Речи и откъси от речи от Христоматия на ораторската реч. Съставител В. Руменчев. С., 1981 година
ОТКЪС ОТ ПЪРВАТА РЕЧ ПРОТИВ КАТИЛИНА
Произнесена от Марк Тулий Цицерон пред Сената в Рим през I век пр.н.е.
1. До кога, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Дълго ли време още ще бъдем играчка на твоята ярост? До къде ще стигне твоята необуздана дързост? Никак ли не те стряска нощната охрана на Палатинския хълм, никак ли – патрулите из града, никак ли уплахата на народа, никак ли – стичането на всички добри граждани, никак ли – това укрепено място, избрано за заседание на сената, никак ли – лицата и погледите на тук присъствуващите? Не чувстваш ли, че твоите намерения са открити? Не виждаш ли, че твоят заговор е известен вече на всички тук присъствуващи? Мислиш ли, че някой от нас не знае, какво си извършил последната нощ, какво – предпоследната, де си бил, кои си свикал на събрание и какво решение си взел? О времена, о нрави! Сенатът знае това, и консулът го вижда, а Катилина все още живее. Живее ли? Какво думам? Та той дохожда дори в сената, участвува в неговите съвещания, бележи и определя с очи, кого от тас да убие! Ние, обаче, доблестните мъже, си мислим, че доста вършим за държавата, щом избягваме неговата ярост и оръжие. Отдавна вече трябваше по заповед на консула да бъдеш отведен, Катилина, на смърт и върху тебе да се струпа напастта, която замисляш против нас. Нали върховният жрец Публиций Сципион, мъж високо тачен, без да бъде длъжностно лице, уби Тиберий Гракха, за гдето бил разклатил незначително положението на държавата, та ние ли, заемайки консулска длъжност, ще търпим Катилина, който гори от желание да разори целия свят със сеч и пожари? Впрочем, аз отминавам примерите от онова старо време, когато един Гай Сервилий Ахала е убил собственоръчно Спурий Мелия, задето се бил домогвал до преврат. Да, някога е съществувала такава самоотверженост в нашата държава, че доблестни мъже са обуздавали гибелния гражданин с по-сурови наказания, отколкото най-върлия враг на отечеството! Ние имаме постановление на сената против тебе Катилина, строго и тежко; не липсва на държавата съветът и решението на тук присъствуващото съсловие, но ние – консулите, казвам открито – й липсваме.
2. Някога сенатът реши, консулът Луций Опимий да бди, щото държавата да не се увреди. Ни една нощ не се измина след това, и Гай Гракх, ако и да произлизаше от славен баща, дядо и предци, биде убит поради някакви подозрения, че готвел бунт; същевременно и бившият консул Марк Фулвий биде погубен заедно с децата си. С подобно решение на сената съдбата на държавата биде поверена на консулите Гай Марий и Луций Валерий. Нима след това се забави с един ден смъртното в името на държавата на народния трибун Луций Сатурний и претора Гай Сервилий? А ние допущаме вече двадесет дни да се притъпява острието на решението на тук присъстващото съсловие. Защото ние имаме подобно постановление на сената, обаче, заключено в архивата като в ножница. По силата на това постановление на сената би трябвало, Катилина, незабавно да бъдеш убит. А ти все още живееш и при това живееш, не за да намалиш своята дързост, но за да я усилиш. Аз желая, сенатори, да бъда снизходителен, обаче без да се показвам нехаен в такива големи опасности за държавата. Но вече сам се осъждам заради своето бездействие и хлабавост. Има един стан в Италия, разположен в Етруските теснини против римския народ; броят на неприятелите расте от ден на ден, а повелителя на тоя стан и вожда на неприятелите виждаме да крои ежедневно вътре в града и дори в сената някаква гибел за държавата.ако вече заповядам, Катилина, да те хванат и убият, то наверно ще трябва да се боя, да не би по-скоро всички добри граждани да не счетат тая моя постъпка за твърде закъсняла, нежели да я счете някой за твърде жестока. Обаче, аз по известна причина, все още не се решавам да сторя това, което вече отдавна трябваше да бъде сторено. И ти само тогава ще бъдеш убит, когато вече не може да се намери някой тъй непочтен, тъй покварен, тъй подобен на тебе, който да не признае, че това е станало с пълно право. Докато има някой, който ще се осмели да те защищава, ти ще живееш, но ще живееш така, както сега живееш, а именно обкръжен от моите многобройни и верни стражи, за да не можеш да се опълчиш против държавата. А също очите и ушите на мнозина ще те наблюдават и подслушват, без да забележиш, както са правили до сега.
