Принципи на ораторското изкуство на учителя

Педагогиката и реториката се зараждат като научни системи в Древна Гърция като продукт от опитите на древногръцките философи да решат някои важни за развитието и възпитанието на хората проблеми. Въпреки някои специфични проблеми и подходи, с които двете науки се отличават, те имат еднакви предмет и обект, близки общи цели и задачи, свързани в глобалната тема за възпитанието на човека. Това дава достатъчно основания да се приеме, че е налице същностна основа за субординация в теоретичен план и взаимно проникване в практиката.
Известно, е че всяко публично слово възпитава и обучава, убеждава и изгражда отношения, формира личностни качества и мотиви за действие. В своето хилядолетно развитие педагогическата наука е създала стройна система от принципи и методи за най-ефективно постигане на целите и задачите си. Има основания да се счита, че педагогическите принципи са онзи теоретичен фундамент, от който започват много от частно-научните изследвания на реториката като наука. Тези и много други обстоятелства ни дават основания да твърдим, че системата от принципите на педагогическата реторика се основава преди всичко на постиженията на педагогиката, пречупени и през съвременните представи за педагогическото общуване като разновидност на реторическото общуване.
Подходите за формиране на принципите на педагогическата реторика могат да се обособят в три групи:
- чисто реторически – като отчитаме преди всичко спецификата на педагогическото общуване като вид реторическо общуване;
- от педагогиката към реториката – като изхождаме от дидактическите принципи, формулирани от Коменски и го отнесем към педагогическото красноречие;
- от позициите на педагогическата реторика – като се опитаме да конструираме и обосновем специфична система от позициите на тази наука.

VI. Съществуват три основни групи принципи:

1. Общоприети принципи от реториката и педагогиката:
• Научност – принципът за научност се реализира, чрез правилния подбор на съдържанието на темата и методите и средствата за нейното разкриване пред аудиторията.
Подборът на съдържанието е в известна степен предпоставен от учебната документация, но е последна сметка той се реализира от учителя. При него е от съществено значение съобразяването с логиката и систематиката на науката; правилното използване на категориалния апарат; съответствието с динамиката на развитие на науката, а оттук съчетаването на утвърдени с хипотетични и прогностични знания, представянето на различни гледни точки и интерпретация на научните факти и явления.
Най-дълбокия педагогически смисъл на принципа за научност се свързва с формирането у учениците на научна познавателност и научна любознателност, предпоставка, за което може да бъде подходящото представяне на новите научни знания.
Втората страна на принципа – методите и средствата, използвани за разкриването на темата се делят на :
емпирически – наблюдение, измерване, експеримент;
логически – анализ, синтез, абстракция, обобщение, индукция, дедукция, аналогия, моделиране;
социологически – анкета, интервю, беседа, експертна оценка.
• Достъпност – поставянето на този принцип има особено важно значение за педагогическата реторика, защото той от една страна осмисля дидактическата синонимност, а от друга гарантира ефективност на реторическата комуникация. Същността му се състои в прогнозирането на възможностите на аудиторията за правилно възприемане на темата. Достъпността се реализира в три направления :
- по отношение на обема на информацията;
- по задълбоченост;
- по използваните средства.
Минималният обем информация е зададен в учебната програма и учебника, но учителят е този, който има решаващата дума при определянето на точното количество, което ще предложи на учениците. От равнището на владеене на дидактическата технология и познанията му по педагогическа реторика зависи дали ще успее да конструира оптимално по обем учебно съдържание и да го представи убедително – ясно, логически свързано и осмислено.
В тясна връзка с обема е и степента на задълбоченост, с която ще се разработва учебното съдържание. Тя е в пряка зависимост от възрастовите и познавателните възможности на учениците и от актуалното равнище на развитие на познавателната им активност. Равнището на задълбоченост варира в йерархичен план от обща информираност, през теоретични знания, умения да се използват знанията в практиката, убеждения и отношения до формиране на мотиви за поведение.
В педагогиката отдавна е установено, че колкото по-богат и разнообразен е методическия инструментариум на учителя, толкова по-голяма е неговата ефективност и по-високи са постиганите резултати. Умението на учителя да реализира оптимално педагогическо общуване в часа се постига и когато той говори с прости изречения, не претоварва говоренето с непознати думи и с голямо количество научни термини и понятия. Учителят не трябва да забравя, че децата могат да възприемат до три нови термина в един урок; в среден и горен курс – до пет максимум седем в горен курс. В синхрон с това звучи и един закон на реториката, според, който в едно устно публично изказване новата информация не трябва да надвишава 30% от общата. В учебния час това съотношение се постига, чрез актуализирането на старите знания, повторенията, задачите за самостоятелна работа, упражненията, при които са работи върху позната материя и новото и неизвестното, което се усвоява се съчетава с вече познати неща.
• Системност и последователност – този принцип се намира в непосредствена връзка с двата предходни, но има и собствени основания. Те са свързани със системността и цялостността на заобикалящия ни свят и систематиката на науките.
Същността на принципа са свързва с изграждането на вярна цялостна система от представи и понятия за действителността, като основа за формирането на умения, навици и мотиви за системно опознаване и преобразуване на света.
По емпиричен път е установено, че в едно изложение може да има три до пет основни момента. Тяхното определяне и сполучливо разработване е задача на учителя, която той решава в съответствие с логиката и систематиката. Около тези основни моменти, които са скелетът на изложението се подреждат и останалите доказателства, аргументи, примери, илюстративен материал, които подкрепят и обосновават тезата.
• Връзка на теорията с практиката - този основополагащ принцип се реализира в три направления:
при използването на примери от живота при изясняване на теорията;
при теоретическия анализ на процеси и явления от живота;
при приложението на теорията в практиката.
В различните степени на средното училище тези направления имат различен относителен дял. Докато в началното училище предвид специфичното учебно съдържание и възрастта на децата се върви от практиката към теорията докато в горна училищна степен преобладават второто и третото направление.
Този принцип намира отражение и в уводните думи на учителя, когато той мотивира учениците за усвояването на новото учебно съдържание, формира тяхната любознателност, стимулира познавателната им активност. В заключителната част на урока, когато се затвърдяват знанията се очертават и посоките за домашните работи, част от които се свързват и с търсенето на приложение на научните знания в живота.
Често противоречието между житейската представа и научното обяснение на отделни факти или явления. поражда проблемна ситуация, която съдейства за развитието на творческото и нестандартното мислене на учениците и предизвиква висока творческа активност.
• Нагледност – този класически дидактически принцип, изискващ включването на повече сетива при възприемането на новия материал има своята актуална интерпретация свързана със съвременните аудио-визуални средства и новите изследвания установяващи съотношението при възприемането на информация, идваща по различни канали и обработвана от различни анализатори.
Изследванията в областта на психологията и физиологията показват, че нормално развития човек възприема 83% от околната действителност чрез зрителния анализатор; 11 % чрез слуховия; 3,5 % чрез обонятелния; 1,5 % чрез тактилния и 1% чрез вкусовия. Ясно е, че зрителния анализатор има най-голям капацитет и оттам водеща роля в учебно-познавателния процес.
Познавателната информация се възприема както следва: 10% чрез четене на печатен текст; 20% при слушане; 30% при статична прожекция и 50% при аудио-визуално представяне. Тези данни пък насочват вниманието към аудио-визуалните нагледни средства и към компютъра като най-универсалното сред тях.
Използването на образователен софтуер в обучението в близкото бъдеще ще намира все по-голямо приложение предвид обективните му предимства. Съвременните информационни технологии позволяват да се обединяват звук, текст, реч, картини, компютърни графики, видео и анимация и по този начин да се създават “мултисетивни” документи.
“Експерименти проведени с различни по възраст и социален статус аудитории доказват, че мултимедийната информация, която въздейства едновременно на много центрове на човешкия мозък се възприема при еднократно преглеждане до 50%, а ако преглежданията са няколко, нивото на възприемането и запомнянето и може да се увеличи и до 90%, а това от своя страна намалява съответно и времето за възпроизвеждане и прилагане на наученото.”
Тези данни показват безспорните преимущества на мултимедията в сферата на обучението, но поставят и някои въпроси, на които все още не е отговорено:
Каква ще е връзката между учителя, компютърната програма и ученика?
Какво ще е оптималното разпределение на функциите между учителя и компютъра?
Как ще се съчетаят традиционното с мултимедийното обучение?
Каква ще е ролята на учителя при конструирането на “мултисетивни” продукти?
Ще се откажем ли от традиционните статични нагледни средства за сметка на компютъра?
• Реторическа атрактивност – учителят задължително независимо от учебното съдържание и възрастта на учениците трябва да бъде интересен и обаятелен.
Едно от най-успешните средства за реализирането на тази цел е да използува хумора. Дори в образователните система на много страни (САЩ и Канада) има неписано правило, че ако първите три минути не разсмеете аудиторията тя няма да ви слуша повече.
На следващо място идва образността на речта - да са въздейства върху емоциите, да се стимулира емоционалността на децата.
Атрактивността е и наситеност на изказа с глаголи или т.нар. глаголна температура. Напр. Хаджи Димитър – Ботев; наситеност на речта с примери – характерни, силни, вълнуващи, приковаващи вниманието на децата. Поднасянето на примерите не в очевидно разказвателен тон, а като се опише ситуацията на примера и се търси вероятната възможна развръзка и по този начин се ангажира мисленето.

6. Дискусионни принципи.
Те все още не са достатъчно обосновани и не са завоювали статута си, но насочването на вниманието към тях е с цел откриване на дискусия и възможности за изказване на различни становища.
• Принцип за съзнателност и активност – това са два дидактически принципа, които имат своите педагогически основания, но се нуждаят от допълнителна обосновка от позициите на педагогическата реторика.
• Принцип за убеждаващото въздействие.
• Принцип за трайно усвояване на знанията.
• Принцип за индивидуален подход.
• Принцип за емоционалност на учителя като оратор.

Непризнати (недоказани) принципи.
• Принцип за комплексност – Той се свързва с хеликоптерните способности на учителя в речта да е на равнището на фактите от живота, на реалността, но в отделни случаи, които следва да избере да се възвиси и да покаже и друга реч изградена на логиката на научното мислене, на езика на съответната наука и отново да се върне на равнището на децата. Тези му способности имат съществено значение.
• Принцип свързан с интелектуалния кръгозор – може урокът по химия, доказването на питагоровата теорема да започне с една интродукция на Кенет Кларк за човешката цивилизация или с ролята и значението на Интернет в съвременния живот на човека и човечеството - става въпрос да се излезе от конкретността и в ораторската изява на учителя да се влезе в езика на културата, на общочовешките постижения, които са актуални; да влязат неща, които показват широкия кръгозор на учителя надхвърлящ рамките на тясната му специализация Това реално съществува в педагогическата практика на учителите-майстори, но трябва да стане по-масово явление.
• Принцип за перманентност – учителят е такъв не само в училище, но и в живота и от това следват много неща.
• Принцип за ефективност – за оптималност на педагого-реторическото общуване.
Е. Атанасов като изхожда от разбирането, че “разглеждането на отделните принципи на красноречието не подлежи на степенуване по важност, нито може да се подчинява на каквито и да било критерии за класификация” предлага следните принципи на педагогическото красноречие:
Мотивираност – педагогът да дава израз на яснотата на своите интереси, цели и задачи, които преследва в словесното общуване;
Проблемност;
Актуална и обществена значимост;
Всеобхватност и универсалност на словесната проблематика;
Масовост;
Целесъобразност;
Прагматизъм;
Публичност;
Достъпност и усвояемост;
Обективност;
Научност;
Системност и последователност;
Единство между форма и съдържание;
Рационалност;
Оптималност;
Психологизъм;
Нагледност и привлекателност;
Убедителност;
Диалогичност;
Управляемост;
Дидактичност;
Педагогичност;
Нравственост;
Естетичност;
Индивидуалност;
Целенасоченост и перспективност;
Остроумие и чувство за хумор;
Тактичност и деликатност.
Ние не приемаме схващането на този автор за ненужността от класификация, но представяме и неговото виждане като предмет на дискусия. От друга страна не може да не направи впечатление, че някои от принципите, които се предлагат, макар че звучат познато са доста смущаващи – напр. дидактичност, педагогичност, нравственост, естетичност, психологизъм.

