Доцент Тоцева в помощ на студентите

НЕВЕРБАЛНИ СРЕДСТВА ЗА ОБЩУВАНЕ

2012-01-25T11:02:00.000+02:00

Успоредно с речевото си поведение, всеки човек реализира и цяла система от неречеви средства. В редица случаи между двете системи има синхрон, но е възможно да се получат и разминавания или противоречия между тях. Информацията, получавана по речевия канал, може да се допълва и да съпътства течащата по неречевия, но може и да се противопоставя и да затруднява възприемането на речевата.
Известните на специалистите изследвания на Г. Андреева и В. Лабунска върху неречевото поведение на човека могат сполучливо да бъдат интерпретирани от реторическа гледна точка и да послужат като надеждна основа за представяне на модела на неречево поведение на оратора, което е и компонент на ораторския му стил.

1. Същност на невербалното поведение и невербалната комуникация.

Невербалното поведение на човека включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него) , в които се съчетават съзнателни и несъзнателни характеристики, а от друга страна са отчасти вродени и отчасти придобити в резултат на възпитанието и обучението най-вече в ранното детство.
Би могло да се каже, че първото голямо изследване на невербалното поведение на оратора прави М. Ф. Квинтилиан в трета глава на единадесeтата книга от трактата си “Обучението на оратора” . Авторът насочва вниманието на читателя към всички елементи - интонация, мимика, поглед, поза, жест, пространствено поведение.
По-специализирани изследвания върху невербалното поведение започват да се правят едва през 40-те и 50-те години на нашия век, като наблюденията са първоначално върху поведението на животни и след това вниманието се насочва към човека. Един от първите проблеми, който започва сериозно да се изучава, е този за произхода на невербалните средства - т.е. дали те са вродени и се предават по генетичен път или са плод на социалното влияние. Изводите от проучванията посочват, че част от невербалните знаци и сигнали са вродени, а други се придобиват. Именно при втората част от тях влияние оказват етнокултурните особености на средата, в която децата израстват и се учат на социално поведение.
При изучаването на невербалното поведение са се оформили различни подходи:
Първият сред тях принадлежи на Едуард Хол. Това е културно-антропологичният подход. В книгата си "Тихият език", излязла през 1959 година, той разглежда културната среда като съставена от 10 различни елемента или взаимосвързани човешки дейности, наречени основни съобщителни системи, като само първата включва езика, а всички останали са нелингвистични.
Вторият подход се използува от Р. Бърдхуисъл, който прилага методиката на структурните лингвисти, при която невербалната комуникация се разглежда като двигателна система, аналогична на тази на фонетичната система на езика. Затова този подход е наречен психолингвистичен.
Третият подход изхожда от психотерапевтичната традиция и е най-добре разработен от А. Мерабиан. Идеята е, че като се изучават невербалните прояви на болни и след това те се коригират, може да се достигне до положителна промяна в личността на пациента.
Четвъртият е психологическият подход, при който се правят опити за описване на различни невербални форми и категории на поведение, като получените резултати да могат да се използват за целите на обучението и подобряването на социалната и междуличностната комуникация. Началото на този подход се поставя от П. Екман и У. Фрайзън през 70 години на двадесети век.
Невербална е комуникацията, която се реализира посредством знаци и сигнали с неречев характер . Тя включва съобщенията, предавани от различните части на тялото, гласа, пространственото поведение и външния вид.
Невербалната комуникация се появява най-напред в света на животинското царство, където е и единствената. С помощта на невербални знаци животните обменят информация, чрез застрашителни пози, ръмжене, гримаси, зов за помощ, специфичните звуци при търсене на брачен партньор, песни и много други.
С появата на човека, а след това и на втората сигнална система при него статутът на невербалната комуникация се променя съществено. Тя вече не е единствена, а допълваща спрямо речевата, която заема все по-голямо място с развитието на човека. Благодарение на различните си сетива - зрение, слух, кожно дразнене, мирис, които стават канали за протичане на невербалните знаци и сигнали, човекът като “социално животно” осмисля своя живот в групата със себеподобните си и езикът става водещият синхронизатор на социалното му поведение. Получава се уникално съчетаване на информацията, идваща по речев и неречев път. Постепенно невербалната комуникация губи своята водеща позиция, защото речевата има съществени предимства при осъществяване на общуването между хората. Вербалната започва да детерминира невербалната и да я поставя в различни степени на зависимост.
Според някои автори обаче “повече от две трети от цялата човешка комуникация е невербална, което означава, че до голяма степен е същностно безсъзнателна, защото хората често не съзнават невербалните сигнали, които изпращат или получават” .
Проблемът за връзката съзнавано - несъзнавано е изключително интересен и богато нюансиран. Различните изследователи в крайна сметка признават, че невербалната комуникация е отчасти осъзната и осмислена, и отчасти неосъзната и осъществяваща се без, а често и против желанието на индивида. Рос Бък счита, че “комуникацията има два едновременно протичащи потока: символен, който е заучен, преднамерен и пропозиционен, основан на неокортекса, и спонтанен, който е биологично основан, директен, непропозиционен и базиран в подкорието на мозъка.”
Според М. Аргайл “няма строга граница между поведение, което е осъзнато, и поведение, което не се осъзнава. Осъзнаването е въпрос на степен.”
Следващият основен въпрос е за връзката между речево и неречево поведение. Установено, е че невербалната комуникация има няколко особености по отношение на връзката и с езика:
* тя е по-директна, по-обща, по-спонтанна;
* няма точен езиков еквивалент;
* има силно присъствие при някои социално психически механизми, като внушение, заразяване, подражание, убеждение;
* понякога се предпочита през речевата, поради очаквани неблагоприятни последствия от речевото въздействие;
* налице е двупосочност във връзката и с речевата - тя я отрича или я подкрепя;
* “декодирането и реагирането на невербалните послания става много по-автоматично и сякаш безсъзнателно, отколкото осмислянето на вербалните реакции. Невербалната информация е много по-малко обект на съзнателна интерпретация и наблюдение и в резултат може много по-лесно “да издава” истинските чувства, нагласи и интереси на комуникиращия” .
* според М. Аргайл “невербалните съобщения са доста по-ефективни в предаване на информацията за нагласите и чувствата, отколкото езика,” което може да се обясни или като възможност за фино заобикаляне на културните норми, или с първичността и адаптираността да се предава информацията по невербалния канал;
* част от знаците вероятно се унаследяват и поради тази причина има общочовешки еталони за тяхната презентация (преди всичко в сферата на изразяване на емоциите), а друга част са зависими от социо-културната среда и възпитанието, като сред тази група най-големи са различията при невербалните знаци, които имат езиков еквивалент.
Ако използваме схемата на Р. Бък за разделянето на невербалната комуникация на спонтанна и символна, то именно към втората следва да насочим по-специалното си внимание в образователния процес, тъй като тя се усвоява в периода на ранното детство и е в пряка зависимост от етнокултурните норми и правила на социалната група.
Според Екман и Фрайзън символната невербална комуникация включва културно усвоени жестове - емблеми, илюстратори и регулатори. Под емблеми тук се имат предвид жестове, наречени от други автори “семантични йероглифи”, които имат точно определен смисъл за представителите на дадена култура или група хора, и друг смисъл при друга култура или група. Илюстраторите служат за подкрепа или имат смисъл само във връзка с речевото съобщение. Регулаторите се свързват със синхронизирането на речевото общуване и се използват повече при диалогичните форми на комуникация.

2. Функции на невербалната комуникация.

Основните елементи на невербалното поведение по същество очертават различните канали за получаване и предаване на невербални съобщения. Те изпълняват различни функции, свързани преди всичко с речевото - подкрепят го, отричат го, допълват го, заместват го, предават контекст.
Функциите на невербалната комуникация са изследвани най-сериозно от М. Аргайл , според когото те се реализират при:
• управление на социалната ситуация - за синхронизиране на общуването, за проява на интерес или отегчение, за размяна на ролите на говорещ и слушател, за проява на разбиране и съгласие. При реторическото общуване водеща роля за реализацията на тези функция им ораторът, който по-същество управлява вътрешната и външната активност на слушателите, предлага модели на комуникативно поведение, учи на определени техники за общуване.
• предава информация за личността на говорещия. Най-често това става по пътя на спонтанната невербална комуникация, но може и да се използва от добре подготвения комуникатор за създаване на определени положителни нагласи и настроения. За оратора и успешността на изявата му е от голямо значение създаването на благоприятен психически климат на взаимно уважение и доверие, за което може спомогне доброто му себепредставяне и това на отделните участници и аудиторията като цяло. Невербалната информация често много сполучливо замества речевото представяне и често е по-подходяща за създаване на позитивно първо впечатление и за поддържане на това впечатление впоследствие.
• изразяването на емоционални състояния е най-широко проявяваната функция. Връзката между емоцията и лицеизраза е предмет на научни изследвания още от времето на Ч. Дарвин, който в труда си “Изразяване на емоциите от човека и животните", излязъл през 1872 година, обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората, независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека. Съвременните крос-културни изследвания потвърждават това твърдение, като доказват, че основните емоции имат универсален лицеизраз; могат да се предават чрез другите телесни канали и се разпознават без затруднения от хората.
• предаването на информация за нагласите, като се използуват възможностите на гласа, интонацията, мимиките и други невербални средства. В литературата са известни изследвания с учители, чийто глас и тон се разпознават без затруднения, а оттук се правят изводи за дидактическия поучителен тон, който те използуват и в междуличностната си комуникация.
• контролът на канала се свързва с ограничеността на слуховия канал да приема и обработва звуковите въздействия и много по-големите възможности на зрителния канал за получаване на информация.
• заместване на езика - най-често чрез жестовете и мимиките, когато се счита, че това въздействие ще бъде по-директно и въздействащо или когато речевото въздействие е социално неприемливо.
• допълване или подкрепяне на езика, засилване на речевото въздействие с включването на невербални знаци - невербалното съобщение разкрива психическо състояние или емоция, които съпътстват речевото или подава сигнали за нещо друго.
• предаването на подтекст, който може не само да допълва, подкрепя, но и да нюансира, изменя или напълно да отхвърля речевото съобщение. За оратора е особено ценно да знае, че “всяко разминаване между текст и подтекст, между целена и изразявана емоция, освен ако това не се прави умишлено, се възприема от аудиторията като фалш, лицемерие и предизвиква недоверие.”
• изразява междуличностни взаимоотношения - разстоянието между говорещите често ни показва степента на близост и взаимното им привличане или неприязън. В различните социални ситуации на осъществяване на реторическо общуване от мимиките, позите и жестовете могат да се разкрият значими особености на отношенията между участниците в него.

3. Структура на НВК

Според В. Райнов независимо от различните подходи и методи, които се използуват за изучаване на невербалната комуникация, се оказва, че в крайна сметка вниманието винаги се насочва към основните невербални знаци:
1. телесен контакт;
2. отстояние (в близост или на разстояние от групи хора или отделни лица);
3. ориентация (на поглед, телесна позиция);
4. поява (индивидуални качества - дрехи, физика, прическа);
5. поза (характерна за отделни раси, социални групи, религии, профeсионални сдружения);
6. движения на главата (напр. специфичното кимане с глава на българина);
7. фациална експресия;
8. жест на ръцете, главата, тялото;
9. поглед (напр. срещането на погледите по време на разговор, което понякога достига до 75 % от общото време на диалога);
10. невербални елементи на говора - емоционалното ниво на речта, паралингвистичните или прозодичните елементи.”
А. Шефлен и С. Дункан предлагат една класификация, която е доста популярна:
* кинесика - комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
* проксемика - комуникация чрез пространство, територия и дистанция
* параезик - интонация и паралингвистични елементи
* тактилна модалност - комуникация чрез допир
* обонятелна модалност - комуникация чрез миризми
* цивилизационна модалност - комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства.
Друга класификация, направена от В. Руменчев включва:
1. Кинесика - изследва погледа, жестовете, изражението, позата.
2. Проксемика - изследва пространственото поведение (разстояние, пространство, територия, ориентация, височина).
3. Пара- и екстралингвистика - интонация, междуметия, плач, смях, кашлица и др.
4. Комуникация чрез допир (тактилна).
5. Комуникаци, чрез миризми.
6. Комуникация чрез външен вид, личностни особености - дрехи, накити, козметика, татуировка и др.
Г. Андреева обединява невербалната комуникация в следните системи:
1. ”оптико-кинетична система - включват се мимика, жест, пантомима и обща моторика на тялото, като специална област на изследване се посочва кинесиката;
2. паралингвистична и екстралингвистична система - като паралингвистиката включва вокализацията, т.е. качествата на гласа - диапазон, тоналност, а екстралингвистиката - включването в речта на паузи, смях, плач, темпа на говорене;
3. проксемика - пространствено-времевите характеристики;
4. специфична знакова система е “контактът на очите”.
Други видове невербална комуникация могат да се осъществяват чрез:
* цветове - в натурален вид това са индианските маски на мира или войната, в осъвременен могат да се използуват възможностите на козметиката
* звуци - звънци, камбани, изстрели, чукане, тропане, блъскане, ритане. Звукова невербална комуникация се използува в училище за оповестяване на началото и края на всеки учебен час, чрез училищния звънец; в парламента; в църквата.
Своеобразна класификация на невербалните комуникативни знаци на човека прави и Б. Поршнев, пишейки, че “има една особена група човешки знаци - неотделими от речта, за които често се забравя. Това са интонациите, мимиката и телодвиженията (пантомимиката - жестикулацията в широкия смисъл на думата)… тези явления почти винаги се разглеждат като израз на емоции и крайно рядко като знаци. Съвсем неосъзнато тези два аспекта се смесват. …Но да си спомним, че за актьорите, както и за ораторите, педагозите, а в една или друга степен и за всеки човек тези извънречеви средства ни най-малко не са непреднамерени прояви и спътници на вътрешните чувства, а се използуват тъкмо за обозначаване на последните и още повече и по-често - със семантични цели: за уточняване смисъла на произнасяните думи… посочените допълнителните знакови средства за езиково общуване наричат “паралингвистика” или пък ги делят на кинесика (която изучава знаковата функция на телодвиженията по аналогия на лингвистичните модели) и паралингвистика (която изучава всички комуникативни свойства на гласа освен собствено лингвистичните му функции” .”
Според В. Лабунска невербалното поведение на личността е "социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки. Към елементите на невербалното поведение се отнасят всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата временна и пространствена организация. ”
От тези позиции основните структурни елементи на невербалното поведение могат да се обединят в четири системи:
1. акустична - подструктурите на акустичната система са екстра- и паралингвистиката и просодиката (занимаваща се с ритмико-интонационните страни на речта - височина, продължителност, сила на гласовия тон);
2. оптична - кинесиката;
3. тактилно-кинестетична - допирът и пространствено - времевите характеристики, т.е. проксемиката
4. система на миризмите .
Независимо от ориентациите и гледните точки на различните автори в крайна сметка се оказва, че те насочват вниманието си към каналите на невербалната комуникация, които според К. Пидърсън и колегите му са: ъгъл на тялото, лице, ръце, длани и крака. Те предлагат осем модела на невербална експресия , като отчитат информацията, идваща по отделните канали. Всеки от тях може да получи специфична интерпретация в сферата на реторическата комуникация и тяхното познаване би помогнало на оратора да разчита по-вярно знаците и сигналите, изпращани му от аудиторията, и да контролира собственото си, а и това на слушателите, невербално поведение.

Общи изводи, обобщения и заключение

В заключение ще отбележим, че за оратора е изключително трудно да контролира и координира от една страна своята собствена дейност - речева и неречева, а от друга - да управлява познавателната активност на слушателите в реторическия процес, като отчита обратната речева и неречева информация, която получава от страна на слушателите. Образцовото владеене на съдържанието на ораторската творба, реторическата техника и собственото поведение улесняват оратора да насочи вниманието си към слушателите и тяхното поведение и да бъде в непрекъснато готовност да коригира своето, а и тяхното поведение, при нужда в определена социално-комуникативна ситуация. Познанията за неречевото поведение, сигналите и тяхната възможна интерпретация ще допринесат за преодоляване на бариерите при общуването, за усъвършенстването на професионализма и повишаването на ефективността на реторическата комуникация.

Речник:

Невербално поведение на човека - включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него); социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки.
Елементи на невербалното поведение - всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата времева и пространствена организация
Невербална комуникация - реализира се посредством знаци и сигнали с неречев характер
Кинесика - комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
Проксемика - комуникация чрез пространство, територия и дистанция
Параезик - интонация и паралингвистични елементи
Тактилна модалност - комуникация чрез допир
Обонятелна модалност - комуникация чрез миризми
Цивилизационна модалност - комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980,
2. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
3. Аргайл, М. , М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
4. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
5. Глас, Л. Кажи го… правилно. С., 1998
6. Иванов, Ст. Професионално педагогическо общуване. Ш., 2004
7. Илиев, Вл. Общуването. С., 2003, с. 28-30
8. Карнеги, Д. Как завоевать друзей и оказывать влияние на людей. М., 1992
9. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
10. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивый подход), Ростов на Дону, 1986
11. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
12. Павлов, Д., Я. Тоцева. Педагогическа реторика. С., 2000
13. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
14. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов) Саратов, 1980
15. Райнов, В. Символното поведение на човека, С., 1993
16. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
17. Руменчев, В. Реторически класификации, С., 1990
18. Руменчев, В. Съдебна реторика. С., 1997
19. Савова, Ж. Педагогическото общуване в обучението. С., 1989.
20. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
21. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998, с.171-196
22. Тоцева, Я. За необходимостта от реторическа подготовка на бъдещите учители – Училище, 1993, № 11
23. Тоцева, Я. Лекцията и вниманието на студентите – Педагогика, 1994, № 10
24. Р. Трашлиев, и В. Станчева-Попкостадинова. Социална комуникация и адаптация. Благоевград, 2001, с. 13-21
25. Фаст, Дж. Езикът на тялото. С., 1993
26. Цветанска, С. Особености на невербалната комуникация в обучението - Стратегии, 1997, № 2

Първата политическа реч на Плевнелиев

2012-01-20T11:39:00.005+02:00

Вчера в Народното събрание новоизбраният президент Росен Плевнелиев произнесе първата си политическа реч.
Тя може да бъда видяна и чута, а също така прочетена тук:

Уважаеми господин Президент,
Уважаема госпожо Председател на Народното събрание,
Уважаеми господин Министър-председател,
Ваше Светейшество,
Уважаеми господин Председател на Конституционния съд,
Ваши превъзходителства,
Уважаеми вицепремиери и министри,
Уважаеми народни представители,
Скъпи сънародници!