3. И наистина, Катилина, на какво ли още можеш да се надяваш, ако не е в състояние нито нощта да забули в своя мрак твоите престъпни събрания, нито частната къща да задържи в своите стени гласа на твоя заговор, ако всичко си пробива път навън? Промени своя начин на мислене, повярвай ми: забрави убийствата и пожарите! Отвред си хванат; за нас са по-ясни от светлината всички твои замисли. Ти вече можеш отново да ги прехвърлиш през ума си заедно с мене. Помниш ли, че на 21 октомври заявих в сената, че Гай Манлий, проводник и служител на твоята дързост, ще вдигне оръжие в определен ден, който щял да бъде 27 октомври? Нима излъгах, Катилина, не само в тая толкова значителна работа, толкова страшна и толкова невероятна, но и в самия ден – нещо, което е много по-чудно? Аз също казах в сената, че ти си определил да бъдат избити оптиматите на 28 октомври, в който ден много видни граждани побягнаха от Рим, не толкова, за да се спасят, колкото да осуетят твоите замисли. Нима можеш да откажеш, че ти, обкръжен от моята стража и бдителност, не можа да се опълчиш против държавата в самия оня ден, в който заявяваше, че ти въпреки заминаването на останалите си все пак доволен, че ще ме убиеш, задето останах в града? А когато се надяваше на самия 1 ноември да завземеш чрез нощно нападение Пренесте, не забеляза ли, че тая колония бе защитена по моя заповед с моя стража и с мои караули и патрули? Ти нищо не извършваш, нищо не предприемаш, нищо не замисляш, което не само да не чуя, но и да не видя и проумея.
4. Спомни си, най-после, заедно с мене, оная по-предишна нощ и вече ще разбереш, че аз бдя много по-ревностно за благото на държавата отколкото ти – за гибелта й. Аз твърдя, че предпоследната нощ си отишъл в улицата на железарите – не ще говоря със заобиколки – в дома на Марк Лека и че на същото това място са се събирали мнозина съучастници в същото това безумие и престъпление. Нима смееш да отречеш това? Защо мълчиш? Ще те изоблича, ако отречеш това; защото аз виждам тук, в сената, неколцина, които са били заедно с тебе. О, безсмъртни богове! Де се намираме ние? В какъв град живеем? Каква държава имаме? Тук, в нашата среда, сенатори, в това най-свещено и най-внушително за целия свят съвещателна тяло има такива, които мислят да погубят всички ни и да унищожат града и дори целия свят. И аз, консулът, продължавам да ги гледам и питам за мнението им по държавни работи, и докато трябваше вече да бъдат сразени с меч, не ги наранявам още нито с дума. И тъй, Катилина, ти си бил оная нощ у Лека; ти си поделил между съмишлениците си частите на Италия; определил си къде да отиде всеки, избрал си, кои да оставиш в Рим и кои да отведеш със себе си; разпределил си между своите хора частите на града, за да ги подпалят; заявил си, че вече си решил да напуснеш града, и си казал, че заминаването ти, въпреки това, и сега щяло да се забави малко време, защото съм бил още жив. И намериха се двама римски конници, които, за да те освободят от тая грижа, ти обещаха, че призори, през същата оная нощ, щели да ме убият в леглото ми. Току що бе разпуснато вашето събрание и аз узнах всичко това, па защитих и осигурих своя дом с още по-голяма охрана и не пропуснах в къщи ония, които ти беше изпратил рано заранта при мене, за да ме поздравят.
17.09.2011 г.
ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО И РЕТОРИКАТА ОТ ДРЕВНОСТТА ДО НАШИ ДНИ
Въпросът за ораторското изкуство е стар почти колкото света. С появата на речевата комуникация се появявят и първите опити да се използва живото слово за въздействие върху човешкото съзнание и поведение. Според Б. Поршнев именно сугестията (внушението) и контрасугестията (опитите да се отхвърли внушението) са механизмите, повлияли върху речевото развитие на човечеството. Движещите сили в развитието на втората сигнална система “са редуващи се реципрочни усилия да се въздейства върху поведението на другия и да се противостои на това въздействие.”
Най-старите сведения за запазени речи или откъси от тях идват от старите източни империи Китай и Индия, а също от времето на Древен Египет и Шумерското царство. Историческите сведения дават основание да се счита, че са били познати и използвани военните речи и някои други видове от политическото красноречие. Обсъждани са и теоретически въпроси на ораторското изкуство, най-вече във философските школи и училища.
Да умееш да привлечеш вниманието на слушателя, да го убедиш в правотата на своите доводи, да го накараш да действа, както ти искаш, е нещо, което разкрива силата на оратора. И това е било известно от дълбока древност. Според В. Руменчев: ”Човечеството познава, ползва и цени ораторството дълго преди специално да го осъзнае, да го възприеме като нещо отделно и специфично, и наименува като дейност, да го изучава и създава теория върху него, да обучава на тънкостите му.”
1. Ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция.
Възникване и развитие на ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция. Софистите – първи учители на младежта по мъдрост и красноречие. “Реторика” на Аристотел – първият запазен учебник. Сократовата беседа – синтез на педагогика и реторика и универсална технология на обучението. Велики оратори на Древна Гърция.
Истински разцвет ораторското изкуство и науката за него - реториката бележат в периода след VI век пр.н.е. в Древна Гърция.
Родено от изискванията на живота, то още от своето начало започва да играе важна роля в обществения живот при решаването на държавни и частни въпроси. За древния грък и неговия светоглед не са толкова важни фактите, колкото тяхната интерпретация, мотивите за различни деяния, последиците от тях. Интересната особеност на цялата древногръцка култура да се основава на живото слово и да му отдава предпочитанията си пред писаното предпоставя до голяма степен създаването на благоприятни условия да развитието на ораторската практика и теорията за нея.
Обществено-политическата ситуация, която ражда разцвета на ораторското изкуство, се свързва със законите на Солон от V век пр.н.е., с които всеки държавен мъж, т.е. свободен гражданин се задължава да отстоява публично изказванията си, да е способен да убеждава в правотата си. По този начин си стимулира развитието на политическото и съдебното красноречие. За да се постигне успех в тях обаче е необходима предварителна подготовка, която дават реторическите школи и учителите, преподаващи в тях.
Може да се приеме, че има три източника на ораторското изкуство - демокрацията, съдопроизводството и образованието. Според К. Василев: "Политическото красноречие възниква като неделима част от самата масова култура на древната атинска демократическа държава. То е вътрешна социална потребност на нейната обществена организация, на механизмите и средствата за поддържане на политическата активност на хората и за управление на републиката."
Като резултат от новото законодателство на сцената на обществения живот се появят три групи оратори: политически оратори, логографи и синегори.
Логографите са така наречените "продавачи на красноречие". Тъй като не всеки свободен гражданин е можел да конструира речта си, се появила необходимостта от специално подготвени хора, съчиняващи речи за други лица, които трябва да се защитят или да обвинят другиго в съда.
Другата фигура са синегорите. Те били близки, приятели или роднини на призоваваните в съда, които произнасяли речи в техен интерес.
Най-сериозно влияние върху обществения живот обаче оказвали политическите оратори, които определяли държавната политика и решавали съдбините на полиса чрез своето слово в народното събрание.
Постепенно ораторското изкуство придобило реална сила. През V век пр.н. е. задачата на оратора била да разясни нещо, да подбуди към определено мислене, решение или действие, да достави удоволствие на слушателя. Гръцките оратори владеели правилата и формите на устната реч, законите на логиката, правилата за истинност на съжденията и доказателствата.
Още от самото си създаване древногръцката реторика започнала да разграничава три вида красноречие:
* политическо или съвещателно;
* съдебно;
* епидейктическо, наричано още тържествено или похвално.
Реториката започнала да се изучава като учебен предмет в училище (колкото и условна да е употребата на двата термина от съвременна гледна точка). През V- IV век пр.н.е. се появили и първите учители по мъдрост и красноречие. Това били софистите. Първоначално те играели положителна роля, защото подлагали всичко на съмнение, търсели и построявали доказателства за всяка теза или антитеза. Те първи изказали догадката, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила. Старите софисти от този период се отличавали с критицизъм и находчивост. Умело развили изкуството на спора. Забележително издигнали културата и рационалното мислене - в частност формално-логическата култура. Изкуството на думите те считали за наука за въздействието върху хората.
Един от най-известните софисти е Протагор от Абдера, който придавал първостепенно значение на думите. В ораторското изкуство смятал за необходимо изучаването на езика и разработването на въпросите на граматиката. Отнасял реториката към "гражданските изкуства", с чиято помощ “се правят хората по-добри".
Друг прочут софист е Горгий от Леонтин на остров Сицилия. Той е автор на специален учебник по реторика, който за съжаление е изгубен. Горгий придавал голямо значение на езика като важно средство за въздействие - сочел всепокоряващата му сила и способността му да прониква в човешката душа.
Софистите подготвили един голям оратор Исократ, който по-късно създал първото висше училище по реторика през IV век пр.н.е. Той поставил реториката в центъра на образователната система и отделил огромно внимание на стила на речите. При него са получили своята подготовка много от великите умове на древността.