II. Друга класификация на принципите на педагогическата реторика може да се направи в зависимост от фазите на реторическия процес - докомуникативна и педагого-реторическо общуване.
• принципи и правила на подбор на образователно съдържание, което ще се усвоява в процеса на обучение;
• принципи и правила за конкретното педагого-реторическо общуване;
• бинарни принципи и правила.
В първата група можем да посочим принципите:
Научност;
Системност и последователност;
Достъпност;
Връзка на теорията с практиката.
Във втората група са:
Съзнателност;
Активност;
Индивидуален подход;
Нагледност;
Реторическа атрактивност;
В третата група са принципите с бинарно значение:
Достъпност;
Убеждаващо въздействие;
Връзка на теорията с практиката;
Системност и последователност.
Проблемът за принципите на педагогическата реторика като елемент от теоретико-нормативната част на науката е важен, защото от сполучливото конструиране на системата от принципи и тяхното последвало спазване в практиката на учебно-възпитателния процес до голяма степен зависи неговата осмисленост и ефективност. Работата по конструирането на системата и обосноваването на отделни правила и изисквания, които да получат статут на принципи тепърва ща се реализира.

Класификация на ораторските изяви на учителя

В зависимост от признаците ораторските изяви на учителя се делят на :
• регламентирани (пряко свързани с процеса на обучение)
• нерегламентирани - свързани с всички останали дейности на учителя
1. Регламентирани ораторски изяви на учителя.
Кои са те? Как могат да бъдат определени и разграничени?
Най-общо това са всички ораторски изяви на учителя, пряко свързани с учебно-възпитателния процес. Това са устните изяви в класните, класните неурочни и извънкласните форми на обучение.
С други думи:
• Всичко, което говори учителят в урока (различните видове уроци).
• Всичко, което говори в класните неурочни форми - семинар, екскурзия, лабораторно занятие.
• Извънкласните - чествания, кръжоци, клубове, учебни конференции.
Общото между всички тях са целта и задачите, които се преследват.
Различията са най-вече по отношение на един основен признак - монолог/диалог.
Що е монолог? Що е диалог?
Монологът е свободно в съдържателно и конструктивно отношение изложение.
Диалогът е редуване на стимулиращи и реагиращи реплики. Всяка от тях до голяма степен е определeна от предходната и обуславя следващата. Диалогът е "висшият пилотаж" за оратора.
2. Нерегламентирани ораторски изяви на учителя
Като условно нерегламентирани приемаме всички ораторски изяви на учителя вън от прекия учебно-възпитателен процес. Те са дотолкова нерегламентирани доколкото не са пряко свързани с целта, задачите, формите на обучение. Правилата и изискванията към тези словесни изяви на учителя се доближават повече към правилата на общата реторика, но професията на учителя им придава специфичен облик.
Видове:
• Ораторски изяви на учителя сред колегиална (учителска) среда.
• Ораторски изяви на учителя на родителска среда.
• Ораторски изяви на учителя пред обществеността.
2.1. Изяви пред учителската колегия.
Кратка характеристика на училищния климат и среда:
• Високо квалифицирани специалисти. Независимо от различията в професионалната компетентност всички имат учителска правоспособност (с отделни изключения).
• Педагогическият труд е интелектуален и често се сравнява не без основание с творчеството, с изкуството. Тук знанията и опита се предават по закона на скачените съдове.
• Има закономерности, принципи, правила, методи, средства, но всички повече или по-малко се пречупват през призмата на неповторимостта на конкретния учител.
• Учителският колектив е нещо голямо, ако е сбор от единици, а не от "0".
• Учителската колегия е силно феминизирана.
• Учителската среда има склонност да смесва желаното с действителността.
Видове ораторски изяви:
• Информация, отчет, доклад, изказване, въпрос, отговор, реплика.
2.2. Ораторски изяви на учителя пред родителската среда.
Характеристика:
• Разнородна, като се почне от безотговорни родители и се завърши с тези с болните амбиции, от такива без образование, без елементарна култура до такива с равно или по-високо образование и култура от учителя.
• Общото, което обединява, е вроденото желание за успех на детето. Но самото понятие успех се тълкува по различен начин.
Видове ораторски изяви:
• Интервю, диалог, информация, обзор, доклад, изказване, въпрос, отговор.
2.3. Изяви на учителя пред обществеността.
Особености:
• Има определена нагласа в обществото по отношение на учителя. Всеки може да попадне в компания и да се почерпи, но обществото не може да приеме пиян учител или поп, разведения учител, пушещия учител и т.н.
• Когато говорите, движите се сред хората, пазарувате винаги следва да имате предвид, че учителката, учителят се приема като нещо различно, че хората очакват определено поведение, държание.
По-характерни ораторски изяви:
• доклад във връзка с чествания, тържества;
• поздравления във връзка с годишнини;
• траурни речи;
• диалогични изяви.

Особености на ораторското изкуство на учителя

Спецификата на ораторското изкуство на учителя е проблемна област, чието представяне и по-подробно анализиране се нуждае от една страна от теоретично обосноваване и осмисляне, а от друга от специални проучвания в практически план, тъй като досега не е ставала предмет на сериозно научно разглеждане.
В класификациите на родовете и видовете ораторски изкуство за учителско красноречие не се споменава или то се причислява към академическото. Неговата същност, особености и специфика не са проучвани.
Съществуват обаче достатъчно основания да се посочат съществени негови черти в няколко направления:
• Първото сред тях се свързва с целта и задачите, които той преследва със своите ораторски изяви. Учителят, за разлика от другите категории оратори, не определя сам своите цели и задачи. Най-често той конкретизира предварително определени от други цел и задачи на своето слово, включено в определена форма на обучение или възпитание. Учителят не е свободен. Той следва да се съобразява с обществено регламентираните цели и задачи фиксирани в нормативните документи на образователните институции, а след това и със самата аудиторията. Най-исконните негови цели в крайна сметка се свързват с възпитанието и образованието на аудиториите, с които общува.
• Второто направление се свързва със съдържанието ораторските изяви на учителя, които могат да се разделят на две големи групи: регламентирани предварително (в часа по време на урок или в извънурочната дейност) и нерегламентирани. Подборът и структурирането на съдържанието също както целта и задачите за другите категории оратори са тяхно неоспоримо право, но за учителя отново са зависими от предвиденото в учебните програми по отделните предмети.
• Аудиторията в повечето случаи е предварително определена, относително еднородна по възраст, по интереси, по мотиви и с нея учителят работи ежеседмично в продължение на една или повече учебни години.
• Диалогичните и монологичните методи се съчетават по един уникален начин в педагого-реторическото общуване в класната стая.
• Учителят използува специфични похвати за привличането на вниманието на учениците, част от които са вербални, а други невербални.
• Наличие на общ и конкретен контрол върху резултатите от реторическата дейност на учителя, който се осъществява от директора, експерта или други упълномощени лица.
• По време на своите реторически изяви учителят използва един голям арсенал от други средства ( най-вече несловесни). Някои от тях в отделни моменти имат по-голямо значение от словото на учителя.
Ограниченията на учителя в реторическо отношение са свързани с:
• Времето, защото речта на учителя, говорителя по радиото и телевизията е мерена реч. Тя не трябва да бъде нито повече, нито по-малко, а да се разположи в рамките на 45 минутния учебен час.
• Предварително определено от учителя или програмата равнище. Това ограничение най-често води до две диаметрално противоположни грешки:
- Стриктно придържане към изискваното равнище и грубо нарушение на реторическите изисквания. Учителят говори, независимо че възпитаниците му нито го слушат, нито го възприемат, нито го разбират, когато учебното съдържание е твърде сложно и абстрактно или по други причини.
- Принизяване на езика и стила на изложение до равнището на учениците, с което се губи научността и въобще смисъла на учителската реч.
• От класната стая или аудитория. Практически това означава, че не може да се вика, но не може и да се говори тихо. Ако попаднете в компания на детски или начални учители, ще видите, че те не говорят нормално. Те просто викат.
• Ограничения в емоционалната украса на речта. Превзетото говорене на "о", неконтролираното използване на епитети, реторичните възклицания "О, боже!" и всяка форма на театралничене обикновено дава обратни резултати. Обучението протича в рамките на т.нар. "делови тон".
• Ограничения, предизвикани от социалния и професионалния статус. Учителят в училище говори назидателно на всички. Когато го срещнете вън от училище, той много често е друг или въобще изглежда, че не знае как да се държи към вас или се държи така като че ли сте негов ученик, когото следва да поучава.
Допълнителни изисквания:
• Те произтичат главно от всекидневния контакт. Изкуството в случая се доближава до изкуството на семейната жена – хем да е естествена, близка, позната, хем всеки път да носи нещо ново.