От мое име и от името на Вицепрезидента Маргарита Попова - Благодаря за доверието! Осъзнавам голямата лична отговорност и тази на институцията. Ще бъда президент на всички български граждани независимо от религия, етнос и политическа принадлежност. Ще отстоявам надпартийността на институцията.
Няма да забравя поетите ангажименти и не се страхувам да поемам нови. Обещанията, които дадох по време на предизборната кампания, ще бъдат публично огласени на Интернет страницата на президентството. Нещо повече, ще осигурявам постоянна прозрачност и отчетност за свършеното. Защото съм за граждански контрол върху дейността на политиците и за формиране на активно гражданско общество в България. Ще съдействам за отваряне на институциите към хората, защото важните проблеми на България трябва да се решават от Парламента, Правителството и Президента, но с активното участие и пред очите на хората.
Днешната церемония е в духа на българската политическа традиция и приемственост. Затова си позволявам да се обърна към всички демократично избрани досега президенти на Република България:
Уважаеми господа президенти – Желев, Стоянов, Първанов – вие работихте за успешния преход на България към модерна демокрация. Вие се стремяхте да утвърдите авторитета на президентската институция в страната и по света и аз Ви благодаря за това. Сигурен съм, че ще продължите да работите, заедно с всички нас, за една по-добра България. Защото да си президент на Република България не е въпрос единствено на пост, това е кауза.
Получих доверието на хората с ангажимента да бъда прагматичният президент на модерна България. Знам, че за мен ще съдят не по думите, а по делата. Не очаквам всички да ме обичат и да ме харесват. Важното е да съм компетентен и да си свърша добре работата. Ще работя за националния интерес и благоденствието на всеки българин.
Влизам в президентството не за да упражнявам самоцелна власт, а за да търся и намирам решения на важните проблеми за страната. Ще бъда по-различен политик и лидер. Няма да участвам в политически интриги, да разделям, няма да преча. Ще бъда политически арбитър, пристрастен единствено към националния интерес и приоритети.
Съзнавам, че поемам президентството в трудни времена, когато държавата и българският народ са изправени пред предизвикателства, породени от дълбока световна икономическа криза. Тя е комбинация от икономическа, финансова, дългова криза, най-тежката от Втората световна война насам. На изпитание са подложени не само оцеляването на националните икономики, но и на обединена Европа. Това е не просто поредната циклична икономическа криза. В тези бурни времена се променя световният ред. Утвърждават се нови глобални и регионални играчи. Драматично се променя начинът, по който работим, пътуваме, комуникираме, живеем. Кризата е не само заплаха, но е и възможност. От действията ни сега зависи как ще изглежда нашата страна след десет години.
Трябва да вземем трудни и отговорни решения и ясно да си дадем сметка, че бъдещето на българския народ зависи от способността на всички, които са натоварени с управлението на страната, да мобилизират целия потенциал на нацията и да го насочат в правилната посока.
Въпреки макроикономическите успехи България остава най-бедната страна в Европейския съюз. Заплатите са ниски, много българи, особено пенсионерите и хората в селските райони на България, живеят в бедност. Трите най-изостанали региона на България са най-изостанали и в Европа. С две думи: България не е в средата, а е на дъното в много европейски класации. Това трябва да се промени!
Нужна ни е енергията на всеки един от вас. Тя не може да бъде пропилявана в безцелно политическо противопоставяне. За мен силна, просперираща, успяваща България е не просто цел. Това е кауза. Кауза да служим, да дадем най-доброто от себе си, да пожертваме лични интереси, да загърбим политически пристрастия. Силни сме, само когато сме обединени. Досега предимно кризите са ни обединявали. Време е да се обединим около национална цел.
Днес България има нужда не просто от мечта, а от програма, която се приема от обществото и политическите сили. Най-страшният дефицит за една нация е дефицитът на бъдеще. Не можем да допуснем това. Правителствата се сменят на всеки 4 години, но България не може да започва всеки път от нулата. Търсенето на обединение е конституционен приоритет на президента, но това, което България 2020 предлага, е не просто консенсус, а съгласие около дългосрочна програма за икономически растеж и развитие на нацията.
Моята кауза е - България да се превърне в средно богата европейска държава с развити региони, конкурентноспособна икономика, в която народът живее достойно, а младите хора остават и виждат перспектива за развитие. Това трябва да бъде стратегическата цел на нацията до 2020 година. Затова, въпреки трудностите, не можем и не бива да мислим и да говорим за оцеляване, а за растеж. Въпреки трудностите, нека да сме наясно – успехът е важен. А успехът на една нация - просперитет, благоденствие и сигурност за всеки български гражданин, е свързан и се постига със значителен и устойчив икономически растеж. Без това държавата няма да има ресурс да реализира успешно нито една стратегия, било тя в областта на здравеопазването, пенсионната система, образованието или сигурността и отбраната. Ето как виждам България през 2020 година.:
• Сега доходът на българския гражданин е едва 43% от средния за Европейския съюз. През 2020г. е не по-малко от 60%.
• Сега сме на 74-то място по конкурентоспособност в света. През 2020г. сме в топ 50.
• Сега българската икономика е пет пъти по-енергоемка от средната за ЕС. През 2020г. сме стопили тази разлика до два пъти.
• Сега производителността на един български работник е едва 42% от средното за Европейския съюз. През 2020г. производителността достига 60%.
• Сега България изнася зърно. През 2020г. изнася основно готови храни.
• Сега Българските държавни железници са във фалит. През 2020г. високоскоростни влакове превозват хора и стоки от Азия през България към Европа с 200км/ч.
• Сега академичната и научна общност трудно покрива издръжката си и младите учени напускат страната ни. През 2020г. учените са мотивирани и работят заедно с бизнеса по иновационни проекти.
• Сега на "Мадарския конник" все още има едно ръждясало скеле. То е там от 1993 г. През 2020г. България представя своето богато културно-историческо наследство пред света, символ е на качествения туризъм и печели милиарди от него.
• Сега почти няма българин, който да е доволен от системата на здравеопазване. През 2020г. спешната помощ стига за броени минути до всяка точка на България, а благодарение на въведената електронна здравна карта, лекарите взимат бързи и адекватни решения. Корупцията и източването на здравната каса са станали невъзможни.
• Сега два милиона и седемстотин хиляди от българските граждани живеят в енергийно неефективни панелки. През 2020г. поне половината от тях живеят в обновени квартали, сметките за енергийните разходи са паднали двойно, а стойността на жилищата им се е удвоила.
Давам си сметка, че целите са високи, но, за да постигнем такава България, трябва да повярваме, че можем повече. Да имаме дългосрочен план, който да мобилизира целия потенциал на нацията - интелектуален, духовен и физически. Затова ще превърна президентството в център на обществен дебат по важните за всеки българин теми. Непрестанно ще търся баланс и съгласие между институциите, както и между институциите и гражданите при решаване на важни обществени въпроси.
Един президент не се оценява по неговата популярност, а преди всичко по това, което обществото постига в неговия мандат. Винаги има изкушението президентът просто да се превърне в критик с надеждата, че това ще му донесе рейтинг. Моята стратегия е друга. Президентството ще наблюдава стриктно институциите да не подменят приоритетите на нацията в името на краткосрочни цели. Обществените съвети кьм президента няма да функционират като кабинет в сянка, а като форум за дискусия, център за дебати по приоритети и политики за устойчиво развитие на нацията. Активен, прозрачен диалог и генериране на решения – това е целта на Съветите, които ще заработят към Президентството. В тях ще поканим представители на различни политически партии, депутати, министри, експерти, представители на регионите, работодатели, профсъюзи, бизнес и неправителствени организации, но задължително и гражданите. Гражданското общество ще бъде задължително в центъра на вниманието ми. Ще съдействам за създаване на работещи механизми за оползотворяване на гражданските инициативи и енергия. За да бъдем максимално прозрачни и близо до хората, заседанията на съветите към президента, с изключение на тези, свързани с националната сигурност, ще се предават пряко в интернет.
Ето част от приоритетите, по които ще работя като Президент:
• Справедливост за гражданите и ефективна система на правораздаване
• Културното и духовното развитие на нацията ни
• Работещи институции
• Създаване на най-добрата бизнес среда в Югоизточна Европа
• Инфраструктура на европейско ниво
• Нов подход в енергетиката - енергийна ефективност, енергийна независимост, енергийна либерализация
• България на регионите
• Образование, наука, иновации
• Двигатели на икономическия растеж
• Добра репутация на България в Европа и света
По тези приоритети и много други ще търся национален диалог, съгласие и резултати.
Няма "пряк път към богатството". Богатството се изработва. Пенсиите и доходите също. Политиците не създават пари, създава ги икономиката. За да я подпомогнем, ние сме длъжни да създадем предпоставки за заетост, за привличане на качествени инвестиции, за премахване на излишната административна тежест за бизнеса и за създаване на добре работещи институции.
Това, че имаме нисък държавен дълг, не означава, че имаме силна икономика. Това, че имаме ниски данъци, не означава, че сме атрактивни за инвеститорите. Това, че сме стабилни в кризата, не ни прави по-богати. Налагането на строга бюджетна дисциплина е трудна задача и аз благодаря на Правителството за отговорната позиция. С последователната си политика на икономии то удържа бюджетния дефицит през последните три трудни години и запази равнище на инфлация под средното за Европейския съюз. Благодарение на усилията на няколко правителства, България стана символ на фискална дисциплина и ред и е единствената държава в Европейския съюз, която е с повишен рейтинг по време на кризата. Това е постижение на няколко правителства последователно.
Имаме стабилност – сега трябва да работим за растеж и заетост. В основата са инвестиции, износ, потребление. Трябва да се борим за всеки лев инвестиции. Трябва да осигурим потребление от изработени доходи, а не на помощи и субсидии. Малките и средните предприятия формират две трети от работните места в България. Трябва да им осигурим достъп до финансиране, еврофондове за конкурентоспособност, качествени кадри чрез системата на образование на регионално и национална ниво и борба със сивата икономика.
Иновациите и образованието са движеща сила на растежа и предпоставка за откриване на добре платени работни места. Имаме постижения в науката и иновациите – време е да започнем да печелим от тях. Важно е бизнесът, академичната общност и държавата да се обединят около целенасочена програма за иновации в приоритетните области на икономиката.
Трябва да окуражим реформите в българското образование. Образованието е мост към бъдещето. Посоката е за изграждане на специалисти, адекватни на нуждите на икономиката, с помощта на които България ще посрещне предизвикателствата на бъдещето. Хората са тези, които добавят стойност в икономиката, в обществото – заради тях идват инвестициите, те създават иновациите, те са най-големият капитал.
За да развиваме устойчиво икономиката, трябва да се насочим и към сектори с висока добавена стойност, като се позовем на даденостите и опита, които имаме. Важно е да постигнем добро съчетание между традиционните за България индустрии, тези с висока добавена стойност и индустрии на бъдещето. В широк обществен дебат в президентството ще търсим и формираме визия как България може да създаде реални конкурентни предимства и да се превърне във водеща сила в някои от индустриите на бъдещето. Такива могат да бъдат свързани с човешкото здраве, зелените технологии, информационни и комуникационни технологии, производство на храни, нови материали, нови източници на енергия, електромобилност, умни енергийни мрежи и др. Да създадем конкурентни предимства, за да може след време да се превърнем във водеща сила в някои от индустриите на бъдещето.
В българската енергийна политика е нужен прагматичен подход, основан на енергийна ефективност, независимост и либерализация. Това са приоритетите, които са водещи при взимане на решенията, а не конкретните проекти. Моята цел е енергийно ефективна, зелена България. България, която не зависи от волята на един или друг доставчик, а независимостта се поражда от конкуренцията и правото на избор.
Освен че пилеем енергия, пилеем и вода. Водата е петролът на бъдещето. Трябва да доведем реформата във водния сектор до край, за да гарантираме качествена услуга и опазването на водата като един от най-важните стратегически ресурси на държавата.
Нека да сме наясно – няма богата държава, няма просперираща икономика, ако няма работещи институции. Проблемът с административната реформа и електронното правителство е на дневен ред и трябва да бъде решен. Електронно правителство не означава да вържем администрацията в мрежа, а означава държавата да предоставя качествени услуги на гражданите и фирмите по електронен път. Четири и половина милиона българи активно използват Интернет. Те го заслужават!
Даваме ли си сметка как се прави бизнес в България: гишета, тромави процедури, субективизъм. Това е голяма тежест, както за нашите предприятия, така и за чуждестранните инвеститори. Решението отново е - работеща администрация и електронно правителство. Убеден съм, че ще го имаме!
Балансираното регионално развитие, създаването на икономическа перспектива и ново качество на живот в регионите, изграждането на специфични регионални източници на конкурентноспособност – всичко това ще бъде водещо в моите приоритети.
Уважаеми дами и господа,
Просперитетът и благоденствието на народа ни са в нашите ръце. Те са наша отговорност. Отговорност за бъдещето на нашите деца. Няма външен фактор, който да дойде и да ни освободи от това бреме, никой няма да дойде отвън и да ни свърши работата. Сами ще изковем бъдещето си. Развити са тези общества, в които гражданите имат доверие един към друг и са придобили умението да работят заедно. Богати са тези държави, в които институциите гарантират равнопоставеност и спазване на правилата. Успешни са тези нации, които имат кауза и дългосрочна визия, защото липсата на стратегическо мислене и дългосрочен план водят до работа на парче, до ниска ефективност, оскъдни резултати и слаба конкурентноспособност на икономиката. Затъваме в празни приказки, политическо брокерство, организационен хаос, сложни административни процедури и оставаме неефективни, следователно бедни! Ако намирате смисъл в тези констатации, то нека се обединим около Национална програма за развитие България 2020, около национални приоритети, политики, проекти и да ги следваме независимо от това кой е на власт.
Репутацията на България е много важна. Тя е предпоставка за национално самочувствие и доверие в международен аспект. Но репутацията на една държава, на една партия, на една икономика, не може да бъде купена. Тя се изгражда с последователни усилия на много поколения и лидери.
България трябва да надгражда своя успех, да показва на света своето можене. Като Президент ще показвам постиженията на България и българите.Гордея се, че България е единствената държава в Европейския съюз, която успя да намали за последните десет години своя държавен дълг от 100% на 16% от брутния вътрешен продукт. Изстрадахме го, беше тежко, продължава да е тежко, но това е национално отговорна позиция към следващото поколение. И аз благодаря на всички партии, на всички правителства, на всички лидери в последните 10 години за постигнатия успех. Имаме нужда от повече причини и поводи за гордост и самочувствие.
Българската външна политика не може да има други цели освен благоденствието и успеха на нацията. Това означава нашата дипломация да защитава българския интерес по света, в региона.
Като Президент заявявам категорично, че ще работя за европейското развитие на България и ще задам курс към по-ефективна и ускорена интеграция на страната в Европейския съюз. Повече Европа означава по-силна и богата България. Но България успява само тогава, когато Европейския съюз е силен и обединен. Затова ние ще работим за успеха на демократична и свободна Европа, в която правилата се спазват, в която няма големи и малки народи, в която солидарността е не само принцип, но и ежедневна практика.
България има отговорност да допринася за демокрацията, стабилността, мира и просперитета в нашия регион и в света. Исторически шанс за нас е, че в последните две десетилетия Балканите се промениха коренно. Днес нашите съседи имат своята европейска перспектива. Ние протягаме ръка към всеки, който иска да живеем в нашия общ европейски дом. Дом, в който границите обединяват, а не разделят. Дом на всички, които споделят европейските ценности и стандарти и които работят за регионалното сътрудничество и искрените добросъседски отношения. Заедно с нашите партньори в Европейския съюз ще застанем срещу всеки, който разделя хората, пренаписва миналото и търси противопоставяне.
През последната година региони, традиционно свързани с българските интереси, а именно Близкият изток и Северна Африка, преживяха исторически събития съизмерими по мащаб с краха на комунизма в Източна Европа. Подкрепяме техния стремеж към демокрация, достойнство и добър живот. Наред със споделяне на опита ни в прехода от тоталитаризъм към демокрация нашата цел е да създаваме предпоставки и условия за завръщане на българския бизнес на тези пазари и по тези важни за нас региони. Създаването на повече реални възможности за българския бизнес в чужбина означава повече работни места у дома, повече инвестиции и повече ресурс за социална политика.
Свидетели сме на динамични процеси, които променят съществено света, в който живеем. Необходима е прецизна оценка. И, разбира се, бързо адаптиране на външната ни политика. Трябва да насочим усилията си към световните региони с бърз икономически напредък и с разширяващи се пазари. С помощта на дипломацията ще поставим "Произведено в България" на международната сцена.
За да постигнем целите на външната политика на България й трябва да бъде представлявана от професионалисти и от достойни българи, които са мотивирани и имат качества.
Външната политика на България трябва да дава гаранции за сигурността на страната. Ключов фактор за това е и ще продължава да бъде пълноценното участие на България в НАТО. Сигурността на всеки български гражданин зависи от активните ни усилия, солидарно с другите съюзници, да изграждаме отбранителните способности на пакта. Ние трябва да имаме активна роля в изпълнение на съюзническите си ангажименти.
Заедно с това българските институции трябва да положат съществени усилия за доизграждане и усъвършенстване на собствените ни национални способности за защита на сигурността на страната. Нужен е цялостен, интегриран, системен подход. Това означава да осигурим съгласувано управление и ефективно взаимодействие в областта на сигурността, както и много точно дефиниране на функциите и отговорностите на отделните институции. Трябва да се въведат ясни принципи, процедури и правила:
• при определяне на приоритетите и задачите на институциите;
• при кадровата политика;
• при формиране на бюджет за дейността им;
• при отчитане на резултатите.
Българските служби за отбрана и сигурност не обслужват партии и политици, а служат единствено на българските граждани и националния интерес. Необходимо е да се усъвършенстват механизмите за институционален контрол, като дейността на службите трябва да бъде подчинена на принципа, че правата и свободите на гражданите са висша ценност за всяко демократично общество. Българските граждани трябва да знаят какво получават срещу всеки лев похарчен за сигурност, както и от какво се лишават при всеки лев спестен от бюджета на службите.
Очевидно е, че е необходима реформа в сектор "Сигурност" и нова нормативна база, която да регулира отношенията в тази област.Искам ясно да заявя, че провеждането на реформи в системата за сигурност е необходимост, но не може да бъде самоцел. Всяка една промяна трябва да е свързана с нарастване на способностите за взаимодействие между службите. Проблемите в сферата на сигурността със сигурност няма да се решават конюнктурно и "на парче". Аз благодаря предварително, защото знам, че през 2012 г. ние ще седнем и ще изковем новите устройствени закони на службите за сигурност.
При управление на системата за национална сигурност трябва да се намери и поддържа междуинституционален баланс на основата на споделена отговорност. Съгласно Конституцията на Република България именно Президентът трябва да има водеща роля при поддържането на такъв баланс.
Консултативният съвет по национална сигурност към президента трябва да се превърне в реален, действащ форум за намиране на ефективни, консенсусни решения по важни за националната сигурност проблеми, дори ако е необходимо провеждане на консултации за законодателни промени.
Като оценявам отговорността си като върховен главнокомандващ искам да обърна специално внимание на отбраната на страната.България трябва да изгражда въоръжените си сили в съответствие с концепцията за интелигентна отбрана, което означава повечегъвкавост и повишаване на способностите за взаимодействие както в рамките на НАТО, така и с въоръжените сили на всеки един от съюзниците. Това също така означава пренасочване на инвестициите към високо технологични решения и изграждане на мобилни и модерни въоръжени сили, ориентирани към посрещане на съвременните предизвикателства за сигурността на страната.
Ние не можем да разглеждаме сигурността си извън общите усилия на страните - членки на НАТО и Европейския съюз. Трябва обаче да си дадем сметка, че колективната сигурност означава и това, че всеки един от съюзниците трябва да допринася за изграждане на общите отбранителни способности.
Въпреки икономическите трудности ние трябва да продължим да инвестираме в отбрана и сигурност. Необходимо е решенията за такива инвестиции да бъдат вземани само при наличие на ясна визия и в съответствие със стратегията ни за развитието на системата за отбрана и сигурност и в частност на въоръжените сили. Те трябва да бъдат съобразени с икономическите възможности на страната в средносрочен и дългосрочен план и в резултат на тях да се получи бърз, значим и измерим ефект за сигурността на Република България.
Скъпи сънародници,
Аз не искам българският народ и държава да бъдат асоциирани с корупция и организирана престъпност. Недопустимо е народът на Ботев и Левски да бъде сочен като пример за корумпирана нация в Европа. Категорично няма да се примиря с това и ще мобилизирам целия обществен ресурс при решаването на този проблем. Тук пътят е ясен:
• Създаване на обществена нетърпимост към корупцията, чрез укрепване на гражданското общество;
• Върховенство на закона;
• Прозрачност и ясни механизми за обществен контрол;
• Ефективно взаимодействие между институциите;
• Професионализъм и морал в дейността на държавните служители.
Не бива да се заблуждаваме, че с лекота ще решим този проблем, но друг път няма и ние трябва да го извървим. Няма неприемлива цена за демокрацията.
Върховенството на закона е ценност, от която пряко зависят устоите на демокрацията и успехът ни във всяка област на обществения живот. Европейското развитие на България налага реформите в областите "правосъдие" и "вътрешен ред" да са сред ключовите национални приоритети. Реформите в съдебната власт трябва да продължат, като стриктно бъде следвана приетата от правителството през май 2010 година Стратегия за продължаване на съдебната реформа, като документ, който гарантира приемственост, устойчивост и обхватна перспектива в общото пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Време е да спрем да решаваме проблемите единствено със законодателни и структурни промени. Дължим на българските граждани предвидимо и справедливо правосъдие. Стабилността на съдебната власт е гаранция за стабилността на държавната власт.Затова и изпълнителната власт, и ръководните съдебни структури са отговорни за състоянието на кадровия ресурс, професионалните умения и развитие на българските магистрати.
Сега е моментът да изработим и приложим процедури, които да отхвърлят възможността за безпринципни назначения в съдебната система, за установяване на зависимости, за дефицит на професионален или личен морал. Българските граждани имат право да претендират за мотивирани, с безупречна репутация и високо чувство за отговорност магистрати.
Ще използвам целия обществен натиск, който може да упражнява президентската институция за въвеждане на нов стил на работа в институциите на съдебната власт и правоохранителните органи, за повишаване на правната култура на гражданите и за утвърждаване на нетърпимост към корупцията и закононарушенията.
Уважаеми дами и господа народни представители,
В българската политика има много линии на разделение. Виждаме ги тук, в Парламента, но най – вече се виждат от всички български граждани. Политическото противопоставяне е двигател на демокрацията. То дава на българите възможността да избират най-доброто и да го подкрепят.
Обръщам се към всички политици: запазете критичността към грешките на другите, както и към своите собствени, търсете алтернативи, бъдете себе си в политиката, но триумфът над политическия противник не трябва да минава през загърбването на националните приоритети. Може да има спор за пътя, но не и каква е посоката - а посоката е доброто бъдеще на децата ни.
Когато погледна назад във времето, България се промени много в последните 20 години, и то за добро. Стартирахме от тоталния крах и икономически фалит на тоталитарния режим. С много търпение, упоритост, с грешки, но и с много труд постигнахме немалко. Сега трябва да надградим. Да построим модерна България – с авторитет и достойнство, с национално самочувствие. България като регионална сила и уважаван партньор. България като двигател на прогреса. България с репутация на качествен производител, на уютно място за живеене, на добър съсед и надежден партньор. България, абонирана за успеха през 21 век.
Скъпи сънародници, всички можем, ако искаме, да съградим!
Нека го направим заедно!

Коментарите за многопосочни и политически нюансирани, но има и няколко експертни становища.
Коментарът направен от доц. Иванка Мавродиева е част от тях и заслужава нашето внимание.

Какви речи да очакваме от бъдещия президент?

2012-01-11T14:51:00.003+02:00

Според Албена Бъчварова от в-к Труд прогнозата не е оптимистична, но скоро ще разберем дали тя е била права.
Цялата статия озаглавена: Плевнелиев - клишета и лични истории можете да намерите на адрес:
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1181141

Речта на Чарли Чаплин от "Великия диктатор" с анимация

2011-12-28T11:42:00.001+02:00

Една модерна визия на една христоматийна реч.

Подготовка на устно публично изказване

2011-11-22T10:20:00.005+02:00

1. Предварителна подготовка – основни етапи.

Предварителната подготовка според Ст. Горчев се свързва с решаването на няколко задачи:
•подбор и формулиране на темата съобразно аудиторията, пред която ще се говори;
•издирване и работа с литературни източници и проучване на практиката по дадената тема;
•работа по текста на изявата;
•осмисляне на методите, подготвяне на нагледните средства и конкретния подход за представянето, включително какво ще бъде началото;
•предварително упражняване, свързано с произнасянето.

Подобен е подходът на Ст. Ташева-Пърлева, която включва в подготовката следните елементи:
“- подбор на предметното съдържание;
- структура;
- прилагане на нагледни и технически средства на обучение;
- пътища за активизация на слушателите;
- форма на изложение и поведение на лектора;
- контакт с аудиторията.”

Според нас на първо място би следвало да се определят целите, а след това да се осмисля съдържанието, с помощта на което ще се реализират тези цели.

1. 1. Определяне на целта.

Целта и конкретната тема предопределят спецификата на предварителната подготовка, която започва с формулирането на три вида цели: обща, конкретна и ситуативни.

Общата цел се свързва с:
•промени в светогледа на слушателя;
•промени в квалификацията;
•промени в поведението и/или в непосредствено следващите речта действия.

Конкретната цел се свързва с предлагането на нова информация – знания или начини на действие и формиране на отношение към тази нова информация – това отношение не е задължително да бъде положително, но е задължително да го има, да стане новото предмет на обсъждане, анализиране, сравняване, класифициране, систематизиране или обобщаване.

Общата и конкретната цел се задават и осмислят предварително. Те са иманентно присъщо право на оратора, който ги съобразява и с индивидуално-личностните си особености.

Що се отнася обаче до третата група цели – ситуативните (възникналите в хода на публичното общуване), то при тяхното реализиране ораторът следва да мобилизира цялото си майсторство и често му се налага да импровизира, като разчита на образцовото владеене на съдържанието, технологията на поднасянето и познанията си за индивидуалните и възрастовите познавателни възможности, професионалните и социалните интереси, психичните особености на слушателите и механизмите на социално-психологическото въздействие.
Ситуативните цели са свързани с готовността на оратора да предложи допълнителна или разясняваща информация в отговор на зададен от аудиторията въпрос или обратна невербална връзка, а също така и директна или индиректна полемика по проблеми от темата, в които становищата на някои от слушателите се различават от това на лектора.

От целите се извеждат задачите, които следва да се решат. Ораторът е формулирал задачите предварително при подготовката на план-конспекта в съответствие с общата цел. Те най-често са свързани с развитие на познанието, формиране на умения, развитие на мисленето и практическа преработка на усвояваните теоретични знания.
В общия случай между целите и задачите, които си е поставил ораторът, и общите цели на слушателите следва да има еднопосочност, но в отделни случаи е възможно да се появи и противопоставяне на целите. Причините за това могат да бъдат от теоретико-познавателен, ситуативен, частен, методологически или методически характер.

1. 2. Определяне на темата.

Основните параметри на темата са свързани с обема на информацията и конкретното съдържание.
Минималният обем е в пряка зависимост от:
-общата и конкретните цели;
-от възрастовите и познавателни възможности на аудиторията;
-от репрезентативността на информацията;
-от личните предпочитания, интереси и възможности на оратора;
-от времето, отделено за представянето на устната публична изява и последвалата дискусия;
-от реакцията на оратора на получаваната обратна информация по време на неговото устно изложение и по време на диалогичното общуване.
Обосноваването на темата е една от най-важните и отговорни задачи на оратора, защото осигурява повишено внимание и готовност за възприемане и осмисляне на новото, за търсене на логически връзки със старото знание и практическо приложение. Успешното обосноваване на темата е най-добрата мотивация за успешно слушане, която предпоставя и успеха на реторическото общуване.
Обосноваването на темата може да се свърже:
- с преките или перспективните цели на аудиторията (свързани с професия, социални интереси и потребности или последвало образование);
- с образователната стойност;
- с възпитателната ценност на знанията;
- с непреходността, актуалността или злободневността на предмета на обсъждане.

Основните фактори, от които се предопределя конкретното съдържание на ораторската творба, са:
-социалната поръчка;
-равнището на аудиторията;
- изискването за репрезентативност;
-обективните условия ;
-спазването на реторическите принципи.

2. Събиране и обработване на материалите.

Събирането и обработването на материала, който ще бъде представен чрез ораторското изпълнение, е изключително важен етап от предварителната подготовка. При тази подготовка ораторът се ръководи от своя минал опит и познания за спецификата на темата и аудиторията.
Майсторството на оратора е и в това да представя интересно, увлекателно и атрактивно, същевременно достъпно и достатъчно задълбочено новите знания в сполучливо съчетание с вече известното и познатото.

За постигането на тази цел е необходимо да се премине през следните процедури:
•Обективна инвентаризация на наличните знания и опит, които имат отношение към подготовката на темата.
Ораторът трябва да направи актуализация на знанията, които притежава по конкретната тема; да съобрази дали има собствени наблюдения, изследвания, експерименти по проблема, които може да използва; да прецени дали има минал опит в разработването на тази проблематика и с какво той може да му помогне.
•Анализ на събраната информация – по количество и качество в зависимост от темата, времето и обема на съдържанието.
Ако резултатите от анализа са удовлетворителни, се преминава към следващата процедура, ако събраната информация се окаже недостатъчна, се преминава към създаване на оперативен план за събиране и обработване на материалите по темата, включващ:
*съставяне на списък на литературата;
* работа върху литературните източници.
Днес изготвянето на библиографска справка е значително улеснено от наличието на огромна база данни в електронните каталози на библиотеките и в WEB-библиотеките. При подбора на литературата е важно вниманието да се насочи към основните източници – светогледни и специални научни трудове и да се осмислят възможностите за използването на спомагателна и художествена литература. Като спомагателна литература се определят трудове от сродни с тематиката на изказването научни области, а също така и енциклопедии, речници, справочници, реферативни журнали. Художествената литература най-често се използва като източник на научна или емоционална аргументация.
Работата върху литературните източници е свързана с тяхното проработване чрез използването на различните видове четене – преглеждане, сканиране, подборно или цялостно и на второ място с изготвянето на записки и създаване на лична картотека.
•Създаване на работен план-конспект въз основа на събрания материал, средствата за онагледяване и конкретните ораторски цели и задачи.
•Оценяване на ораторската стойност на текстовите компоненти, илюстративната стойност на нагледните средства и реторическата аргументация.
•Усъвършенстване на плана, структурата и съдържанието на ораторската изява.
•Проиграване на изпълнението пред огледало, колега или близък.

3. Структура на ораторската творба.

Структурата на ораторската творба се състои от три части:
•Увод – въвежда в темата, посочва целта и задачите, мотивира избора на темата, формира отношение, привлича вниманието;
•Основна част – включва основното съдържание, което трябва да е представено ясно, логически свързано и на достъпно равнище;
•Заключение – в него се правят изводите и обобщенията, сочат се възможностите за разшираване и обогатяване на темата.
Според Й. Ведър и Д. Павлов уводът изпълнява апелативни, емотивни, информативни, инструктивни и престижни функции. Той може да се реализира чрез:
- различни видове обръщения;
- обявяване на причината, повода, темата, предмета или целта на изказването.
Основната част може да се разработи с помощта на индуктивния, дедуктивния или традуктивния принцип на изложение.
Заключението изпълнява информативна, емотивна и инструктивна функции, а по отношение на целта си може да бъде:
1.Обобщение – резюме на основните тези и изводи или илюстрация, т.е. “художествено повторение.”
2.Проект – прогноза, програма, план за действие.
3.Инструкция – призив, препоръка, агитационно искане, заповед .
А. Михневич предупреждава за възможните композиционни грешки, свързани с:
- прекалено обширен увод;
- липса на ясни и точни изводи;
- еднообразие на композиционно-стилистичните похвати;
- неумение да се видоизменя структурата по време на изказването;
- нарушаване пропорцията между факти и теории, между положителни и отрицателни материали, между ново и известно, между емоционално и рационално.”

4. Проиграване на изпълнението.

В трактата си “За оратора” Цицерон пише следното: “Най-общо казано, теоретичната подготовка и природните дабри ще ни помогнат да направим подобаващото, а какво е то във всеки отделен случай, това ще ни подскаже нашият практически усет. Но всичко това заживява истински едва при изпълнението на речта. Изпълнението, твърдя аз, господства в красноречието! Ако не го владее, и най-добрият оратор пет пари не струва, и напротив – въоръжен с него, един посредствен оратор може да надмине майсторите.”
Ораторската творба оживява чрез нейното изпълнение и то ще бъде успешно тогава и само тогава, когато е добре подготвено.
Заключителната част от тази подготовка е проиграването на изпълнението. В случая под проиграване на изпълнението се разбира “ораторска репетиция”, свързана с произнасянето на ораторската творба пред един или малка група слушатели. За целта е необходимо ораторът да владее до съвършенство съдържанието, да е изготвил и съкратения план-конспект, който да му е под ръка в случай на нужда и да насочи вниманието си към словесното и несловесно въздействие, което иска да окаже на слушателите. От особено значение е да се провери степента на разбиране, достъпността и атрактивността на изказването. Първите слушатели (най-често колеги, близки роднини или приятели) могат и трябва да изкажат своите впечатления, да направят препоръки за подобряване на изпълнението, да споделят мнение за силните и слаби страни в представянето. Всичко това би спомогнало да се използва на практика един закон на ораторското изкуство, според който “ако лекторът или докладчикът е увлечен от предмета на своето ново излизане пред публиката, ако дълбоко е обмислил и почувствал темата на речта, ако той е естествен и искрен, ако с удоволствие излиза на трибуната, то непременно той ще говори правдиво и вдъхновено.”

Предварителната подготовка включва и:
•запознаване с характеристиките на аудиторията – пол, възраст, професионални интереси, социален произход, религиозна принадлежност, икономически статус;
•времето и мястото на реторическото общуване;
•подготовката на допълнителни нагледни материали и аргументи;
•подбор на подходящо облекло, аксесоари, прическа.

Основни изводи, обобщения и заключение

Най-добрата импровизация е подготвената, гласи един от постулатите на реториката. Към подготовката обаче ораторът е необходимо да подхожда внимателно, като сполучливо намира мярата между известното и познатото и новото, неизвестното и атрактивното в ораторската си творба.
Подготовката основно може да се раздели на две части – подготовка на текста и подготовка за произнасянето.
Подготовката на текста е в пряка зависимост от целта, темата и аудиторията.
Подготовката за произнасянето е свързана с образцовото владеене на неречевото поведение – гласовите похвати за въздействие, поза, мимики, жестове и способността да се чете вярно обратната информация за невербалното поведение на аудиторията и да се реагира адекватно на него.

ЛИТЕРАТУРА

1.Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с. 147-154
2.Беседи по реторика. С.,1986, с. 227-244
3.Ведър, Й., Д. Павлов. Методика на обучението по реторика и ораторско майсторство. Част първа, С., 1988, с. 101-159
4.Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984, с. 61-92
5.Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000, с. 69-72, 83-87, 91-93, 95-104
6.Волков, А.А. Структура лекции. М., Знание, 1986
7.Малишев, А. А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда. С., 1984
8.Михневич, А. Е. Ораторское искусство лектора. М., 1984, 157-170
9.Ножин, Е. А Основы советского ораторского искусства, М., 1973, с. 68-118

Аудиторията в убеждаващата комуникация

2011-11-21T16:37:00.002+02:00

1. Понятие за аудитория и основни нейни характеристики.