Като цяло софистите претендирали, че, владеейки словото, те притежават правото да учат младите на красноречие и мъдрост. Постепенно обаче те започнали да преминават на реакционни позиции дотолкова, доколкото започнали да злоупотребяват с уменията си - разчитали на виртуозността на словото, на видимостта, а не на истинността на доказателствата. Основни в техните речи станали играта с понятията на базата на тяхната многозначност, въвеждането на слушателя в заблуждение, представянето на своята теза като единствено вярна и възможна.
Това естествено породило реакция - най-напред в лицето на Сократ, който рязко се противопоставил на софистичната реторика. Той остро отхвърлил необходимостта от защита на истината. Определил реториката на софистите като сръчност, опитност, "угодничество" в представянето на нещо, за да се достави удоволствие на слушателя. В изследванията и трудовете по история на реториката неговото име най-често се свързва с три основни приноса: отричането на софистите, беседата и използването на иронията.
“Какво всъщност представлява Сократовата беседа? Това е една добре обмислена образователна технология. Чрез серия от логически свързани въпроси мисленето на реципиента (получателя) се води към истината. До нея всеки достига сам, благодарение на своите собствени интелектуални усилия. Гениалността на Сократ в случая е свързана с идеята да се преодолее пасивно-съзерцателната позиция на слушателя и той да се превърне в активен участник (в субект) на търсенето и разкриването на истината. Ролята и значението на този факт може да се проследи в различни посоки:
- истината не се натрапва отвън, а до нея се докосва всеки, благодарение на собственото си мислене;
- отпада необходимостта от аргументация и доказателственост или всеки ги търси преди всичко като опора на собствените си убеждения;
- пътят до която и да е истина е “универсален”. Затова чрез достигането да конкретната истина се постига нещо много по-значимо - изгражда се метод на познание. Въоръжен с него, човекът постига по-добро равновесие между себе си и околната действителност;
- съществува ясно поставена цел и точен критерий за развитието на нейното постигане;
- резултатите в крайна сметка са плод на взаимодействието между ретор (учител) и реципиент. И двете страни изпитват потребност и удовлетвореност от процеса.”
Сократ е един от най-великите мъдреци от миналото и той оставя на поколенията много истини за живота и една дълбоко хуманна философия, но за реториката неговият най-голям принос е в диалектиката или методът му за откриване на истината, наречен още акуширане, сократическа беседа или диалог. Същността на метода е в оказване помощ на душата да си припомни истината, която е знаела, когато е била в света на идеите.
В много от диалозите на неговия ученик Платон Сократ спори със софистите, разобличава ги, кара ги да признаят своето невежество.
Сократическата ирония, която е сърцевината на метода, се определя и като критическо отношение към догматиката, целящо да възпитава хората в добро.
Сократ е първият, който осъществява синтеза между педагогиката и реториката, и го прилага на практика. Той от една страна е учител, който ръководи познавателното развитие на своите ученици и последователи, а от друга - учен, философ, добър познавач на науката за публичното говорене и убеждаване.
Достоен продължител на делото на Сократ е Платон, който чрез своите диалози "Горгий", "Федър", "Теътет", "Софист" и други нанася най-сериозния удар на софистичната реторика. Той е твърдо убеден, че на истинско красноречие е способен само философът, защото притежава знанието. Платон разглежда реториката в етичен план, защото я определя като творческа дейност, насочена към усъвършенстване на човешкия живот, към висшата справедливост в обществото. Той с право се определя и като най-големият специалист по реторика в Древността. Основните му приноси са свързани с разработването на теорията на диалога, определян от специалистите като философска драма. Той обогатява живата публична реч с похватите и формите на полемиката, с ярката изразителност на езика, внася много метафори и алегории. Изказва своето критично отношение към съдебните оратори и симпатиите си към политическите. Поставя искането красноречието да е делово, неподкупно, честно и високо нравствено, да убеждава и приобщава към знанието. Осъзнава необходимостта то да е преди всичко свободно, за да реализира обществените си функции. Нарича оратора "носител на просвещението" и определя реториката като "изкуство за гигантите на мъдростта". С цялото си творчество утвърждава разбирането за огромното значение на ораторското изкуство като обществено явление и средство за получаване на знания и възпитаване на мъдрост и добродетели.
Но докато Платон е философ и преди всичко теоретик, то Демостен е онзи, когото наричат "баща на красноречието". Историята на неговия живот е интересна и поучителна. Превъзмогвайки много физически недостатъци и празноти в образованието си, той успява с цената на огромен труд да се изгради и утвърди като най-големия оратор на Елада, а защо не и на всички времена.
Започнал своята кариера като логограф, той твърде скоро изявява способностите си. Амбициозен и талантлив, започва да жъне успехи на политическата сцена. С целия си изпълнен с перипетии и трудности живот, Демостен категорично доказва тезата, че красноречие вън от политиката и обществения живот няма.