Педагогическата реторика като наука

Зараждане на педагогическата реторика

В изследванията и трудовете по история на реториката специално място е отделено на Сократ (468 - 399 г. пр. н. е.). Неговото име най-често се свързва с три основни приноса: отричането на софистите, Сократовата беседа и използването на иронията.
Какво в същност представлява Сократовата беседа? Това е една добре обмислено образователна технология. Чрез серия от логически свързани въпроси мисленето на реципиента се води към истината. До нея всеки достига сам, благодарение на своите собствени интелектуални усилия. Гениалността на Сократ в случая е свързана с идеята да се преодолее пасивно-съзерцателната позиция на реципиента и той да се превърне в активен участник (в субект) на търсенето и разкриването на истината. Ролята и значението на този факт може да се проследи в различни посоки:
истината не се натрапва от вън, а до нея се докосва всеки, благодарение на собственото си мислене;
отпада необходимостта от аргументация и доказателственост или всеки ги търси преди всичко като опора на собствените си убеждения;
пътят до която и да е истина е “универсален”. Затова чрез достигането да конкретната истина се постига нещо много по-значимо - изгражда се метод на познание. Въоръжен с него, човекът постига по-добро равновесие между него и околната действителност;
съществува ясно поставена цел и точен критерий за развитието на нейното постигане;
резултатите в крайна сметка са плод на взаимодействието между ретор (учител) и реципиент. И двете страни изпитват потребност и удовлетвореност от процеса.
Не е трудно да се разбере, че в случая става въпрос колкото за реторика, толкова и за педагогика. Ако изкуството на задаване на публични въпроси е от сферата на реториката, то обучението, интелектуалното формиране и развитие на човека е чисто педагогически проблем. Това дава основание да се приеме Сократ за основател на педагогическата реторика и Сократовата беседа като първи жалон в нейното зараждане и развитие.
Вторият жалон е свързан с името на великия римлянин Квинтилиан (35 - 95 г. пр. н. е.). Неговият фундаментален труд “Обучението на оратора” има изключително значение както за реториката, така и за педагогиката. От една страна систематично и логично са изложени изискванията към оратора, същността и спецификата на реторичния процес, как той се ръководи и управлява, какви са критериите за неговата успешност и резултатност. От друга страна (подобно на Сократ), Квинтилиан дава една операционализирана технология за подготовката на всеки, който желае да усвои майсторството на устното публично слово. Синтезът между тези две страни може би най-кратко би могъл да се изрази като задълбочено разработен и практически доказан модел за това как реториката се използва в подготовката, обучението, възпитанието, формирането и развитието на оратора. Днес не е трудно да се разбере, че принципите, методите, формите, средствата приложени от Квинтилиан не са загубили своето значение и успешно могат да се използват широко и в съвременната образователна система.
И така без да са използвали буквално понятието педагогическа реторика, Сократ и Квинтилиан са очертали много от нейните основни характеристики.
Проблемна ориентация
Диференциацията на науките изисква ясно определение на предмета, целта, задачите, понятийно-категориалния апарат, методите на изследване, закономерностите, идеите, хипотези, прогнозите за развитие.
Педагогическата реторика се създава на границата на педагогическата наука и реториката. Те така са вплетени и взаимно проникнати, че дават основания както за лесно отричане, така и за развихряне на т. н. “предметен шовинизъм”. За всеки реален факт в педагогическата реторика има достатъчно аргументи, за да се твърди:
- ”... о, това не е никаква реторика, това е част от процеса на обучение, следователно това е чиста педагогика “ или
- “... става дума за устно публично слово и то като цяло принадлежи само на реториката.”
Схоластичните спорове в тази насока могат да продължават до безкрайност, но едва ли някой би могъл да отрече следното:
1. Обучението и възпитанието на подрастващите, както в неговите организирани, институционализирани форми, така и вън от тях, над 90 % се осъществява чрез устното публично слово.
2. Проблемите и възможните им решения обхващат над 140 000 висококвалифицирани, професионално компетентни учители и над един милион ученици, студенти, специализанти. Следователно не става дума за отделен, изолиран, частен случай, а за област с голяма социална значимост, област, с която практически е свързано всяко семейство, цялата социална общност.
3. Съществуват значими обективни различия при използването на устното публично слово в рамките на обучението, възпитанието, образованието и всички останали случаи на неговото използване (в съдопроизводството, в парламента, в църквата и т. н.)
И без да продължава търсенето на обосновка, може да се направят някои съществено важни извода:
педагогическата реторика не е кабинетно умотворение, случайно хрумване или словесна еквилибристика;
тя е породена от реални, добре осъзнати обществени потребности. Времето, през което се твърдеше, че всичко е в “знанието”, че “... който знае, все ще намери как да го каже...”, бавно, но безвъзвратно отминава;
Защо именно сега се поставя въпроса за обособяване на педагогическата реторика? Преди всичко за това, че образованието излиза от сферата на догматиката и нормативната принуда, то се хуманизира и демократизира. Днес все по-голяма част от учителите, родителите, а и самата общественост разбират, че младият човек следва да се спечели, да се убеди, да се приобщи към човешката цивилизация, а не да се приучава (дресира) на послушание, на подчинение, на механично изпълнение;
И така, педагогическата реторика е наука за законите, закономерностите, принципите, методите, правилата, средствата, идеите чрез които може да се получи резонанс в мислите, чувствата, съжденията, умозаключенията между устното слово на учителя (преподавателя) и неговите възпитаници (в класната стая, в кабинета, лабораторията, аудиторията). Както е известно, резонансът може да бъде както положителен (съгласие, съпричастност, възхищение), така и отрицателен (несъгласие, възражение, противопоставяне). Така или иначе, словото е породило мисли, чувства, оценки, отношения т. е. подпомогнало е процеса на формиране и развитие на личността.
Целта на педагогическата реторика най-общо се заключава в изследване на спецификата на реторичния процес при условията на обучението и възпитанието на подрастващите с оглед стандартната професионално-педагогическа компетентност на учителите (преподавателите) да се обогати със съответната специална реторическа култура.
Едва ли в бъдеще може да продължава парадоксалният факт специалисти, чиято всекидневна професионална дейност е свързана основно с устното публично слово, да достигат до елементарни истини по трудният път на пробата и грешката.
Задачите на педагогическата реторика на настоящия етап могат да се разделят на четири основни групи:
1 - задачи, свързани с обосноваване на научния статут на педагогическата реторика и нейното достъпно подреждане в систематиката на науките за човека.
2 - задачи, свързани с конкретни научни изследвания на реторичния процес при условията на обучението, възпитанието, образованието. Може би по този начин ще успеем да намалим непрекъснато разширяващата се бездна между учители и ученици, между училището като основна образователна институция и младежта.
3 - извеждане на принципи, правила, методи, средства, чрез които да се облекчи, усъвършенства труда на учителите (преподавателите), като съществено се подобри неговото качество и ефективност.
4 - чрез силата на личния пример на учители и преподаватели да се търси мултипликационен ефект за попътно повишаване на реторичната култура на подрастващите, а оттам и на цялото общество.
Изучаването на педагогическата реторика позволява да се конкретизират задачите в следните направления:
• Да запознае бъдещите педагози с правилата и нормите на правилната реч.
• Да даде възможност на педагозите да усвоят технологията и техниката на речта като основно средство на педагогическия труд.
• Да се запознаем с обективно съществуващите и субективно допусканите грешки по време на словесната комуникация.
• Да разберем предимствата и ограниченията на словесното предаване на информация в сравнение с други способи.
• Да се проследят и анализират ролята и значението на невербалните средства в речта на учителя.
• Да се проследи развитието на педагогическата реторика от древността до днес и да се формират вероятни прогнози.
• Да се изградят основите на педагогическия тренинг, чрез който да се върви към самоанализ и самоусъвършенстване.
Понятийно-категориалния апарат на педагогическата реторика е органично съчетание на понятия от двете основни базови науки: класическа (обща) реторика и педагогика. Така например основните категории на реториката “оратор” и “аудитория” в системата на педагогическата реторика получават съответна педагогическа конкретизация.
Учителят като оратор е точно определена фигура с държавно регламентирано образование, професионално-педагогическа компетентност, конкретни права, задължения, отговорности. Нещо повече - обществото има известна по-конкретна или по-обща представа, нагласа, предварително очакване от него и това прави учителя-оратор много по-различен за изследване, анализи, теоретични обобщения от оратора в неговите класически измерения.
При това съществуват определени различия между двата възможни нюанса. “Учителят-оратор” поставя акцента върху факта, че длъжностно лице от системата на образованието изпълнява специфични ораторски функции. “Ораторът-учител” е нещо по-общо. Всеки оратор при определена специална подготовка, ясно поставена цел, задачи, условия би могъл да изпълнява в една или в друга степен ролята и на учител. Така например Петър Дънов е известен сред своите последователи преди всичко като “Учителят”, независимо от това, че неговите проповеди нямат нищо общо с образователната система.
“Аудиторията” в очертанията на педагогическата реторика е също нещо твърде конкретно. Тя може да бъде диференцирана по възрастов признак на предучилищна аудитория, начално-училищна аудитория, аудитория на средношколници, студентска аудитория и т. н.
Ако за критерий на диференциацията се избере организационен признак, то има основание да се изследва ученическата (студентската) група като аудитория; ученическият клас или студентският поток като аудитория; спецификата на специализантската или аспирантската аудитории и т. н.
Педагогическата реторика проявява особен интерес към т. нар. “организирана аудитория”, както и към “неорганизираната (свободна) аудитория”, към “регламентираната” и съответно “нерегламентираната” аудитории.
За компетентния читател е пределно ясно, че зад всяка подобна идея за диференциация стоят различни тези и концепции, широк спектър от теоретични и приложно практически проблеми. В повечето случаи те са коренно различни от тези, с които до сега се е занимавала класическата обща реторика.
Реторическото общуване, реторическата аргументация и т. н. в координатите на педагогическата реторика са по-скоро свързани с “педагогическото общуване”, с “педагогическата аргументация”и т.н. И въпросът не е толкова до използваните думи, колкото до дълбоките същностни различия. Условно те започват от спецификата на средата, условията, обстоятелствата и завършват с различията в целите, ценностите, критериите за оценка на получените резултати.
Методите на изследване на педагогическата реторика са общи както за всички останали науки, пряко или косвено свързани с човекознанието. Сред тях очевидно съществена роля и значение има експеримента (естествен и лабораторен), наблюдението (пряко и косвено), различните видове анализ и самоанализ, тестове, анкети, моделиране и т. н. Тъй като се работи с живи хора и техните конкретни интелектуални активности и реакции, в много случаи се налага използването на т. нар. “кибернетични методи”, на”черната кутия”, на “бялата кутия”, на “адаптацията”, на “хомеостазиса” и т. н.
Педагогическата реторика в системата на науките
Въпреки всички условности диференциацията на науките е необходима и полезна, за да може да се систематизира и подреди богатството от знания и опит, натрупан от човечеството. Същевременно не по-малко важна е субординацията между 2 600 - 2 800-те частни науки, обособили се или в процес на обособяване днес. За развитието и прогреса еднакво неприемливи са както традиционализма и догматизма, така и китайските стени в науката. Тя е създадена от хората, за да служи на човека, а не обратното - той, твореца да бъде сковаван и ограничаван от едни или други абстрактни изисквания.
Педагогическата реторика е част от науките за човека. От тази гледна точка особен интерес представлява на първо място нейното взаимоотношение с науките, от които пряко е произлязла, и на второ място с тези, при които е налице пряко взаимодействие.
Педагогическата реторика е колкото част от класическата (обща) реторика, толкова част и от педагогиката. При взаимодействието на елементите от двете научни области се получава система с нови свойства, качества, възможности, които не притежава нито една от съставките, взета самостоятелно. Така например, когато реториката изследва говорещия в класната стая или аудиторията, тя вижда в него само оратора. От гледна точка на педагогиката пък това е учителя (преподавателя) с неговите права, задължения, функции, задачи и т. н. Всъщност всеки учител (преподавател) е и оратор. Педагогическата реторика анализира интегративно учителя-оратор. Очевидно при този анализ се използват постиженията и на двете научни области, както и на много други частни науки.