Полският социолог Ян Щепански определя аудиторията като “струпване на известен брой хора, изпитващи сходни очаквания за определени преживявания или интересуващи се от един и същ предмет.” [1]
Ст. Горчев приема, че “аудиторията е кратковременна общност от хора, чиито членове са се събрали заедно мотивирано, а не случайно, могат едновременно да се гледат и слушат и са обединени от съвместна дейност – слушане на лекция.” [2]
За Д. Александрова: “Аудиторията е кратковременна, относително устойчива управляема общност от хора, която се характеризира със следните особености:
1. включеност на слушателите в обща дейност (слушането);
2. целенасочено към тях въздействие на една смислова информация;
3.доминираща интелектуално-познавателна мотивация на поведението;
4. непосредствени зрителни и слухови контакти между слушателите, а така също и между слушателите и оратора;
5. едновременно присъствие на едно и също място (принципа на мястото и времето).”[3]
За Е. Ножин тя е “общност от хора, които имат непосредствен контакт един с друг.” [4]
Според Ст. Горчев аудиторията притежава няколко общи черти:
• Обща цел;
• Взаимоотношенията между участниците се градят на основата на отговорна зависимост, в която главно място заема дисциплината;
• Участниците в аудиторията се разглеждат като активни субекти в процеса на реторическата комуникация, имащи свои цели и мотиви за тяхното постигане;
• В аудиторията като специфична социална общност се повишава
индивидуалната работоспособност и се създава масова сила. [5]
Сред основните характеристики на аудиторията В. Руменчев обръща особено внимание на “ценностната система, интересите, потребностите, целите.” [6]
Анализирайки реторическата представа за аудитория, Д. Александрова определя като нейни формални характеристики: “степен на еднородност, динамичната структура, количеството и разположението на слушателите и оратора в помещението.” [7]
По отношение на първата характеристика - степента на еднородност би могло да се каже, че за оратора аудитория, която е еднородна по отношение на пол, възраст, образование, етническа и религиозна принадлежност, професионална изява, познавателни интереси и/или мотиви е изключително благоприятна, но също така и по-рядко срещана.
Една младежка аудитория, състояща се от хора със специфична субкултура, питащи, искащи, можещи, поставя пред оратора конкретни изисквания и задачи. С пълна сила последното важи и за всяка друга аудиторията, защото комбинацията от характеристики при всяка една е уникална.
Хомогенността, а също така хетерогенността по отношение на всяка от характеристиките, поражда потребността от специална подготовка за срещата с всяка аудитория.
Структурата на аудиторията се разкрива чрез характера на връзките и взаимоотношенията между членовете и. Според Д. Александрова: “В зависимост от динамиката на структурата аудиториите биват индицентни, временни и постоянни.” [8]
Количеството на аудиторията влияе от една страна върху избора на невербални средства – интонация, мимика, жест, а от друга - върху механизмите на взаимно заразяване и влияние между членовете на групата. В социалната психология е установено, че по-голямата аудитория действа като допълнителна аргументация по отношение на отделния участник в нея, т.е. реакцията се повлиява от общото впечатление и нагласа за въприемане на ораторската изява.
Разположението на слушателите невербално влияе върху психическата нагласа за активно участие и определяне степента на доверие към оратора .
Към същностните (съдържателни) белези на аудиторията Д. Александрова посочва подготвеност, предразположеност и активност.
Подготвеността на аудиторията се свързва с готовността да се възприема и осмисля съдържанието на ораторското слово, да се формират убеждения и да се изграждат устойчиви мотиви на поведение. Според А. Малишев: ”интегрална характеристика в типологията на аудиторията е равнището на подготвеност на слушателите да възприемат и усвояват лекционния материал. Под равнище на подготвеност се разбира степента на научната и общообразователната подготовка на хората, тяхната осведоменост по основните проблеми на изнасяната лекция.” [9]
По този критерий можем да разделим аудиториите на слабо подготвени, подготвени и добре подготвени.[10]
Предразположеността се свързва с познаването на мотивите на аудиторията да стане съпричастна към темата на ораторската изява и с позитивната нагласа към оратора.
Не на последно място по значимост е мисловната активност на слушателите по време на реторическото общуване, която ще ги направи “субекти на сътворчеството.”
“Аудиторията действа като единна социална общност, когато между нея и лекторът се е създала връзка на доверие и съпреживяване, когато между участниците в аудиторията циркулират единни цели, единна насоченост, когато ги владеят общи мисли и преживявания.”[11] Тогава взаимоотношенията им се регулират от социално-психологическите механизми на подражание, внушение, конформизъм и психическо заразяване, на сплотеност и единство на реакциите.
Формирането на аудиторията като единна социална общност зависи от два основни фактора – оратора и контакта, който той установява с нея.
Първото изискване към оратора е да познава аудиторията и отношението и към самия него. Последното може да се проучи с помощта на различни методи, сред които един от най-успешните е тестът на двадесетте въпроса на М. Кун, с чиято помощ за осем минути слушателите трябва да посочат двадесет положителни характеристики на комуникатора. Доверието и привлекателността на оратора се оказват силно предопределящи ефективността на ораторската изява.
А. Малишев [12] установява емпирично, чрез анкетиране на 230 лектора, че те считат за най-значими характеристики на аудиторията: социалния състав (56%), възрастта (54%), образованието (50%), професията (40%), пола (37%), жизнения опит (10%), психологическите особености (потребности, мотиви, интереси, настроения, традиции) – (8%), националността (8%). Без да се претендира за абсолютна сигурност, тези резултати определено разкриват тенденциите. Това, че първите три характеристики събират над 50% от анкетираните, разкрива обективната необходимост ораторът да се съобразява преди всичко с тях.
На второ място следва да посочим гарантирането на разбиране на езиково равнище – т.е. така наречената дидактическа синонимност, при която смисълът, който влага ораторът в думите си, е същият, който влагат неговите слушатели. На по-високо равнище тук е и изискването за подбор на подходящ стил на изложението.
От значение за успеха на общуването са и такива психологически особености на слушателите като:
• качества на вниманието;
• интелектуални способности;
• емоционална отзивчивост;
• настроения;
• любопитство;
• стереотипи и предразсъдъци;
• качества на познавателните процеси – усещане, възприятие, представа;
• качества на висшите психични функции – мислене, памет, въображение;
• социални привички;
• етнокултурни особености, традиции и обичаи;
• потребности и нагласи.
Поведението на аудиторията се регулира от проявата на конформизъм у участниците. Конформизмът е “пригаждане и съобразяване на участника в аудиторията с колективните норми и изисквания на аудиторията като цяло.” [13] Съществува право пропорционална зависимост между конформизма и големината на аудиторията. По-голяма е неговата сила при детската и женска аудитория. Силата на конформизма е открита още в Древността, когато се появява и фигурата на клакьора, който подклажда определно отношение. Възможността да се манипулира аудиторията чрез подставени лица справедливо си е спечелила неодобрението на истинските привърженици на ораторското майсторство като Плиний Млади например. [14]

2. Видове аудитории

Най-пълен преглед на показателите за класифициране на аудиториите прави Ст. Горчев. Според него те могат да бъдат:
“- социално–демографски – социален състав, възраст, образование, членство в организации, професия, пол, семейно положение, вид на упражнявания труд и т.н.
- показатели от съвместната дейност – концентрация на вниманието, отношение към информацията, отношение към оратора, степен на еднородност, преобладаващо психическо състояние, мотивация, предхождащо... познание по темата, подготвеност, нагласа за възприемане;
- времеви показатели – устойчива, временна, епизодична, актуална, потенциална и т.н.;
- според източника на информация – аудитория на средствата за масова информация и аудитория на непосредственото общуване.”[15]

3. Специфика на предварителната подготовка и поведението на оратора пред различни аудитории.

Още Квинтилиан е установил, че “не се говори по един и същ начин пред император, пред висш магистрат, пред сенатор и пред обикновен гражданин. Не с един и същ тон се произнасят речи пред съда и при арбитражните спорове” [16] и в духа на своето време уместно е задал реторичния въпрос: “Кой не знае, че авторитетът на сената изисква едно красноречие, а променчивото като вятър настроение на народа изисква друго красноречие?” [17] В неговите думи можем да открием специфики на аудиториите, към които той насочва вниманието на оратора, защото “дори когато се разглеждат отделни дела, не се говори по един и същ начин пред високопоставени мъже и пред маловажни личности. Не подхожда един и същ език пред учен, пред войник и пред селянин.” [18]
Азбучна истина на ораторското изкуство от древността до наши дни е съобразяването на подготовката и самото представяне на ораторската изява със спецификите на аудиторията, а също така и с мястото и времето.
Според В. Руменчев: “Целта, ситуацията, наличният фактически материал, личните предпочитания на оратора и пр. са сред факторите, които в значителна степен определят начина на поднасяне на информацията...” [19]
Според нас целта и видът на изказването са водещи при подбора на езика и стила, които трябва да осигурят както добро възприемане и разбиране, така също и съпреживяване.
Първото впечатление на аудиторията за оратора е от изключителна важност. Именно затова особено прецизно той трябва до подготви своя външен вид и с подходящото встъпление да разчупи бариерите и да повиши доверието към себе си.
Основната част на изложението според особеностите на аудиторията може да се конструира, като се използват различните логически принципи и най-вече за различните аудитории да се подготвят емоционално силни аргументи и примери.
За успеха на словесната комуникация е необходимо да не се допускат грешки, свързани с:
1.Несъобразяване с интелектуалните различия между слушателите.
2.Лично равнище на интерпретация.
3.Наличност на предразсъдъци спрямо състава на аудиторията, [20] които довеждат до нарушаване на деловата атмосфера или открита конфронтация на оратора с неговите слушатели.

Общи изводи, обобщения и заключение

Аудиторията в ораторското изкуство е кратковременна общност от хора, обединени от обща цел - участие в реторическа комуникация. Слушателите имат сходни очаквания, интереси и стават “субект на сътворчеството” в хода на ораторското изпълнение.
Основни характеристики на аудиторията са: целите, информацията, ценностната система, интересите, мотивите, потребностите.
Аудиторията може да се опише чрез формални характеристики: “степен на еднородност, динамичната структура, количеството и разположението на слушателите и оратора в помещението и съдържателни като подготвеност, предразположеност и активност.
Аудиториите могат да се класифицират по различни признаци.

В заключение можем да отбележим, че, за да има успех устното публично общуване, трябва да знаем, “че ораторът е подчинен на аудиторията, че той в процеса на словесната комуникация е воден от нея. Това означава, че един оратор е длъжен винаги да се приспособява към психологическите, моралните, естетическите и социологическите особености на своите слушатели, индивидуално и като група”. [21]

Цитирана литература:
1. Щепанский, Я. Элементарные понятия социологии. М., 1969, с. 184-185
2. Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с. 66
3. Беседи по реторика. С., 1986, с. 183
4. Ножин, Е. А Основы советского ораторското искусство. М., 1973, с. 54
5.Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с. 68-69
6. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния Изток. С., 2004, с.22
7. Александрова, Д. Проблеми на реториката. С., 1985, с. 52
8. Беседи по реторика. С., 1986, с. 173
9. Малишев, А.А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда., С., 1984, с. 21-22
10. Алексеев, М. Н. Как читать лекцию в разных аудиториях, М., 1979, с. 8
11. Основи на ораторското изкуство. С., 1989, с. 263
12. Малишев, А.А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда., С.,1984, с.13
13. Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с.71
14. Виж по подр. Плиний Млади. Писма. С., 1984, с. 67-68
15. Основи на ораторското изкуство. С., 1989, с. 263
16. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 712
17. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с.712
18. Пак там, с.712
19. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния Изток. С., 2004, с. 32
20. Ватев, Й. Съвременна реторика. С., 1993, с. 22-23
21. Ватев, Й. Съвременна реторика. С., 1993, с. 8

Логически основи на убеждаващата комуникация

2011-11-19T10:35:00.003+02:00

1. Убеждение - основна цел, метод, средство и резултат на убеждаващата комуникация.

Основно място сред способите за въздействие в ораторското изкуство заема убеждението. То е логически последователно и аргументирано изложение на мисли с цел да се възприеме определена позиция или поведение от слушателите. При него се разчита преди всичко на интелектуалните способности на човека и най-вече на способността да се възприема и осмисля речево съобщение.
За Л. Методиева то “е въздействие върху съзнанието, чувствата, волята и поведението на слушателите с цел да се формират и утвърдят определени положителни черти на личността.” [1]
Убеждението е понятие, което има полифункционален характер. То се определя като метод, способ, процес, средство и резултат, като елемент от светогледа на личността. От педагогическа гледна точка то е и най-широко използуваният метод за възпитание. Във всеки познавателен процес убеждението намира приложение при обосноваването на необходимостта от усвояването на новите знания, предлагането на новите знания, при формирането на възгледи и мотиви за действие.
“Социалнопсихологическият анализ показва, че термините убеждаване и социално влияние могат да се използват като взаимозаменяеми с уговорката, че ако влиянието може да бъде непреднамерено и преднамерено, то убеждението е само целенасочено. Една от най-изчерпателните класификации предлага 12 цели на убеждаването:
• Информация – придобиване на информация за обекта на убеждаване
• Обект – придобиване на материални средства от обекта на убеждаване
• Позволение – получаване на разрешение от обекта на убеждаване да се прави нещо
• Съдействие – да се накара обектът на убеждаване да направи нещо за убеждаващия
• Мнение – да се промени мнението на убеждавания
• Дейност – да се накара обектът на убеждаване да излъчи конкретно поведение (да направи нещо или да отиде някъде)
• собственичество - да се накара обектът на убеждаване да купи или да продаде нещо на убеждаващия
• Взаимоотношение - да се накара обектът на убеждаване да промени съществуващото ролево отношение
• Навици - да се накара обектът на убеждаване да промени лична характеристика или навик
• Помощ - да се накара обектът на убеждаване да помогне на убеждаващия да направи нещо
• Трета страна - да се накара обектът на убеждаване да помогне или навреди на трета страна
• Вреда - да се накара обектът на убеждаване да направи нещо, което ще е вредно за него.” [2]
Макар че тази класификация не е създадена за целите на ораторското изкуство, тя може да се използва за разкриване на възможностите на убеждението като метод за въздействие върху аудиторията.
Внимателният прочит на целите позволява сред тях да се открият цели, близки до обосновката на Пол Сопер в неговата класификация на ораторските изяви.

А. Старченко разграничава четири степени в процеса на убеждаването:
“1. Информационно съдържание на приеманите концепции.
2. Действено-волево отношение на личността към произтичащите от приетите концепции практически следствия.
3. Социално-ценностна нагласа на личността при избора на идеите, при вземане на решение.
4. Диалектико-логическа оценка на получената информация, която може да се отнесе към теоретичното съзнание.” [3]

Всичко това поражда необходимостта убеждението да отговаря на ред изисквания за достъпност, логичност, доказателственост, съобразяване с възрастовите особeности на слушателите.

2. Логика и доказателство.

Механизмът на въздействие на убеждението е свързан с издигането на тезиси, които се подкрепят с помощта на доказателства и аргументи.
Неговата ефективност зависи от:
1/ силата на въздействието, която се определя от съдържанието и авторитета на убеждаващия;
2/ особеностите на психическото състояние на адресата;
3/ интелектуалното и емоционалното състояние;
4/ логиката на доказателствата.[4]
Изкуството на устното публично общуване предполага ораторът да прилага съзнателно изработените от логиката и закрепени в практиката начини за точно изразяване на мислите, с цел рационално да се систематизират и предават информация, чувства и мисли.
Основната логическа форма, която акумулира информацията, е понятийната форма на мислене. За логиката на изложението от основно значение е да се познават смисълът на термините и логическата точност на понятията, която се характеризира със съдържание и обем. Всяко понятие има съдържание и обем. “Съдържанието на понятието е съвкупността от закрепените в него признаци на предмета, а обемът е множеството на мислимите в понятието предмети.” [5]
Съдържанието на понятията, особено на научните се разкрива чрез операцията за определяне на понятията – т.е. на разкриването на съществените признаци на предметите или явленията.
“Обем на понятието се нарича множеството предмети или явления, които притежават посочените в съдържанието на понятието признаци” [6] , и се разкрива с логическата операция за делене на понятията, чрез посочване на видовете, които се включват в дадено понятие.
“Всеки процес на предаване на информация, имащ за задача да убеди слушателите в правилността на едни или други положения, се състои от три взаимосвързани елемента.
Първият елемент е тезисът на доказателството, т.е. положението, чиято истинност се опитват да обосноват..., вторият елемент са аргументите (доводите, основанията )..., третият елемент е демонстрацията, т.е. логическата връзка между аргументите и тезиса.” [7]
Логическите изисквания към тезиса са две:
1. определеност, яснота, точност;
2. тъждественост.
Тезисът, който се представя и защитава, трябва да бъде формулиран в ясна и достъпна форма. Изискването за тъждественост се свързва с неизменността му в хода на обсъждането и доказването. Краткото описание на тезиса в началото на изложението е изключително важно, защото въвежда слушателите в проблематиката, насочва вниманието към основното, което ще се доказва и в което следва да бъдат те убедени в края на процеса.
Правилото за тъждественост обаче понякога се нарушава съзнателно или не. Общото название на грешката по отношение на това нарушение се нарича подмяна на тезиса.
Тя може да се прояви по няколко начина: като загубване на тезис – преминаване в хода на изложението към друго близко, свързано с тезиса положение и загуба на изходната позиция.
Друга възможност се проявява при пълна подмяна, когато говорещият се заема да доказва друг тезис, макар и близък до първоначално формулирания.Това за съжаление често се допуска напълно съзнателно при политически дискусии или в случаите, когато доказващият прояви небрежност и некоректност.
Аргументът към човека се проявява, когато в хода на дебат се преминава от критика на действия към обсъждане и критика на лични качества и характеристики.
Частичната подмяна се свързва с опитите на доказващия да видоизмени, смекчи, стесни своето първоначално твърдение.
Допускането на тези грешки е проява или на осъзнато желание за манипулация, или на слаба логическа подготовка на оратора.
След като тезисът е ясно и категорично формулиран и остава неизменен, в хода на общуването следва да се подберат подходящите аргументи за неговата обосновка. А кои са те зависи и от спазването на логическите изисквания към доказателствата (аргументите), които са:
“1) като аргументи могат да се използват само истинни положения;
2) тяхната истинност се установява независимо от истинността на тезата;
3) аргументите не бива да си противоречат един на друг;
4) аргументите трябва да са достатъчни за дадената теза.” [8]
Темата за подбора на доказателствата е вълнувала реториците от стари времена. В началото тя се е свързвала преди всичко със съдебното кръсноречие и доказването на виновността или невинността на обвиняемия. В “Реторика” Аристотел посочва пет вида доказателства, които са “извън изкуството” т. е. извън ораторското изкуство – “закони, свидетели, договори, изтръгнати признания, клетви,” [9] и посвещава цялата втора книга на проблема за “доводите, въз основа на които трябва да убеждаваме и разубеждаваме, да хвалим и да порицаваме, да обвиняваме и да се защитаваме, и какви са мненията и предпоставките, полезни за доказателствeната им сила.” [10]
На първо място сред тях е посочена личността на оратора. Според Аристотел: “От голямо значение за убедителността.... е ораторът да се покаже с известни качества, да внуши на слушателите мисълта за известно свое отношение към тях, а и те самите да бъдат в известно отношение към него.” [11]
След това прецизно са представени видовете доказателства и механизмите на доказване и опровержение.
Няколко века по-късно проблемът се разработва и от Квинтилиан, който в “Обучението на оратора” също отделя подобаващо място на доказателствата – цели четири глави: осма глава - “За изкустното доказване”, девета - “За белезите”, десета - “За аргументите” и единадесета – “За примерите”.
Под аргументи Квинтилиан разбира “всичко, което гърците наричат ентютемата, епихейремата и аподеиксеис.” [12] Той е убеден, че аргументите трябва да се извеждат от нещата и лицата, причината, времето, мястото, случая, оръдието, начина, възможностите, определението, крайната цел, рода, вида, сходните качества, “не само от признатото, но и от измисленото, което гърците наричат кат хюпотесин”, обстоятелствата, и т. н .
В съвременността богатството от източници на аргументация е необозримо голямо. Сред тях са:
- позовавания на нормативни документи;
- позовавания на авторитети – като важна предпоствка за силата на този аргумент е да се предлага авторитетно мнение на човек, който е авторитет за аудиторията, а не само за оратора;
- научна информация – закони, факти, концепции, теории, цитати, препратки;
- факти:
*общоизвестни, житейски явления от действителни събития, случаи, дела
* художествени – имат преди всичко емоционално въздействие
* юридически
*публицистични – актуални и злободневни, даващи оперативна информация; сензационни, необикновени, полемични, дискусионни и т.н.
* исторически
- местен материал –практика, идеи, които са част от миналия опит на аудиторията;
- цифров и статистически материал, към който се предявяват няколко изисквания:
* цифрите да са групирани така, че да могат да се сравняват;
* числовата статистическа информация да се закръглява и окрупнява, така че да се улесни осмислянето и запомнянето и;
* да не се прекалява и злоупотребява с цифри, а да се спазват праговете на възприемане и осмисляне.
- пословици, поговорки, сентенции, мъдрости, “крилати фрази”;
- примери – тях Квинтилиан определя като третия род аргументи, които се използват преди всичко за сравнение. Примерите следва да се подбират много внимателно не само по отношение на тезата, но и за всяка аудитория. При даването на примери в качеството им на доказателства най-често се разчита на механизма на подражанието при положителния пример и отграничаването при отрицателния
- опиране на ценностната система на слушателите - морални норми и правила;
- хумор, смешното, иронията – универсални средства за показ на отрицателни явления по сравнително безболезнен начин.
Подборът на аргументите зависи най-вече от аудиторията, която трябва да бъде убедена в тяхната истинност и достатъчност за утвърждаването на тезиса.
Д. Доман говори за “степен на убедителност” на аргумента, която е производна от неговата емоционална и рационална стойност. [13]
След анализа на изискванията към тезиса и аргументите преминаваме към двата основни механизма за представяне на логическата връзка между разсъжденията - доказателство и опровержение.
“Доказателството е логическа операция по обосноваване на истинността на някакво положение с помощта на други истинни, свързани с него съждения”. [14] То се състои от три взаимносвързани елемента:
1) тезис – главна идея, това, което ще се доказва;
2) аргументи – доводи, основания, теоретични положения;
3) демонстрация – логическата връзка между аргументите и тезиса.
Различават се пряко и косвено доказателство.
При прякото тезата се обосновава от аргументите без допълнителни конструкции.
При косвеното доказателство (опровержението) се обосновава неистинността на антитезата и по този начин се доказва истинността на тезата.
Те могат да се използват самостоятелно или да се съчетават.
При косвеното доказателство се осъществява критика, която протича под формата на операция за опровергаване. Изкуството на аргументацията изисква да се владее не само прякото доказателство, но и косвеното (опровержението).
“Опровержението е логическа операция за установяване на неверността или необосноваността на лансирана по-рано теза”.[15] То се реализира по три начина:
1) чрез критика на тезиса;
2) чрез критика на демонстрацията;
3) чрез критика на аргументите.
Начините за доказване са: дедукция, индукция и аналогия.
Техният избор е в зависимост от спецификата на обсъжданата тема, характера на изходната информация и особеностите на аудиторията. [16]
Дедукцията е умозаключение, под формата на което се осъщестява логически преход от общото към частното, като изводът се налага с логическа необходимост, защото от истинни предпоставки необходимо следва истинно заключение.
Дедуктивните разсъждения се разделят на:
1) категорични – ролята на предпоставки и заключения се изпълнява от обичайните категорични изказвания, наречени категорични силогизми;
1) условните се основават на условни съждения от типа на “ако ...то” и се подразделят на утвърждаващи и отричащи;
2) разделителни, при които в голямата предпоставка се изброяват алтернативни признаци на едно явление или варианти за решение на проблема от типа “или ... или”.
Вторият начин за доказване е индуктивният.
Индукцията в логиката е преход от частното към общото, при който на основата на повторения се формулира общ признак. Тя се разделя на пълна и непълна. При първата обобщението се основава на анализа на всички случаи и се прави общият извод, докато при втората се анализират само някои обекти чрез просто изброяване (популярна индукция) и чрез подбор.
За успеха на индукцията е от значение подборът на примерите, които се анализират, за да се гарантира обоснованост на общия извод.
Третият начин на доказване е аналогията. Тя е умозаключение, при което се прави извод за принадлежност на определен признак на единичен предмет или явление, основан на сходството на този предмет по съществени признаци с друг. Аналогията може да се използва и като средство за пояснение и илюстрация.
Независимо кой от начините на доказване ще се приеме, е задължително да се спазват четирите закона на логиката:
1) Закон за тъждеството – в процеса на разсъжденията едно твърдение запазва определеното си съдържание, независимо от това колко пъти се повтаря.
2) Закон за противоречието – две противоположни мисли за един и същ предмет в едно и също време и отношение едновременно не могат да бъдат истинни.
3) Закон за изключеното трето – две противоречиви мисли за един предмет в едно и също време и отношение не могат да бъдат едновременно истинни или неистинни, едната е истинна, другата – не, а трета - няма.
4) Закон за достатъчното основание – всяка правилна мисъл следва да се обоснове с други мисли, истинността на които е доказана от практиката.

3. Реторическа аргументация

За Аристотел “три са причините, по които ораторите могат да бъдат убедителни – защото толкова са нещата, в които вярваме вън от всякакви доказателства. Това са разумът, добродетелта и благосклонността.” [17]
На проблема за реторическата аргументация Стагиритът посвещава основна част от втората си книга, където представя разбирането си за ентитемата и за топите.
”Ентитемата се разкрива като силогизъм с неизрично посочена по подразбиране предпоставка .... която остава в мисълта на говорещия,” [18] а топите са ”функционално обусловени и структурно обособени пасажи от реторическо изказване, явяващи се специфична форма на предназначени за слушателя целенасочени аксиологически разсъждения върху реторическия тезис ... това е замисълът, идеята, целта на оратора, въплатена в съобразена с изискванията, с възможностите, с интересите, с вкусовете на конкретната аудитория форма.” [19]
Двадесет и няколко века по-късно проблемът за реторическата аргументация продължава да вълнува специалистите.
В средата на XX век са оформени няколко школи – предимно философски, но и реторически, които си поставят задачи, свързани с неговото разработване.
Според Г. А. Брутян: “Аргументацията е начин на разсъждение, в хода на който се издига някоя теза, подлежаща на доказване, и се разглеждат доводите в полза на нейната истинност и възможните противоположни доводи; където се дава оценка на основанията на тезата на доказателството, а също и на основанията и на тезата на опровержението; опровергава се антитезата, доказва се тезата; създава се убеждение в истинността на тезата и неистинността на антитезата както у самия доказваща, така и у опонентите.” [20]
Тя включва три основни момента: 1) доказване на истинността на знанието; 2) неговото превръщане в убеждение на адресата и 3) превръщането на адресата в съмишленик и съучастник на аргументатора за осъщестяване на програмите за действие. [20]
Според представителите на различни школи, разработващи теорията на аргументацията, основната задача на аргументатора е не само да докаже истинността на тезиса с помощта на логическите методи, но и да убеди слушателя или опонента с помощта на мисловни конструкти в това и да го подтикне съм практически действия по реализацията на идеята.[21]
От тези позиции “функциите на аргументатора могат да се сведат до четири: 1) информираща; 2) обясняваща; 3) оценяваща; 4) подбуждаща.” [22]
Независимо дали приемаме или не опитите да се отдели като самостоятелно научно направление теория на аргументацията или считаме, че тя е иманентно присъща на реториката, сигурно е, че проблемът за реторическата аргументация или “изкуството да се убеждава” не е загубил и няма да загуби своята перманентна актуалност, защото хората и в двадесет и първи век са склонни да се доверяват не само на доказаното, но и на “вероятното и правдоподобното,” с които си има работа реториката още от времето на Аристотел.

Общи изводи, обобщения и заключение

Познаването на законите, принципите и подходите на логиката е абсолютно задължителен елемент от ораторската подготовка и практика.
Логическата аргументация и реторическата аргументация са основата, върху която се строи убеждението и се гаранира успеха на оратора, защото “логичността на разсъжденията лежи в основата на убедителността,” [23] защото силата на ораторското въздействие се определя от промяната, която може да се осъществи в мислите, чувствата и поведението на слушателите.

Цитирана литература:

1.Беседи по реторика. С., 1986, с. 245
2.Стоицова, Т. Лице в лице с медиите. С., 2004 с. 130-131
3. Старченко, А. А. Человек, имеющий убеждения – Молодой коммунист, 1975, № 5
4.Основы педагогического мастерство. Киев, 1987, с. 64-65
5. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.20
6. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.26
7. Лекции по реторика. С., 1980, с. 102
8. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.54-55
9. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 91
10. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 98
11. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 98
12. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 315
13. Доман, Д. Убедително аргументиране. Ико-експрес, 1984, № 260, с. 3
14. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.28
15. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.31
16. Старченко, А. А. Елементи на логиката в ораторската реч. В: Лекции по реторика. С., 1980, с. 108
17. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 99
18. Ничев, Ал. “Реториката” – поетика на прозата. В: Аристотел. Реторика, С., 1986, с. 26
19. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000, с. 123
20. Брутян, Г. А. Аргументацията във фокуса на съвременната философска мисъл – Философска мисъл, 1987, № 3, с. 26
21. Виж по подр. Александрова, Д. Критичен поглед към съвременната буржоазна реторика. В: Основи на ораторското изкуство. С., 1989, с. 329-335
22. Александрова , Д. Реторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението – Педагогика, 1997, № 5, с. 39
23. Берков, В. Ф. Аргументация в выступлении лектора. Минск, 1976, с. 6

ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА

1. Александрова , Д. Реторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението – Педагогика, 1997, № 5 ,с. 37-45
2. Александрова, Д. Проблеми на реториката. С., 1985, с. 46-52
3. Андреев, Е. Г. Как вызвать и сохранить интерес аудитории. М., Знание,1984, с. 24-32
4. Берков, В. Ф. Аргументация в выступлении лектора. Минск, 1976
5. Беседи по реторика. С., 1986, с. 245-262
6. Брутян, Г. А. Аргументацията във фокуса на съвременната философска мисъл – Философска мисъл, 1987, № 3
7. Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984, с. 92-112
8. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000
9. Иванов, Ст. Основи на професионално-педагогическото общуване. Ш., 2004, с. 107-111
10. Лекции по реторика. С., 1980, с. 99-125
11. Михневич, А. Е. Ораторское искусство лектора. М., 1984, с. 41-50
12. Ножин, Е. А. Основы советского ораторского искусства. М., 1973, с. 119-123
13. Основы ораторского мастерства. М., 1980, с. 92-121
14. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982
15. Стоицова, Т. Лице в лице с медиите. С., 2004, с. 121-134

Психологически основи на убеждаващата комуникация

2011-11-18T10:21:00.000+02:00

1. Основни методи за психологическо въздействие при масовите аудитории.