От достигналите до нас 61 речи, 56 встъпления и 6 писма като образци на красноречието са определят "Филипиките" - 14 речи против Филип, по подобие, на които Цицерон по-късно подготвя "Катилинариите".
Обществен съдия и виден политически лидер, той се проявява като находчив полемист и дълбок психолог. В своите публични изяви използва различни похвати за психическо въздействие - реторически въпроси, възклицания, обръщения, клетви, призовава боговете за свидетели, цитира стихове, откъси от произведения на Херодот и Тукидит, използва сравнения и метафори, патетични и страстни кратки фрази. Драматизира умело речите си, които били винаги обществено значими и злободневни. Като оратор се отличава с добрата си жестикулация, интонационна дълбочина и артистично поведение на трибуната. Демостен говори за реториката като за отговорно дело достойно за изключителното обществено внимание и сериозно отношение. В своите писма и встъпления разкрива принципите и правилата на своето красноречие. Отдава изключително голямо внимание на поведението пред аудиторията, за което говори признанието му за ролята на произнасянето на речта. Получава признание не само от приятелите, но и от враговете си в лицето на друг гигант на красноречието - Есхин, на чийто нападки отговаря с най-блестящата си реч "За Ктезифонт и венеца". Демостен защитава социалната си позиция и оставя за поколенията своя пример на "патриот, демократ и свободолюбец".
Свой дял в разработване на проблемите на реториката дава и Демокрит с разбиранията си за вторичността на езика, според които "думата е сянка на делото". Известна е неговата сентенция, че "Словото е често по-убедително от златото". Според него украсяването на стила обезпечава привлекателността на речта, но е по-важно "Да умееш да говориш истината и да се избягва многословието". Определя реториката като предшественица на педагогиката, защото първите ретори са и първите учители на младото поколение по красноречие и добро поведение в обществото.
Най-ярък представител на прогресивната философска реторика е Аристотел. Той формулира основните принципи на ораторското изкуство. Определя философската реторика като наука за законите на мнението, а логиката като наука за законите на мисленето. Според него философската реторика обединява философския стремеж към истината и практическата насоченост на ораторското изкуство. Неговите съчинения "Метафизика" и "Етика" са съвършенство на синтеза между науката и изкуството на устното слово. Аристотеловата "Аналитика" разкрива реториката като органическо единство между мисъл и слово, описва особеностите на публичното мислене, което е теоретически процес, осъществяван посредством думите, адресирани към слушателя. Аристотел пише и специален труд, наречен "Реторика" през 335 г. пр.н.е., който се оказва единственото запазено съчинение от подобен род. Според Г. Апресян: "В "Реторика" са намерили творческо приложение основите на логиката и поетиката, което помага по-добре да се разбере спецификата на красноречието, по-специално законите на словесното въплъщение на ораторското изкуство” .
"Реторика" включва три части, посветени на езика, стила и структурата на речта. Реториката е изкуство и "способност да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди". Като важни условия за успеха на ораторското изкуство се посочват ясността и понятността. Стилът трябва да бъде: ясен, приятен и уместен. В основата на стила лежи умението да се говори правилно, да има строга ритмика, разнообразие на изразителността, да се включват метафори, гатанки, епитети, хиперболи, литоти, сравнения. Във въздържанието Аристотел вижда едно от условията за благородство на ораторската реч, открива нейната привлекателност. Особено важно е за него стилът да е емоционален и одухотворен. Да въздейства върху ума и чувствата на слушателите с главната цел да се дават знания. Известният историк на изкуството А. Лосев посочва, че "реторическото изкуство на Аристотел е една от онези най-интересни области, където ирационалната страна на човешката мисъл, на човешкия живот и творчество е показана в цялата и психическа значимост, която не изключва ирационалната стихия, но формулира всичко това логически и ирационално, без което и тя не може да съществува като рационалност". Според него основните средства на Аристотел за убеждение са рационалните и логически подредените ирационални доводи.
Аристотел бележи залеза на прогресивната древногръцка философска реторика, нейната златна есен - красива и пищна, но кратка и предвещаваща скоро настъпващата зима.
И днес, отдалечени на стотици години във времето от могъществото и обаянието на древногръцката култура, ние се възхищаваме на нейните достижения, сред които безспорно са ораторското изкуство и реториката като първостепенни показатели за нейната обществено-политическа зрялост.
2. Ораторско изкуство и реторика в Древен Рим.
Развитие на ораторското изкуство и реториката в Древен Рим. Цицерон – оратор и реторик. “Обучението на оратора” на Квинтилиан.