Педагогическата реторика е в тясно взаимодействие с философията, антропологията, психологията, логиката, етиката, естетиката, езикознанието. Изследванията, съжденията, обобщенията биха били непълни, ако не вземат под внимание някои социологически аспекти, принципи и правила от теорията на информацията и комуникацията, кибернетиката, тенденции и перспективи в развитието на културата и човешката цивилизация като цяло. Разбира се всичко това само в ясно очертаните рамки на организираното обучение, възпитание, образование.
Специфика на педагогическата реторика.
Съществуват различни начини за разкриване спецификата на педагогическата реторика. При едни от тях акцента се поставя на гносеологията. Други имат социологически оттенък. Трети имат функционален характер.
От приложно-практическа гледна точка, спецификата на педагогическата реторика най-лесно може да се разбере, ако примерно се проследи характерното за учителя-оратор, особените измерения на аудиторията, регламентираните и нерегламентираните отношения между тях и т. н.
Особеностите при учителя-оратор започват условно с целта и задачите. За разлика от всички останали случаи, учителят-оратор не е свободен сам да определя нито целта, нито задачите на всяка своя реторична изява. Обикновено те са регламентирани на по-високо равнище и са записани в официалните документи (учебен план, учебна програма, указания и т. н.), задължителни за всички. Реално се създават три основни вида ситуации:
вижданията, разбиранията на учителя-оратор съвпадат с тези, определени предварително и той съсредоточава подготовката, усилията, уменията и таланта си за да ги реализира колкото е възможно по-пълно и по-добре;
отношението на учителя-оратор се разминава диаметрално или частично с така определените цели и задачи. Така неминуемо се стига до необходимостта от компромис. Въпросът е дали той ще бъде за сметка на мнението на учителя-оратор или за сметка на пренебрегването (в една или в друга степен) на официалния регламент? И в единия и в другия случай това обстоятелство влияе върху цялостното изпълнение на конкретните задължения. За това изследванията показват твърде широк диапазон от различия. Така например при едни и същи условия (цели, задачи, съдържание, ученици и т. н.), учителят Р. К. използва 3 500 - 3 900 думи; докато неговия колега Д. С. 1 200 - 1 500 за един учебен час.
предлаганото за изучаване учебно съдържание е морално остаряло или отхвърлено от нови научни открития и не е подходящо за реализиране на поставените в програмата цели и задачи. Пред учителят се появява дилемата как да следва програмата и доколко да се опира на предвиденото в учебника съдържание или да го игнорира и по този начин да конструира текст основан на новите научни истини или хипотези.
Така или иначе обстоятелството, че учителя-оратор може само частично да конкретизира целите и задачите на своите словесни изяви, поражда много специфични проблеми, които се нуждаят от сериозно, задълбочено изясняване.
Подборът, структурирането и систематизирането на съдържанието на всяка словесна изява е свещено право на оратора по законите на класическата реторика. Не е така в координатната система на педагогическата реторика. Съдържанието на обучението е предварително определено и оповестено в учебните програми, в учебниците, в методическите ръководства. Много често т. нар. “ефект на изненадата”, “ефекта на новината” и т. н., въобще не могат да се получат по простата причина, че част от учениците предварително са прочели новата тема или поне са прегледали “пикантните” моменти в нея.
Пред учителя-оратор всекидневно възникват множество проблеми. Освен личното му отношение към подбора, систематизирането и структурирането на съдържанието на обучението, той се нуждае от модели и подходи за адекватна реакция когато:
- обемът и съдържанието не съответства на потребностите, мотивите, интересите на неговите възпитаници;
- обемът и съдържанието не съответства на актуалните им възможности. Така например броят на термините и понятията, броят на формулите, цифрите, символните означения, даже броя на точките в учебния план не са формални въпроси, нито пък на тях може да се отговори само от позициите на педагогиката или на класическата реторика;
- съдържанието в една или в друга степен вече е остаряло и не съответства на реалната действителност. Добре известно е, че работния цикъл за създаване на един учебник е около 2 години и в много случаи написаното в него принадлежи реално само на историята;
Проблемите със съдържанието на обучението са толкова много и толкова сериозни, че в много случаи самите учители се оказват неподготвени да ги преодолеят даже и в случаите, когато им се дадат необходимите правомощия.
Учителят-оратор се явява пред една и съща аудитория с относително голяма честота (от 1 до 3-4 пъти в седмицата) и цикличност (всяка седмица, месец, година). Учениците (студентите) така свикват с маниера, подхода, особеностите на учителя (преподавателя), че много често с висока степен на точност могат да предскажат всеки епизод, всяко действие, даже характерните паразитни думи и жестове на своя учител (преподавател). Шаблонизирането на ораторските изяви на учителя (преподавателя) много бързо се улавя и действа отблъскващо, подтискащо, убийствено за всички в класната стая (аудиторията). Голямото изкуство за учителя (преподавателя) е да бъде един и същ в продължение на дни, месеци, години и същевременно при всяко появяване пред своите възпитаници да носи, да покаже, да използва нещо ново, впечатляващо, неповторимо (колкото и малко да е то). Това майсторство единици го притежават като “дар Божи”, но в повечето случаи то е резултат на упорита, задълбочена, предварителна теоретическа и практическа подготовка именно в очертанията на педагогическата реторика.
Учителят (преподавателят) - оратор е ограничен във времето. Традиционно установената 45 (90) минутна продължителност на всяка ораторска изява е нещо твърде специфично. От една страна отброените минути много често се оказват недостатъчни, за да се провери, да се обясни, да се аргументира всичко, свързано с темата. Опитите да се откраднат поне още няколко минути най-често имат силно негативен ефект. От друга страна, макар и по-рядко, в учебната практика се случва учебния материал да е с относително по-малък обем. Тогава празнословието на учителя (преподавателя), стремежа му на всяка цена да “запълни” учебния час създава нетърпима атмосфера.
Как се постъпва в тези и други подобни случаи, какви са правилата, какви са разумно обоснованите модели на поведение? На тези въпроси може да отговори преди всичко педагогическата реторика.
Педагогическата реторика е частна реторика. Тя се развива, защото образованието е на ниско технологично равнище и 98% от знанията са словесни. Липсата на хартия заплашва да го върне на още по-нисък стадий на развитие.
Педагогическата реторика се развива и като компонент на демократизацията на образованието, когато ученици и студенти ще могат да избират училище и университет, когато предаването на опит и знания няма да бъде един безкраен монолог, а непрекъснато ще се разширяват възможностите на учащите се да говорят, да сътрудничат на преподавателите си по пътя към истината.
От тази гледна точка нашата педагогика може би за първи път отговаря на време на обществените потребности.
Много често се твърди, че учителите и особено университетските преподаватели са облагодетелствани от факта, че говорят пред една и съща “относително еднородна аудитория”. Това е мечтата на всеки оратор.
Всъщност заключението е прибързано и поне не съвсем точно. Ако при академичното красноречие все пак би могло да се очаква че в аудиторията има предварително подбрани, с достатъчно добре развити интелектуални способности, добре мотивирани млади хора, то в училище средата е много по-различна. Така например в началното училище има деца, които постъпват не само ограмотени, но и с много други познания, със силно развити качества на мислене, лично отношение и т. н., както и такива, които действително правят първите си стъпки. Под влиянието на семейството или средата някои деца са силно мотивирани и имат големи възможности за бързо развитие. Много повече са за съжаление тези, у които липсва мотивировка, а и умствените им способности на този ранен етап са твърде скромни. Ако към всичко това се добави още, че става дума за деца у които няма изградена организация и воля за умствен труд, деца, които не познават що е съвест, а представите им за отговорност пред себе си и другите са твърде мъгляви, може да се разбере колко специфична и трудна за целенасочена работа е подобна аудитория.
В горната училищна възраст ситуацията е променена, но не е много по-различна в крайните си измерения. През пубертетния период диференциацията сред учениците става вече на друга основа. Физиологията, психиката и поведението на девойките поради по-ранното им полово съзряване е коренно различна от тази на техните съученици. Ако едните с всеки изминал ден непрекъснато усещат, че нарастват възможностите им и се стремят да подражават на възрастните, другите все още са подвластни на детските си капризи, привички, манталитет.
Всяка ораторска изява пред подобна силно диференцирана и не рядко поляризирана до взаимна нетърпимост аудитория, изисква специфична подготовка, умения, качества.
Взаимоотношенията на учителя-оратор с аудиторията също са строго специфични.
На първо място те са административно регулирани и учениците са поставени в почти пълно подчинение. Така, както те се изразяват: “...единственото право на ученика е да се подчинява и да изпълнява задълженията си!”. Този факт най-често оказва силно деформиращо влияние както върху учителя-оратор, така и върху ученическата аудитория. Не са малко учителите, които нямат реална представа за това, какво те представляват като оратори, благодарение на обстоятелствата, че ученическата аудитория няма нормална, адекватна реакция на техните ораторски изяви. “Децата ме слушат, значи аз съм добър и на тях им е интересно”. Подобна илюзия стои в подсъзнанието на много учители. Те съзнателно или несъзнателно пропускат втората част от традиционното си твърдение - “... що се отнася до “калпазаните”, аз знам как да ги накарам да ме слушат”. Едва ли е необходимо доказателство, че в случая става дума не за реторически, а предимно за административни средства, които са предоставени на учителя.
Още по-критично е положението с учителите, които живеят с представата, че те са добри защото знаят, и учениците, които се стремят към знанията трябва да ги приемат и уважават “такива, каквито са!” Следователно тук по принцип е изключена мисълта за каквато и да е адаптация и съобразяване с ученическата аудитория. Точно обратното - учениците трябва да се подчинят на обстоятелството и да се адаптират към своя учител, независимо от неговите положителни или слаби страни. Без системните корекции в своята всекидневна дейност предизвикани от адекватните реакции на ученическата аудитория, учителят бавно, но сигурно забавя своето професионално-педагогическо развитие и след определен период от време започва да деградира. На второ място подчинената позиция на учениците оказва силно деформиращо влияние и върху тях. Ето само част от най-често срещаните следствия:
учениците се убеждават, че правото принадлежи само на този, който има власт - “... за да говориш, за да те слушат, трябва да можеш с нещо да ги заставиш...”;
учениците се научават на демагогия - “... ако не ти е интересно, може да не слушаш. А за да си нямаш неприятности трябва да създаваш впечатление, че внимаваш.”
у учениците се развива конформизъм - “На мен не ми е интересно, но за някои други може би това е важно. Няма сега да стана и да си изляза - всички седят в часа, за това седя и аз.”
учениците губят представа за професионално майсторство. На въпроса как бихте подредили своите учители, много често отговарят: “Абе те всички са еднакви, само че едни говорят за теореми, други за гръбначни и безгръбначни, трети за географски области, химични елементи и т. н.”;
учениците усвояват модели за “губене”, “убиване”, “пилеене” на най-ценното - времето. “Тук в даскалото по-лесно минава времето. Иначе като човек няма пари какво друго да прави?”
От направения общ преглед на реалните обществени потребности, зараждането, развитието, проблематиката, спецификата на педагогическата реторика могат да се направят следните основни изводи:
1. Тя (педагогическата реторика) е изключително необходима и полезна на българското образование именно сега, в прехода към хуманизиране, демократизиране, изравняване с европейските образователни стандарти.
2. Проблематиката и спецификата на проблемите изискват диференциран подход. Изследванията, разработките, оптималните практически решения не може да се намерят по аналогия в координатите на основополагащите я науки.
Радио-реториката или телевизионната реторика засягат примерно няколко стотин души в страната. Обособяването и развитието на педагогическата реторика засяга една огромна армия от хиляди учители, преподаватели, просветни специалисти. Ако дори само за няколко пункта се повиши професионалната им компетентност чрез педагогическата реторика, струва си да бъдат положени усилия в тази насока.
Педагогическата реторика без всякакво съмнение има своя рефлексия върху всяко семейство, както и в бъдещето на целия обществен, стопански и културен живот в страната.