Ораторът използва различни методи, техники и похвати за въздействие върху своите аудитории, като се съобразява с:
- особеностите на целта, която преследва;
- времето, с което разполага;
- възрастта на слушателите;
- темата на общуването;
- вида устно публично изказване;
- личностните си особености и предпочитания.
Най-широко използван е методът на убеждението . В психологията “с понятието “убеждение” се означават две неща. От една страна, това е начин на въздействие върху човешката психика, а от друга с него се изразяват резултатите от това въздействие като устойчива система от идеи и възгледи, които обуславят готовността на личността към определена активност.”
Вторият метод, който се използува, макар и по-ограничено, е внушението. То е "целенасочено неаргументирано въздействие на един човек върху друг или група" . При внушението се въздейства върху емоционалната сфера на личността. То цели безкритично възприемане на мисли, думи, оценки и начини на поведние. Основните фактори, от които зависи успехът му, са личностните особености на внушаващия - неговият авторитет, престиж, социален статус и роля. Като се има предвид, че лекторът по принцип е авторитет за аудиторията и обикновено има по-висок социален статус, може да се предполага, че той е подходящ сугестор за масовите аудитории и внушението му е високо ефективно. Другите фактори, от които зависи успехът на внушението, са свързани със социалното обкръжение, пола и възрастта на аудиторията. Установено, е че жените и по-малките деца са по-податливи на внушение и че с увеличаване на възрастта ефектът намалява. При лабилна психика и болестни състояния чувствителността към внушението се увеличава. Интелектът и равнището на познавателните способности също влияят върху възможностите да се приема внушение - колкото са по-високи, толкова по-трудно се приема въздействието.
В зависимост от начина на осъществяването си, то се дели на внушение в нормално бодро състояние, внушение по време на естествен сън и по време на хипнотичен сън.
В зависимост от каналите, по които се осъществява, се дели на вербално и невербално. По линията на второто лекторът въздейства най-често несъзнателно и за самия него чрез облеклото и поведението си, интонацията, позата, мимиката, началната пауза.
Елементите на невербалното поведение на оратора са канал за неволево внушение най-често и за двете страни в реторическия процес – оратор и аудитория. Добрата подготовка на оратора по реторика би трябвало да го научи да взема под внимание всички канали за информация и въздействие и да ги контролира съзнателно и оттам високоефективно.
В убеждаващата комуникация, макар и по-ограничено, място намира самовнушението. То се използува и от двете страни с различна честота и успех. Най-широко се свързва с формирането на мотивационната сфера и поддържането на определено решение. Автосугестията ими големи възможности, които за съжаление почти не се оползотворяват в реторическата комуникация.
Между убеждението и внушението съществуват общи черти и различия.
Най-общото, е че са словесни методи (като изключим невербалното внушение) и имат обща целенасоченост за постигане на определени ефекти.
Разликите са по отношение на сферата, върху която се въздейства:
- логическа или емоционална;
- активността на аудиторията - при внушението е истински активен само сугесторът, докато за успеха на убеждението се изисква висока интелектулна активност и от двете страни.
Нещо повече, според Ст. Иванов: “Убеждение и внушение в чист вид не съществуват. В процеса на убеждаване има елементи на сугестивно влияние, а всяко внушаващо въздействие пък не е лишено от известна логика и от смислово рационално значение. Дори лесно внушаемият човек винаги си остава субект, нелишен от способността да проявява критичност към въздействията от действителността.” [1]
В процеса на публичното общуване се разгръщат и механизмите на подражание и заразяване.
В социалната психология подражанието се определя като "възпроизвеждане от индивида на чертите и образците на демонстрираното поведение" . Подражанието има по-голямо разпространение сред учениците от начална степен, но не загубва значението си дори в горната степен на средното училище, а също така и при по-възрастните аудитории.
То може да си извършва съзнателно и несъзнателно.
Подражава се на външни особености в поведението, мимики, жестове, маниера на обличане или говорене, на прическа, а също така на вътрешни черти на характера.
За да има ефективност, подражанието трябва да преследва значими цели, като елемент на интелектулното развитие и формирането на стил на мислене и поведение. Това е само една от многото причини, пораждащи необходимостта от преобладаване в сферата на масовата информация и пропаганда на личности с изграден позитивен стил на мислене и поведение, които да се използуват като образци за подражание.
Механизмът на заразяването е близък до този на внушението. Някои специалисти дори го разгреждат като негова разновидност. То е невербално по своята същност и масово по характер. Веднъж предизвикано, то не може да бъде съзнателно контролирано. Основният път е съпреживяването, т.е. стимулирането у всички на еднакви емоции и преживявания.
Специфичен вид заразяване е паниката, която не е рядко явление за масовите аудитории. Като цяло тя има отрицателно влияние върху емоционалното и интелектуалното състояние на слушателите, защото не се създават условия за спокойна работа, а оттам и за постигане на оптимални резултати. Стресът, който изпитват те, влияе зле на работоспособността и активността им в комуникативния процес.
Познавайки същността, действието и причините за появата на различните социално-психически състояния на аудиторията, ораторът следва внимателно да подбира средствата за въздействие и времето за използуването им, за да се избягват неблагоприятните ситуации и последствия.

2. Роля на познавателните процеси и участие на мисленето и паметта.

Познавателните процеси отразяват заобикалящия свят в неговите речеви и неречеви измерения. С тяхна помощ се възприемат словесните въздействия и символното отражение на действителността.
По-голямата част от познавателната информация се усвоява чрез основните форми на мислене – понятие, съждение, умозаключение, но важно значение имат и непосредствените възприятия и представите за заобикалящия свят.
Възприятието играе основна роля при възприемането на нова информация, благодарение на свойството му избирателност. Избирателният характер на възприятието зависи от психическото състояние на индивида.
Възприятията се осмислят чрез езика, мисленето и разбирането.
Възприемането на информация чрез устната реч е облекчено от нейната логическа последователност, точност, лаконичност и краткостта на изреченията. За ефективността на възприятието от значение е да се познава неговият обем и да не се надхвърлят границите му.
В резултат на натрупаните възприятия се формират представите. Представният образ съхранява трайните, съществените характеристики на обекта и се свързва с паметта, мисленето и въображението.
Мисленето като опосредствано и обобщено отражение на действителността позволява да се опознават явления, неподлежащи на непосредствено въприемане. За успеха на убеждаващата комуникация от съществено значение са мисловните операции: анализ, синтез, абстракция, сравнение, класификация.
Не на последно място задълбоченото усвояване на знания и превръщането им в убеждения и мотиви за поведение зависи и от паметта на човека. Запомнянето може да бъде волево и неволево, като второто има преобладаващо място в убеждаващата комуникация. То се облекчава от представянето на информацията в атрактивна, нагледна или действена форма.
Запомнянето може да се раздели и на смислово и механично. Смисловото има активен избирателен характер и се осъщестява на съзнателно равнище. Механичното разчита на повторенията и волевите усилия.
За повишаване на ефективността на запомнянето по време на реторическото общуване могат да се използват различни похвати, като “ефекта на началото” – използващ силата на първото впечатление или “ефекта на края” – т. е. на последното впечатление.
Като си отчита обемът на оперативната памет, трябва да се има превид, че една оратоска творба не бива да съдържа повече от седем смислови части или нови понятия. Добрата организация на материала и осмисленото му първоначално запомняне оказват благоприятен ефект и върху трайното запомняне, при което в паметта се запазва най-значимата информация.

3. Емоционалността в убеждаващата комуникация.

Актуалната тема, мотивираната аудитория и добре подготвеният оратор са обективните предпоставки за успешно устно публично общуване, но то може да бъде реализирано само чрез атрактивното и емоционално обагрено представяне на основните тези и доказателства.
Основната задача на оратора винаги е била да спечели ума и сърцата на своите слушатели. И ако умът може да се спечели с желана или очаквана информация, стройна структуктура на изложението и рационални доводи, то сърцата могат да се спечелят само с искрени чувства, защото “огънят се пали само с огън”.
Чувствата отразяват отношението на хората към другите хора, събитията и явленията от околния свят. Те се свързват с удовлетворяването на очакванията или потребностите. Влияят върху формирането на мотиви за действие и регулират поведението на човека.
“Съпреживяването на аудиторията с лектора, т.е. приемането и преживяването на емоционалните състояния на лектора от аудиторията зависи от характера на емоционалните взаимоотношения между тях,” [2] които могат да бъдат конюнктивни (обединяващи), градящи се на взаимно уважение, доверие, симпатии и дизюнктивни (разединяващи), пречещи на съпреживяването.
Само при наличието на положителни взаимоотношения аудиторията може да се превърне в “субект на сътворчество.” За това съдействат и искреността на оратора и взаимното разбиране, които трябва да съответстват на очакванията на аудиторията.
Емоционалното състояние на оратора се разкрива в неговата интонация, мимика, поглед, жестове, темп на говорене и цялостно поведение на трибуната.
Емоционалността може да се прояви и чрез самия текст с включените в него теми, примери и нагледни материали.
Смешното, представено чрез хумористични забележки, анекдоти, ирония и самоирония може да провокира позитивни емоции и разтоварващ смях. Притежаването на чувство за хумор от оратора е ценно качества на личността, печелившо в различни ситуации от реторическата комуникация.

4. Похвати за активизация на вниманието в процеса на убеждаващата комуникация.

“Вниманието е съсредоточеност на човешката психическа дейност върху обект или обекти, които имат за индивида определена значимост - ситуативна или устойчива, личностна, - и същевременно откъсване от другите. Вниманието изразява активността на личността в даден момент и при конкретни условия, без да е познавателен процес или форма на отражение. То е работно състояние на съзнанието...” [3]
Разграничават се три вида внимание – непреднамерено (неволево), преднамерено (волево) и следпреднамерено (послеволево).
За целите на убеждаващата комуникация от значение е както тяхното познаване и използване за активизацията в хода на публичното общуване, така също и познаването на качествата на вниманието: степен на активност, насоченост, обем, разпределение и подвижност или “превключеност.”
Ролята на похвати за привличане и задържане на различните видове внимание могат да изпълняват вербални и невербални средства. Невербалните сигнали - жест, мимика, кимане с глава, движенията в пространството, промяната в интонацията успешно се използуват като агенти на преднамереното (волевото) внимание.
Непосредствената работа за активизацията на вниманието на аудиторията е необходимо да започне с осигуряването на комфорт, набавянето на техническите средства за онагледяване, създаване на условия за осигуряване на надеждна обратна връзка.
Главната задача на оратора е да предизвика интерес към знанията, към преодоляването на познавателните трудности, към решаването на проблемните въпроси и задачи. Само по този начин той може да обезпечи активното участие на слушателите в процеса на общуването и трайното и осмислено овладяване на новото съдържание.
Началната пауза успешно изпълнява ролята на похват за привличане на вниманието в началото на устното публично изказване. Тя дава възможност да се възприеме външният вид на оратора и да се съсредоточи вниманието върху неговите думи.
В специализирана литература по реторика се предлагат редица похвати за активизация във встъплението. Най-популярни сред тях са:
* похват на съпреживяването
* похват на парадоксалните ситуации
* апел към непосредствения интерес на аудиторията
* хумористична забележка или епизод
* поставяне на проблемен въпрос
* апел към събитие, време и място
* апел към авторитет
* апел към известни източници на информация, книги, документи
* апел към личността на оратора. [4]
Емпатията е едно от професионално значимите качества на оратора, наличието и високото му равнище на развитие биха били добро условие за използуване на похвата на съпреживяването. Според Е. Ножин същността на похвата се състои в представяне на ярък, необичаен епизод или факт, който приковава вниманието на слушателите и ги заставя да го преживеят заедно с оратора.
Похватът на парадоксалните ситуации е особено подходящ при проблемното обучение, защото създава специфичния дух на проблемност, въвежда в сферата на интуицията и научната догадка.
Наличието на взаимно уважение и доверие благоприятства създаването на условия за споделяне на желания, интереси и перспективни планове.
Хуморът все по-рядко се среща в практиката на убеждаващата комуникация. Ведрата нотка в общуването, свежото чувство на хумор на оратора винаги е било оценявано високо от аудиторията и се е превръщало в привлекателен модел за поведение и подражание.
Поставянето на проблемния въпрос провокира способността на аудиторията да мисли, да предлага хипотези, да търси разнообразни пътища и решения на проблема.
Похватът "апел към събитие, време и място" по същество се свързва с включване във въведението на информация, коментар или оценка за актуално събитие, годишнина или обект, който има отношение към участниците в общуването.
Когато ще използва следващия похват "апел към авторитета", ораторът трябва да подхожда особено внимателно, след предварително опознаване на авторитетите за своята аудитория, които често не се припокриват с неговите.
"Апелът към известни източници на информация, книги и документи" намира най-широко приложение в практиката.
Честната и открита позиция на оратора, споделянето на личните проблеми и съмнения, шеговитите забележки по собствен адрес, прякото насочване на вниманието към себе си са все условия за създаване на добро начало на съвместната работа.
Ако ораторът е успял да предизвика интереса на слушателите към това, което предстои да разработват, то той е решил само част от задачата си, но му предстои най-трудното - да задържи вниманието и да поддържа интереса буден до края на изказването си, а "това може да се постигне с дълбоко съдържание на речта, най-действени методи, заинтригуваща форма на изложение, лично обаяние" . [5]
При поддържането на вниманието основно място заема съдържанието на изложението, което трябва да отговаря на дидактическите изисквания за научност, достъпност, връзка с живота, разкриване на междупредметните връзки. От друга страна стои структурата на изложението, която не трябва да бъде излишно усложнена, а да има ясна и логична структура с подходящи преходи между различните проблемни въпроси, които представя. Безусловно необходимо е ораторът да владее образцово съдържанието, за да може да отдаде нужното на формата на поднасяне на материала, в която основно място заемат езикът и стилът.
Експериментално е установено, че на 15-20-та минута от началото на работата настъпва непреднамерено отвличане на вниманието, независимо от доброто съдържание, подходящата форма и положителната ответна реакция на слушателите. Това поражда и въпросът за възстановяването на вниманието, което може да се постигне по два пътя - чрез атака на преднамереното или на непреднамереното внимание.
Една пауза може да изиграе ролята на дразнител, защото тишината привлича непреднамереното внимание и дава възможност да се премести оптималното огнище на възбуда в кората на друг неин участък.
Други фактори са промяната на интонацията, мимиките и жестовете на оратора, движенията му в пространството на стаята.
Наред с невербалните похвати за активизация "решаващ фактор за управление на вниманието разбира се се явява съдържанието на речта, различните особености на неговата организация" [6]и това е напълно логично, като се има предвид, спецификата на информацията, която се възприема, осмисля и затвърдява.
Извести са и специфични похвати за активизация на слушателите по време на основната част на изложението:
* пауза
* пряко изискване на внимание
* употреба на вметнати изречения
* реторически въпроси
* почивка след започната мисъл и възвръщане към нея след разсъждения върху нещо друго
* включване в изложението на някакво положение, с което се дразни любопитството
* предупредителен намек за онова, за което предстои да се говори.[7]
Тези похвати, предлагани от един от корифеите на съдебната реторика, са дълго време апробирани в юридическата практика, но не съществуват затруднения да се използват и в сферата на реторическата комуникация, където изложението е по-дълго и напълно удовлетворява общите изисквания на теорията на ораторското изкуство.
Интерес представляват и похватите за възстановяване на вниманието, предлагани от друг авторитет в съдебната реторика - А. Кони: пауза, интониране, краткост на фразата, "бързо движение на мисълта", строга логическа последователност, "закръгляващ край", поглед към една или друга група слушатели, които нарушават тишината; апел за тишина; обръщение; освежаващи отстъпления.[8]
Похватите, които се предлагат, са вербални и невербални, като превес се дава на първите. Заслужават пояснение "бързото движение на мисълта" и "закръгляващият край". Що се касае до първото, Кони има предвид маркиране на факти и данни, които са известни, без излишно задълбочаване - само с цел припомняне, а краят според него трябва да се свързва с началото и с основната мисъл.
По-голяма част от тези похвати се използват от ораторите най-често по пътя на пробата и грешката и собствения усет за ефективна комуникация.
Убеждението разчита на интелектуалните способности на слушателите и се обосновава от логиката на доказателствата. Като “начин на въздействие върху психиката” то има своите основания да се раглежда в темата за психологически основи на убеждаващата комуникация, но като се има предвид, че то разчита на логиката ние приемаме, че мястото му в темата за логическите основи.

Цитирана литература:
[1]Иванов, Ст. Основи на професионално-педагогическото общуване. Шумен, 2004, с. 107
[2] Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с.142
[3]Десев, Л. Речник по психология. С., 1999, с. 83-84
[4] Ножин, Г.З. Основы советского ораторското искусство, М., 1973, с. 95-100
[5]Андреев, Е. Как вызвать и сохранить интерес аудитории. М., 1984, с. 13
[6] Сезонтиев, Б. Фактори за управление на вниманието на слушателите – Лекционна пропаганда, 1975, № 2, с. 39
[7] Сергеич, П. Изкуството на речта в съда. В: За ораторското изкуство, С., с. 257-258
[8] Кони, А. Ф. Съвети към лекторите. В: За ораторското изкуство. С., с. 228-229

ЛИТЕРАТУРА:

1. Андреев, Е. Как вызвать и сохранить интерес аудитории. М., 1984
2. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980
3. Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970
4. Беседи по реторика. С., 1986
5. Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981
6. Дилков, Б. Емоционалността в ораторското изкуство. С., 1982
7. Иванов, Ст. Основи на професионално-педагогическото общуване. Шумен, 2004
8. Ножин, Г.З. Основы советского ораторского искусства, М., 1973
9. Основи на ораторското изкуство. С., 1989
10. Сезонтиев, Б. Фактори за управление на вниманието на слушателите – Лекционна пропаганда, 1975, № 2
11. Тоцева, Я. Лекцията и вниманието на студентите - Педагогика, 1994, № 10

ВЪНШНИЯТ ВИД КАТО НЕВЕРБАЛНО РЕТОРИЧНО СРЕДСТВО

2011-11-15T12:27:00.000+02:00

В началото на XXI век част от възможностите на облеклото да разкриват социални и икономически характеристики на хората са отпаднали, но те не са загубили способността да дефинират емоционалното състояние и статуса. Като част от невербалната информация доверието към тях е твърде високо и това има както своите добри, така също и не толкова добри страни. За оратора облеклото е част от външия вид, който се определя от повода, мястото, времето и характеристиките на аудиторията на ораторската изява.
Външният вид на оратора включва невербалната информацията за неговия пол, ръст, телосложение, коса и прическа, брада (при мъжете), облекло и обувки и аксесоари.
По отношение на пола и ръста ораторът приема своите биологични дадености и не е в състояние да ги промени, но по отношение на всички останали елементи на външния вид, той може да прави своя избор дали да ги променя и как да ги поддържа. Промяната в някои от тях може да стане фактор на непреднамереното внимание.
Външността и хигиената са тясно свързани. Според Л. Глас: “Немарливите хора обикновено страдат от ниско самочувствие... Обратното, чистотата говори за самоуважение.” Последното е абсолютно необходимо за оратора, който задължително следва да го демонстрира, да внушава уважение на своята аудитория.
И наистина, още преди да е казал дума и да е направил жест, ораторът е характеризиран по облеклото. То подсказва поколение, настроение, статус, личен вкус, модна ориентация и т.н.
Почти с появата си дрехите престават да изпълняват единствено защитна функция от природните условия. Днес определено може да се каже, че това е една от последните им функции. На първо място е преди всичко информационно-социалната им функция. Днес хората се обличат или събличат по определен начин, за да покажат на околните какво биха желали да се мисли за тях.
Ролята на облеклото като самостоятелен канал за информация се увеличава значително при среща с непознати и има по-малка стойност при познати. Българският народ има една добра пословица: ”По дрехите посрещат - по ума изпращат”, която и днес не е загубила своята актуалност.
Изследванията обаче показват, че на аудиторията са необходими около 10-15 минути, за се промени негативната оценка за оратора, създадена заради неподходящото му според нея облекло.
Облеклото на оратора може да вдигне бариерите между слушателите и него, но може да се получи и обратният ефект на идентификация. Сред младежка аудитория младежкото облекло на оратора се възприема добре, но при по-възрастни и консервативни аудитории то може да има отрицателния ефект на неприемането.
По време на началната пауза преди изявата се дава възможност на слушателите да възприемат облеклото на оратора и целия му външен вид, затова, като се има предвид силата на първото впечатление, ораторът е длъжен да съобрази облеклото си с:
• особеностите на своята фигура;
• съвременните модни тенденции;
• възрастта си;
• възрастта на слушателите.
Облеклото се възприема на две равнища - подсъзнателно и съзнателно, без строга граница между тях. Осъзнаването е толкова по-високо, колкото по-голямо е разминаването с очакваното.
Ораторът, за когото облеклото е от особена важност при среща с непозната аудитория, може да последва препоръката – да облича нещо, което прави впечатление. Дори бихме добавили - ако не сте в състояние да предизвикате добро впечатление с модни дрехи, то това може да стане:
• с лъснатите Ви обувки;
• с чистотата;
• със съответствието между облекло и фигура;
• със собствения Ви стил;
• с отношението Ви и т.н.
Лилиан Глас разграничава: старомодни, неподдържани, сексапилни, крещящи, досадни, неподходящи, със закопчани всички копчета, по последна мода и дрехи с вкус, които според нея разкриват много неща за характера, самочувствието, социалните нагласи и очакванията на хората.
Облеклото на оратора става обект на внимание на слушателите в пряка зависимост от възрастта – с увеличаване на възрастта силата на впечатлението, което се придава на дрехите, намалява.
За да не изпада в конфузни ситуации (бримка на чорапа, разпран подгъв, скъсано копче и други подобни), ораторът трябва преди излизане пред аудиторията да се погледне в огледалото.
Няма човек извън модата и, подбирайки своето облекло, ораторът не трябва да забравя, че той въздейства върху слушателите с цялостната си личност и че към него обществото предявява много по-високи изисквания в сравнение с някои други категории специалисти и по отношение на външния му вид.
Дрехите невербално внушават, създават дистанция или привличат. Техният подбор съответства на психическото състояние на човека. Когато сме в добро настроение, избираме дрехи с по-ярки, ведри цветове; когато сме тъжни или в лошо настроение, се ориентираме към по-тъмни, неутрални и пастелни тонове. Това подсъзнателно се възприема и от слушателите, които по тоналността на дрехите понякога са в състояние на надникнат в душевния мир на оратора.

Изводи и обобщения

Външният вид на оратора включва невербалната информацията за неговия пол, ръст, телосложение, коса и прическа, брада (при мъжете), облекло и обувки и аксесоари.
Добрият оратор е този, който съчетава професионализма с модата, естетиката и психологията на междуличностното общуване.
Според Д. Люис: “да се обличате според случая означава...
1. Да носите дрехи, подходящи за впечатлението, което искате да направите.
2. Да избягвате всичко, което би могло да развали това впечатление.
3. Внимателно да обмисляте всеки аспект от външния си вид – от дължината на косата при мъжете до количеството грим при жените.”
В заключение можем да се съгласим с Т. Стоицова, която счита, че “освен външни за хората характеристики, елементите на цивилизационната модалност показват и нещо вътрешно за личността – естетически вкус и философия на живота.”

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
2. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003, с. 169-173
3. Зайцев, В. Тази капризна мода. С., 1983
4. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
5. Кой си ти? С., 1998
6. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивный подход), Ростов на Дону, 1986
7. Люис, Д. Тайният език. С., 2001, с.315-319
8. Ножин, Е.А. Основы советского ораторского искусства. М., 1973, с.215-216
9. Основы педагогического мастерства. Киев, 1987
10. Петрова, Н.И. Индивидуальный стиль деятельности учителя. Казан, 1982
11. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
12. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
13. Руменчев, В. Невербалната комуникация в ораторското изкуство. С., 1988
14. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
15. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
16. Стойков, Л. Фирмена култура и комуникация. С.,1995, стр.68-83
17. Томан, И. Как да говорим добре. С., 1980
18. Фаст, Дж. Езикът на тялото. С., 1993
19. Аrgyle, M. Bodily communication, L., 1978

ПРОКСЕМИКА И ОРАТОРСКО МАЙСТОРСТВО

2011-11-15T12:25:00.001+02:00

Проксемиката е наука за пространственото поведение. Основните проблеми са свързани с пространството, разстоянието, територията, ориентацията, височината и времето.
Според Г. Андреева проксемиката е “специална област, която изследва нормите на пространствено-времевата организация на общуването”.
Според американския учен Е.Хол проксемиката е преди всичко "пространствена психология". Неговите изследвания са свързани с реакциите на човека в пространството и още по-точно как се променя начинът на предаване на информация в едно или друго пространство.
Проксемиката има три аспекта:
1. Териториалност;
2. Лично пространство;
3. Ориентация.
Териториалността е една от най-универсалните характеристики на социалните системи на животните, която, макар и в по-малка степен, се проявява и при човека. Териториите се разделят на:
• първични – домът;
• вторични – работното място ( за учителя и учениците това е училището и класната стая в него);
• публични или “свободни пространства” – улици, магазини, плажове, паркове, библиотеки и др.
Според Закс и Крупат териториалността изпълнява няколко важни функции в живота на хората:
* Играе организираща роля във всекидневната дейност и подпомага гладкото функциониране на групите; дава чувство за постоянство и временен контрол; позволява уединение и стабилност на взаимодействията; служи като част от груповата или индивидуалната идентичност.
* Символизира отношенията на доминация и подчинение: тези, които са по-властни, получават по-голяма територия, притежават по-привлекателни неща за по-дълго време, но териториалните взаимоотношения са недвусмислени в групи, чието членство е стабилно.
* Подпомага личната и груповата идентичност чрез привързаността на хората към различните места.
В сферата на реторическата комуникация, реализираща се в различни социални ситуации и преследваща различни цели, тези функции придобиват по-конкретен смисъл. Ораторът безспорно е доминиращият в отношенията и притежава възможността да разполага с по-голяма и най-вече с по-престижната част от цялата територия, докато аудиторията има точно фиксирано място в това пространство. Необходимо е обаче да се помни, че територията на оратора завършва до линията, от която започва територията на аудиторията.
Основните компоненти на пространственото поведение са:
• близостта;
• ориентацията;
• придвижването в средата;
• териториалното поведение.
Разстоянието (близостта) обикновено се разделя на четири вида:
• интимно;
• лично;
• социално-консултативно;
• публично.
Интимното е с размери от 0 до 45 или 60 см. и има специфични функции в някои диалогични форми на ораторска изява.
Личното разстояние е онова, в което изпитвате неприятно чувство, ако има друг човек. Има различни изследвания, според които то варира от 45 – 60 см. до 1,20 м. Различията идват не толкова от методиките и оценките, колкото от редица обективни причини. Личното пространство е част от личната свобода и то задължително следва да се съблюдава.
Социално-консултативното разстояние най-често се определя от 1,20 до 3,60 м.
Такова би трябвало да е разстоянието от подиума или трибуната на оратора до първите редове, където седят слушателите при монологичните ораторски изяви. Това разстояние дава възможност на слушателите да се възприемат като група, притежаваща собствена територия, в която ораторът не може да навлиза.
За целите на диалогичните изяви обикновено се ползва първата зона около 1,20 м, като разбира се, това разстояние може да се нарушава, но инициативата за скъсяване на разстоянието идва от страна на оратора.
Публичното разстояние е това в залата или на площада. Практически това е разстоянието над 3 метра и достига до 6 - 8 - 10 м.
Какво трябва да знае ораторът за него? На първи място той трябва да бъде в състояние да осигури добра видимост на двете страни в общуването.
Слушателите трябва да виждат добре чертите на лицето, погледа, мимиките и жестовете на оратора. Затова се подчертава винаги, че кинесиката и проксемиката са взаимно зависими.
Количеството поглед обратно пропорционално на разстоянието. Практически това означава, че колкото е по-далеч е слушателят, толкова по-малко получава. А е възможно и нищо да не получава, ако не вижда и не чува добре оратора. По този начин той автоматически се изключва от процеса на реторическата комуникация.
Както вече знаем, погледът има значение и за обратната връзка и затова като обект на изследване са проучени зоните за най-добро взаимно възприемане.
При по-големи разстояние погледът и мимиката на говорещия са почти невъзприемаеми от аудиторията. Това се компенсира с движения на тялото в пространството, с по-интензивна жестикулация, с по-активно използване на гласовите похвати и използването на конкретни символи.
Ориентацията е третото направление на изследвания в проксемиката.
В реторичен смисъл ориентацията се определя от ъгъла, под който един човек гледа гледа друг човек. Това е ъгъл между правата на рамената и правата на погледа.
Ориентацията от 90 градуса, при която хората сядат един до друг ( както са слушателите в редовете от столове в зала) се възприема като израз на съдружие и сътрудничество.
Ориентацията от 0 градуса – позицията лице в лице предава внушения за противопоставяне (съревнование), конкуренция, конфронтация. За съжаление през по-голямата част от съвместната работа на учителя и учениците в час по време на урока те са в тази ориентация.
Ориентацията под прав ъгъл създава най-благоприятни предпоставки за безпроблемни дискусии и продуктивни решения, при което се запазва относителна самостоятелност, но има възможност и за осъществяване на близък контакт.
Ориентацията “кръгла маса” е най-добра за провеждане на дискусии, обсъждания, решаване на проблемни ситуации, размяна на мнения и становища, групови занимания, свързани с игри или други забавления. “Кръглата маса” създава усещането за равнопоставеност на участниците. Седналият на нея оратор не намалява статуса си, но въпреки това останалите участници се чувстват по-равноправни.
Придвижването в пространството
Характерът на движенията са един особено ярък показател за темперамента на оратора. От гледна точка на проксемиката те носят обилна информация за емоционалните преживявания на оратора по време на реторическата комуникация.
Спокойните, отмерени движения, дори и при вътрешно притеснение, създават нормална, активна творческа обстановка за разгръщане на силата на убеждаващото слово.
Времето като елемент на проксемиката
Според Г. Андреева всяко реторично общуване протича във времето. За различните монологични и диалогични ораторски изяви то е различно. При една част като лекция, доклад, изказване то най-често е строго фиксирано, а за други като дискусия, диспут или отговор има по-гъвкави граници.
Времевата комуникация обхваща:
• Темп - продължителност - наситеност и т.н.
Преди всичко всяка ораторска изява трябва да започва в точно определения момент на оповестеното и начало. От друга страна ораторът трябва да владее перфектно разпределянето на времето за постигането на различните цели, които си е поставил.
Продължителността задължително се следи от оратора, защото не винаги и не всяка аудитория е готова търпеливо да слуша до безкрайност. Мярата и опитът на оратора ще му помогнат да избере такава комбинация от методи и техники за възействие, която да бъде оптимална за процеса на реторическото общуване и съизмерима с нужното и реалното време.

