвало да е някъде навън. Сега той се разкъсва между двата свята – двете повече различаващи се, отколкото доближаващи се културни системи.
И така, уважаеми Учителю, бих искала да Ви представя моя син Асен, който в крайна сметка не е “типичното” ромко дете. Той носи в себе си културата на своите ромски корени, но също така и културата на своята българска майка. Ние с баща му сме слабо образовани, не сме посещавали редовно училище, но въпреки всичко, моето желание е детето ми да тръгне по друг път, да успее в училището и в живота, за да разруши предразсъдъците спрямо хората като него. Не бих искала то да стане неудачник, а още по малко да потъне в света на наркотиците и алкохола. Искам синът ми да се гордее със своето наследство и култура, както и да развие необходимите способности за справяне в двата свята, в които живеем. Не искам да се чувства неприет или отпъден. Затова, имам нужда от Вашата помощ!
Вие сте приветлив и възпитан човек, зная, че Асен не е първото дете, с различна култура, което влиза във вашата класна стая, защото тук в Марсилия, както и в цяла Франция, чужденците не са рядкост, пресичат се различни култури, религии и етноси, поради това съм убедена, че Вие сте толерантен към различните и имате опит в комуникацията с такива деца.
Ръководейки се от вашия патриотизъм, вярвам, че ще помогнете на детето ми да научи френски, да натрупа знания в различни области от науката и да стане една индивидуална личност, умееща да се справя сама, това ще е нещо ново за него, тъй като в средата, от която идваме сме свикнали всички да сме заедно и колективно да взимаме решенията. Зная, че принципите върху, които се основава френското образование са децата да се научат да учат и знаят, да се научат да могат, да се научат да живеят с другите и различните от тях и да се научат да бъдат себе си, затова не се съмнявам, че ще ги приложите и за моят син.
Разчитам на Вас, Уважаеми Учителю, да работите с детето ми и да му предадете необходимите знания, но зная, че и от родителите се изисква да бъдат част от образователния процес и съм готова да съдействам ако сметнете това за необходимо, за да се образова моето дете по най-добрия начин.

Добринка Грозданова

Вариант №3 на писмото на индианеца

Писмото на една майка англичанка до учителя на нейното английско дете
Писмото е написано от Даяна Уудс, домакиня от Валенсия. Авторът е англичанка по рождение, израснала в Лондон, Англия.

Уважаеми учителю,
Бих искала да Ви представя моята дъщеря Кристин Уудс.
Вие вероятно бихте я нарекли типичното английско дете. Тя е родена и израснала в Лондон, Англия. Има светла кожа, сини очи и кестенява коса. Както повечето английски деца тя е тиха и стеснителна в класната стая. Сега е едва на 5 години и аз наистина не разбирам защо вече сте я определили като „ изоставаща ученичка“.
Дори и на тази възраст, тя вече е преминала през много повече обучения, отколкото нейните връстници във Валенсия. Кристин бе постоянно със своя баща и го придружаваше навсякъде. Ходеше с него на риболов до така известната река Темза, където заедно хващаха риба за цялото ни семейство. Често се грижеше за своя по-малък братовчед, като го водеше на разходка по Бейкър стрийт – мястото, където е живял въображаемият герой Шерлок Холмс. Помагаше във фермата на баба си и дядо си, и слушаше с голямо вълнение техните истории за далечни стари времена. Моите разкази за епохите, през които е преминавала нашата страна, са запечатали в съзнанието на Кристин чувство на дълг и толерантност. Както сигурно се досещате, едно толкова малко дете има нужда от време, за да осъзнае, усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания, събития и факти. Може би това Ви кара да си мислите, че дъщеря ми е „изоставаща ученичка“.
Аз, баща й и всичките й роднини сме я учели да смята и да познава числата, докато приготвя много на брой и различни видове сирена за състезанието в Купърс Хил. Като знаете всичко това, може би ще разберете защо тя усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към нея! Ще й отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за нея неща.
Кристин не е „културно ощетена“, тя просто е „културно различна“.
Ако я попитате защо хората отглеждат бикове, тя вероятно няма да Ви каже, за да се организира корида с тях. Това е така, защото тя е научена, че животни като крави, бикове, теленца и други се отглеждат с много труд във ферми, като по този начин семействата се грижат за прехраната си.
Сигурно ще се съгласите с мен, че всички тези влияния я правят тиха и стеснителна в клас.
Докато Вие се опитвате да й предадете новите си методи, тя може би гледа замечтано през прозореца. Това е така, защото тя е научена да наблюдава промените в природата. За нея е наистина трудно да се пренесе в класната стая, докато листата се обагрят в ярки цветове, а птиците отлитат на юг. Тя инстинктивно знае, че по това време трябва да е във фермата на дядо си и баба си, за да помага с беритбата на плодове и зеленчуци. Сега тя се разкъсва между два свята – две различни културни системи.
И така, уважаеми Учителю, бих искала да Ви представя моята дъщеря Кристин Уудс, която в края на краищата не е „типично“ английско дете. Тя носи в себе си културата и мъдростта на много поколения и познанията на своите родители и роднини. Бих искала моето дете да успее в училището и в живота. Не бих искала тя да стане неудачник или самотен отшелник, а още по-малко да потъне в наркотици и алкохол, защото се чувства неприета или отпъдена. Искам дъщеря ми да се гордее със своето богато наследство и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем.
За да постигна това имам нужда от Вашата помощ!
Това, което казвате и което правите в класната стая, това което преподавате и начинът, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моята дъщеря.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.
Изготвил: Дияна Горанова