Съдържанието на обучението по андрагогика като важна част от професионалната подготовка на студентите по педагогика

Това е доклад изнесен на научна конференция

Като учебна дисциплина "Андрагогиката" е включена в групата на задължителните според Единните държавни изисквания за студентите от специалностите “Педагогика” и "Социална педагогика". Това е обосновано като част от основната им професионална подготовка и предвижданата реализация на тези специалисти като училищни съветници, възпитатели, социални педагози и социални работници.
Изучаването на андрагогиката има за цел да осигури базисни познания за същността на андрагогиката като наука; за спецификите на възрастния като учащ се; за основните фактори, влияещи върху желанието и способността на възрастния да се образова и възпитава; за особеностите на ученето на възрастните; за различните типове обучение и системи за организацията му; за образователните технологии, които се използват в тях, които да послужат като основа за формирането на умения за конструиране и практическо реализиране на дейности, свързани с повишаването на квалификацията и преквалификацията на възрастните, включени в различни форми на обучение.
Обучението по андрагогика се предшества от изучаването на теория на възпитанието и дидактика на средното училище и редица психологически дисциплини като обща, възрастова и педагогическа психология. То е включено по учебен план в третата учебна година от подготовката на бакалаври и при двете специалности, в които се изучава. Хорариумът е 30 часа лекции и 30 часа семинарни занятия.
Андрагогиката като наука и обучението по нея в българските университети няма дълга история. През 1980 година се появява “Увод в андрагогията. Част първа. Теория на образованието на възрастните ” на Александър Павлов Кейл. Това е първото пособие по андрагогия за студенти, в което се разглеждат предметът, историята и съвременното състояние на проблемите и задачите на образованието на възрастните; характеризирани са обектът и факторите, влиящи върху ефективността на образователния процес.
Учебникът е силно повлиян от господстващата марксистко-ленинска идеология и се опира основно на резултатите от изследванията на Б. Ананиев и други съветски учени и на публикации на полски автори.
Едва през 1998 година се появява книгата на Вяра Гюрова – “Андрагогия изкуството да обучаваме възрастни” отново предназначена за подготовката на студенти – педагози, в която се прави “опит за съвременна интерпретация на сложните и дискусионни въпроси, отнасящи се до образованието на възрастните и защитата на андрагогията като специфична научна област от семейството на педагогическите науки” (Гюрова, 7).
Авторката структурира проблематиката в три глави. Първата е посветена на предизвикателствата на 21 век към образованието на възрастните и насоките водещи към приемането и реализирането им, а също така представя и основните тенденции в образователните дейности предназначени за възрастни.
Втората глава запознава с историята на андрагогията и ролята на университетите за провеждане на научни изследвания в областта на образованието на възрастните. Разгледани са основните въпроси свързани с обосноваването на научния статут на андрагогията като предмет, задачи, роля и функции на науката. Предложени са различни интерпретации на андрагогическите изследвания, свързани с анализа на андрагогическия цикъл, процес и система.
Третата глава е насочена изцяло към изкуството да обучаваме възрастните. Разгледани са въпросите, свързани със спецификата на ученето при възрастните; теориите за обучението и ученето на възрастните и андрагогическите изисквания към организацията и провеждането на учебен процес.
Учебното помагало отразява схващанията на авторката за основната проблематика на андрагогиката в светлината на доброто познаване на международния опит и научните школи в тази област.
Третото помагало е издадени през 1999 година и негови автори са Петър Петров и Милка Атанасова. “Образованието и обучението на възрастните. Актуални проблеми” е структурирано в три раздела.
Първият включва някои общотеоретически проблеми на образованието на възрастните – поява и развитие на андрагогиката; предмет и задачи; връзка с другите науки; предизвикателствата на съвременността към образованието на възрастните.
Вторият раздел представя проблемите на класическото обучение на възрастните – същността и основните характеристики на перманентното образование; системите за образование и квалификация на възрастните в някои европейски страни и по-подробно в България; възрастния учащ се като обект на андрагогиката; системата от андрагогически форми и методи.
Третият раздел е посветен на дистанционното обучение на възрастните.
Към силните страни на този учебник можем за посочим доброто представяне на технологиите на обучение при образованието на възрастните (Петров, Атанасова, 141-201), актуалната и компетентна интерпретация на проблемите на дистанционното обучение (Петров, Атанасова, 208-259).
Специално внимание заслужават богатата библиография и многото приложения насочени към активизация на студентите в семинарните занятия и провокиращи към извънаудиторна самостоятелна работа.
През 2001 година се появи и помагалото “Проблеми на образованието на възрастните”, предназначено да подпомага подготовката на студентите при обучението по андрагогика, изготвено на основата на учебната програма по същата дисциплина приета в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”.
Помагалото включва четири глобални проблема обособени в самостоятелни глави. Първата от тях е посветена на неграмотността и грамотността като предизвикателства към човечеството.
Втората представя перманентното образование – минало, настояще и бъдеще.
В трета глава са разгледани особеностите на организацията и реализацията на образователните дейности с възрастните в областта на базовото, допълнителното и неформалното (извънучилищното) образование.
В четвъртата глава са представени методите на обучение, разделени на класически – лекция и семинар и интерактивни – дискусионни, на конкретната ситуация, игрови и социално – психологическия тренинг.
Според М. Белова: “Проблеми на образованието на възрастните” е цялостен труд, в който …. се интерепретират проблемите за същността на неграмотността в контекста на непрекъснатото (перманентното образование) и особеностите му при възрастните. Предложени са нови, специфични за всяка възраст методи на обучение….Като цяло трудът е синтез от историко-теоретични изследвания с висока практическа стойност за съвременния тип образование на възрастните учащи се. Той е източник и за подготовката, и за научаването им да се самообразоват….”(Тоцева, 166-167).
Учебната програма за специалностите “Педагогика” и “Социална педагогика” в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски” предвижда запознаването на студентите със следните теми оформени в проблемни области:
Тема № 1: Предмет, задачи и определения на андрагогиката.
Навлизането в андрагогическата проблематика започва със запознаването на студентите с принципните различия при решаването на проблема за предмета, съдържанието и обозначаването на теорията на образованието и възпитанието на възрастните. Представят се и се анализират различни схващания за предмета на андрагогиката като се сравнява той с предметите на дидактиката и педагогиката. Очертават се задачите и областите на научни изследвания на андрагогиката.
Взаимовръзката на андрагогиката с другите науки се разглежда на различни равнища и в различни отношения.
Прави се преглед на историческо развитие на андрагожката теория и практика. Посочват се първите опити за изграждане на образователни системи за възрастните и пътищата за тяхното теоретическо обосноваване относно необходимостта и полезността им. Извеждат се основните съвременни идеи за изграждането на образователни системи за възрастните като се посочват характерните им черти и особености в развитието им.
Проследява се развитието на теорията и практиката в България и се набелязват тенденциите на развитието.
Тема № 2: Характеристика на възрастния като обект на андрагогиката.
Определя се обекта на теорията на образованието на възрастните. Посочват се затруднения при определяне границите на зрелостта. На вниманието на студентите се представят различните исторически опити за периодизация на жизнения цикъл. Характеризират се отделните периоди.
Важно за професионалното изграждане на педагозите е доброто познаване на психофизиологическата и социалната характеристика на възрастния. Те се запознават с различните подходи при изучаване на развитието и неговите закономерности.
Сериозно се анализират проблемите свързани с особеностите на възрастния като учащ се в системата на непрекъснатото образование - проблемите свързани с мотивацията на възрастния да се учи и да се включва в системата на формалното и в неформалното образование; андрагогическият подход към възрастния като обучаем; спецификата на целите, готовност, очаквания и резултати от обучението; ролята на субективните и обективни фактори, влиещи върху ефективността на образователната дейност - мотивация, нагласа, физически особености и интелектуални способности.
Тема № 3 Организация и структура на системата за образование на възрастните.
Неграмотността като реалност и глобален проблем на човечеството ни дава основания за включване на този проблематика в лекционния курс по андрагогика. Студентите се запознават с понятието за неграмотност на ЮНЕСКО; с причините за съществуването на проблема; с основни подходи към анализа му и пътищата за ликвидиране. След това вниманието се насочва към функционалната неграмотност, същестуваща в развитите страни. Разсъждава се за социално-икономическато и стойност и специфичните пътища за преодоляването и. Търсят се причините за появата на проблема в България.
В светлината на съвременните концепции се уточнява понятието за перманентно образование и се анализират и сравняват основни концепции за същността му. Обосновават се основни му функции и характеристики.
Изяснява се терминологичното многообразие на понятията срещащи се най-вече в англоезичната литература - Adult Education, Lifespan Learning, Lifelong Learning, Postschool Education, Continuing Learning, Nonformal Adult Learning.
Интепретират се връзките между непрекъснато и базовото образование с оглед новата ориентация на базовото за целите на перманентното.
Представена е същността и структурата на системата за образование на възрастните в България, нейните основни характеристики и принципи на функциониране. Основните компоненти на системата са разгледани с последователен ред:
Базово образование. Съдържание на обучението. Етапи на процеса на обучение. Специфични затруднения на възрастните учащи се.
Допълнително образование - следдипломна квалификация. Актуални проблеми и изисквания към следдипломната квалификация - принципи, цел и задачи. Връзката между образованието и трудовата заетост. Ролята на Министерството на труда и социалните грижи като институция координираща квалификационната дейност и Бюрата по труда като координатори на местно ниво. Закон за закрила при безработицата и други нормативни документи касаещи квалификацията.
Неформално (извънучилищно) образование - същност, концепции за него и варианти за реализацията му. Форми и средства за повишаване на общата и политическата култура на възрастните. Основни направления в извънучилищното образование - икономическа подготовка, педагогическа просвета, медицинска подготовка, гражданско образование.
Народни университети. Историческо развитие. Структура и съдържание на работата н тях.
Лекционна пропаганда. Психологически основи на лекционната пропаганда. Основни методи за психологическо въздействие при масовите аудитории. Логически основи на лекционната пропаганда. Видове лекции. Структура и подготовка на научно-популярна лекция.
Средствата за масова информация и комуникация като фактор за образование и възпитание на възрастните. Същност, особености и видове масови комуникация. Фактори и условия за ефективна реализация на образователната им функция. Медиите като агенти на непрекъснатото образование - образователни програми и нецеленасочено андрагогическо въздействие.
Дистанционно обучение. Същност и основни предимства. Новите информационни технологии - аудио, видео, кабелна и ефирна телевизия, компютърни мрежи, използувани при дистанционното обучение и техните възможности. Мултимедийно обучение. Същност, основни предпоставки, предимства и недостатъци.
Тема № 4: Висши училища и университети.
История на университетското образование. Структура на университета. Основни функции.
Методи за работа. Академична лекция - същност, видове, методика на подготовката и. Семинарът като форма на студентска активност - същност, видове, подготовка и реализация.
Тема № 5 : Форми и методи за съвместна работа между преподаватели и обучавани.
Специфики на формите и методите в образователната дейност с възрастните.
Дискусионни методи. Видове, цел и характеристика на различните дискусии.
Методи на конкретната ситуация. Същност и характеристика на основните методи.
Игрови методи - цел, игрови замисъл, познавателно съдържание, игрови действия. Делови и икономически игри. Социодрами. Драматизации.
Консултацията - същност, дидактическа цел, съдържание. Видове консултации - приложение.
Тема № 6: Възпитание и превъзпитание на възрастните.
Възпитателни функции на образователния процес. Възпитателна стойност на съдържанието. Промяната на образователния статус като основа за промяна на самооценката и предпоставка за самовъзпитание. Формиране на убеждения и преустройване на светогледа.
Специфика на възпитателния и образователен процес при безработните. Промяната на мотивацията и създаването на предпоставки, благоприятстващи придобиването на допълнителна квалификация.
Възрастния като субект и обект на възпитателни въздействия.
Тренинг-групи и групи за рехабилитация - възпитателни цели и ефективност. Индивидуални консултация с психо-терапевт.
Условия за реализиране на възпитателните функции на възрастния. Възрастния като родител. Методи, форми и средства за повишаване на педагогическата култура на възрастния. Педагогически консултации, родителски срещи, училищни настоятелства, вечерни педагогически университети. Индивидуални консултация с психо-терапевт.
Литература.
1. Гюрова, В. Андрагогия изкуството да обучаваме възрастни. С., 1998
2. Кейл, А. Увод в андрагогията. Част първа. Теория на образованието на възрастните. С., 1980
3. Петров, П., М. Атанасова. Образованието и обучението на възрастните. Актуални проблеми. С.,1999
4. Тоцева, Я. Проблеми на образованието на възрастните С., 2001

УНИВЕРСИТЕСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ПРЕД ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА НОВИТЕ ТЕХНОЛОГИИ

Статията е подготвена в съавторство с Наталия Витанова и публикувана в сборника: Преподаване, учене и контрол във висшето образование, София, 2004, с. 62-70