Изводи и обобщения

Пространственото поведение на оратора е обусловено от вида на ораторската изява и социалната ситуация на реализацията и.
Добрият оратор е онзи, който владее пространственото си поведение и е в състояние на управлява времето.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
2. Аргайл, М.,М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
3. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
4. Кой си ти? С., 1998
5. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивный подход), Ростов на Дону, 1986
6. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
7. Пийз, А., Б. Пийз. Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния. С., 1999, стр.127-163
8. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
9. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
10. Райнов, В. Символното поведение на човека, С., 1993
11. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
12. Руменчев, В. Невербалната комуникация в ораторското изкуство. С., 1988
13. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
14. Стоицова, Т. Живеем с другите.С., 1998
15. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
16. Стойков, Л. Фирмена култура и комуникация.С., 1995, стр.142-144, 148-156
17. Тоцева, Я. Етнокултурни особености на някои елементи на невербалното поведение. В сб.: Интеркултурни взаимодействия. Съст. Ив. Иванов, Шумен, 1997
18. Фаст, Дж. Езикът на тялото. С., 1993
19. Аrgyle, M. Bodily communication, L., 1978

ПОЗИТЕ НА ОРАТОРА

2011-11-15T12:23:00.000+02:00

1. Определение на понятието за поза, връзката поза - жест

Позата е носител на информация за емоционалното състояние на говорещия, тя изразява отношение и “съпътства говора по начин, близък до този на жестовете, но по-забавен в движенията” .
Позата – това е положението на тялото в определен момент от процеса на общуването. Насочеността на завъртането на главата по отношение на тялото и партньора, разположението на цялото тяло, мускулният тонус на врата, гърба и крайниците определят смисловото съдържание на позата.
Тя се синхронизира с останалите елементи на невербалната комуникация – мимика, поглед, интонация. Според Ст. Иванов: “Тя е една от най-трудно контролируемите форми на невербално поведение и затова, чрез особеностите и се разкриват редица характеристика на психичното състояние на личността.”
Според К. Изард: “При твърде силно учудване специфичното изражение на лицето се допълва от своеобразно изменение на позата. Ако човекът е прав, коленете му са леко присвити и тялото му е устремено напред.”
За разлика обаче от жестовете, които имат по-малка продължителност във времето, позите са действия, които включват по-голяма част от тялото за по-дълго време.

2. Видове пози.

Най-общо могат да се разграничат следните пози: изправена или стояща; седнала; лежаща и клечаща.
За ораторската практика са характерни първите две. Стоящата е най-широко използвана както при монологични изказвания, за които впрочем тя е задължителна, също така и при някои диалогични форми на общуване. Според психолозите “изправената поза сигнализира за бодрост, жизненост и откритост, докато приведената стойка е сигнал за умора, потиснатост и душевна обремененост. Позата е надежден показател за проява на интерес и готовност за действие.”
Според Л. Глас: ”Хората с уверена стойка се чувстват удобно, когато излязат с приятели или на официални места... те обикновено са открити и сигурни, тези им качества ги правят по-привлекателни за другите. Откритата и отпусната стойка кара околните да се чувстват добре.”
За оратора изправеното положение на тялото е професионално изискване. Стоенето прав в продължение на часове е доста уморително, въпреки че има възможности за промяна на позите. Установено е в медицински изследвания, че в изправеното положение на тялото са включени много повече мускули, отколкото при ходенето, и това обяснява защо човек се уморява повече, когато стои на едно място, отколкото когато се движи.
Като носител на невербална информация позата “може да посочва различия в статуса, положителна или отрицателна нагласа и желание за убеждаване.” По отношение на статуса за оратора е ясно, че неговият най-често е по-висок от този на слушателите, но от друга страна, чрез промяна на дистанцията спрямо аудиторията той може да компенсира вероятното подтискащо въздействие.
Ораторът може да променя позата си, като спазва мярата и не забравя, че всяка промяна на позата атакува непреднамереното внимание на слушателите и в някои случаи ги отвлича, а също така при прекомерност ги уморява. Ако движенията на оратора са резки, те могат да смутят нормалния ход на реторическото общуване и да предизвикат у част от аудиторията отрицателни реакции.
Отдавайки предпочитание на стоящата поза, ораторът трябва да се държи свободно. Скованите и неестествени пози се възприемат като израз на неудобство, страх или преиграване. Като най-ергономична Пол Сопер препоръчва: слабо раздалечаване на краката, като върховете на пръстите сочат леко навън; единият крак е леко изнесен напред като центърът на тежестта пада върху един от двата и те може да се сменят; коленете са еластични, без напрежение; гърдите са разтворени; главата и шията – изнесени леко напред; коремът пристегнат, но без да затруднява дишането.
Използването на свободната поза гарантира свободно дишане и по-малко умора при продължително стоене прав. Тя дава възможност на оратора от височината на трибуната при монологичните изяви да включи в полезрението си цялата аудитория и да осъществява пряк зрителен контакт.
Като разкрива връзката между стойката и изпитваните емоции, Л. Глас посочва следните: прегърбена (тъга), насочена напред (гняв), скована (напрегнатост и решителност), позьорска (неувереност и нарцисизъм), затворена (враждебност и нехаресване на партньора), неутрална (липса на мнение и несигурност) и отегчена. Част от тези стойки според Глас могат да се използват и при изправената и при седящата поза.
Седящата поза може да се заема в случаите, когато се ръководят някои специфични форми на ораторско общуване - при семинарни занятия (в различни форми за образование на възрастни), при дискусии, при решаването на проблемни ситуации или когато се изслушва въпрос или отговор на слушател.
Алън Пийз дава примери за различни седящи пози – от отпусната, през спокойна, вземане на решение, готовност за действие, със заключени ръце (а също и крака), ръце на колене като сигнал за желание да се приключи разговора, до агресивна и превъзхождаща. Част от тях са познати и използвани оратора, други той не използва (или не би трябвало да използва) като например язденето на стола и изразяващите агресия и превъзходство.
Понякога позата на оратора се променя неестествено поради умора или неосъзнаване на значението и. Нерядко можем да видим подпиране на катедрата с една или две ръце; облягане на шкафове или чинове; подпиране на перваза на прозореца.
Неприемливо е използването от оратора на позата, определяна като агресивна . При нея ръцете са поставени на хълбоците и понякога се възприема и като невербална заплаха.
При диалогичното общуване позата има още по-голямо значение ,отколкото при монологичното, защото чрез нея се предават още сигнали.
“Дж. Форгас обръща внимание на факта, че потокът на телесните движения и промени в позата е фино координиран между двамата партньори във взаимодействието, като тази интеракционна синхронност е твърде интересна, защото слушателят не просто реагира на насоките, давани от говорещия, но и активно ги очаква, така че координираните модели на движенията на двамата партньори се изпълняват едновременно.”
В ситуации на делово общуване за всеки от събеседниците е полезно да може да отгатва по позата на другия какви са неговите очаквания и евентуални решения, за да ги коригира по посока собстените си очаквания.
А. Шефлън разделя позите, които заемат хората, когато са с другите, на три групи:
1) включващи- невключващи;
2)лице в лице или паралелна ориентация на тялото;
3) съгласуваност – несъгласуваност.
Включването или невключването се свързва с поставянето на тялото, ръцете и краката в позиции към събеседника или така, че той е изключен от полезрението и тялото като цяло. Това може да се демонстрира при седящи и стоящи пози. При включването хората правят въображаем кръг, в който не допускат други, а при изключването се затворят с собствения си кръг. При диалогични форми на общуване за успеха на разговора е от значение ораторът да успее да включи събеседника си .
Според А. Шефлен:” Подреждането лице в лице обикновено се осъществява във взаимоотношенията “учител – ученик”, “лекар – пациент” или двама влюбени.” Те са характерни за включени в съвместна дейност лица.
Третата група пози показва способността на членовете на групата да се имитират. Когато групата е съгласувана, позите са точни копия едно на друго и това е израз на съгласие. “В отношенията “лекар – пациент”, “родител – дете” и “учител – ученик” позите ще са несъгласувани отново, за да се покаже статус или значимост.” Ако събеседникът при диалог или дискусия заеме позата на водещия, това може да се тълкува или като борба за власт и оспорване на положението на водещия, или като опит да се покаже съпричастие и уважение. Би могло да означава и “Грея се на твоята светлина, защото знам, че си по-велик (по-значим) от мен!”
Н. Казаринова счита, че от психолозите най-добре са проучени три групи пози, изразяващи отношение към партньорите:
- включване или изключване от ситуацията (пози на закритост или откритост);
- доминиране (надвесване над събеседника, навлизане в личното му пространство) или зависимост (наведена надолу глава или поглед);
- противопоставяне или хармония.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
2. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
3. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
4. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
5. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
6. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
7. Руменчев, В. Невербалната комуникация в ораторското изкуство. С., 1988
8. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
9. Стоицова, Т. Живеем с другите.С., 1998
10. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
11. Фаст, Дж. Езикът на тялото.С., 1993

ЖЕСТОВЕТЕ НА ОРАТОРА

2011-11-15T12:14:00.002+02:00

1. Понятие за жест и основни функции на жеста.

Жестът, схващан като "всяко лаконично телодвижение, което носи информационна стойност" , се радва на най-голям интерес от страна на изследователите на невербалното поведение през последните 20-30 години.
Първият сериозен проблем е свързан с установяването на природата на жестовете – дали са вродени или са придобити в процеса на социалното общуване. Според А. Пийз: ”Изводите от тези изследвания показват, че почти всички жестове попадат в една или друга от споменатите категории.”
Провеждани са и различни изследвания, целящи да се разкрият връзките между жестикулацията от една страна и темперамента, расата, качествата на интелекта от друга.
Изследванията върху жестикулацията като елемент на невербалното поведение са предизвикани от разкритите специфики, породени от социални, културно-икономически и географски различия.
Един от първите сериозни изследователи е Д. Ефрон, който изследва спецификите в жестовото поведение на емигранти в САЩ и стига до извода, че жестовете и мимиките за естествена, вродена способност за комуникация с образна природа и недвусмислено доказва тезата, че "жестовото поведение се оформя от фактори със социално-психологическа природа и че така създадената комуникативна способност не се пренася и формира биологически." Друг важен извод, до който той достига, е че при съвместен живот на различни етноси се появяват нови или хибридни жестове.
Постепенно става ясно, че определящи за жестовете стават социалните условия на живот и по-малко значими са културните особености и традиции особено в съвременното мултикултурно общество.
Толя Стоицова посочва, че “има жестове, които са универсални, и е въпрос на социално умение да ги разшифроваме адекватно” , но от друга страна “докато един жест може да бъде общоприет в дадена култура и да има ясно тълкуване, същият може да бъде без никакво значение в друга култура или дори да има обратното значение.”
Жестът има преди всичко информационна функция, свързана с подкрепянето или отричането на речевото съобщение. Той има значение и за синхронизирането на общуването - особено при диалогичните форми на общуване, където броят на жестовете, които се използуват е по-голям в сравнение с монологичните. Не на последно място по значимост той носи информация за личността на говорещия и за неговото отношение към събеседника.

2. Видове жестове.

От разнообразните класификации на жестовете ние приемаме като най-сполучлива и удобна за практиката тази на В. Руменчев , който дели жестовете на изобразителни, указателни, условни и емоционални.
Най-широко използване в ежедневното общуване имат изобразителните жестове, свързани с описание на обекта откъм ширина, височина, дължина, обем и други измерими характеристики.
Указателният жест се свързва с посока или местонахождение и при него няма голямо разнообразие.
Насоченият към себе си палец е жест, който се използва от хора, които изразяват висок социален статус и сигнализира за превъзходство. Макар и рядко, той се среща при някои оратори, но не е особено желателен, тъй като насочването му към друг човек е свързано обикновено с насмешка, обида или е израз на липса на уважение.
Условните жестове, наречени пластични йероглифи, са жестове като ръкостискане, махане с ръка за поздрав или сбогом, заканване с пръст, поклон, прегръщане, кимане с глава и др.
В книгата си “Езикът на тялото” Алън Пийз представя подробно различните видове и стилове ръкувания и дава ценни препоръки как да реагираме на подадената ръка, като същевременно осмисляме какви са чувствата и нагласите на човека срещу нас.
Заканването с пръст е възприето от обществото като типичен учителски жест, който винаги носи отрицателни емоции.
Друг много често използван жест е сключването на пръстите, който е един по-мек вариант на жест “кръстосване на ръцете”, но също носи отрицателен смисъл.
Тук можем да отбележим и наличието на общи за живеещите в България условни жестове. Откритата длан за поздрав с движение на ляво и дясно е познат и използван от всички жест. На второ място това са жестовете за “да” и “не”, по които се различаваме от западните култури.
Жестът със свита в юмрук ръка с палец нагоре има своята дълга история, започнала в Австралия, Нова Зеландия и Англия със своите три значения - автостоп, о’кей и обидно значение, изразяващо неприлично действие, у нас през последните десет години получи специфично значение на символ за привързаност към идеите на Българската социалистическа партия. Непознаването на цялото богатство на интерпретацията му често води до недоразумения и обвинения в политическа ангажираност.
Жестът със свити палец, безимен и кутре изобразяващ “V” обърнат с дланта към публиката също има дълга история и отскоро специфична интерпретация у нас. Възникнал първо като семантичен жест, изразяващ псувня в Нова Зеландия, той е използуван по-късно от У. Чърчил като символ на победата (на англ. Victory) в предизборната му кампания. Когато дланта е обърната на вътре той и днес запазва обидния си смисъл като намек към събеседника или човека, за когото се използува. След 1989 година у нас този жест се схваща и като символ на принадлежността към идеите на Съюза на демократичните сили и се използува от симпатизантите много активно по време на митинги и други публични политически мероприятия.
Заслужават внимание и няколко универсални жеста, при използуването или наблюдението на които можем да сме относително сигурни в техния семантичен смисъл. Първият сред тях са откритите длани като символ на честност, откритост и готовност за равноправен диалог. Този жест идва от човешката праистория и с него се е символизирало неносенето на оръжие и мирните намерения. Днес откритите длани са израз на готовността за разговор, взаимното уважение и толерантност. При този жест вероятно са повлияли както историческата памет и социалното унаследяване така също и високото равнище на неосъзнатост. Използването му от учителя може да повиши доверието в него, а оттам и уважението на неговите ученици и техните родители.
Скръстване на ръцете и кръстосване на краката са също универсални жестове, свързани със защитно отношение, или изразяват затвореност и затруднения при общуването. Те се наричат бариери от специалистите, защото подсъзнателно се използват от хората в ситуации на общуването, в които те се чувстват несигурни или не желаят вербално да изразят отношението си и да споделят чувствата си по различни причини.
Жестът “стандартно скръстване на ръцете“ почти навсякъде по света издава отрицателна нагласа и желание за самозащита. В случая, когато партньорът в комуникацията е скръстил ръце пред гърди, това е сигурен знак, че той е неуверен в подготовката и поведението си и не се чувства комфортно. Може да му се помогне, като се отключат ръцете му, например като му се подаде нещо или му се предложи да потърси някаква информация или да извърши някакво действие. Откритите длани на събеседника също ще помогнат да се свали напрежението му и ще го накарат да се почувства по-спокоен.
Л. Глас дефирира “кръстосаните ръце” като “отбранителен жест, който някой прави, когато се чувства неудобно и желае да се защити”.
Интерес за нас представляват резултатите от описан от Алън Пийз експеримент в САЩ: “Група студенти били помолени да присъстват на серия лекции, като всеки бил инструктиран да не кръстосва краката си, нито да скръства ръцете си, докато слуша, а да седи на мястото си в отпусната и непринудена поза. След приключването на серията лекции всеки студент бил препитан, за да се види доколко е запомнил и усвоил материала и каква е нагласата му към лектора. Всичко това било подробно заснето и документирано. Друга група студенти преминали през същите етапи на изследването, но те били инструктирани по време на лекциите да държат ръцете си здраво скръстени пред гърдите. Резултатите, отчетени при сравняването на постигнатите от двете групи резултати при препитването, показали, че онези студенти, които слушали със скръстени ръце, запомнили 38% по-малко от материала, отколкото другите, които не били скръствали ръцете си. Освен това, групата със скръстените ръце показала и много по-критично отношение към лекциите и лектора.”
Резултатите от това изследване показват, че учещият се настройва отрицателно към преподавателя и обръща по-малко внимание на казаното от него, когато е със скръстени ръце, и е по-положително настроен, когато слуша в спокойна непринудена поза.
Може да се направи препоръката да се промени обзавеждането на зали, в които се провежда устна комуникация в лекционна форма, така че да позволява на слушателите да заемат по-непринудени поза, като например се поставят столове със странични облегалки, което би позволило да не скръстват ръцете, а да се отпускат върху тях.
Резултатите от експеримента на А. Пийз могат да послужат на оратора като пример за нарушена комуникация и да го подготвят да реагира на подобно поведение, като предлага техники за промяна на позите и жестовете на слушателите.
Емоционалните жестове са най-трудно поддаващите се на контрол, защото изразяват чувстваната непосредствено емоция и се влияят както от индивидуално-личностните особености, така също и от някои норми и правила, валидни за дадената култура. Л. Глас описва различни емоционални жестове с ръцете, които нарича: скрити, сърдити, лъжовни, честни, красноречиви, упорити, нетърпеливи, притиснати, отегчени, спокойни и доверчиви ръце, и прави подобно описание и по отношение на краката, като описва следните жестове с тях: честни крака, сключване не краката, сключване на глезените; уверени, лъжещи, “крака изведете ме оттук”, независими, властни, поза на един крак.
Установено е, че с увеличаване на възрастта на слушателите намалява честотата на емоционалните жестове на оратора.
От групата на емоционалните жестове позитивни последици могат да се очакват при жестове, свързани с докосване на лицето – подпирането на брадичката като израз на интерес и вземане на решение; затворена в юмрук ръка с изправен показалец допряна до лицето като израз на внимание; разтъркване на челото с върха на пръстите като израз на съсредоточаване и осмисляне, а отрицателни - жестове като потриване на окото, потриване на ухото, почесване по врата и придърпване на яката (най-често са израз на несигурност или прикриване на лъжа); подпирането на главата с една или две ръце като израз на досада и скука; подпиране на брадичката с палец, изправен показалец и свити останали пръсти до бузата е жест, който символизира правене на преценка, което обикновено се оказва отрицателна.
За съжаление наблюденията в практиката показват, че много оратори не само че не осъзнават на достатъчно равнище собствените си емоционални жестове, но и не са в състояние на дешифрират успешно тези на своите слушатели.
“Други изследователи правят разграничение между жестове, които изцяло заместват речта (жестова автономия), и такива, които я допълват – т. нар. илюстратори. Често срещани са движенията с ръце и длани:”
Посочените жестове са част от репертоара на оратора, като някои са по-често, а други доста по-рядко използвани, макар че е трудно да се твърди, че заместващите речта имат самостоятелна стойност, защото най-често те се синхнонизират с нея.
Сарет и Фостър правят опит да свържат жестовете с ориентацията им спрямо тялото и обособяват три равнища – горно, средно и долно.
- горното, което включва зоната от раменете нагоре, е зона на жестове, символизиращи благородни подбуди, решителност, закана и висок емоционален градус;
- средното, което е между раменете и таза, е най-наситеното с жестове;
- жестовете, извършвани в долното равнище, изразяват омраза, отчаяние, закана, отвращение и др. подобни.
Специфичен за малките деца жест от горното равнище е закриването на устата при лъжа, който бързо се разпознава от възрастните. С увеличаването на възрастта този жест става все по-прикрит и се трансформира в жест за докосване на ъгълчетата на устата при юношата и докосване на носа при възрастния човек.

Изводи и обобщения

В заключение трябва да отбележим, че в крайна сметка според Т. Стоицова вярната интерпретация на жестовете зависи от три фактора:
1. Индивидуална експресивност и индивидуални особености;
2. Културни модели на поведение;
3. Ситуативни фактори.
Когато интерпретираме или оценяваме жестовото поведение на оратора или на слушателите, трябва да имаме предвид и това, че най-често хората реагират с букет от жестове или други комбинации от невербални сигнали, които трябва да се възприемат и осмислят в тяхната съвкупност.
И нека ораторът не забравя, че “непрекъсната жестикулация уморява аудиторията и създава монотонност. По този начин жестът се лишава от една от своите основни функции – да подчертава, да обособява, да нюансира.” А и най-ефективният жест губи при многократната си употреба и рискува да се превърне в “паразитен”, който дразни не по-малко от “думите-паразити” и може да стане повод за копиране или подигравка от страна на слушателите.
И нека не забравяме, че и днес изискването, посочено от Квинтилиан, че “жестовете трябва да съответстват на гласа, изразът на лицето да съответства на жеста” , е актуално.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
2. Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с.122-126
3. Аргайл, М., М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
4. Вискът, Д. Езикът на чувствата.. С., 1993
5. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
6. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
7. Лабунская, В. Невербальное поведение(Социально-перцептивны подход), Ростов на Дону, 1986
8. Пенчева, Ел. Невербални техники за повишаване на комуникативните умения. В сб.: Методи за работа в малка група. С., 1995
9. Петрова, Н.И. Индивидиальный стиль деятельности учителя. Казан, 1982
10. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
11. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
12. Райнов, В. Символното поведение на човека, С., 1993
13. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
14. Руменчев, В. Невербалната комуникация в ораторското изкуство. С., 1988
15. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
16. Руменчев, В. Съдебна реторика. С., 1997
17. Стоицова, Т. Живеем с другите.С., 1998
18. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
19. Стойков, Л. Фирмена култура и комуникация.С., 1995, с.145-155
20. Тоцева, Я. Етнокултурни особености на някои елементи на невербалното поведение. В сб.: Интеркултурни взаимодействия. Съст. Ив. Иванов, Шумен, 1997
21. Тоцева, Я. Особености на жестикулацията при основните етноси. В сб. Етнокултурeн диалог на Балканите, София, 2001, с. 437-447
22. Фаст, Дж. Езикът на тялото. С., 1993
23. Аrgyle, M. Bodily communication, L., 1978
24. Duncan, S. Nonverbal communication, Psychological bulletin, 1969, 72(2).
25. Scheflen, A. Human Territories, Prentice Hall, New Jersey, 1976

ПОГЛЕДЪТ КАТО КАНАЛ ЗА ИНФОРМАЦИЯ В РЕТОРИЧЕСКОТО ОБЩУВАНЕ

2011-11-15T12:11:00.001+02:00

1. Очи, поглед, зрителен контакт.

“В самото лице пък най-изразителни са очите. Чрез тях се изразява най-добре душата” - е преценил още преди повече от двадесет века Квинтилиан. В нормалната междуличностна комуникация очите се възприемат като част от лицеизраза и са в синхрон с мимиката. За целите на научното изследване обаче зрителният контакт, реализиран чрез размяна на визуална информация, се обособява като самостоятелен канал.
В съвременните изследвания, провеждани от психолози и специалисти в областа на мениджмънта на персонала, на непрекъснатия зрителен контакт се отдава голямо значение. Според Д. Люис: “Ако по време на интервю за работа евентуалният ви работодател търси активен визуален контакт, за вас това означава страхотен шанс да заемете предлаганото работно място.”
Необходимостта от поддържане на постоянен зрителен контакт между оратора и неговите слушатели не се нуждае от доказване и аргументиране. При нарушаване на прекия зрителен контакт много често се появява шум, който може да е показател за умора, липса на интерес, неразбиране на съдържанието или липса на уважение и недисциплинираност.
Изследванията, свързани с “количеството поглед” (времето, през което едната страна гледа и говори или само гледа, а другата говори), показват, че колкото по-високи са показателите, толкова по-добро е взаимното разбиране и уважение.
Според Л. Андреева ”в типичния разговор между двама души хората се гледат един друг в 61% от времето, а погледът им се среща в 31% от времето. Взаимното гледане продължава около 1 секунда, докато погледът на всеки от участниците обикновено трае около 3 секунди. ”
Установено е също така, че жените установявят по-продължителен зрителен контакт от мъжете.