Вариант № 2 на писмото на индианеца

Писмото на една българска майка до учителя на нейното българско дете

Уважаеми учителю,
Бих искала да Ви представя моя син Георги Белев.
Не зная как сте си представяли моето дете преди да се срещнете с него в столицата на Република Башкирия.Той е роден и израснал в град Велинград, Република България, която е държава в Югоизточна Европа, в източната част на Балканския полуостров. Има светла, леко чуплива коса, зелени очи и светло продълговато лице, което не е типично за българите. Говори български език, който се определя като майчин в нашата държава. Както и много други български деца той е тих в класната стая, но дейно взима участие в образователния процес. В момента е на 10 години и аз не разбирам защо не взима участие при груповите игри.
Мога да твърдя, че до тази възраст, детето ми вече е преминал през много обучения, запознат е добре с историята на Република България, която е изпълнена с върхове и падения. Знае за Първата българска държава, която оказва голямо влияние на източноевропейските народи, от които сте част и Вие, чрез книжовните школи и литературата си. Знае много добре как Руската империя е помогнала на Втората българска държава да се освободи от Османската империя, завладяла нашата държава. Георги Белев постоянно се интересуваше от религиозните вярвания в нашата държава, където няма официална религия според конституцията. Заедно с мен посещаваше нашите църкви на големите христиански празници, а понякога сам изразяваше желание да влезнем и просто да запалим свещ за здраве. Контактува и с много деца, които са от друг етнос и култура. Град Велинград е заобиколен от села, в които живеят деца – българи мохамедани изповядващи ислям. Често посещаваше родното село на моя съпруг и негов баща, където е гъсто населено с български роми и никога не е имал проблем в комуникацията и играта с ромските деца.
Поради тази причина не мога да Ви обясня нежеланието му за участие в групови игри.
Когато започна своето начално образование, което в Република България е от първи до четвърти клас дейно се интересуваше от културата, нравите и традициите на нашата държава и ги изучаваше с интерес. Започна също така да изучава английски език, но не и руски, което вероятно е довело до затруднението му да взима участие във вашата класна стая. Моля Ви да разберете неговото езиково затруднение и това че се сблъсква с група деца, които той почти не разбира. Предполагам, че ще отнеме време да се адаптира към Вашата култура, но може би след като усвои основните Ви принципи ще успее да се свърже със средата и ще разберете колко дейно дете е.
Познавайки собственото си дете знам, че той е съсредоточен по време на учебния час, слуша внимателно и осмисля преподавания от Вас материал.
След като Ви написах всичко това, уважаеми Учителю, желая да обобщя всичко това свързано с името на моето дете Георги Белев, той е типичното българско дете. Отгледан с много любов и грижи, обграден от майка, баща, баби и дядовци. Желанието ми е да успее в училище и въпреки, че началото е трудно и получава по-ниски оценки в последствие да навакса с материала, свързан с Вашата култура, което той усеща че го различава от групата. Не бих желала да бъде страничен наблюдател на всичко, което се случва в живота му, а сега са най-истинските мигове от неговото детство. Нека ги изживее чисто по детски и да успеем заедно да го включим в груповите игри обагрени със забаления и детски усмивки. В същото време искам синът ми да не забравя своята държава и градче, както и културата която носи в себе си.
За да бъде постигнато всичко това, имам нужда от Вашата помощ!
Моля Ви да опитате да се поставите на негово място и да видите как бихте реагирали на ново място с много нови, непознати хора, които говорят език различен от тези които знаете.
Благодаря предварително за разбирането Ви и усилията, които ще положите за социализирането на моето дете Георги Белев!