Американският икономист Гери Хамъл пише, че при изграждането на постиндустриална икономика и постиндустриални университети, новаторските идеи трябва да бъдат в центъра на вниманието. При преразглеждане и деконструиране на старите догми и “правоверни” идеи – както в бизнеса, така и в образованието – “най-трудното нещо на света е да се научим да забравяме неща, в които сме вярвали...да осъзнаем дребните абсурди, към които сме привикнали като към стари тапети”[темплър, с.24].
Демонстрация за разнопосочността на мненията са разсъжденията на Антъни Гидънс, който по време на Международната научна конференция на тема: ”Дилемите на масовото висше образование” проведена през 1996 в Станфордския университет изнася пленарен доклад. В него един от основните въпроси е свързан с мястото на университета в съвременното общество. А. Гидънс е убеден, че “би следвало да се избягват всякакви опити да се интерпретира бъдещето на висшето образование, чрез езика на технологиите. Тази тенденция – той нарича – своеобразна технологическа колонизация на висшето образование....истинският университет интегрира мултимедиите и всички нови информационни технологии, а не обратното. Традиционните университетски структури ще се запазят. В тази устойчивост и съпротива на университета е неговото достойнство и обществена незаменимост” [Сотирова, 76-77].
Става ясно, че съществуват сериозни трудности да се осмислят предизвикателствата на новите технологии отправени към университетското образование свързани от една страна с желанието да се запази статуквото, а от друга страна се отчита влиянието на технологичната промяна. Това е още едно доказателство на думите на Г. Хамъл, цитирани в началото, че университети не са готови да приемат това предизвикателство. От една страна технологиите са развиват с гигантски стъпки и ни заливат като море с информация и нови възможности за комуникация, а от друга университетите са в шок, тъй като не могат да намерят собственото си място в този информационен хаос. За оцеляване на университетите в информационното общество въвеждането на новости е от решаващо значение.
За никого не е тайна, че образователната система е най-консервативната и най-трудно променящата се част от социалната сфера. В частта си свързана с висшето образование традициите винаги са били особено силни и те много често са приемани като иманенно присъщи и абсолютно необходими. Всички опити да бъдат направени някакви реформи се сблъскват с ожесточена съпротива “породена от грижата на институцията да защитава собствените си интереси” [Хусен, 217] както отвън, така и отвътре. И днес обучението в университетите “следва добре познания утъпкан път на традицията, в него пребладава словесното обучение” [атанасова, 10-11] по отношение на методите, средствата и формите за съвместна работа между преподаватели и студенти не се различава съществено от средновековния университет. Това мнение се споделя и от Торстен Хусен, според когото: ”В течение на векове университетът – такъв, какъвто е в Европа през средновековието – се променя незначително и бавно. Характерен за него е парадоксът, че е консервативен като институция, но същевременно – поради интелектуалната си насоченост - е един вид разсадник на оригинални идеи и новости...” [Хусен, 220]
Словесното обучение представяно в класическия си вид от лекцията заема най-голяма част от времето, което студентите прекарват в българските университети. Слушането на лекции е специфична интелектуална дейност, за успеха на която е от значение владеенето на умения за активно слушане, преформулиране на тези, воденето на различни видове записки. Семинарните упражнения в традиционната си форма са своеобразни “хамлетовски монолози”, по време на които преподавателят сам си задава въпроси и сам си отговаря. Често в тях се разглеждат теми, които нямат никаква връзка с конкретното учебно съдържание предвидено за изучаване в програмата по съответната дисциплина. Днешните студенти обаче се различават от предшествениците си от преди двеста години, за които словото на академичния лектор е било истина от последна инстанция. В епохата на аудио-визуалните и компютърните технологии сухото четене на лекции и традиционният семинар не са в състояние да привлекат и задържат за дълго вниманието на учещата аудитория. Днешните млади са аудио-визуално ориенирани. Те решително предпочитат да получат информацията зрително и в по-кратки знакови форми отколкото това им се предлага по време на традиционното преподаване.
На практика университетът е мястото, където се осъществява предаването и транслирането на научните знания от страна на преподавателите – част от които са учени и изследователи с приноси в науките, които преподават, а друга част са само модератори, които трансформират известните знания и ги правят достояние на студентите на различно равнище на достъпност и с различен успех. В зависимост от уменията на преподавателя да привлича студентите към науката с атракивно поднасяне на лекциите до голяма степен се детерминира поведението им – дали ще са пасивни слушатели или активни участници в процеса на сътворчеството. Не без значение е мястото на дисциплината в структурата на подготовката на специалиста и наличието или липсата на учебник за определяне на активността на студентите по време на лекциите, но при всички случаи водещ фактор за формирането на позитивно отношение към обучението си остава личността на преподавателя. Със своето поведение, със своята ерудиция академичният лектор отправя първото предизвикателство към активността на студентите като по този начин засилва личната положителна нагласа за учене у едни и съдейства за формирането по позитивно отношение към ученето у други. За съжаление в България често се случва авторите на университетски учебници влизайки в аудиторията да възпроизвеждат дословно текстовете от тях. В такава обстановка не можем да търсим активност и мотивация за учене у техните студенти. Атмосферата е скучна и подтиска всяка инициатива или иновация. На практика се получава огромно разминаване между очакванията на младото поколение, живеещо в света на виртуалната реалност на комютърните игри и Интернет и закостенялата схоластична реалност в академичните зали. Днес младите учещи отправят предизвикателство към университетите, които в повечето случаи не са готови да отговорят на техните потребности. Трудностите са в две посоки – липсата на достатъчен хардуер и образователен софтуер от една страна и хетерогенността на академичната общност по отношение на digital divide (електронното разделение). Този термин, сполучливо отразява разликата между хората с достъп и средства да използват новите информационни и комуникационни технологии, като например Интернет, и хората които нямат ресурсите и достъпа до тях. Изразът също определя разликата между тези които имат знания, умения и възможности да използват тези технологии и между тези които нямат. Преподавателското тяло в българските университети включва както високотехнологично подготвени преподаватели, така и страхуващи се да докоснат мишката. Тези разлики имат своите не само възрастови и полови предпоставки, но от значение се оказва и научната област, в която се реализират, макар че това не е водещ фактор. Интересите на педагозите не само у нас, но и в чужбина са насочени към изследване на въздействието на електронните технологии върху преподавателите [17]. Все по-очебиен става фактът, че преподавателите често са по-назад от студентите, относно знание, умение и боравене с технологии.
Според П. Георгиева: ”Процесите на интеграция на съвременните информационни технологии във висшето образование през последните години са съпътствани от няколко типа предизвикателства: културни, финасови, технически и технологически, кадрови” [Георгиева, 72].
Прилагането на електронни технологии в образованието не се развива така динамично, както се очаква и както се иска на много хора. От една страна относителното нарастване на цените на технологичните продукти е една от основните причини за трудното прилагане на електронни технологии в университетите, а от друга страна е налице “постоянен натиск за съкращения в бюджетната субсидия за висше образование ... висшите училища да доказват всеки път необходимостта от интегрирането на съвременни инфрмационни технологии в образованието” [Георгиева, 72].
Друга подобна причина е непълното използване на потенциала на технологиите, свързана с липсата на подготовка, негативни диспозиции на преподавателите към използването на електронни технологии, и не на последно място, хронични проблеми с техниката и поддържащия я персонал.
По презумпция се приема, че преподавателите трябва да са подготвени за използването на електронни технологии. Напредъкът на технологиите обаче не води сам по себе си до ефективното им използване в образованието. Добрата практика зависи от творчески мислещи, добре информирани учители и преподаватели [11, 36-40]. “Налага се преподавателят да напусне доспехите на “застиналия специалист”, “ вкамененият колос”, “класическият консерватор в науката” и под влияние на интензивната обратна връзка получавана чрез електронния диалог, да се превърне в динамично развиващ се фактор в образователната среда” [Павлов , 2 ч. 235]
Бейтс [3] смята, че новите технологии не са задължително по-добри от старите и също, че много от старите технологии все още могат да се използват заедно с всяка нова технология. Преподавателят трябва да бъде обучен да използва и двата подхода; опита от миналите технологии и адаптирането на опита към новата обстановка на електронно обучение [22].



Едно от предизвикателствата към образователната реформа в университетското оборазование е свързано с потребността от преустройство в езиковата подготовка на студентите, която задължително трябва да включва английския език като език на световната технологизирана комуникация базорана на WEB.
Модерните технологии отчуждават студентите от техните преподаватели, защото им предлагат посредници в общуването, които не компенсират удачно личния, пряк контакт, който е също толкова важен за развитието на младите хора, колкото и лекциите и семинарите.

Програмата за дистанционно обучение, която предлагаме включва използването на различни технологии, методи и техники:
• печатна технология – учебници и учебни помагала;
• разпространяване на печатни материали, дискове и дискети с пощенски услуги;
• самостоятелна работа в библиотека за подготовка на писмени разработки;
• използването на електронна поща за изпращане на есета и курсови работи;
• използването на електронна поща за търсене на съвет и помощ;
• звукозаписна и видеозаписна техника за тренинговите модули;
• аудиозаписи;
• видеофилми и видеофрагменти от уроци;
• телефонни консултации;
• съобщения на телефонен секретар;
• SMS съобщения от мобилни телефони;
• факс;
• DVD и CD;
• електронни учебници на CD или хоствани на сайта на Центъра за дистанционно обучение;
• мултимедийни продукти – обучаващи програми и дидактически тестове за контрол и оценка;
• кабелни и регионални ефирни телевизии;
• видеотранслация на лекция или дискусия и обратна връзка с телефон;
• компютри с текстообработващи програми и достъп до Интернет;
• синхронна компютърна комуникация с размяна на текстови съобщения;
• синхронна компютърна комуникация с размяна на видео съобщения.

“Съвременният университет е в центъра на обществото, част от което е; той е институция от решаващо значение за цялото модерно общество”[Алтбах, 237]. Той трябва да се превърне в университет на действието, в който учещите получават не само знания, а и умения, защото днес студентите са по-скоро знаещи отколкото можещи и това е така защото, “специфичните знания остаряват бързо и контекстът в който те се прилагат бързо се променя” [ Хусен, 216]. Знанията, които днес се смятат за ценни и полезни, утре могат да се окажат остарели. Уменията, от които се нуждаем в света на модерните технологии са свързани с възможностите да се обсъждат и анализират сложни въпроси, да се идентифицират проблемите и да се търсят начини за тяхното решаване, да се използва пълноценно и ефективно информацията, да се работи в екип в дух на сътрудничество и конструктивност.
ЛИТЕРАТУРА

1. Алтбах, Ф. Дж. Перспективи за развиване на висшето образование към 2000 година - Перспективи, том XXI, кн. № 2, 1991
2. Атанасова, В., Н. Витанова. Занимателна история на педагогиката. Ш., 2002
3. Бояджиева, П. Съвременните университети – между автономията, отчетността и отговорността, Стратегии на образователната и научната политика, № 2, 2002
4. Георгиева, П. Висшето образование в процеса на обществена промяна в България. С., 2001
5. Павлов, Д. Мисията на образование за всички – култура, начин на живот – В сб. Общество на знанието и образование за всички. С., 2003
6. Сотирова, Д. Дилемите на масовото висше образование – Стратегии на образователната и научната политика, № 4, 1996
7. Темплър, Б. От инертност към новаторство - Стратегии на образователната и научната политика, № 4, 2001
8. Хусен, Т. Идеята за университета: нови функции, днешната криза, бъдещите предизвикателства – Перспективи, том XXI, кн. № 2, 1991
9. Павлов, Д. Образователни информационни технологии. Университетски курс. Модул втори (М - 2), С., 2001
10. Bates, T. (1995). Technology: Open learning and distance education. New York: Routledge
11. Greenberg, G. (1998, Winter). Distance education technologies: Best practices for K-12 settings. IEEE Technology and Society Magazine.
12. Palloff, R., Pratt, K. (2000). Making the transition: Helping teachers to teach online. Paper presented at EDUCAUSE: Thinking it through. Nashville,Tennessee. (ERIC Document Reproduction Service No. ED 452 806).
13.

ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО И РЕТОРИКАТА ОТ ДРЕВНОСТТА ДО НАШИ ДНИ

Въпросът за ораторското изкуство е стар почти колкото света. С появата на речевата комуникация се появявят и първите опити да се използува живото слово за въздействие върху човешкото съзнание и поведение.
Най-старите сведения за запазени речи или откъси от тях идват от старите източни империи - Китай и Индия, а също от времето на Древен Египет и Шумерското царство. Историческите сведения дават основание да се счита, че са били познати и използувани военните речи и някои други видове от политическото красноречие. Обсъждани са и теоретически въпроси на ораторското изкуство най-вече във философските школи и училища.
Да умееш да привлечеш вниманието на слушателя, да го убедиш в правотата на своите доводи, да го накараш да действа както ти искаш е нещо, което разкрива силата на оратора. И това е било известно от дълбока древност.

1. Ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция.