Първите сведения за ораторски изяви в Древен Рим са от III век пр.н.е., за което свидетелстват първите записани и запазени речи. Много вероятно е началото да е още по-далеч във времето, тъй като става въпрос преди всичко за ритуално красноречие - похвални и надгробни слова, а също и съдебни речи. Първи век пр.н.е. обаче е времето на разцвета и упадъка на римското красноречие и реторика. Републиката като демократична форма на управление се оказва най-добрата предпоставка за засиления интерес към обучението по реторика и практикуването на усвоеното при участие в политическия живот. Всепризната е и ролята на древногръцкото влияние, което се оказва определящо за римската реторика.
Историята на Рим се твори от талантливи оратори като Марк Порций Катон Старши, Гай и Тиберий Гракх, Марк Антоний, Луций Крас и много други. На Катон се приписва сентенцията : "Знай нещата - словото ще дойде само".
Като най-велик след великите обаче се посочва Марк Тулий Цицерон (106 - 43 г.пр.н.е.). Блестящ съдебен и политически оратор, той е и автор на редица теоретически реторически съчинения: "Оратор", "За оратора", "Брут или за прочутите оратори", "Топика" и мн. др. Според К. Василев: "Речите на Цицерон ... могат с пълно право да се разглеждат като истински образец на класическото живо реторично слово на античността. По съдържание, по идейна програма те изразяват прогресивна за онова време политическа мисъл, носеща и редица утопични тенденции, а по форма това слово е въплъщение на законността и републиканския демократически патос на най-светлите умове на древноримската държава".
Наред с блестящата си кариера в съда и политиката, Цицерон създава редица теоретични произведения, в които разработва проблемите на историята и теорията на реториката. Разработва въпросите за техниката на конструиране и произнасяне на речта; за родовете и видовете ораторско изкуства; за качествата на оратора.
Според него оратор "е този, който може да говори за каквото и да се наложи разумно, стройно, красиво, паметливо, влагайки в произнасянето на речта необходимото достойнство".
В трактата си "За най-добрият род оратори " той посочва, че "Най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказвана на слушателите, а да прави силно впечатление е необходимо".
С името на Цицерон се свързва цяла епоха в римската реторика и ораторско изкуство. Неговите речи се коментират и изучават, те стават и образеца, по който иска да се работи сто години по-късно Квинтилиан.
Краят на Цицерон бележи и края на голямото красноречие в Рим поради засилването на монархическата институция и липсата на политическа свобода в сената. Своите позиции запазва донякъде съдебното красноречие, но и то е повлияно от новите условия на живот в империята.
Работейки в тази ситуация и печелейки благоволението на властимащите през първи век от новата ера, Марк Фабий Квинтилиан създава първото дидактическо съчинение, посветено на подготовката на оратора в нейния пълен обем.
Започнал кариера като адвокат, Квинтилиан скоро се преориентира и създава ораторска школа, която император Веспасиан превръща в първото висше държавно училище в античността. Опитът, който Квинтилиан трупа като преподавател в продължение на двадесет години, той описва в своя труд "Обучението на оратора", излязъл през 96/97 година.
Според Б. Богданов "съчинението ... заслужава почит дори само за възрастта си - преживяло е осемнадесет века" , въпреки че отношението към него се е променяло - от възторг до забрава.
Трактатът включва 12 книги, посветени на два основни предмета - оратора и системата на красноречието. Като обобщава опита на древногръцката и римската реторика, Квинтилиан разработва своята теория за предмета на реториката, формулира нейната цел, основни принципи и правила, граници на приложение, обосновава нейния научен статут и посочва мястото и сред другите науки, ползата от нея и обосновава необходимостта от изучаването и.
Като прави преглед на вижданията за същността и предмета на реториката, в крайна смeтка Квинтилиан се съгласява с мнението на Цицерон, че "реториката е наука за говорене добре, но добре да говори знае само ораторът" и допълва, че "предметът на реториката са всички неща, каквито и да са те, за които ще и се наложи да говори."
Цицерон е безспорният авторитет, на когото се позовава Квинтилиан в теоретичната част, докато методиката за подготовка на оратора е негово собствено откритие, при това апробирана практически и след това осмислена теоретически.
Трактатът разработва детайлно въпросите на съдебното красноречие, видовете речи, езика и стила на речта, методиката за подготовка на устното публично изказване и неговото произнасяне. Последната книга е посветена изцяло на оратора - какъв трябва да бъде и как да постигне успех и признание.
3. Средновековно красноречие и реторика.
Средновековието и новото време. Църковно красноречие. Дворцово красноречие.