Дафина Тарова

Вариант №1 на писмото на индианеца

Уважаеми учителю,
Бих искала да Ви представя моя син – Иван Челибашки (Ванчо). Вие вероятно бихте го нарекли типичното българче – „диваче”. Да, той е българче, роден е и е израстнал в България, но за петте си години е видял и разбрал много неща, опознал е различни култури, слушал е различни, чужди от неговия език, езици. Виждал е различни хора – черни, бели, жълти.
Да сега той е на пет години и половина и аз не разбирам защо вече сте го определили като „буен и по-слаб ученик”. Да, буен е, но при нас в България той щеше да ходи на детска градина още две години, сега му е времето за игра, а не за училище. А тук, в Цюрих, той сега е първи клас. Някак „странно” му e изведнъж да стои по цял ден на чина, като буквално до вчера е възприемал детската градина като игрална зала за забавление, не е бил в подготвителна група – такава, каквато е в България. Вашият първи клас е вид подготвителна година, но е училище – пишете, четете, смятате и разбира се – спортувате. Моля Ви, проявете търпение – на него му е интересно в училище, но му трябва време да свикне с обстановката, да разбере, че това вече не е градина, а училище. Вие казвате, че не е заинтересован от материала. Моето дете е много любознателно. Иска да научи всичко за всеки веднага. Знае да брои до 50 и на български и на английски. Ходили сме на екскурзия до Гърция – веднага научава поздравите, ходили сме в Англия – научава песни и поздравява хората на английски. Не сме ходили в Германия, нито в Швейцария, но съм се опитвала да го уча на немски: пеела съм му приспивни немски песни, когато беше бебе, гледаше немски детски филмчета, брояхме на немски, понякога му се карах, като използвах немски изрази. Чувала съм, как говори с братовчедчето си по телефона на немски – то е родено в Швейцария и знае немски по-добре от българския.
А вие, учителю, казвате, че му говорите на немски, а той не ви разбира и не иска да го научи. Да, не му харесва немския език, но го разбира, да, не иска да говори на немски език, но ще започне, трудно му е, едва една седмица е минала, а и немският е труден език.
Мъчно му е учителю, тежко му е, че не е сред българчета в българско училище, чувства се изоставен и самотен. Вие, всички говорите на немски, а той досега е говорил само български, дайте му време – децата бързо свикват, ще говори с Вас след време. Всичко му е странно, непознато и периодът на неговата притеснителност и мълчание е период на адаптация, през който той възприема, научава, свиква да живее с друга култура.
Питате ме, какво толкова различно има, освен езика… има учителю и то много. В Цюрих децата учат 4 дни в седмицата, 1 ден зелено училище, а при нас в България се учи 5 дни в седмицата, спортувате повече, ходите в планината, в парка и това е учебен час, което е прекрасно. Да, учителю и за моето дете е прекрасно, но е ново, чуждо, нужно му е време да опознае страната и хората, освен езика.
В България се учи 5 дни в седмицата и само в училище, децата не спортуват много, само 3 часа седмично – да, лошо е, но е българско, наше си е. При Вас, в Цюрих, всичко се прави в името на децата – спортуват на 1-во място, а после учат, трябва да се чувстват добре. Вие тук за всичко имате психолози. Казвате, да пратите детето ми при психолога в училището, задето мълчал, да се адаптира по-бързо, да се чувства по-добре. Моля Ви, не го пращайте, той ще възприеме психолога като лекар и ще се стресира още повече. Дайте му време да Ви опознае, да опознае децата. За езика не се притеснявайте, той го знае, а когато е готов ще го говори. Малко време му е нужно. Усмихвайте му се истински, той разбира това, бъдете приятел с него. Ние в България не се усмихваме много, но когато го правим, е от сърце, всичко е истинско, не лицемерно. Не се притеснявайте да му правите забележка. По-добре да му говорите, отколкото да мълчите и да се усмихвате, когато е сбъркал. Защото, когато мълчите и не му казвате какво е направил, той разбира това погрешно. Усмихвайте му се тогава, когато е заслужил, корете го, когато трябва, но не мълчете, учителю.
Моето дете е умно и чувствително – разбира всичко, най-вече обичта. Той е отгледан в много любов. Нека продължим заедно това дело, нека детето ми се гордее със своята култура, но и да развие необходимите способности за новата, в която живеем. Не бих искала детето ми да стане неудачник, защото се чувства неприет в училище, а да успее в живота. За да постигне това, имам нужда от Вашата помощ и подкрепа. Всичко, каквото казвате и правите в класната стая, а и извън нея, а също и това, което не казвате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моя син.
Благодаря Ви, скъпи учителю!
Изготвил: Антония Пашова
Специалност: ПИК с немски

Писмото на индианеца и неговите български варианти

От няколко години имам честта и удоволствието за преподавам в Пловдивския университет на студенти от магистърската програма "Превод и интеркултурна комуникация" по дисциплината "Интеркултурна комуникация".
Като част от самостоятелната им работа им давам задачата да пренапишат писмото на индианеца до неговия бял учител. Задачата е като използват познанията си за различните култури и моделите за интеркултурна комуникация от една страна и образователните практики в тях от друга, да пренапишат писмото през погледа на родител, чието дете е попаднало в друга културна и езикова образователна среда.
Със съгласието на студентите публикувам техните писма.