Истински разцвет ораторското изкуство и науката за него - реториката бележат в периода след VI век пр.н.е. в Древна Гърция.
Родено от изискванията на живота, то още от своето начало започва да играе важна роля в обществения живот при решаването на държавни и частни въпроси. За древният грък и неговият светоглед не са толкова важни фактите, колкото тяхната интерпретация, мотивите за различни деяния, последиците от тях. Интересната особеност на цялата древногръцка култура да се основава на живото слово и да му отдава предпочитанията се пред писаното предпоставя до голяма степен създаването на благоприятни условия да развитието на ораторската практика и реториката.
Обществено-политическата ситуация, която ражда разцвета на ораторското изкуство се свързва със законите на Солон от V век пр.н.е., с които всеки държавен мъж т.е. свободен гражданин се задължава да отстоява публично изказванията си, да е способен да убеждава в правотата си. По този начин си стимулира развитието на политическото и съдебното красноречие, за да се постигне успех в тях обаче е необходима предварителна подготовка, която дават реторическите школи и учителите, преподаващи в тях.
Може да се приеме, че има три източника на ораторското изкуство - демокрацията, съдопроизводството и образованието. Според К. Василев: "Политическото красноречие възниква като неделима част от самата масова култура на древната атинска демократическа държава. То е вътрешна социална потребност на нейната обществена организация, на механизмите и средствата за поддържане на политическата активност на хората и за управление на републиката."
Като резултат от новото законодателство на сцената на обществения живот се появят три групи оратори: политически оратори, логографи и синегори. Логографите са така наречените "продавачи на красноречие". Това са специално подготвени хора, които пишат речи за други лица, които трябва да се защитят или да обвинят другиго в съда. Тъй като не всеки свободен гражданин бил в състояние да подготви речта си се появила необходимостта от логографите.
Другата фигура са синегорите. Те били близки, приятели или роднини на призоваваните в съда, които произнасяли речи в техен интерес.
Най-сериозно влияние върху обществения живот обаче оказвали
политическите оратори, които определяли държавната политика и решавали съдбините на полиса, чрез своето слово в народното събрание.
Постепенно ораторското изкуство придобило реална сила. През V век пр.н. е. задачата на оратора била да разясни нещо, да подбуди към определено мислене, решение или действие, да достави удоволствие на слушателя. Гръцките ретори владеели правилата и формите на устната реч, законите на логиката, правилата за истинност на съжденията и доказателствата. Древногръцката реторика разграничавала трите вида красноречие:
* политическо или съвещателно
* съдебно
*епидейктическо наричано още тържествено или похвално.
Реториката започнала да се изучава като учебен предмет в училище (колкото и условни да са и двете). През V- IV век пр.н.е. се появили и първите учители по мъдрост и красноречие. Това били софистите.
Първоначално те играели положителна роля, защото подлагали всичко на съмнение, търсели и построявали доказателства за всяка теза или антитеза. Те първи изказали догадката, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила. Старите софисти от този период се отличавали с критицизъм и находчивост. Умело развили изкуството на спора. Забележително издигнали културата и рационалното мислене - в частност формално-логическата култура. Изкуството на думите те считали наука за въздействие върху хората.
Един от най-известните софисти е Протагор от Абдера, който придавал първостепенно значение на думите. В ораторското изкуство смятал за нужно изучаването на езика и разработването на въпросите на граматиката. Отнасял реториката към "гражданските изкуства", с чиято помощ се "правят хората по-добри".
Друг прочит софист е Горгий от Леонтин на остров Сицилия. Той е автор на специален учебник по реторика, който за съжаление е изгубен. Горгий придавал голямо значение на езика, като важно средство за въздействие - сочел всепокоряващата му сила и способността му да прониква в човешката душа.
Софистите възпитали един голям оратор Исократ, който по-късно създава първото висше училище по реторика през IV век пр.н.е. Той поставил реториката в център на образователната система и отделял огромно внимание на стила на речите. При него са получили своята подготовка много от великите умове на древността.
Като цяло софистите претендирали, че владеейки словото на тях принадлежи правото да учат младите на красноречие и мъдрост. Постепенно обаче те започнали да преминават на реакционни позиции дотолкова доколкото започнали да злоупотребяват с уменията си - разчитали на виртуозността на словото; на видимостта, а не на истинността на доказателствата. Основното в техните речи станала играта с понятията на базата на тяхната многозначност, въвеждането на слушателя в заблуждение, представянето на своята теза като единствено вярна и възможна.
Това естествено породило реакция най-напред в лицето на Сократ, който рязко се противопоставил на софистичната реторика. Той остро отхвърлил необходимостта от защита на истината. Определил реториката на софистите като сръчност, опитност, "угодничество", в представянето на нещо, за да се достави удоволствие на слушателя.
Сократ е един от най-великите мъдреци от миналото и той оставя на поколенията много истини за живота и една дълбоко хуманна философия, но за реториката неговият най-голям принос е в диалектиката или методът му за откриване на истината - наречен още акуширане, сократическа беседа или диалог. Същността на метода е в оказване помощ на душата да си припомни истината, която е знаела, когато е била в света на идеите.
В много от диалозите на неговият ученик Платон, Сократ спори със софистите, разобличава ги, кара ги да признаят своето невежество.
Сократическата ирония, която е сърцевината на метода се определя и като критическо отношение към догматиката, целящо да възпитава хората в добро.
Най-значимите приноси на Сократ обаче са в откриването и практическата реализация на диалогичния метод в процеса на обучението.
За дидактиката Сократ открива първата универсална структура на процеса, която апробира успешно в своята школа. Активизацията на обучаваните, тяхното самостоятелно търсене на истината и познанието под вещото ръководство на учителя, който направлява мисловната им дейност са значими постижения на античната педагогическа теория и практика.
Сократ може да се нарече “баща” на педагогическата реторика, защото е първият който осъществява синтеза между двете науки и на практика го прилага. Той от една страна е учител, който ръководи познавателното развитие на своите ученици и последователи, а от друга учен, философ, добър познавач на науката за публичното говорене и убеждаване.
Достоен продължител на делото на Сократ е Платон, който чрез своите диалози: "Горгий", "Федър", "Теътет", "Софист" и други нанася най-сериозния удар на софистичната реторика. Той е твърдо убеден, че на истинско красноречие е способен само философът, защото притежава знанието. Платон разглежда реториката в етичен план, защото я определя като творческа дейност, насочена към усъвършенстване на човешкия живот, към висшата справедливост в обществото. Той с право се определя и като най-големият специалист по реторика в Древността. Основните му приноси са свързани с разработването на теорията на диалога, определян от специалистите като философска драма. Той обогатява живата публична реч с похватите и формите на полемиката, с ярката изразителност на езика, внася много метафори и алегории. Изказва своето критично отношение към съдебните оратори и симпатиите си към политическите. Поставя искането красноречието да е делово, неподкупно, честно и високо нравствено, да убеждава и приобщава към знанието. Осъзнава необходимостта то да е преди всичко свободно, за да реализира обществените си функции. Нарича оратора "носител на просвещението" и определя реториката като "изкуство за гигантите на мъдростта". С цялото си творчество утвърждава разбирането за огромното значение на ораторското изкуство като обществено явление и средство за получаване на знания и възпитаване на мъдрост и добродетели.
Но докато Платон е философ и преди всичко теоретик, то Демостен е онзи, когото наричат "баща на красноречието". Историята на неговия живот е интересна и поучителна. Превъзмогвайки много физически недостатъци и празноти в образованието и културата си, той успява с цената на огромен труд да се изгради и утвърди като най-големия оратор на Елада, а защо не и на всички времена.
Започнал своята кариера като логограф, той твърде скоро изявил способностите си. Амбициозен и талантлив, започнал да жъне успехи на политическата сцена. С целия си изпълнен с перипетии и трудности живот, Демостен категорично доказал тезата, че красноречие вън от политиката и обществения живот няма.
От достигналите до нас 61 речи, 56 встъпления и 6 писма като образци на красноречието са определят "Филипиките" - 14 речи против Филип, по подобие, на които Цицерон по-късно подготвя "Катилинариите".
Обществен съдия и виден политически лидер той се проявява като находчив полемист и дълбок психолог. В своите публични изяви използувал различни похвати за психическо въздействие - реторически въпроси, възклицания, обръщения, клетви, призовавал боговете за свидетели, цитирал стихове, откъси от произведения на Херодот и Тукидит, използувал сравнения и метафори, патетични и страстни кратки фрази. Драматизирал умело речите си , които били винаги обществено значими и злободневни. Като оратор се отличавал с добрата си жестикулация, интонационна дълбочина и артистично поведение на трибуната. Демостен говорел за реториката като за отговорно дело достойно за изключителното обществено внимание и сериозно отношение. В своите писма и встъпления разкривал принципите и правилата на своето красноречие. Отдавал изключително голямо внимание на поведението пред аудиторията, за което говори признанието му за ролята на произнасянето на речта. Получил признание не само от приятелите, но и от враговете си в лицето на друг гигант на красноречието Есхин, комуто отговаря с най-блестящата си реч "За Ктезифонт и венеца" Демостен защитава социалната си позиция и оставя за поколенията своя пример на "патриот, демократ и свободолюбец".
Свой дял в разработване на проблемите на реториката дава Демокрит с разбиранията си за вторичността на езика според които "думата е сянка на делото". Известна е неговата сентенция, че "Словото е често по-убедително от златото". Според него украсяването на стила обезпечава привлекателността на речта, но е по-важно "Да умееш да говориш истината и да се избягва многословието". Определя реториката
като предшественица на педагогиката, защото първите ретори са и първите учители на младото поколение по красноречие и добро поведение в обществото.
Най-ярък представител на прогресивната философска реторика е Аристотел. Той формулира основните принципи на ораторското изкуство. Определя философската реторика като наука за законите на мнението, а логиката като наука за законите на мисленето. Според него философската реторика обединява философския стремеж към истината и практическата насоченост на ораторското изкуство. Неговите съчинения "Метафизика" и "Етика" са съвършенство на синтеза между науката и изкуството на устното слово. Аристотеловата "Аналитика" разкрива реториката като органическо единство между мисъл и слово, описва особеностите на публичното мислене, което е теоретически процес, осъществяван посредством думите адресирани към слушателя. Аристотел пише и специален труд наречен "Реторика" през 335 г. пр.н.е., който се оказва единственото запазено съчинение от подобен род. Според Г. Апресян "в "Реторика" са намерили творческо приложение основите на логиката и поетиката, което помага по-добре да се разбере спецификата на красноречието, по-специално законите на словесното въплъщение на ораторското изкуство .
"Реторика" включва три части посветени на езика, стила и структурата на речта. Реториката е изкуство и "способност да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди". Като важни условия за успеха на ораторското изкуство се посочват ясността и понятността. Стилът трябва да бъде: ясен, приятен и уместен. В основата на стила лежи умението да се говори правилно, да има строга ритмика, разнообразие на изразителността, да се включват метафори, гатанки, епитети, хиперболи, литоти, сравнения. Във въздържанието Аристотел вижда едно от условията за благородство на ораторската реч, открива нейната привлекателност. Особено важно е за него стилът да е емоционален и одухотворен. Да въздейства върху ума и чувствата на слушателите с главната цел да се дават знания. Известният историк на изкуството А. Лосев посочва, че "реторическото изкуство на Аристотел е една от онези най-интересни области, където ирационалната страна на човешката мисъл, на човешкия живот и творчество е показана в цялата и психическа значимост, която не изключва ирационалната стихия, но формулира всичко това логически и ирационално, без което и тя не може да съществува като рационалност". Според него основните средства на Аристотел за убеждение са рационалните и логически подредени ирационални доводи.
Аристотел бележи залеза на прогресивната древногръцка философска реторика, нейната златна есен - красива и пищна, но кратка и предвещаваща скоро настъпващата зима.
И днес отдалечени на стотици години във времето от могъществото и обаянието на древногръцката култура ние се възхищаваме на нейните достижения, едно от които безспорно е реториката като първостепенен показател за нейната обществено-политическа зрялост.
2. Ораторско изкуство и реторика в Древен Рим.
Първите сведения за ораторски изяви в Древен Рим са от III век пр.н.е., за което свидетелстват първите записани и запазени речи. Много вероятно е началото да още по-далеч във времето, тъй като става въпрос преди всичко за ритуално красноречие - похвални и надгробни слова, а също и съдебни речи. Първи век пр. н. е. обаче е времето на разцвета и упадъка на римското красноречие и реторика. Републиката като демократична форма на управление се оказва най-добрата предпоставка за засиления интерес към обучението по реторика и практикуването на усвоеното при участието в политическия живот. Всепризната е и ролята на древногръцкото влияние, което се оказва определящо за римската реторика.
Историята на Рим се твори от талантливи оратори като Марк Порций Катон Старши, Гай и Тиберий Гракх, Марк Антоний, Луций Крас и много други. На Катон се приписва сентенцията : "Знай нещата - словото ще дойде само".
Като най-велик след великите обаче се посочва Марк Тулий Цицерон (106 - 43 г.пр.н.е.). Блестящ съдебен и политически оратор, той е и автор на редица теоретически реторически съчинения: "Оратор", "За оратора", "Брут или за прочутите оратори", "Топика" и мн. др. Според К. Василев : "Речите на Цицерон ..... могат с пълно право да се разглеждат като истински образец на класическото живо реторично слово на античността. По съдържание, по идейна програма те изразяват прогресивна за онова време политическа мисъл, носеща и редица утопични тенденции, а по форма това слово е въплъщение на законността и републиканския демократически патос на най-светлите умове на древноримската държава".
Наред с блестящата си кариера в съда и политиката, Цицерон създава редица теоретични произведения, в които разработва проблемите на историята и теорията на реториката.
разработва въпросите за техниката на конструиране и произнасяне на речта, за родовете и видовете ораторско изкуства, за качествата на оратора.
Според него оратор "е този, който може да говори за каквото и да се наложи разумно, стройно, красиво, паметливо, влагайки в произнасянето на речта необходимото достойнство".