2. Поглед и културни различия

Изучавайки основните правила на човешките отношения, М. Аргайл и М. Хендерсън стигат до извода, че правилото да се гледа събеседникът в очите е сред универсалните правила за четирите изследвани култури в Италия, Япония, Хонконг и Англия. Съществуват обаче култури, за които то не е валидно - напр. в Кения зет и тъща разговарят обърнати гръб с гръб; в Латинска Америка добре възпитаната девойка не трябва да гледа мъжете в очите .
Нийлсен доказва, че при диалогичните форми този, който говори повече, по-малко гледа събеседника си в очите, ако е представител на бялата раса, докато при чернокожите е обратното – те гледат повече, докато говорят, и по-малко, докато слушат.
Според М. Аргайл: “Твърде настойчивият поглед се смята за израз на високомерие, неуважение, заплашителност или обида сред африканските, азиатските и индианските народи. Прекалено вял и непостоянен поглед се възприема като сигнал за нелюбезност и че не се отдава нужното внимание, особено сред араби и южноамериканци. Твърде краткокрайният поглед е признак за неискреност, нечестност или прекалена скромност според представите на хора от различни цивилизовани общества.”
От изследвания в областта на културната анпропология също са получени интересни сведения за визуалната комуникация на различни племена и народи. “Докато например индианците навахо са научени да не гледат друг човек право в очите, докато разговарят с него. При индианците витуто и бороро в Южна Америка и говорещият и слушащият по време на разговор фиксират погледа си върху някакъв предмет наблизо, а разказвачите на приказки във всяко едно племе се обръщат с гръб към публиката”
Д. Люис препоръчва следното: ”Когато имате работа с японец, въобще избягвайте да го гледате в лицето, като вместо това насочете погледа си в областа на врата му ” и обяснява причините за тази особеност със слабата подготовка в детството за визуална комуникация.
Приведените примери разкриват специфики в използването зрителна информация, които са културно обусловени, но те не отричат значението, което се отдава на зрителния канал, по който до мозъка достига 87% от външната информация и който играе водеща роля при възприемането и опознаването на събеседника в комуникационния процес.

3. Видове поглед и тяхното използване в ораторското изкуство.

Алън Пийз дава ценни съвети за използването на три вида погледи, наречени от него – делови, социален и интимен.
А. Пийз съветва: “При делови разговори си представайте, че на челото на събеседника ви има триъгълник ... Когато задържате погледа си точно в тази област, създавате делова атмосфера и съответният човек недвусмислено разбира, че говорите сериозно... това ще ви даде възможност да имате контрол над положението и над взаимоотношенията.”
Социалният поглед обхваща триъгълника, разположен между очите и устата, а при интимния долният връх на триъгълника достига до гърдите или половите органи . Последният се използва за демонстриране на интерес към другия пол.
А. Пийз описва и един четвърти вид поглед, наречен от него “кос поглед “изпод вежди”, който се използва, за да покаже интерес или враждебност .
При диалог по лични, болезнени или неприятни теми е по-подходящо ораторът да се откаже от интимния поглед, защото по този начин ще смути още повече събеседника си, а като по-подходящи се препоръчват деловият и социалният. По този начин той ще “освободи” партньора и ще намали напрежението в разговора, а това от своя страна ще доведе и до по-успешен диалог.
При общуване в диада ораторът поради по-високия си статус в определени случаи може да си позволи да наблюдава по-продължително, като не забравя, “че колкото повече гледа човек, толкова по-активен изглежда, т.е. превъзхождащ, сигурен в себе си и т.н. И колкото повече гледа, толкова повече го харесват, но до определено равнище, след това е по-малко харесван.” Тактът и чувството за мяра ще му позволят да определи наситеността на зрителното си въздействие върху различни аудитории.
От друга страна с погледа си ораторът дава знак в диалога за искане на думата, за съгласие или несъгласие, за готовност или затруднение да участва в разговора.
Л. Глас предлага една своеобразна класификация, в основата на която лежи емоцията, която включва: изненадани, изпрашени, гневни, втренчени, съмняващите, изумени, свенливи, срамежливи, казващи “не съм го извършил аз”, треперещи, прекалено примигващи и убягващи очи.
Д. Люис пък предлага ценни препоръки за осъщестяване на ефективен визуален контакт, които могат да се използват и от оратора при различни негови изяви.
Важна проява на ораторско майсторство е използването на различни похвати за възстановяването на вниманието на слушателите и деловата атмосфера след прекъснат зрителен контакт.
Погледът на оратора, насочен към отделен участник в аудиторията или група, може да изразява похвала, порицание, упрек, заплаха, предупреждение, подкана, ободрение, възхищение, изненада, учудване, радост, болка и много други чувства, емоции или състояния. По канала за обратна невербална връзка самият той получава информация за състоянието на събеседниците му.
В определени случаи отделни слушатели отказват да установят пряк зрителен контакт с оратора. Причините могат да бъдат различни – липса на интерес, неразбиране на съдържанието, нежелание да се участва в работата, негативни чувства, изпитвани към оратора, неразположение поради болестно състояние, умора, скука или други причини. Познаването на различните мимически маски ще помогне на оратора да се ориентира в конкретната ситуация и да реагира адекватно – вербално, невербално или като комбинира своите реакции.
Поради незнание или разсеяност понякога ораторът пренебрегва ролята на погледа при представянето на доклада, лекцията или речта, при водене на беседата или разговор извън нея. Това е недопустимо, защото не трябва да се забравя, че ако иска да бъде убедителен, за да накара събеседниците си е да възприемат казаното от него и да се съгласят, трябва да ги гледа право в очите.
Често наблюдаваме как ораторът не гледа към аудитирията, а към листата с написания текст. Понякога вниманието му е насочено не към говорещия срещу него, а към останалите.
Ораторът трябва да внимава да не си избира “ораторски любимци”, т.е. слушател или група, които да наблюдава непрекъснато, защото това може да има неприятни последици - както за самите участници (които ще се уморят от постоянния зрителен натиск), а така също и за самия него, защото може да загуби контрол върху аудиторията си като цяло. Оптималната ситуация е тази, при която погледът на оратора се премества от група към група така, че всички да се чувстват включени.
Необходимостта от поддържане на постоянен зрителен контакт със слушателите е и една от сериозните причини към оратора да се предявява изискването за перфектно владеене на съдържанието на ораторската творба и реторическата технология за неговото представяне, защото всеки поглед към записките е загуба на контакта, а понякога и на контрола на ситуацията. Принуден да следи текста, ораторът намалява и цялостната си активност. Речта му става монотонна и скучна.
Отказът на ораторът да установи зрителен контакт може да се тълкува като липса на знания, неувереност, страх, но и като надменност или пренебрежение към аудиторията.
Той трябва да бъде в състояние да определя точно и да улавя и “стратегическите точки”, по думите на М. Аргайл, в които е много важно да се види реакцията на слушателите - тогава, когато те не желаят да я демонстрират открито.
Не на последно място по значимост е ораторът да не допуска “блокиране на очите”, т.е. отместване на погледа най-често над главата на събеседника или по-продължително задържане на клепачите сведени, защото това се възприема от слушателите като отрицателна реакция и прекъсване на общуването с вербалния превод ”В този момент ти не съществуваш за мен, толкова е лошо това, което си направил!”
Участниците в аудитории с по-ниска възраст веднага прекратяват вербалната си реакция и изчакват да получат зрителен контакт с оратора, за да продължи обменът на информация и коумуникацията между тях. “Блокирането на очите” е допустимо само в случаите, когато ораторът наистина иска да покаже своето разочарование или неодобрение към някакви действия или думи на своите слушатели.

Изводи и обобщения

Визуалният канал има най-висока пропускателна способност.
87% от информацията получаваме по зрителен път.
Хората имат високо доверие към информация, получена по зрителен път.
За целите на убеждението се изпозват разнообразни нагледни средства, чрез които се визуализира аргументация.
Осъщестяването на оптимален зрителен контакт между оратора и аудиторията съдейства за повишаване на ефективността на реторическото общуване.

МИМИКАТА НА ОРАТОРА

2011-11-14T12:10:00.002+02:00

1. Същност на мимиката.

Мимиката е един от основните канали за несловесно въздействие, който най-рано е предизвикал интереса на учените.
Едно от най-старите изследвания на мимиката прави Аристотел. Той отразява резултатите от наблюденията си в своя труд “Физиогномика”, в която описва различни лицеизрази и търси връзката им с качества и характери.
В по-ново време научни изследвания върху нея прави Чарлз Дарвин, който от позициите на еволюционната теория доказва вродения характер на мимическото поведение. В книгата си "Изразяване на емоциите от човека и животните", излязла през 1872 година, той обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората, независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека.
През 50-те години Дж. Брунер и Р. Тагиури след дългогодишни проучвания стигат до извода, че няма вроден непроменяем модел, който да придружава определена емоция.
Малко по-късно обаче П. Екмън, У. Фрийзен и С Томкинс подкрепят убежденията на Дарвин въз основа на нови изследвания, проведени в Нова Гвинея, Япония, Борнео, САЩ и Бразилия в пет различни култури и на три различни континента. Те създават методика за изследване на изражението, наречена FAST. Названието е образувано от началните букви на facial (лицев), affect (чувство), scoring (резултат) и technique (метод). При тази методика лицето се дели на три зони - горна, включваща челото, средна - очи и клепачи и долна - бузи, нос, уста, брада и се търси проявлението на шестте основни емоции - радост, гняв, изненада, отвращение, страх и мъка във всяка от тях и възможните комбинации.
Според учените представителите на отделните култури разпознават емоциите, които се крият зад различните лицеизрази, и това свидетелства, че причината е свързана само индиректно с наследствеността. Оказало се, че съществуват общокултурни норми за репрезентация на психическото състояние. Изследователите обаче не отричат, че има мимики, които се усвояват в хода на социалния живот и които са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот.

2. Връзка между мимическите изражения и емоциите.

Изследванията на К. Изард от своя страна доказват, че "мимическото изражение на емоциите има еволюционно-биологическо, а така също и психологическо и социално значение" . При висшите примати, при които се появява мимика, важността на израза на лицето в процеса на комуникацията е забелязана от всички изследователи. Може да се направи изводът, че “емоцията се явява способ за адаптация в живота на високо организирания социален организъм”
Установено е, че социалното значение на мимиката се осъзнава първоначално като израз на привързаността на детето към майката. Постепенно в хода на еволюцията мимическите сигнали са започнали да изпълняват комуникативни функции.
В изследванията на мимиката в исторически план са се оформили различни виждания относно локализирането или не на мимиките в отделните части на лицето. Пол Екман и колегите му, които считат, че има основания да се локализира мимиката в отделни части на лицето, установяват, че мимиката е един изключително сложен феномен, защото: ”(1) една емоция се демонстрира в една област на лицето, а друга емоция в друга област, например вдигнатите от изненада вежди и здраво сключените устни като израз на гняв; (2) две различни емоции, показани в една част на лицето, например едната вежда вдигната в знак на изненада, а другата смъкната като израз на гняв; (3) лицево изражение, създадено от мускулно действие, свързано с две емоции, но несъдържащо конкретни елементи нито на едната, нито на другата.”
Според В. Куприянов и Г. Стовичек обаче “мимиката е интегрален процес, в който е заложен принципът на корелацията” .
В крайна сметка се очертава становището, че в процеса на онтогенезата детето се учи на определени мимики. Най-ярък е примерът с усмивката, която не е вродена, а се усвоява социално, за разлика от мимиката на болката и страданието. Към пет годишна възраст детето е в състояние да контролира мимическото си поведение, а към петнадесетата година се постига пълно съвършенство в гримасниченето .
В крайна сметка изследователите са единодушни, че чрез “мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настоенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците си” .
Според М. Аргайл "лицето е най-добре контролираният източник на невербална информация," който все пак изисква специална подготовка и тренировка. От друга страна се оказва, че "това позволява на човек не само да маскира своите емоции, но и да симулира такива, каквито не изпитва”. Тази особеност може, а и реално се използва от оратора в процеса на реторическото общуване с различни цели. Симулирането на емоции обаче трябва да става само, когато ораторът е достатъчно добре трениран, защото слушателите твърде бързо разпознават фалша и преструвката и реагират на тях винаги отрицателно, а не бива да се забравя, че мимиката влияе и “върху обективните качества на гласа” , затова се препоръчва тя да бъде естествена, т.е. да отразява изпитваната емоция.
Още Квинтилиан е забелязал, че "най-изразително обаче е лицето. С него изразяваме: молба, заплашване, ласкаене, печал, веселост, гордост и скромност. По лицето хората преценяват, към него насочват вниманието си, него гледат, преди да започнем да им говорим. С лицето изразяваме обичта си към едни и омразата си към други. По него ние разбираме много неща и то често замества всякакви думи. “

3. Мимика и култура.

В източните култури обаче появата на лицеизраз, издаващ изпитваната емоция, е проява на слабост и не се цени в междуличностните отношения. Идеалът за мъж е героят, който не трепва с нито един мускул пред трудностите и владее до съвършенство духа и тялото си, включително мимиките и жестовете си. Силният грим при японката и бурката при мюсюлманката целят, макар и не афиширано, да скрият лицето и изразяваните емоции, което е в унисон с източния културен модел.
В европейските култури не съществуват правила за прикриване на емоциите - били те положителни или отрицателни и естествеността на мимиката е нещо нормално. Що се отнася до оратора обаче, бихме си позволили да дадем няколко предписания, свързани с това, че според нас е неприемливо той да изразява своя гняв, страх или други отрицателни чувства пред аудиторията. Положителните емоции влияят добре върху атмосферата на общуване и по отношение на усмивката не би трябвало да има ограничения, стига да е естествена, а не пресилена и фалшива. Прекалената емоционалност на някои оратори обаче понякога уморява и изнервя.
Според А. Волфганг и М. Кохен националните и културните особености на страната, в която се живее, оказват влияние върху лицевата експресия на представителите на чужди култури, които пребивават по-продължителен период от време.
Дългогодишните изследвания и събраният материал от крос-културните наблюдения показват, че по принцип съществува подобие в мимическото поведение на хората и че различните изводи и теории, до които се стига, се влияят от културните предпоставки и биологичните дадености и не бива да се абсолютизират.
В заключение може да се направи изводът, че мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.

3. Мимиката като елемент на ораторското майсторство.

Този специфичен инструмент при оратора може да се използува в зависимост от личните му особености и способности. Според това какви са целите на изявата, той може да използува мимиката, като изразява реалните психически състояния, които изпитва (и тогава мимиката му ще бъде напълно естествена), или те да се прикриват и да се симулират емоции, които не се изпитват.
Ясно е, че ораторът не бива да си позволява да загуби контрол върху мимическото си поведение, подведен от лошото си настроение (причинено от други фактори), и да създава подтискаща атмосфера. Владеенето на мимиката обаче позволява той да я използува, за да повиши ефективността на речевото си въздействие. За да овладее лицето си като професионален инструмент, ораторът може да се упражнява пред огледало също като актьора или да използува видеозаписна техника, за да наблюдава себе си отстрани и да открие силните и слабите си страни, или пък наличието на паразитни мимики.
Оказва се, че е по-лесно да се каже каква не трябва да бъде, отколкото каква да бъде мимиката. Задължително е обаче ораторът да обърне внимание на така наречените “паразитни мимики” - мръщене на челото, присвиване на очите, често примигване, повдигане на веждите, присвиване на устните и други подобни гримаси. Те трябва да се отстраняват незабавно, защото действат също като “паразитните думи” – стават повод за осмиване или отвличане на вниманието от темата на общуването. Най-лесно тези мимики могат да се открият от близък колега (приятел), поканен да наблюдава, като му се постави конкретната задача да следи за такива в мимическото поведение на оратора.
Оказва се обаче, че дори да овладее своето мимическо поведение, ефективният оратор трябва да владее и умението да чете по лицата на своите слушатели, т.е. да разпознава различните експресивни маски на аудиторията. “Под експресивни маски се разбират изразителни мимики, образци на лицева експресия, включително и тези, които не са пряко свързани и не отразяват непосредствено преживяваните емоционални състояния” .
Експерименталните изследвания показват, че значително по-леко и по-точно се разпознава изразяването на основните емоции – от 50 до 96% от изследваните лица, докато комбинациите се разпознавали от 12 до 27% от контролните групи.
За оратора е от значение да разпознава не само основите емоции, но и комбинациите от тях, а също така и да бъде точен в разпознаването. Погрешното декодиране понякога води до сериозни грешки.
Трябва да се има предвид и фактът, че положителните емоции се отразяват върху цялото лице, докато отрицателните се фиксират по-отчетливо върху лявата му страна. Феноменът се обяснява с това, че дясната половина на лицето се контролира от левия дял на мокъка, който ръководи интелекта и речта, докато лявата се ръководи от десния дял на мозъка, който контролира емоциите. Към лявата част на лицето ораторът трябва да насочва вниманието си, ако иска да получи вярна невербална информация за истинското емоционално състояние на партньора.
Разчитайки по лицата на слушателите тяхното емоционално състояние, ораторът е в състояние бързо да преустрои изложението си, ако то не буди интерес, а поражда скука или е недостъпно; да промени използваните методи на въздействие, да потърси по-убедително причините за липсата на съучастие в себе си и в своите събеседници.
Ораторът трябва винаги да се съобразява с това, че “ориентирането към мимиката е водещо в процеса на опознаването на невербалното поведение” , и това се отнася както до неговото, така също и до поведението на слушателите му, и, че когато има разминавания между това, което говори устата, и това, което говори лицето, за по-достоверна се приема информацията, идваща по невербалния канал.
Големината на аудиторията и видът ораторска изява са водещите фактори, от които зависи силата на влиянието на мимиката като самостоятелен канал за предаване на информация. При по-малка и близко разположена аудитория тя е в състояние да разчита мимическите сигнали на оратора – съзнателно и несъзнателно и да се повлиява от тях под влияние на същите механизми. При ораторски изяви от митингов вид и/или при големи разстояния между оратора и слушателите ролята на мимическите знаци и сигнали прогресивно намалява с увеличаването на разстоянието, защото стоящите в по-задните части на залата или площада не са в състояние на четат по лицето на оратора, а още по-малко той може да обозре цялата си аудитория.
При диалогичните ораторски изяви обаче обемът на мимическата невербална информация, която се обменя мужду общуващите, е в пъти повече, отколкото при монологичните. Мимиката може да се използа за невербално внушение или да служи като коректив за истинността на аргументацията.

Общи изводи, обобщения и заключение

Мимиката като елемент на невербалното поведение на човека най-рано е предизвикала интереса на учените, които установили, че чрез мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настроенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците.
При изучаване на влиянието на културните правила върху лицевите изражения се разкрива, че част от мимиките се унаследяват, а други се усвояват в хода на социалния живот и са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот. Мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.
Мимиката при различните ораторски изяви и аудитории е изследвана от дълбока древност и е събран достатъчен опит, за да се изведат основни правила и предписания, сред които заслужава внимание разбирането, че ефективният оратор трябва да владее до съвършенство своето мимическо поведение и умението да чете по лицата на своите слушатели.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреев, М. Педагогическа социология. С., 1988
2. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980,
3. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999, с.202- 204
4. Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с.122-126
5.
6. Аргайл, М. , М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
7. Аристотел. Физиогномика. С., 1998
8. Бялков, Б., Г. Иванов. Какво научаваме за ученика, когато мълчи. Стара Загора, 2002
9. Вискът, Д. Езикът на чувствата. С., 1993
10. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
11. Кажи го… правилно. С., 1998, с. 63-77
12. Жекова, Ст. Система на професионално-педагогическо общуване. (Професионално-педагогически тренинг). С., 1985
13. Иванов, Ст. Професионално педагогическо общуване. Ш., 2004, с. 91-107
14. Изард, К. Эмоции человека. М.,1980
15. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 749-762
16. Куприянов, В., Г. Стовичек. Лицо человека: анатомия, мимика. М., 1988
17. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивный подход), Ростов на Дону, 1986, с. 50-75
18. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
19. Основы педагогического мастерства. Киев, 1987
20. Пенчева, Ел. Невербални техники за повишаване на комуникативните умения. В сб.: Методи за работа в малка група. С., 1995
21. Петрова, Н. И. Индивидиальный стиль деятельности учителя. Казан, 1982.
22. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
23. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
24. Райнов, В. Символното поведение на човека. С., 1993, с. 39-60
25. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
26. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
27. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
28. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998
29. Теоретические и прикладные проблемы психологии познания людьми друг друга. Краснодар, 1975

ГЛАСОВИ ПОХВАТИ ЗА ВЪЗДЕЙСТВИЕ

2011-11-13T12:08:00.001+02:00

Гласовите похвати за въздействие са синоним на интонационна невербална комуникация или на невербална вокализация. Други автори ги наричат параезик или говорят за параезикова модалност.
Характеристиките на гласа, дикцията, интонацията безспорно са специфични средства в ораторското изкуство и естествено в реториката като наука за него.
Дълбок смисъл се крие в думите на Бърнард Шоу, че :”Има 50 начина да се каже “да” и 50 начина да се каже “не”, но могат да се пишат само по един”.
В структурата на невербалните модалности акустичната система според В. Лабунска включва просодиката и екстралингвистиката.
Просодика е общото наименование на ритмико-интонационните страни на речта. Тя включва такива характеристики на гласа като височина, тон, продължителност на звученето, сила, тембър и ударения.
Някои изследователи считат, че “според гласа може да се съди за характера на човека” . Дори това твърдение да е пресилено, от практиката е известно, че гласът на оратора може да съдейства за спечелване на доверието на слушателите, но може и да изплаши и отблъсне. Той може да спомогне и за по-добри резултати от внушението, ако внушава сигурност, спокойствие и доверие.
Гласът се характеризира със сила, височина и тембър.
Силата или интензитетът обективно се възприемат като гръмкост и се различават от височината, която се отнася до диапазона и горните прагове. Чрез промяна на силата на гласа ораторът може да покаже, че цитира чужда мисъл или да атакува непреднамереното внимание.
Силата на гласа е показател за емоционалното и физическото състояние на човека. Прекомернияj патос и сила често срещат обаче неодобрение и стават обект на насмешка или пародия от страна на слушателите.
Трудно може да се каже чий глас се харесва и възприема по-добре. Това зависи до голяма степен от субективните предпочитания и вкус към тембъра, който дава най-общата представа за гласа. Има обаче установени истини, които безспорно е добре да знаем.
• Между силния и слабия, немощен глас аудиториите по понятни причини предпочитат силния. Ораторът следва да говори малко по-силно, отколкото счита за необходимо, за да бъде речта му добре чута и от седящите на последните редове, защото в противен случай те ще бъдат изключени от комуникацията поради липса на възможност за участие, тъй като не могат да получат необходимата информация.
Изводът: Ораторът не може да бъде човек със слаб глас. Това просто ще бъде мъка и за него, и за слушателите.
• Силният глас се предпочита, но ако той е прекалено силен, вместо да стимулира - потиска. Много често силният глас е притежание на физически едри хора, особено жени. В този случай потискането е двойно.
Изводът: Това също е противопоказание за ораторска пригодност
При това, ако слабият глас с упоритост и тренинг може да се развие и укрепи, силният глас обикновено е неукротим.
• Превзетият, мелодраматичен глас е също неприемлив.
Изводът: Гласът на оратора следва да е естествен и тогава той има най-добри шансове да бъде приет.
• Равният монотонен глас също е неприемлив. Той много бързо уморява и в някои случай приспива слушателите. Драматургията на устното изложение изисква професионално познаване на широките възможности на интонацията.
Изводът: Необходимо е да се съобразим с обстоятелството, че е важно какво ще кажем (като съдържание), но не по-малко значимо е как ще го кажем.
Докато тембърът позволява да се различават гласове с еднаква сила, височина и продължителност на звученето, то тонът се свързва преди всичко със звученето и отразява най-често емоционалното състояние на личността. Тонът може да бъде приятелски, нападателен, поучителен (много често използван от учителите и в междуличностните им контакти; от хора, имащи висок социален статус, и такива, заемащи ключови позиции във властта), неутрален, поощрителен, делови, саркастичен, театрален и т.н. Белег на ораторско майсторство е да се подбере най-подходящият съобразно конкретната ситуация, в която ще се реализира публичната комуникация.
Като обща характеристика на гласовите особености специалистите посочват интонацията. Тя се определя като “комплексно звуково явление, което в речта функционира на равнището на фразата, чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални характеристики, възприемани субективно като промени в мелодиката, силата и времетраенето на сегментарните единици.”
Интонацията според В. Руменчев изпълнява комуникативни и модално-емоционални функции и отразява отношението на говорещия към собствените му думи, емоционалното му състояние или въздействието, което иска да окаже.
С помощта на интонацията оратоът не само може да подсилва някои части на речта си, но и да ги отхвърля. Умението на оратора да използва интонацията като средство за привличане на вниманието и за въздействие върху слушателите е част от реторическата техника и оттам на ораторското майсторство.
Изследвайки влиянието на интонацията като социален медиатор, учените стигат до три модела:
• Враждебна и/или агресивна интонация;
• Дружелюбна и/или приятелска интонация;
• Неутрална интонация .
В парадигмата на реториката можем да интерпретираме успешно тези модели, като най-общо посочим, че първият модел е крайно неприемлив, тъй като поражда огледална реакция у аудиторията и като цяло е наситен с отрицателни емоции, докато втората и третата могат да се използват успешно в зависимост от конкретната реторическата ситуация.
Според Т. Стоицова: ”Едно от най-интересните открития в областта на параезика е това, че хората се различават значимо в способността си да узнават емоционалните състояния в зависимост от излъчените интонационни модели.” Това откритие има особено значение за оратора, който от една страна предава информация чрез своята интонация, а от друга трябва да бъде в състояние да разчита вярно интонацията на другите участници в общуването.
Темпът на речта е скоростта, с която се изговарят речевите отрязъци за единица време и подобно на силата той има относителен характер в смисъл, че служи за създаване на контраст между по-бързо и по-бавно изговаряните откъси от речта, а не като абсолютна величина.
Експериментално е установено, че “темпът на речта… практически не се изменя в течение на много години” и промяната му може да стане фактор за активизация на вниманието.
Темпът на говорене в хода на устното публично общуване най-често се свързва с дидактическата синонимност, т.е. със способността на слушателите да разбират смисъла на говореното от оратора. Това означава, че темпът се предопределя от сложността, новостта, трудността на предлаганото съдържание или преследваната цел. Колкото е по-трудно, ново и непознато, толкова темпът следва да бъде намален, и обратното - при повторения, затвърдяване на познати неща той може да се увеличава.
Темпът на речта насочва вниманието и към речевите паузи. “Резките промени в основните характеристики на интонацията – мелодика, сила и темп създават контраст, който аудиторията субективно възприема като пауза” .
"Ораторската пауза" бива три вида:
• логическа (съдържателна) – тя подпомага разбирането на смисъла;
• психологическа (емоционална) – тя дава възможност за още по-дълбоко нюансиране на израза, подчертава подтекста, който искаме да изразим.
• физиологическа - т.нар. "дихателна пауза." Професионалистът учител задължително съчетава физиологичната с някой друг вид пауза.
Начинаещият оратор обикновено се задъхва и прави тези паузи точно там, където е най-неподходящо. Прав е Квинтилиан, когато съветва, че "Трябва да се поеме дъх не където желаем, а където е необходимо."
Специфичен вид психологичска пауза е началната. Броените секунди преди започването на ораторската изява дават възможност на оратора за последен път да прецени предварителната си подготовка, да актуализира целта и знанията си или да съобрази структурата и предварителния си план с текущата ситуация.
Ораторът може да използва началната пауза както за съсредоточаване на собственото си внимание върху предстоящата работа, така също и за да привлече вниманието на слушателите, като същевременно им даде възможност да го възприемат и разгледат.
От друга страна паузата е елемент на системата на екстралингвистиката, наред с някои психо-физиологични проявления на човека като плач, смях, кашлица, шепот, въздишки . Понятно е, че някои от тях нямат място в реторическото общуване, например плача и въздишките, но кашлицата би могла да бъде подходящ невербален сигнал за привличане на вниманието, за корекция на нежелано поведение. Шепотът е подходящ в определени случаи, когато не е необходимо да се привлича вниманието на всички или да се атакува непреднамереното внимание.
Л. Глас предлага тест за разпознаване на гласовия код, който според нея “може да бъде анализиран според четири големи категории: (1) височина (висока и ниска); (2) сила (тих, висок, заглъхващ накрая); (3) качество (треперещ, рязък, мрачен, с внезапни изблици на сила, хленчещ, носов, с придихание); (4) стил (френетичен, маниакален, твърде бърз, възбуден, неравен и отсечен, глух и безжизнен, сладникав, сексуално-флиртаджийски, твърде бавен, добре модулиран, с вдигаща се интонация в края на изречението, богат, жив)”. Въпреки че тя не свързва конкретно примерите и изводите си с ораторската практика, според нас те могат да послужат на всеки начинаещ и практикуващ оратор, за да диагностицира той своя глас и оттук да работи за подобряване на онези негови характеристики, които са неефективни или вредят на позитивното му представяне.
Невербалната вокализация оказва сериозно влияние върху ефективността на реторическата комуникация и това обосновава необходимостта от познаването и владеенето и от оратора. В хода на предварителната подготовка за устното публично изказване, той би могъл да отделя време и за упражнения в различни интонационни модели и темпове на говорене, а в хода на самата изява да насочва съзнателно вниманието си към интонацията на събеседниците в общуването, за да търси и успешно да открива какво се крие зад една или друга.