Средните векове дълго време са определяни като период на духовен мрак, насилие и абсолютна власт на църквата и монархията. Това становище в последно време се опровергава от всички сериозни изследователи на историята, а и на други науки. Все по-сериозно се утвърждава разбирането, че Средновековието е време на конструиране и конституиране на новия християнски мироглед и съпътстващите го морални ценности. Още с първите си прояви на обществена сцена ранното християнство печели симпатиите и вярата на хората със силата на словото на своите апостоли и проповедници. Новата религия проявява завидна толерантност (поне в началото) към разбиранията на хората и успява да увлече след себе си милиони, благодарение на успешната си пропаганда на идеите за равенството, братството и моралните си добродетели.
Създава се и нова наука - омилетика, която според Тодор Поптодоров има за предмет "възвестяването на Словото Божие, проповедничеството като висше духовно изкуство, проповедническата дейност като първи фактор в спасителната мисия на Христовата църква в света." Омилетиката се занимава с проблемите на историята и теорията на проповедта. Разглеждайки омилетиката като "наука за църковното красноречие", Т. Поптодоров счита, че тя е по-голяма по обем от реториката, която е "наука за светското красноречие". Ние обаче ще си позволим да не се съгласим с това разбиране, защото според нас омилетиката се занимава само с един от видовете красноречие, каквото е богословското, а реториката е науката, която дава теоретичните постановки и методическите указания за всички видове и родове красноречие.
За начало на Средните векове се приема V век, но началото на богословското красноречие се поставя още през III и IV век. Започва епохата на великите проповедници. Сред тях заслужават особено внимание Тертулиан, Ориген, наречен "гений на теоретичното християнство" и "баща на омилията", Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Августин Блажени. Последните двама, нарeд с активната си проповедническа дейност, са и теоретици на църковното проповедничество. "От Златоуста са запазени ред правила, засягащи личността на проповедника, както и материалната и формалната страна на проповедта," а "първо системно изложение на омилетичните правила представлява четвъртата книга от труда на Бл. Августина, известен под името "De doctrina christiana" ("За християнската наука")" - счита Тодор Поптодоров.
Богословското красноречие разширява сферите на проявлението си със засилването на влиянието на църквата в светския живот. Произнасят се не само проповеди в църквите, но и на църковни събори, пишат се и се произнасят похвални слова за светци и монарси, в борбата срещу ересите са развива и обвинителната реч. Оформят си три жанра ораторска проза: поучения, полемични съчинения и похвални слова.
Църковните школи са и книжовни и реторически центрове. През IX и X век у нас като такива се изявяват Преслав, Охрид, Търново.
Сред богословите оратори заслужават да се споменат и няколко български имена. На първо място стои Константин-Кирил Философ, определян от специалистите като добър полемист, за което свидетелстват речта му срещу триезичието на събора във Венеция и похвалните слова за него. Неговият достоен ученик Климент Охридски създава свой ораторски стил , който по-късно става стил на школата в Охрид. След него се нарежда цяла плеяда учители и оратори - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий.
Реформацията ражда своите велики оратори - Мартин Лутер, Томас Мюнцер, Ян Хус, за делото на които Кирил Василев дава следната оценка: "Въпреки религиозния патос на словото и небесната ефирност на почти цялата негова аргументация, това пламтящо красноречие откликва на най-парливите и насъщни потребности на земната конкретно-историческа обществена практика. То изпълнява своята основна функция като механизъм и средство за управление на социалните процеси, като информационна технология за формиране на убеждения, които насочват, регулират и организират постъпките на хората с оглед на изпълнението на дадена, вече назряваща социална програма."
Друга посока, в която се развива ораторското изкуство в периода на абсолютизма, е дворцовото красноречие. Произнасят се епидейктически речи за монарха или самият той се представя като оратор. Независимо от върховната власт на монарха, около него винаги има група приближени, които влияят върху вземането на решения. През различно време функционират Кралски съвет във Франция, Болярски съвет в България, Съвет на най-влиятелните едри земевладелци в Германия през VIII - IX век, Коронен съвет в Англия. В тези съвещателни органи за управление се обсъждат най-важните въпроси, касаещи държавното управление и законите, мира и войната.
Философското и научното (учебно-дидактическото) красноречие също намират своето място в духовния живот на средновековния човек. Възникването на първите университети създава условия за техния подем, защото обучението разчита преди всичко на живото слово, чрез което се преподават знанията, водят се спорове, издигат се нови идеи. Ренесансът е и разцвет за това красноречие, защото дава нови теми и ражда нови оратори като Джордано Бруно и много други.
Философската реторика на Средновековието търпи силното влияние на християнския мироглед, но е опит за излизане извън неговите догматични и схоластични рамки. Нейни ярки представители са Тома Аквински, Пиер Абеляр и Гийом от Кентърбъри.