В трактата си "За най-добрият род оратори " той посочва, че "Най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказвана на слушателите, а да прави силно впечатление е необходимо".
С името на Цицерон се свързва цяла епоха в римската реторика и ораторско изкуство. Неговите речи се коментират и изучават, те стават и образеца по който иска да се работи сто години по-късно Квинтилиан.
Краят на Цицерон бележи и краят на голямото красноречие в Рим поради засилването на монархическата институция и липсата на политическа свобода в сената. Своите позиции запазва донякъде съдебното красноречие, но и то е повлияно от новите условия на живот в империята.
Работейки в тази ситуация и печелейки благоволението на власт имащите през първият век от новата ера Марк Фабий Квинтилиан създава първото дидактическо съчинение посветено на подготовката на оратора в нейният пълен обем.
Започнал кариера като адвокат, Квинтилиан скоро се преориентира и създава ораторска школа, която император Веспасиан превръща в първото висше държавно училище в античността. Опитът, който Квинтилиан трупа като преподавател в продължение на двадесет години той описва в своя труд "Обучението на оратора", който излиза през 96/97 година.
Според Б. Богданов "съчинението ... заслужава почит дори само за възрастта си - преживяло е осемнадесет века" , въпреки че отношението към него се е променяло - от възторг до забрава.
Трактатът включва 12 книги посветени на два основни предмета - оратора и системата на красноречието. Като обобщава опита на древногръцката и римската реторика, Квинтилиан разработва своята теория за предмета на реториката, формулира нейната цел, основни принципи и правила, граници на приложение, обосновава нейният научен статут и посочва мястото и сред другите науки, ползата от нея и обосновава необходимостта от изучаването и.
Като прави преглед на вижданията за същността и предмета на реториката в крайна смeтка Квинтилиан се съгласява с мнението на Цицерон, че "реториката е наука за говорене добре, но добре да говори знае само ораторът" и допълва, че "предмета на реториката са всички неща, каквито и да са те, за които ще и се наложи да говори."
Цицерон е безспорният авторитет, на когото се позовава Квинтилиан в теоретичната част, докато методиката за подготовка на оратора е негово собствено откритие при това апробирана практически и след това осмислена теоретически.
Трактатът разработва детайлно всички въпроси свързани както с детето и неговото възпитание и обучение, а също така проблемите на съдебното красноречие, видовете речи, езика и стила на речта, методиката за подготовка на устното публично изказване и неговото произнасяне. последната книга е посветена изцяло на оратора - какъв трябва да бъде и как да постигне успех и признание.
"Обучението на оратора" и първият теоретичен опит при това успешен да се осъществи синтез между педагогиката и реториката, независимо, от това, че връзките между тях са от векове, през които те взаимно са се подпомагали.
3. Средновековно красноречие и реторика.
Средните векове дълго време са определяни като период на духовен мрак, насилие и абсолютна власт на църквата и монархията. Това становище в последно време се опровергава от всички сериозни изследователи на историята, а и на други науки. Все по-сериозно се утвърждава разбирането, че Средновековието е време на конструиране и конституиране на новия християнски мироглед и съпътстващите го морални ценности. Още с първите си прояви на обществена сцена ранното християнство печели симпатиите и вярата на хората със силата на словото на своите апостоли и проповедници. Новата религия проявява завидна толерантност (поне в началото) към разбиранията на хората и успява да увлече след себе си милиони благодарение на успешната си агитация и пропаганда в идеите за равенството, братството и моралните си добродетели.
Създава се и нова наука - омилетика, която според Тодор Поптодоров има за предмет "възвестяването на Словото Божие, проповедничеството като висше духовно изкуство, проповедническата дейност като първи фактор в спасителната мисия на Христовата църква в света." Омилетиката се занимава с проблемите на историята и теорията на проповедта. Разглеждайки омилетиката като "наука за църковното красноречие" Т. Поптодоров счита, че тя е по-голяма по обем от реториката която е "наука за светското красноречие". Ние обаче ще си позволим да не се съгласим с това разбиране, защото според нас омилетиката се занимава само с един от видовете красноречие, каквото е богословското, а реториката е науката, която дава теоретичните постановки и методическите указания за всички видове и родове красноречие.
За начало на Средните векове се приема V век, но началото на богословското красноречие се поставя още през III и IV век. Започва епохата на великите проповедници. Сред тях заслужават особено внимание Тертулиан, Ориген, наречен "гений на теоретичното християнство" и "баща на омилията", Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Августин Блажени. Последните двама нарeд с активната си проповедническа дейност са и теоретици на църковното проповедничество. "От Златоуста са запазени ред правила, засягащи личността на проповедника, както и материалната и формалната страна на проповедта," а "първо системно изложение на омилетичните правила представлява четвъртата книга от труда на Бл. Августина, известен под името "De doctrina christiana" ("За християнската наука")" - счита Тодор Поптодоров.
Богословското красноречие разширява сферите на проявлението си със засилването на влиянието на църквата в светския живот. Произнасят се не само проповеди в църквите, но и на църковни събори, пишат се и се произнасят похвални слова за светци и монарси, в борбата срещу ересите са развива и обвинителната реч. Оформят си три жанра ораторска проза: поучения, полемични съчинения и похвални слова.
Църковните школи са и книжовни и реторически центрове. През IX и X век у нас работят школи в Преслав, Охрид, Търново.
Сред богословите оратори заслужават да се споменат и няколко български имена. На първо място стои Константин-Кирил Философ, определян от специалистите като добър полемист, за което свидетелстват речта му срещу триезичието на събора във Венеция и похвалните слова за него. Неговият достоен ученик Климент Охридски създава свой ораторски стил , който по-късно става стил на школата в Охрид. След него се нарежда цяла плеяда учители и оратори - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий.
Реформацията ражда своите велики оратори - Мартин Лутер, Томас Мюнцер, Ян Хус, за делото на които К. Василев дава следната оценка :" въпреки религиозният патос на словото и небесната ефирност на почти цялата негова аргументация това пламтящо красноречие откликва на най-парливите и насъщни потребности на земната конкретно историческа обществена практика. То изпълнява своята основна функция като механизъм и средство да управление на социалните процеси, като информационна технология за формиране та убеждения, които насочват, регулират и организират постъпките на хората с оглед на изпълнението на дадена, вече назряваща социална програма."
Друга посока, в която се развива реториката в периода на абсолютизма е дворцовата реторика. Произнасят се епидейктически речи за монарха или самият той се представя като оратор. Независимо от върховната власт на монарха около него винаги има група приближени, които влияят върху вземането на решения. През различно време функционират и Кралски съвет във Франция, Болярски съвет в България, Съвет на най-влиятелните едри земевладелци в Германия през VIII - IX век, Коронен съвет в Англия. В тези съвещателни органи за управление се обсъждат най-важните въпроси касаещи държавното управление и законите, мира и войната.
Философското и научното (учебно-дидактическото) красноречие също намират своето място в духовния живот на средновековния човек. Възникването на първите университети създава условия за техния подем, защото обучението разчита преди всичко на живото слово, чрез което се преподават знанията, водят се спорове, издигат се нови идеи. Ренесансът е и разцвет за това красноречие, защото дава нови теми и ражда нови оратори като Джордано Бруно и много други.
Философската реторика на Средновековието търпи силното влияние на християнския мироглед, но е опит за излизане извън неговите догматични и схоластични рамки. Нейни ярки представители са Тома Аквински, Пиер Абеляр и Гийом от Кентърбъри.
Политическото красноречие, макар че губи основополагащото си значение, което е имало в древността не изчезва. Налице са неговите разновидности - съвещателното и тържественото красноречие. В много от средновековните градски общини получили своето самоуправление се създават съвети, в които се обсъждат общите въпроси или цялото население се събира на събрание. Народните събори са друга възможност за публична изява на политическо слово. В България са свиквани няколко такива напр. по времето на цар Борил и цар Иван Александър против богомилите. Трудно е да се определи с категоричност дали речите произнасяни на съборите принадлежат към политическото или съдебното красноречие, защото става въпрос за обвинителни и защитни речи, но от друга страна присъствието на огромната аудитория и политическото значение на изхода от тези събори дават основания те са считат за проява на политическо красноречие.
През XIII - IV век възникват последователно Парламентът в Англия, Райхстагът в Германия, Ландтазите (местни събрания) в някои германски княжества, чиято нормална работа безспорно е свързана с устните публични изказвания при обсъждането на закони и други важни държавни решения.
Обучението по реторика продължава през цялото Средновековие. В началото все още е силна античната традиция. Либаний ( IV в.) е автор на съчинение по реторика в духа на Демостеновата традиция и един от най-великите учители по реторика, обучавал и мнозина от онези, които по-късно станали християнските проповедници. Реториката се преподава във всички висши училища и Университетите. Тя е част от тривиума - граматика - реторика - диалектика. Обучението по реторика не е остатък от миналото или израз на почит към античната традиция, а плод на осъзнатата необходимост от подготовка в областта на ораторското изкуство като част от средновековната обща култура и светоглед.
4. Красноречието на революциите и социалните промени.
Европейското ораторско изкуство бележи истински разцвет през епохата на буржоазните революции. Феодализма умира, но не се предава никъде лесно. Страните се намират на различна степен в своето социално-икономическо развитие затова и бурните промени настъпват по различно време. Началото поставя Англия през XVII век революцията водена от Оливър Кромуел. "Той въздейства на масите с властния категоричен лаконизъм на мисълта, с резките, пробиващи равнодушието и нетърпящи възражение думи, с мъжествената реторична, пестеливо намерена фраза, която в едно и също време убеждава и заповядва." Най-ярък представител на парламентарното красноречие е Джон Лилбърн. Промяната на условията и прехода от демокрация към еднолична диктатура неизбежно довежда и до упадък на красноречието, което не намира поле за свободна изява.
Нов разцвет то бележи пред XVIII век във Франция. Великата Френска революция се подготвя идейно от такива титани на мисълта като Русо, Волтер, Дидро, за които техните биографи свидетелстват, че са били и превъзходни оратори. Героите на революцията обаче са други - Мирабо, Дантон, Марат и Робеспиер са трибуните повели след себе си милионите в борбата за един по-добър свят. Водени от велики идеи и велики страсти, че често са непоследователни и противоречиви, но речите им винаги са страстни и вълнуващи слушателите, убедителни и категорично призоваващи към действие. Блестящото красноречие скоро загива със загиването на демокрацията и узурпирането на властта от Наполеон, който слага край на политическата свобода и не приема критики или коментари. Единственото поле за изява става бойното поле и военните речи на него на произнасят от императора .
Задокеанска Америка не остава встрани от започналите социални промени в края на XVIII век. Основните проблеми свързана с извоюването на независимостта и премахването на робството са подходяща тема за разгръщането на обществения диспут в лицето на Хенри Клей, Джон Кълхун, Даниел Уебстър. Президентът Ейбрахам Линкълн създава един шедьовър на ораторското изкуство със своята "Гетисбъргска реч," която е апотеоз на свободна Америка и нейните свободни граждани.
Америка дава на света и носителя на Нобелова награда за мир, своя чернокож защитник на човешките права Мартин Лутър Кинг, чиято реч наречена "Аз имам мечта" се нарежда сред най-великите в съкровищницата на световното ораторско изкуство.
Едва в края на XIX век в България се създават условия за поява и развите на политическо красноречие. Новите водачи на освободена държава се срещат в народното събрание, където се разгарят първите словесни битки. Сред най-пламенните оратори се нареждат: Петко Славейков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Никола Генадиев. За тях самите и ораторското им творчество черпим сведения от съвременника им Симеон Радев, който отбелязва следното: "импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е едно изкуство, което се осъществява непосредствено". Връх в българското красноречие е речта на Никола Генадиев за величието на България , в която е обединено миналото, настоящето и бъдещето на България. Н. Генадиев е блестящ адвокат и политик - демократ отдал живота си за благото на България и за кой ли път потвърдил тезата, че красноречието е смисълът на живота на великия оратор.
Буржоазните революции са последвани от пролетарски борби и революции, които също имат своите големи оратори, проповядващи новата идеология на марксизма-ленинизма - в Русия това са Плеханов, Луначарски, Калинин, Ленин; в Германия - Маркс, Енгелс, Вейтлинг, Р. Люксембург, в Англия - Ърнест Джонс, в Америка - Уендел Филипс, в България - Г. Кирков, Г. Димитров. Водещите идеи се пропагандират на митинги и събрания, чрез агитационни, въодушевляващи и призоваващи към действия речи.
Красноречието възникнало в зората на човешката цивилизация има дълга и интересна история, която е показателна в няколко отношения:
На първо място появата му се свързва с осъзнаването и утвърждаването му като ефективна обществено значима форма за целенасочено въздействие върху хората.
Втората му важна особеност е свързана с обществените условия, които са определящи. Според Перелман и Олбрехт Титека има два стила на красноречие - на деспотичните и демократичните общества. При първите то се свежда само до апологии и военни речи, а при вторите са налице най-благоприятни предпоставки и от тях следват периоди на бурен разцвет.
Третата му особеност е свързана с ролята на училището и педагогическата практика в него осигуряваща подготовката на бъдещия оратор от древността до наши дни.
Четвъртата особеност е свързана с юридическата практика, която също се нуждае от красноречие, и която го поражда в Древна Гърция.
Макар и исторически най-старо битовото красноречие преминава проверката на времето и най-малко се влияе от социално-икономическите условия.
Реториката възниква като наука едва след като е натрупан известен опит в ораторската практика, по същия механизъм, по който възниква и педагогиката като наука, макар и много по-късно. Връзките педагогика - реторика идват от старите софисти, преминават през философските школи на Елада и реторическите школи на Рим, пред църковните училища и университетите на Средновековието, за да стигнат заедно до новото време, в което нуждата на обществото от хора, които могат да говорят добре и да убеждават става все по-осезаема.
Историята на всяка наука и съпътстващата я практика подпомага начинаещия в нея да открие логиката, водещата през вековете идея и като се поучи от опита на миналото да работи за създаването на едно по-добро настояще и бъдеще.