Литература

1. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
2. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
3. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивньi подход), Ростов на Дону, 1986
4. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
5. Психология педагогического общения. ( Методическая разработка для преподавателей и студентов) Саратов, 1980
6. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
7. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
8. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998
9. Тилков, Д. Интонацията в българския език. С., 1981
10. Томан, Иржи. Как да говорим добре? С., 1981

РЕТОРИКАТА КАТО НАУКА ЗА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО

2011-09-17T17:10:00.002+03:00

1. Специфика на реториката като наука за убеждаващата комуникация. Обект и предмет на реториката.

Когато обосноваваме претенциите на една наука да бъде такава, два от основните въпроси, на които трябва да се даде убедителен отговор, са тези за обекта и предмета и.
Обектът на науката е дял от действителността, който се проучва с научни методи, а предметът отразява специфичната гледна точка на изследователя от позициите на конкретната наука, която представлява.
Според Й. Ведър “обект на реториката са всички явления и факти, които са свързани с целенасочения публичен обмен на информация и/или отстояването на становища по обществено значими теми и проблеми.”
Три ключови понятия могат да се открият в тази дефиниция за обекта на реториката – “целенасоченост”, “публичност” и “обществена значимост”. Първото понятие, което се нуждае от изясняване и уточняване, е обществената значимост, която се свързва с необходимостта от изразяване на отношение или вземане на решение по някакъв проблем, който е приет за важен от група хора дотолкова, че да стане предмет на публично обсъждане. Целта на публичното обсъждане е свързана с наличието на ситуация, изискваща промяна на мнението, становището, поведението, която се постига чрез устното общуване. Публичността идва от наличието на група слушатели, които са пряк или косвен обект на словесното въздействие.
В науката е известно, че един обект може да е обект на много науки, като например човекът, но предметът на една наука не може да съвпада с предмета на друга. Като се съобразяваме с това изискване, можем да кажем, че реториката е теоретика-приложна наука, чийто предмет е изследването на законите, закономерностите, принципите и методите на ораторското изкуство.
Тя е наука, възникнала в резултат на необходимостта да се систематизира и осмисли натрупания опит в областта на ораторското изкуство, така че да се предложат продуктивни технологии за успешно словесно въздействие в условията на различни конкретни социални ситуации.
Това разбиране се подкрепя в известна степен от всички автори, чиито определения за предмета привеждаме по-долу:
За Аристотел реториката е опит чрез определено съдържание (съобщаване на знания, формиране на мнения, предизвикване на действия) да се формират или променят мислите, поведението и непосредствените действия.
За Д. Александрова предмет е “убеждаващото общуване... реториката... изследва най-общите закономерности на целенасоченото, социално обусловеното взаимодействие между комуникатор и рецепиент, неговите методи, форми и средства.... не е само наука за ораторското изкуство, а наука за убеждаването във всички речеви ситуации. ”
Според В. Иванов: “Реториката е наука за ораторското изкуство, за закономерностите, отношенията, формите и методите на общуване между оратора и аудиторията”
След обстойно проучване на различни гледища Л. Ставрева стига “до извода, че реториката е наука и изкуство за овладяване на живата публична реч, чрез която се поставят на разрешение и обсъждане актуални обществени проблеми и се целят практически резултати, чрез нея може да се определя поведението на обществото така, както го преценява гражданската орговорност на хората за обществените дела, съдопроизводството, решаването и регулирането на проблемите за управлението и за цялостната политика на държавата. Реториката, чиято предмет е публичната реч като подразделение на хуманитарните науки обединява философския стремеж към истината с практическата насоченост на ораторското изкуство.”
Публичната реч, убеждаващото общуване, закономерностите на общуването между оратор и аудитория отразяват сърцевината на реторическото общуване, което можем да определим като предмет на реториката.
Спецификата на реториката е в нейната тясна връзка с ораторското практика и тя може да се разкрие с помощта на различни подходи :
- гносеологичен – тук акцентът се поставя върху ролята на познанието и механизмите на предаване и приемане на нова информация от слушателите;
- социологически – основното внимание се насочва съм аудиторията като специфична социална група, която е обект на въздействие от страна на оратора;
- функционален – собствено реторически подход, при който се разглежда ораторското изкуство като процес с участващите в него субекти оратор и аудитория.
Своите научни изследвания специалистите по реторика насочват в няколко области:
- история на ораторското изкуство;
- история на реториката като наука за ораторското изкуство;
- методология на ораторското изкуство;
- технология на ораторското изкуство – принципи, методи, средства за реализиране на успешна убеждаваща комуникация.

2. Понятия и категории на реториката

Като основни понятия на реториката можем да посочим: “оратор”, “комуникатор”, “лектор”; “ораторско изкуство”, “красноречие”, “ораторско майсторство”, “убеждаваща комуникация”; “ораторска изява”, “ораторска реч”, “публична реч”, “устно публично изказване”; “аудитория”, “слушатели”, “реципиент”; “ретор”, “реторическа дидактика”; “реторическо общуване”, “убеждаващо общуване”, “публично говорене”; “реторическа аргументация”; “реторически принципи”; “методи на въздействие в ораторското изкуство”; “средства на реторическото общуване”; “полемика”, “спор”, “дискусия”, “диспут”.
Този терминологичен хаос би могъл да стресне начинаещия оратор, но внимателното разчитане на термините позволява да се открият синоними и близки по смисъл и значение думи, които могат да се групират, за да се изяснят по-сполучливо.
Първата група включва: “оратор”, “комуникатор”, “лектор”.
“Оратор” е най-старият термин, който има латински произход и според Речника на чуждите думи в българския език има две значения: “1. Опитен в говоренето, красноречив говорител пред публика, който познава и спазва правилата на ораторското изкуство. 2. Лице, което говори на публично събрание.” Коректността при първото значение е нарушена, защото се обяснява оратор с ораторско изкуство. Отчетени са обаче специфики на дейността на оратора като наличието на слушатели и необходимостта от предварителна подготовка.
Според Й. Ведър: “Оратор” ще наричаме всеки, който произнася устни публични изказвания по обществено значими въпроси.” Ораторът е свободен сам да определя целта и задачите на всяка своя реторическа изява. Подборът, структурирането и систематизирането на съдържанието е негово свещено право по каноните на класическата реторика.
“Лектор” е понятие, с което в реториката обозначаваме оратор, който чете лекции – академични или научно-популярни.
“Комуникатор” е понятие, което по-често се среща в теория на комуникацията като част от диадата комуникатор-реципиент, схващани като предаващ и приемащ определен обем информация участници в процеса на комуникация.
Втората група сродни по смисъл понятия са “ораторско изкуство”, “красноречие”, “ораторско майсторство”, “убеждаваща комуникация”. Част от авторите ги използват като синоними, а други правят разлика като нюансират смисъла им.
За Д. Александрова: “Ораторското изкуство представлява сложен комуникативен процес, при който комуникаторът и реципиентът (оратор и аудитория) са в постоянно взаимоотношение и взаимодействие. Посредстом ораторската реч се осъществява познавателно, възпитателно, идеологическо и естетическо въздействие върху аудиторията. Ораторското изкуство е ефективно тогава, когато утвърждаваните от оратора идеи се превърнат в убеждения и програма за бъдещи действия на слушателите.”
Според Й. Ведър: “С термина “ораторско изкуство” (и синонимите му: “красноречие”, “ораторско майсторство”, “ораторска изява”) ние обозначаваме обобщено дейността на човек, който говори публично по обществено значими въпроси” , а в една по-разгърната дефиниция от позициите на дейностния подход го представя като “едновременно и форма (система от форми), и средство (система от средства) за устно публично разпространяване на знания, устно публично решаване на спорни въпроси и за устно ръководене и управление на обществото.”
Според В. Руменчев: “Ораторството или ораторското изкуство е човешко символно информативно и преди всичко комуникативно поведение от вербален и/или невербален вид, функция на професия и/или социална роля, ориентирано към определена аудитория с тактическа и/или стратегическа цел.” Основното внимание в тази дефиниция е насочено съм активния субект – оратора, който организира и реализира ораторската изява.
“Красноречие” е русизъм, който се използва като синоним на ораторско изкуство.
“Убеждаваща комуникация” също се използва като синоним, но се среща по-често в публикации по журналистика, публична комуникация, PR.
“Ораторското майсторство” според нас се свързва с владеене на технологията на ораторското изкуство до съвършенство, наличието у оратора на собствен оригинален стил и способност за създаване и произнасяне на ораторски творби, които стават образци за подражание и/или са уникални шедьоври.
Третата група понятия обхваща: “ораторска реч”, “ораторска изява”, “публична реч”, “устно публично изказване”. С тези понятия се описват процеса и/или продукта от дейността на оратора пред аудиторията.
На следващо място от пояснение се нуждае категорията “аудитория”, която често се замества със “слушатели” или “реципиент”. Аудиторията е кратковременна общност от хора, които са се събрали за обсъждане на обществено значим проблем или въпрос, за който трябва да получат информация и/или да вземат решение, с помощта на устното публично общуване под ръководството на оратора.
За “ретор” в Речника на чуждите думи в българския език са посочени две значения”: “1. В Древна Гърция – учител по красноречие. 2. Оратор, който произнася красиви думи, но без дълбоко съдържание; вития.” От позициите на реториката не можем да се съгласим безусловно с второто значение, защото акцентът в него е негативен и противоречи на основните постулати на науката за познавателното съдържание, което всяка реч трябва да съдържа и възпитателните цели, които преследва. Коректната употреба на термина “ретор” е свързана с първото му значение, а именно учител/преподавател по ораторско майсторство.
“Преподаването на реторика и обучението по красноречие ще обозначаваме с термина “реторическа дидактика”.
Понятията: “реторическо общуване”, “убеждаващо общуване”, “публично говорене”; “реторическа аргументация” са много близки по значение и се използват за описване на процеса на реторическата комуникация. Първите три могат да се използват като синоними, докато четвъртото е свързано с логиката на доказателствата и използването на специфични средства (реторически) за целите на убеждението.
“Реторическите принципи” са основни идеи, основополагащи тези, обосновани от науката или изведени от практиката на ораторското изкуство, съобразяването с които предпоставя благоприятни условия за постигане на успех в публичното общуване.
Основните “методи на въздействие в ораторското изкуство” са убеждението и внушението. Към тях Д. Александрова добавя реторическото доказателство, съобщението, подражанието, психическото заразяване.
“Средствата на реторическото общуване” могат да се разделят най-общо на вербални (речеви) и невербални (неречеви).
Диалогичните форми в ораторското изкуство се : “полемика”, “спор”, “дискусия” и “диспут”. Някои автори правят разлика между полемика и спор, а други приемат, че това са синоними.
Дискусията и диспутът могат да се дефинират като диалогични методи, с чиято помощ публично се обсъжда проблемен въпрос, на който при дискусията се търси общо, компромисно, консенсусно решение, а при диспута всеки от двамата участници (двете спорещи страни) се опитва да наложи своето становище и целта е победа.
Основните категории на реториката според нас са три: оратор, аудитория и реторическо общуване.

3. Основни идеи в реторическите изследвания

Основополагащата идея в реториката е тази за обективност на реторическите дейности и науки, която включва три подидеи:
1) за обективност на реторическите факти, явления и процеси;
2) за обективност на реториката като наука за красноречието;
3) за обективност на реторическата дидактика.
На второ място следва да посочим идеята за детерминираност, според която ние сме в състояние да повлияем върху формите на проява на обективния характер на реторическите дейности и науки. Тук могат да се посочат - идеята за двустранната субективна детерминираност на реторическото общуване като феномен, породен от диадата оратор – аудитория, и идеята, че реторическите дейности и науки се подчиняват на всеобщите закони на развитието.
На трето място – идеята за познаваемост на реторическите явления и факти на емпирично, теоретично и метатеоретично равнище.
На четвърто място – идеята за системност на реторическите дейности и науки, която и основополагаща за методиката на обучението по реторика и ораторско изкуство.
Петата идея е за усвояемост, която може да се осмисли чрез декомпозиране на идеите: за субективна мотивираност на потребността от реторически знания и умения; за достъпност на репродуктвните форми на красноречие; за нормативно-предписващия характер на основните реторически изисквания; за творческия характер на подготовката на оратора и много други.
На шесто място е поставена идеята за универсалност на реторическите дейности и науки, която се обосновава от тяхната социална същност, свързана с удовлетворяване на ритуално-битовите и образователни потребностите на обществото в различни исторически периоди.
Не на последно място по значение трябва да посочим идеята за управляемост на реторическите дейности и науки.
Тази класификация на идеите може да бъде разширена и обогатена, без да се наруши нейната логика и систематика, но и лаконичното и представяне е достатъчно, за да се постави основата на процеса на нейното осмисляне и творческо приложение.

4. Реторическите закономерности

Изхождайки от разбирането за “ораторското изкуство като изкуство от особен род или като психическа дейност, насочена към съзнанието на социалните общности” , Д. Александрова посочва следните негови основни закономерности:
- ораторското изкуство е историческо явление;
- национално явление, свързано с народопсихологията, т.е. традициите, обичаите, културата и т.н.;
- има синтетична природа;
- непосредствен контакт с аудиторията, получаване на обратна връзка веднага, конкретизиране на информацията;
- масов характер, защото се въздейства върху множество слушатели, но се влияе индивидуално върху личността на всеки и може, като се спечели доверието, да се подтикнат слушателите към действие.
Според Й. Ведър първата закономерност, е че: “красноречието като дейност е закономерно зависимо от социално-историческите условия” по посока държавно-политическото устройство; характер на системата, в която се използва; параметрите на аудиторията като социална група; адекватността на реторическия акт спрямо потребностите, интересите и равнището на конкретната аудитория; количественото нарастване на информацията; ценностната система на обществото; конкретните условия на осъществяване на реторическото общуване; степента на екстремност на ситуацията.
Втората закономерност гласи: “Реториката е закономерно зависима от социално-историческите условия”. Тя може да се декомпозира по отношение на предмета и взаимообусловеността между красноречието като дейност и реториката като наука за него; степента на развитие и обществената значимост на красноречието; развитието на науките, с които е в близки отношения; мястото, което заема в научната систематика.
Трета група закономерности се свързват с обучението по реторика, което е закономерно зависимо от статуса на ораторското изкуство в конкретните обществено-икономически условия; от потребностите и интересите на обществото като цяло и на участниците в него; от базисната подготовка в училище; от предметната област, в която ще се изявява бъдещият оратор; от социалната поръчка; от съгласуваността на целите и задачите му с обучението по другите учебни дисциплини; развитието на реториката и педагогиката като научни дисциплини и ораторското изкуство като дейностна система.
На следващо място можем да посочим закономерностите, свързани с предмета на ораторската интерпретация – зависимостта от социалната поръчка; от характера на самия предмет; от целите на оратора; за взаимна зависимост на съдържателната и гносеологическа интерпретация.
Не са за подценяване закономерностите, свързани със субективните характеристики на участниците в реторическото общуване и на обучаващите се в ораторско изкуство.
Не на последно място по значимост е “закономерната зависимост на ефективостта на научното равнище и престижа на реторическите дейности и науки от равнището на научноизследователската дейност в областта на реториката и ораторското майсторство.”

5. Принципи на ораторското изкуство. Същност и видове. Характеристика на признатите принципи.

Терминът принцип има латински произход и означава – “първоначало, ръководна идея, основно правило на поведение,” което се свързва с функционирането на някаква система, за която са в сила общи закони и правила. Принципите могат се постулират, като се изведат от основните закони, и да се декомпозират на правила или да се изведат от добрата практиката, а след това да се обосноват теоретически.
Според Д. Павлов: ”Съществува голямо разнообразие в подходите за формулиране на принципите на реториката,” които могат да се обособят в няколко групи, като :
- се анализира реторическото общуване, чрез проучване на историческия опит;
- се изследват процесуалните характеристики на реторическия процес;
- се диагностицира постигането на целите и задачите на ораторската изява;
- се отчитат взаимодействията на реториката със сродните и науки.
Следването на различните подходи логично довежда до конструирането на различни системи от принципи и появата на дисусиии за тяхното обосноваване.
Според Д. Павлов съществуват три основни групи принципи: общоприети, дисусионни и непризнати.
В групата на общоприетите принципи са :
• Научност – принципът за научност се реализира чрез правилния подбор на съдържанието на темата и методите и средствата за нейното разкриване пред аудиторията.
Определянето на целта, темата и следващият от тях подбор на съдържанието е изконно право на всеки оратор. При конструирането на основния текст на ораторската изява е от съществено значение съобразяването с логиката и систематиката на науката; правилното използване на категориалния апарат; съответствието с динамиката на развитие на науката, а оттук съчетаването на утвърдени с хипотетични и прогностични знания, представянето на различни гледни точки и интерпретация на научните факти и явления.
Най-дълбокият смисъл на принципа за научност се свързва с формирането у слушателите на научна познавателност и научна любознателност.
Втората страна на принципа – методите и средствата, използвани за разкриването на темата, се реализира чрез използването на основния метод – убеждение и подбора на реторическата аргументация.
• Достъпност – поставянето на този принцип има особено важно значение за реториката, защото той от една страна осмисля дидактическата синонимност, а от друга гарантира ефективност на реторическата комуникация. Същността му се състои в прогнозирането на възможностите на аудиторията за правилно възприемане на темата. Достъпността се реализира в три направления :
- по отношение на обема на информацията;
- по задълбоченост;
- по използваните средства.
Всяка конкретна ситуация и аудитория предопределят минималния и максималния обем информация в едно устно публично изказване. Според специалистите новата информация не трябва да надвишава 30% от общата. От друга страна трябва да се отчита тясната връзка на обема със степента на задълбоченост, чрез която се разработва съдържание. Тя е в пряка зависимост от възрастовите и познавателните възможности на аудиторията и от актуалното равнище на развитие на познавателната им активност. Равнището на задълбоченост варира в йерархичен план от обща информираност, през теоретични знания, умения да се използват знанията в практиката, убеждения и отношения до формиране на мотиви за поведение.
• Системност и последователност – този принцип се намира в непосредствена връзка с двата предходни, но има и собствени основания. Те са свързани със системността и цялостността на заобикалящия ни свят и систематиката на науките.
Същността на принципа са свързва с изграждането на вярна цялостна система от представи и понятия за действителността, като основа за формирането на убеждения и умения за системно опознаване и преобразуване на света.
По емпиричен път е установено, че в едно изложение може да има три до пет основни момента. Тяхното определяне и сполучливо разработване е задача на оратора, която той решава в съответствие с логиката и систематиката. Около тези основни моменти, които са скелетът на изложението, се подреждат и останалите доказателства, аргументи, примери, илюстративен материал, които подкрепят и обосновават тезата.
• Връзката на теорията с практиката се реализира в три направления:
- при използването на примери от живота при изясняване на теорията;
- при теоретическия анализ на процеси и явления от живота;
- при приложението на теорията в практиката.
Този принцип намира отражение в уводните думи на оратора, когато той мотивира аудиторията за активно слушане и усвояване на новата информация, формира тяхната любознателност, стимулира познавателната им активност. Често противоречието между житейската представа и научното обяснение на отделни факти или явления поражда проблемна ситуация, която съдейства за развитието на творческото и нестандартното мислене на слушателите и предизвиква висока творческа активност.
В заключителната част на ораторската изява, когато се затвърдяват новите познания и се формират убеждения, се очертава търсенето на приложение на научните знания в живота.
• Нагледност – този класически дидактически принцип, изискващ включването на повече сетива при възприемането на новия материал, има своята актуална интерпретация, свързана със съвременните аудио-визуални средства и новите изследвания, установяващи съотношението при възприемането на информация, идваща по различни канали и обработвана от различни анализатори.
Изследванията в областта на психологията и физиологията показват, че нормално развитият човек възприема 83% от околната действителност чрез зрителния анализатор; 11 % чрез слуховия; 3,5 % чрез обонятелния; 1,5 % чрез тактилния и 1% чрез вкусовия. Ясно е, че зрителният анализатор има най-голям капацитет и оттам водеща роля в познавателния процес, при който информацията се възприема както следва: 10% чрез четене на печатен текст; 20% при слушане; 30% при статична прожекция и 50% при аудио-визуално представяне. Тези данни пък насочват вниманието към аудио-визуалните нагледни средства и към компютъра като най-универсалното сред тях. Съвременните информационни технологии, позволяващи да се обединяват звук, текст, реч, картини, компютърни графики, видео и анимация показват безспорните преимущества на мултимедията, които могат да се използват и за целите на убеждаващата комуникация. “Експерименти, проведени с различни по възраст и социален статус аудитории доказват, че мултимедийната информация, която въздейства едновременно на много центрове на човешкия мозък, се възприема при еднократно преглеждане до 50%, а ако преглежданията са няколко, нивото на възприемането и запомнянето и може да се увеличи и до 90%, а това от своя страна намалява съответно и времето за възпроизвеждане и прилагане на наученото.”
При някои видове ораторско изяви като доклади, отчети, лекции, диспути, дискусии и други използването на модерните аудио-визуални и мултимедийни информационни технологии е често и те са особено ефективни предвид възможностите си за онагледяване.
• Реторическа атрактивност – ораторът задължително трябва да бъде интересен и обаятелен. Едно от най-успешните средства за реализирането на тази цел е да използува хумора. На следващо място идва образността на речта - да са въздейства върху емоциите, да се стимулира емоционалността на слушателите.
Атрактивността е и наситеност на изказа с глаголи, на речта с примери – характерни, силни, вълнуващи, приковаващи вниманието. Поднасянето на примерите е по-сполучливо не с разказвателен тон, а като се опише ситуацията на примера и се търси вероятната възможна развръзка и по този начин се ангажира мисленето.
Дискусионните принципи все още не са достатъчно обосновани и не са завоювали статута си, но насочването на вниманието към тях е с цел откриване на дискусия и възможности за изказване на различни становища.
• Принцип за съзнателност и активност – това са два дидактически принципа, които имат своите педагогически основания, но се нуждаят от допълнителна обосновка от позициите на реториката.
• Принцип за убеждаващото въздействие.
• Принцип за трайно усвояване на знанията.
• Принцип за индивидуален подход.
• Принцип за емоционалност на оратора.
Групата на непризнатите принципи се свързва с авторски предложения за принципи като комплексност; за разглеждане на процесите и явленията в реториката в тяхната динамична връзка; за равновесие и др.
Друга класификация на принципите на реториката може да се направи в зависимост от фазите на реторическия процес - докомуникативна и на самото реторическо общуване, според която могат да се обособят три групи принципи:
• принципи и правила на подбор на съдържание на ораторското творба;
• принципи и правила за конкретното реторическо общуване;
• бинарни принципи и правила.
В първата група можем да посочим принципите: научност; системност и последователност; достъпност; връзка на теорията с практиката.
Във втората група са: съзнателност; активност; индивидуален подход; нагледност; реторическа атрактивност.
В третата група са принципите с бинарно значение: достъпност; убеждаващо въздействие; връзка на теорията с практиката; системност и последователност.
Й. Ведър свързва реторическите принципи с “правилата, отразяващи идеите и закономерностите и предписващи начините на действие и поведение в областта на реторическото общуване и преподаването на ораторското изкуство и реториката.”
Според него има основания да се формулират десет общовалидни принципи на красноречието и реториката за съобразяване с:
- изискването за научност на реторическите дейности и науки;
- историческата детерминираност на реторическите дейности и науки;
- социалната детерминираност на реторическите дейности и науки;
- диалектическия характер на реторическите дейности и науки;
- приложния характер на реторическите дейности и науки;
- интегративния характер на реторическите дейности и науки;
- единството и взаимообуславеността на практиката и теорията;
- единството и взаимообуславеността на красноречието, реториката и реторическата дидактика;
- единството на общото, особеното и специфичното при частните (специалните) реторически дейности и науки;
- изискването за комплексност при съблюдаването на реторическите принципи.
Проблемът за принципите на реториката като елемент от теоретико-нормативната част на науката е важен, защото от сполучливото конструиране на системата от принципи и тяхното последвало спазване в практиката на реторическия процес до голяма степен зависи неговата осмисленост и ефективност. Работата по конструирането на системата и обосноваването на отделни правила и изисквания, които да получат статут на принципи, тепърва ще се реализира.

6. Методология и методи на научните изследвания в реториката

В съвременната действителност няма наука без изследване. Още повече това важи за наука като реториката, която е така тясно свързана с практиката, която оперира с такъв богат фактически материал.
Известно е, че науката представлява определена система от проверени и логически подредени съждения. Тя има стойност тогава, когато съжденията, от които е съставена, са вътрешно непротиворечиви и същевременно, когато обясняват експериментални факти от определена категория. Следователно научното изследване и експеримент са иманентно присъщи на реториката. Само чрез тях тя може да се възвиси на качествено ново научно равнище, съответстващо на новите отговорни социални задачи, поставени пред нея.
И така - същността на изследването и експеримента в реториката се състои преди всичко в научното изясняване на устойчивите, значимите връзки и взаимоотношения между оратор и слушатели в процеса на реторическото общуване.
Основната цел на изследването и експеримента в реториката най-общо може да се определи като усилие да се изгради научно обоснована система от концепции, подходи, методи, форми, средства и т.н. за оптимално протичане на реторичния процес, но не извлечени от грубия практицизъм, а установени и доказани чрез научни средства. По такъв начин се създава възможност реторическото общуване да се изведе от случайността, субективизма и капризите на практически неуправляемата ораторска практика и да се изгради като една научно обоснована технология, подчинена на научно ръководство и управление както всички останали съвременни социални технологии.
Под понятието "технология" следва да се разбира съдържанието, което включва в него съвременното наукознание: "Там, където човек активно и съзнателно се отнася към заобикалящите го процеси, където се стреми съзнателно и планомерно да изменя природата и социалната среда, по принцип е възможна технология. Технологията е общ закон на функционирането на всяка социална система на определена степен от нейното развитие”.1
Основните задачи на изследването и експеримента в реториката могат да се определят така:
1. Да се даде съвременна научно експериментална основа на реториката като наука, състояща се от положителни знания, за факторите и условията, от които зависи оптималното протичане на реторическото общуване.
2. На тази основа да се формират реторическите норми и предписания, за разлика от чисто дедуктивното обосноваване на реторическата наука досега.
3. Да разкрие дълбоката същност на взаимоотношенията между оратор и слушател или групата слушатели.
4. Да даде на оратора научно обоснована технология за организация, ръководство и управление на реторическия процес.
Най-общата характеристика на изследването и експеримента в реториката условно може да се сведе до три основни компонента:
• Сложност, която е обусловена от:
 Големият брой факторни компоненти, от които зависи реторическото изследване и експеримент.
 Неповторимата индивидуалност на всеки оратор, слушател и аудитория.
 Необходимостта от относително голяма продължителност на изследванията и експериментите, по различно време, условия, обстоятелства и т.н.
 Липсата на разработена собствена методология и методика за изследвания и експерименти.
 Изискването всяко изследване и експеримент да има положителен краен резултат по отношение на слушателя и аудиторията като цяло.
 Липсата на ясно определена система от обективни критерии и показатели, които стоят вън и независимо от волята, желанието, разбирането на изследователя.
 Липсата на общоприета реторическа метрика, въз основа на която да се извършва еднозначен качествен, количествен и каузален анализ.
 Интердисциплинарният, комплексен характер на изследванията и експериментите в реториката.
• Огромен емпиричен материал. Тази потребност произтича от изискванията за: валидност; надеждност; обективност; статистическа значимост и др.
• Голямо социално значение на реторическите изследвания и експерименти в сферата на публичната комуникация като цяло, което е свързано с:
 Формирането и развитието на общественото мнение и осмисляне значимостта им.
 Изграждане на стил и метод на взаимоотношения в обществото.
Освен тези специфични характерни особености, към реторическите изследвания и експерименти се предявяват и редица общонаучни изисквания. По-съществени от тях са следните:
• Обективност - това означава доверяване само на обективната истина, вън и независимо от волята, желанията, разбиранията на изследователя. Ето защо установяването и доказването на неутрален или отрицателен резултат по принцип има еднаква научна стойност с положителния.
• Контрол - винаги да се държи сметка за възможността всеки компетентен специалист да повтори изследването и експеримента. Ако при повторението се получат резултати, при които различията са в рамките на допустимото и практически могат да се пренебрегнат, има основание да се говори за научен експеримент и научен контрол.
• Компетентност - задълбочено, професионално, научно познаване на теорията и ораторската практика.
• Научна организация и планиране - без да се пренебрегва случайността, в науката тя може да бъде полезна само на специалист, подготвен за нея. Изследването и експеримента в реториката изискват задълбочена предварителна подготовка.
• Точност - да се избягва употребата на неясни и неопределени сравнения или мерки като: много, малко, някои, повече, по-малко, без означена точна мяра или база за сравнение и т.н.

6. 1. Методология на реторическите изследвания и експерименти.

Методологията на научните изследвания и експерименти въобще е достатъчно задълбочено разработена.1 Известни са и дискусиите, водени в тази принципно важна област. Без да се пренебрегва отражението им и в реториката, характерът на настоящата разработка налага да се отдели внимание преди всичко на практико-приложните аспекти на методологията.
Изследванията и експериментите са концентрирани на границата на човекознанието, информатиката, социологията, педагогиката, психологията, статистиката, кибернетиката и много други съвременни науки и научни области.
Чрез изследвания и експерименти от подобен характер може косвено да се съди не толкова за количествената, колкото за качествената характеристика на недостъпните за пряко изучаване процеси и явления. Така например по обема, логиката, систематиката на изложение можем да разкрием съществено важни черти от характеристиката на оратора; по измененията в мимиката, позата или жеста могат да се правят значими изводи за процесите, протичащи в човека на катедрата, за неговия темперамент, характер, стил на общуване, стил на ръководство и т.н.
При измерванията в реториката обикновено се търси средното от една поредица от измервания на дадена проява. Затова и мерките, които се получават в системата на реторическите изследвания и експерименти, са обикновено статистически мерки и величини. "Познавателната същност на статистическото мислене се състои във възможността да се открие закономерното сред случайното, да се определят причинно-следствените връзки и зависимости между изследваните явления и процеси " .

6. 2. Методика на реторическите изследвания и експерименти.

Методиката на изследванията и експериментите в реториката по своята същност е специфична конкретизация на общонаучните методи за емпирични изследвания. В основата си тя се състои от организация на изследването или експеримента и система от методи за събиране, обработка и анализ на получените резултати.
Организационната структура обикновено се състои от следните процедури:
• Разработване на модел, система, програма на изследването или експеримента. Тя съдържа методологическа и процедурна част.
Първата (методологическата) обхваща концепцията, целите, задачите, предварителната формулировка на хипотезите (които по-късно могат да се уточняват и видоизменят), определяне на предмета и обекта на изследване, уточняване на понятия, критерии, показатели и т.н.
Втората (процедурна) част е преди всичко конкретен стратегически план на изследването или експеримента и система от основните процедури по събирането и анализа на емпиричната информация.
• Определяне на обектите за изследване. В този етап най-същественото е да се проучат особеностите на изследваните обекти, конкретните условия, материалната база и т.н. Когато се търси репрезентативност (представителност), особено внимание се отделя на статистическия подбор на изследваните обекти. Различава се случаен (лотариен) подбор, подбор на допустими съотношения (метод на допустимите квоти) и т.н. За да се използват получените резултати по отношение на цялото множество, определената извадка следва да бъде статистически адекватна на генералната съвкупност.
• Разработване на конкретна експериментална методика. В зависимост от конкретната цел, задачи, подбраните обекти и т.н. на изследването или експеримента се прави подбор на методите и средствата, които ще бъдат използвани. Особено внимание се отделя на научния инструментариум - анкети, протоколи, експертни оценки и др. След тяхното разработване се провежда т.нар. "предварително", "пилотажно" изследване. Неговата основна цел е да се провери доколко изградената методика и създаденият експериментален инструментариум са практически приложими и резултатни. В зависимост от получените предварителни резултати се доуточнява определената извадка, инструментариумът, програмата и т.н.
• Събиране на първична информация. Това фактически е експерименталната част от програмата. Тя е свързана с реализирането на разработените анкети, наблюдения, изучаване на документи и други източници и т.н. Много съществено е предварително да бъдат добре обмислени всички процедури - кой ще прави наблюдението, къде и как ще го фиксира, къде ще се съхраняват анкетните карти, кога ще се съберат експертите и т.н.
• Обработка на информацията. Тя обикновено има два етапа - първична и вторична.
Първичната обработка е свързана преди всичко със селекция на анкети, оценки и други документи. Така например анкетната карта на човек, който не е изслушал цялата лекция, доклад, интервю, може само да заблуди, оценката на случайно попаднал, некомпетентен, интелектуално ограничен човек - също и т.н.
Вторичната обработка на информацията представлява систематизация на съществено важните и значими резултати в таблици, графики, схеми, модели и др. Избраните форми следва да осигурят възможност на всеки самостоятелно да съди за достоверността на получената информация, коректността на процедурите, чрез които е получена, и т.н. Систематизацията би трябвало да дава възможност да се използват получените данни и за други цели и задачи, първоначално непредвидени в конкретното изследване или експеримент.
• Оформление на отчета. Най-общо неговата структура се състои в следното:
 уводна част - проблемна област, тема, цел и задачи, хипотеза(и);
 описание на програмата и методиката на изследване с изложение на данните за репрезентативност и обоснованост;
 представяне на получените резултати с илюстрация на емпиричните данни във вид на таблици, графики, схеми и т.н.
 статистически анализ;
 емпиричен анализ:
- описание на изследваното явление (процес, проблем) чрез използване на получените емпирични данни;
- каузален анализ на резултатите във връзка с организацията, формите, методите на работа.
 теоретичен анализ (обяснение на резултатите от позициите на определена реторическа теория);
 формулиране на проблеми, въпроси, хипотези, които изискват по-нататъшно проучване, изследване, експерименти;
 изводи и препоръки в теоретичен и в приложно-практически план;
 приложения - сборни таблици, схеми, модели и т.н.
Класификацията и систематизацията на методите за реторически изследвания и експерименти най-често води до обособяването на две големи групи:
• Методи за събиране, фиксиране и проверка на първични данни:
 методи за масово допитване (устно или писмено);
 наблюдения в реторическия процес (моментни, систематични, включени, невключени);
 анализ на документи (качествен и количествен).
• Към втората група се причисляват методите за обобщаване на получените емпирични данни и установяването на устойчиви корелационни връзки в тяхното съдържание. Това са: систематизираното описание, статистическият анализ, моделирането, генетическият и историческият анализ, класификацията, типологията, системният анализ и т.н.
Много популярна е и друга класификация на методите, според която те се разделят на количествени и качествени.
Качествени са тези методи, приложението на които не изисква строга стандартизация на процедурите. Те са свободни и обикновено не са свързани с измервания. Такива са например: непрограмираното допитване (нестандартизираното интервю, свободната беседа, дискусията и т.н); нестандартизираното наблюдение (както включено, така и невключено); отделни тестове (предимно с психологически характер); качествен анализ на документи.
Получената чрез тези методи информация по принцип се нуждае от проверка и допълнителна обработка (статистическа и математическа).
Количествените методи са преди всичко строго формализирани за събиране и анализ на първична информация. Към тях се отнасят: стандартизираното наблюдение (предварително точно определено); програмираното допитване (анкетиране, стандартизирано интервю и т.н.), с използване на предварително определени измерителни схеми, протоколи и т.н.; контент-анализ (количествен анализ на съдържанието на документите); експертни оценки; квантификация на изследваните феномени (определяне на количествени показатели, например балове, на едно или друго изследвано явление, процес и т.н.); моделиране; реторически експеримент.
В основата както на анкетирането, така и на интервюирането стои определен въпросник, наричан обикновено "анкета". Чрез него се събира желаната информация в писмен или устен вид, индивидуално или групово, лично (непосредствено) или задочно.
Анкетата се съставя от система въпроси, логически свързани с работната хипотеза на изследването. За правилно съставяне на анкетата са необходими широки познания, като се почне от логиката и се завърши примерно с принципите на програмиране на ЕИМ.
Анкетните въпроси най-често се разделят на три големи групи:
• По своето съдържание анкетните въпроси могат да бъдат:
 Въпроси за факти, събития, резултати от една или друга дейност и т.н. Такива са въпросите от т.нар. "паспортна" група (пол, възраст, образование и т.н.). Чрез тях може да се установи какво е образованието на анкетирания, какви са неговите демографски характеристики и т.н.;
 Въпроси, свързани с мотивите за дейност. Те са насочени към получаване на скритата, субективна информация. Подобни въпроси са най-важните, но и най-сложните в една анкета, защото се намират в пряка зависимост от доброжелателността и искреността на анкетирания;
 Въпроси, които отразяват отношението на анкетираните към събития, факти, процеси, явления, техните оценки, тяхната ценностна ориентация. Например "Удовлетворен ли сте от лекцията?", "Как оценявате майсторството на оратора?" и т.н. Задаването на подобни въпроси винаги следва да се съпровожда с ясно определени критерии, показатели, скала за измерване.
• По своята форма анкетните въпроси могат да бъдат:
 Открити - отговорът на открития въпрос е свободен, неограничен в никакви рамки. Анкетираният отговаря всичко, което пожелае и както пожелае.. Основният недостатък на откритите въпроси, е че те трудно се обработват.
 Закрити - отговорът на закрития въпрос е предварително програмиран. Анкетираният има възможност да избере този вариант или тези варианти на отговор, които най-добре отговарят на неговото мнение. Основното предимство на изборните отговори е тяхната еднозначност, стандартност и обстоятелството, че се поддават на машинна обработка, т.е приложими са при масови анкети (над 60-100 анкетирани лица).
Най-често се използват четири основни типа отговори: алтернативен (например "да" или "не"); групиращ ("Колко пъти сте взели участие в семинарните занятия по реторика?" - на всяко занятие; през 2-3 занятия; по-рядко; въобще не съм участвал (а).); интервален (нито веднъж; един път; два пъти; три пъти; четири и повече пъти); многовариантен ("Какви лекции по реторика желаете да се организират?" - по история на реториката, по отношение на стила и езика на оратора; по отношение на извън езиковите средства; по отношение на закономерностите в общуването с аудиторията.)
 Полузакрити - това е междинна форма. Тя съчетава положителните страни на предходните два варианта. Практически това се постига, като в края на възможните отговори за избор на анкетирания се предлага да даде свободен, индивидуален по форма и съдържание отговор.
 Преки - прекият по форма въпрос е насочен към получаване на непосредствена информация в лична форма. Например "Какво Вие мислите за…?", "Как оценявате…?", "Удовлетворен ли сте от…?" т.н. Известно е, че не всички хора могат и желаят да отговорят на подобни преки въпроси по най-различни причини.
 Косвени - тези въпроси обикновено се формулират в безлична или полубезлична форма, например "Някои считат, че … А вие какво мислите?", "Как се отнасят вашите колеги към …?", "Ако отново гостува г-н И.В., бихте ли желали да чуете друга лекция, изнесена от него?". Очевидно е, че, ако анкетираният е пожелал отново да чуе г-н И.В., то следователно е удовлетворен и заинтересован от лекцията, която вече е изслушал. Методическият опит показва недвусмислено, че по подобен начин може да се получи по-пълна и по-достоверна информация, особено в сферата на отношенията оратор-аудитория.
Към тази група въпроси могат да се отнесат и т.нар. "ситуационни" или "провокиращи" въпроси, независимо че някои автори ги отделят в самостоятелна група. Те представляват специфични ситуации с молба анкетираният да отговори как конкретно той би постъпил. Например "Как ще постъпите, ако още с обявяването на темата ви апострофират - "Това е известно!"? или ако вие ще провеждате следващото занятие, каква форма ще изберете за неговата реализация?" и т.н. Този вид въпроси са особено подходящи при изследвания, свързани с личността на оратора.
• По своята функция анкетните въпроси могат да бъдат:
 Основни - това са тези въпроси, които пряко са насочени към събиране на информация, непосредствено свързана с хипотезата на изследването или експеримента.
 Контролни - тези въпроси служат най-често за контрол на искреността на отговорите, получени на основните въпроси. Контролните въпроси могат да бъдат косвени, безлични, ситуационни и др. Много често те биват уточняващи. Например отговорът на основния въпрос "Удовлетворява ли ви начина, по който е подбрана аудиторията?" може да се контролира с уточняващия въпрос - "Какъв е образователният състав на аудиторията?" Ако слушателите са с твърде различно образователно равнище, положителният отговор на основния въпрос е нелогичен.
Отделна група контролни въпроси са т.нар. "въпроси-уловки". Така например във възможните методи на ораторска изява се поставя псевдометод или в списъка на книги се включва измислено заглавие и т.н.
Контролни въпроси се поставят в различните части (блокове) на анкетата, като специфичен индикатор за достоверност и надеждност на събраната информация.
Филтриращи - тяхната цел е също осигуряване на надеждност на информацията. С помощта на филтриращите въпроси обикновено се установява компетентността и осведомеността на анкетирания. Така например, ако на въпроса "Присъствахте ли на …" анкетираният отговори отрицателно, то би следвало да не отговаря и на останалите въпроси за лектора, лекцията, урока, семинарното занятие и т.н., но в случай, че той попълни анкетата, неговите отговори не следва да се вземат под внимание. Филтриращите въпроси фактически разделят анкетираните на компетентни, чието мнение и становище се търсят, и некомпетентни, отговорите на които остават без последствие.
Общата композиция на анкетата се състои най-често от три основни раздела:
• Уводна част.
Тя обхваща обръщение към анкетирания, лаконично обяснение на основната цел, значимостта на неговото компетентно становище. Задължителен елемент на тази част са точните указания за начина, по който следва да се означат отговорите.
• Основна част.
Тя представлява блок или няколко блока от въпроси, разположени в зависимост от избраната стратегия и тактика - от общото към конкретното, от близкото към далечното, от фактите към причините, от оценките към прогнозите и т.н. Как конкретно ще бъдат подредени въпросите зависи освен от целите и задачите на анкетата, избраната методика, още и от характерните особености на анкетираните - възраст, образование, интелектуално равнище и т.н.
• Заключителна (демографска, паспортна) част.
В нея намират място въпросите, свързани с пола, възрастта, образованието, ораторския стаж и т.н. Те са оправдани само тогава и дотолкова, доколкото чрез тях би могла да се получи значима за изследването информация.
Технологията на анкетирането съвсем не е "проста техническа работа", както наивно мислят некомпетентните в тази област. Тя има редица особености, които оказват голямо влияние върху надеждността на събраната информация. Ето само някои от тях:
• Сложното влияние анкетьор-анкетиран. Така например опитът показва, че при една и съща анкета, когато ораторът се явява в ролята на анкетьор, се получават едни резултати, когато анкетьор е някое длъжностно лице - други, а когато анкетьорът е външен, непознат за анкетираните - трети. При това различията обикновено са големи, значими за едно научно изследване или експеримент.
• Осигуряване на оптимални условия и време за провеждане на анкетата. При анкетирането на оратора преди и след лекцията очевидно ще се получат твърде различни резултати. Нещо повече, анкетирането на един и същи оратор след една успешна лекция и след една несполучлива ораторска изява показва голямо различие в мнението, становището, оценките.
Още по-критично е положението при масовото анкетиране. Умората, изтощението, възбудата, изнервянето на аудиторията, очакването на следващия час, контролното, ваканция или почивка и т.н. са фактори, които могат така да деформират резултатите от анкетата, че те да станат научно неизползваеми.
• Неутрализиране влиянието на конформизма. Сред ученическите, студентските, войнишките и други еднородни аудитории много често се забелязва повишена склонност към конформизъм. Поради умствена леност, моментно настроение, страх “да не сбъркат" или под въздействието на един или друг лидер на групата такива участници могат да подведат неопитния изследовател с външно, формално единство в отговорите на анкетата.
Могат да се изброят и много други особености на технологията на анкетирането, но и тези са достатъчни, за да се разбере, че тази специфична изследователска дейност не може да се изпълнява от случайни, неквалифицирани хора, формално, между ежедневните задължения.
Друг метод за реторически изследвания и експерименти с много добри възможности е анализът на различни документи и продукти на ораторската дейност. Този метод е пряко свързан с фактите.
Понятието "документ" в научно-изследователски план означава всяка информация, фиксирана в печатен или ръкописен текст, на магнитен носител, фото или кино филм, или на други носители.
Класификацията на документите става по различни признаци:
• В зависимост от начина, по който е фиксирана информацията, документите биват: печатни; ръкописни; фото снимки, диапозитиви и др.; магнетофонни записи; видео магнетофонни записи; кино филми; запис на магнитен носител (дискета или диск); холографски записи и т.н.
• В зависимост от авторството: лични и обществени.
• В зависимост от статуса: официални и неофициални.
• По начина на получаване: целенасочени; предизвикани; налични.
• В зависимост от характера на информацията: първични; вторични и т.н.
Използването на метода анализ на документите и продуктите на ораторската изява в реторическите изследвания изисква:
• Да се определи кръгът от документи, които могат да бъдат използвани. Така например от ръкописните бележки, планове, конспекти на оратора могат да се направят извънредно ценни изводи не само за съдържанието, тактиката и стратегията на разкриване на темата, но и да се разкрият редица негови професионални характеристики.
Да се градира сравнителната ценност на документите от гледна точка на достоверността и надеждността на информацията, заложена в тях. Ето защо, ако е възможно да се избира, то винаги магнетофонният или видео магнетофонният запис на ораторската изява ще бъде с по-голяма сравнителната ценност на документите от гледна точка на достоверността и надеждността на информацията, заложена в тях. За да бъдат правилно анализирани тези документи обаче, понякога са необходими знания от много области, като се почне примерно от документалистиката и се завърши с графология, теория на информацията, видеотехника, компютърна анимация, мултимедия и др.
Съществуват различни системи за изследване на документи. Те най-кратко могат да се обобщят в следния алгоритъм: кой говори; какво говори; кому говори; как говори; по какъв повод говори; с какъв ефект говори.
Анализът на документите е един много ефективен метод за научни изследвания. Но ефективността му е в пряка зависимост от професионалната култура и находчивост на изследователя. Трудностите са свързани на първо място с обстоятелството, че във всеки документ е отразен не само реално съществуващият обект, но и отношението на автора към него. Това налага изследователят ясно да разграничава описаните събития, факти, процеси и т.н. от авторската преценка за тях. На второ място трудностите идват от факта, че обикновено документите не са изготвени за целите и задачите на конкретното изследване. Това изисква от изследователя да умее да ги чете през призмата на своите конкретни изследователски цели и задачи.
Направената характеристика се отнася предимно за качествения анализ на документите.
В изследователската практика най-често се използва количественият анализ, известен под името "контент-анализ".
По своята същност контент-анализът е представяне на масова текстова (вербална) информация в количествени показатели. По този начин сравнително лесно могат да се измерят скрити, неявни тенденции, да се регистрират факти за неочевидното, да се прочете неявно написаното или да се долови неизказаното.
Процедурата, свързана с използването на тези метод, се състои в следното:
• Въз основа на теоретическата концепция и хипотезата в предварително подбрания текст се определят т.нар. "основни", "ключови" понятия.
• За всяко ключово понятие се определят съответни индикатори. Това могат да бъдат отделни думи, изрази, наименования, цифри, мимики, жестове, пози и т.н. В някои случаи това може да бъде обем печатен текст, време за говорене (изясняване) на понятието, разсъждения върху него и т.н.
• Установяване на честотата на появяване на така определените индикатори.
Получените количествени резултати се обработват по статистически методи. От тях лесно могат да се построят таблици, диаграми, графици, по които се правят неоспорими изводи.
Наблюдението като метод за научни изследвания в областта на реториката е сравнително най-лесно достъпно. По своята същност то е форма за непосредствено възприятие на действителността. Основното предимство на наблюдението, в сравнение с останалите методи, е това, че то позволява да се изучават процесите и явленията в тяхната взаимна връзка и развитие.
Съществуват различни видове наблюдения. В зависимост от процедурата най-често се разделят на две основни групи: включени и невключени наблюдения. Различават се още: моментни и системни, открити и скрити, стандартизирани и нестандартизирани, естествени и лабораторни и т.н. наблюдения.
В системата на реторическите изследвания и експерименти класически пример за включено наблюдение представлява това наблюдение, което провежда изследователят като слушател в дадена аудитория. Намирайки се сред всички останали, той може да получи непосредствени впечатления за това как аудиторията посреща оратора, темата, изложението, какви спонтанни реакции предизвикват отделни становища, концепции, дискусионни въпроси, поставени от него, каква е динамиката на промените на вниманието през времетраенето на ораторската изява, доколко резултатни са опитите за общуване между оратора и аудиторията и т.н. При това става въпрос за едно сложно съчетание на наблюдението на околните и самонаблюдението, тъй като и експериментаторът е под въздействието на оратора (макар и в по-различна степен). Този факт повишава значително надеждността и експерименталната информация, събрана чрез включеното наблюдение. Ако репликите от аудиторията "не се чува!" се потвърдят и от изследователят, ако отегчението на слушателите се подкрепи и от заключението на изследователя - "и аз самият трудно издържам", едва ли може да има съмнения по отношение на наблюдаваните факти, процеси, явления.
Когато е необходима още по-висока степен на обективност и надеждност, включеното наблюдение на обектите, свързани с даден проблем, може да се възложи на група наблюдатели (3, 5, 7 души). Корелацията от регистрираните от тях факти е сложна, но значително повишава качеството на наблюдението.
Технологията на включеното наблюдение изисква много добра подготовка от експериментатора. Като се почне от това какво място да заеме в помещението и се завърши примерно с начина, по който следва да се фиксират наблюдаваните проблеми, всички процедури изискват предварително задълбочено обмисляне, много съобразителност и висока професионална компетентност.
Невключеното наблюдение от технологична гледна точка, е значително по-просто. Изследователят в случая не е пряко включен в изследвания обект. Така например най-често се провеждат изследвания, свързани с една или друга характеристика на оратора. Невключеното (странично) наблюдение обикновено е по-повърхностно, но позволява широко да се използват стандартизирани форми за регистрация на резултатите. Докато при включеното наблюдение резултатите зависят до голяма степен от изследователя, то при невключеното наблюдение неговото влияние клони към нула, тъй като той следва стриктно процедурите, точно определени в програмата за наблюдението.
В научните изследвания обикновено се провеждат системни наблюдения. Припокриването на получените резултати от цяла серия наблюдения дава основания да се търси някаква закономерност или поне характерна черта на изследвания процес, обект, явление. Моментните или епизодични наблюдения най-често се правят с контролна цел.
Както откритите, така и скритите наблюдения имат свои предимства и недостатъци. Първите са по-лесно осъществими, но обикновено оказват негативно, сковаващо влияние върху наблюдаваните обекти – оратор - аудитория. Тези отрицателни влияния се неутрализират при скритите наблюдения, но те изискват наличието на съответна скъпа техника и висока научна етика. Получената по такъв начин информация следва да се използва само за научни цели.
Реторическите наблюдения се извършват най-често при естествените условия на ораторска практика. Има обаче редица въпроси, като изследването на полето и т.н., "оперативно зрение", техниката на четене, бързината на мисълта на оратора, четенето по лицата на слушателите и т.н., които изискват система от лабораторни наблюдения и експерименти.
Експертната оценка е метод за научни изследвания, който също може широко да се използва в системата от изследвания и експерименти в реториката.
Експертната оценка включва обикновено следните основни етапи:
• Формулиране на целта и задачите на експертизата.
• Разработване на модел на експертната оценка. Това означава да се определи видът на експертната оценка (индивидуална, колективна, устна, писмена, очна, задочна и т.н.) и съответните правила и процедури, които ще бъдат проведени
• Създаване на инструментариум - експертни карти.
• Формулиране на експертни групи и проверка на компетентността на експертите. Това обикновено става, като на определена група специалисти се възложи да посочат имената на тези, които са най-компетентни по даден проблем. В експертната група се поканват предимно лица, имената на които най-често са посочвани. Тази процедура естествено не отменя необходимостта от допълнителна проверка на компетентността на избраните експерти.
• Провеждане на експертизата по предварително определените в модела правила и принципи
• Статистическа обработка и анализ на получените резултати.

7. Връзка на реториката с други науки

Реторика е в тясно взаимодействие с философията, антропологията, психологията, логиката, етиката, естетиката, езикознанието. Изследванията, съжденията, обобщенията биха били непълни, ако не вземат под внимание някои социологически аспекти, принципи и правила от теорията на информацията и комуникацията, кибернетиката, тенденции и перспективи в развитието на културата и човешката цивилизация като цяло.

Ключови думи:

Обект на реториката - всички явления и факти, които са свързани с целенасочения публичен обмен на информация и/или отстояването на становища по обществено значими теми и проблеми.
Предмет на реториката – изследването на закономерностите на общуването между оратор и аудитория, отразяващи сърцевината на реторическото общуване, наричано още публична реч или убеждаващото общуване.
Основни категории на реториката - оратор, аудитория и реторическо общуване.
“Оратор” – човек, който произнася устни публични изказвания по обществено значими въпроси.
“Лектор” - оратор, който чете лекции – академични или научно-популярни.
“Комуникатор” - понятие, което по-често се среща в теория на комуникацията като част от диадата комуникатор-реципиент, схващани като предаващ и приемащ определен обем информация участници в процеса на комуникация.
“Ораторско изкуство” (и синонимите му “красноречие”, “ораторско майсторство”, “ораторска изява”) - дейността на човек, който говори публично по обществено значими въпроси.
“Красноречие” е русизъм, който се използва като синоним на ораторско изкуство.
“Убеждаваща комуникация” - също се използва като синоним на ораторско изкуство.
“Ораторско майсторство” - свързва се с владеене на технологията на ораторското изкуство до съвършенство, наличието у оратора на собствен оригинален стил и способност за създаване и произнасяне на ораторски творби, които стават образци за подражание и/или са уникални шедьоври.
Аудитория - кратковременна общност от хора, които са се събрали за обсъждане на обществено значим проблем или въпрос, за който трябва да получат информация и/или да вземат решение, с помощта на устното публично общуване под ръководството на оратора.
Ретор - учител/преподавател по ораторско майсторство.
Реторическа дидактика - преподаването на реторика и обучението по красноречие.
Реторически принципи - основни идеи, основополагащи тези, обосновани от науката или изведени от практиката на ораторското изкуство, съобразяването с които предпоставя благоприятни условия за постигане на успех в публичното общуване.
Методи на въздействие в ораторското изкуство - убеждение и внушение
Дискусията и диспутът могат да се дефинират като диалогични методи, с помощта на които публично се обсъжда проблемен въпрос.
При дискусията се търси общо, компромисно, консенсусно решение.
При диспута всеки от двамата участници (двете спорещи страни) се опитва да наложи своето становище и целта е победа.

ЛИТЕРАТУРА

1. Александрова, Д. Проблеми на реториката. С., 1985
2. Апресян, Г. Ораторското изкуство. С., 1970
3. Аристотел, Реторика.С., 1986
4. Беседи по реторика. С., 1986
5. Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984
6. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000
7. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
8. Лекции по реторика, С., 1980.
9. Малишев, А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда, С., 1984
10. Методи на работа в малката група. С., 1995
11. Начини за употреба на словото. С., 1990
12. Основи на ораторското изкуство. С., 1989
13. Павлов, Д., Я. Тоцева. Педагогическа реторика. С., 2000
14. Платон. Избрани диалози. С., 1982
15. Тоцева, Я. За необходимостта от реторическа подготовка на бъдещите учители – Училище, 1993, №11
16. Христоматия по реторика. Съст. Д. Александрова. С., 1997
17. Цицерон, М. Т. За оратора. С., 1992