Политическото красноречие, макар че губи основополагащото си значение, което е имало в древността, не изчезва. Налице са неговите разновидности - съвещателното и тържественото красноречие. В много от средновековните градски общини, получили своето самоуправление, се създават съвети, в които се обсъждат общите въпроси или цялото население се събира на събрание. Народните събори са друга възможност за публична изява на политическо слово. В България са свиквани няколко такива събори, например по времето на цар Борил и цар Иван Александър против богомилите. Трудно е да се определи с категоричност дали речите, произнасяни на съборите, принадлежат към политическото или съдебното красноречие, защото става въпрос за обвинителни и защитни речи, но от друга страна присъствието на огромната аудитория и политическото значение на изхода от тези събори дават основания те са считат за проява на политическо красноречие.
През XIII - IV век възникват последователно Парламентът в Англия, Райхстагът в Германия, Ландтазите (местни събрания) в някои германски княжества, чиято нормална работа безспорно е свързана с устните публични изказвания при обсъждането на закони и други важни държавни решения.
Обучението по реторика продължава през цялото Средновековие. В началото все още е силна античната традиция. Либаний ( IV в.) е автор на съчинение по реторика в духа на Демостеновата традиция и един от най-великите учители по реторика, обучавал и мнозина от онези, които по-късно станали християнските проповедници. Реториката се преподава във всички висши училища и Университетите. Тя е част от тривиума граматика - реторика - диалектика. Обучението по реторика не е остатък от миналото или израз на почит към античната традиция, а плод на осъзнатата необходимост от подготовка в областта на ораторското изкуство като част от средновековната обща култура и светоглед.
4. Красноречието на революциите и социалните промени.
Ораторското изкуство през Възраждането и по време на революционните промени в Европа. Красноречието в САЩ.
Европейското ораторско изкуство бележи истински разцвет през епохата на буржоазните революции. Феодализмът умира, но не се предава никъде лесно. Страните се намират на различна степен в своето социално-икономическо развитие, затова и бурните промени настъпват по различно време. Началото поставя Англия през XVII век с революцията, водена от Оливър Кромуел. "Той въздейства на масите с властния категоричен лаконизъм на мисълта, с резките, пробиващи равнодушието и нетърпящи възражение думи, с мъжествената реторична, пестеливо намерена фраза, която в едно и също време убеждава и заповядва." Най-ярък представител на парламентарното красноречие в тази страна е Джон Лилбърн. Промяната на условията и преходът от демокрация към еднолична диктатура неизбежно довеждат и до упадък на красноречието, което не намира поле за свободна изява.
Нов разцвет то бележи пред XVIII век във Франция. Великата Френска революция се подготвя идейно от такива титани на мисълта като Русо, Волтер, Дидро, за които техните биографи свидетелстват, че са били и превъзходни оратори. Героите на революцията обаче са други - Мирабо, Дантон, Марат и Робеспиер са трибуните, повели след себе си милионите в борбата за един по-добър свят. Водени от велики идеи и велики страсти, че често са непоследователни и противоречиви, но речите им винаги са страстни и вълнуващи слушателите, убедителни и категорично призоваващи към действие. Блестящото красноречие скоро загива със загиването на демокрацията и узурпирането на властта от Наполеон, който слага край на политическата свобода и не приема критики или коментари. Единственото поле за изява става бойното поле и военните речи на него се произнасят от императора .
Задокеанска Америка не остава встрани от започналите социални промени в края на XVIII век. Основните проблеми, свързани с извоюването на независимостта и премахването на робството, са подходяща тема за разгръщането на обществения диспут в лицето на Хенри Клей, Джон Кълхун, Даниел Уебстър. Президентът Ейбрахам Линкълн създава един шедьовър на ораторското изкуство със своята "Гетисбъргска реч," която е апотеоз на свободна Америка и нейните свободни граждани.
Америка дава на света и носителя на Нобелова награда за мир, своя чернокож защитник на човешките права Мартин Лутър Кинг, чиято реч, наречена "Аз имам мечта" , се нарежда сред най-великите в съкровищницата на световното ораторско изкуство.
Едва в края на XIX век в България се създават условия за поява и развитие на политическо красноречие. Новите водачи на освободена държава се срещат в Народното събрание, където се разгарят първите словесни битки. Сред най-пламенните оратори се нареждат: Петко Славейков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Никола Генадиев. За тях самите и ораторското им творчество черпим сведения от съвременника им Симеон Радев, който отбелязва следното: "Импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е едно изкуство, което се осъществява непосредствено". Като връх в българското красноречие от онова време може да се посочи речта на Никола Генадиев за величието на България , в която е обединено миналото, настоящето и бъдещето на България. Н. Генадиев е блестящ адвокат и политик – демократ, отдал живота си за благото на България и за кой ли път потвърдил тезата, че красноречието е смисълът на живота на великия оратор.
Буржоазните революции са последвани от пролетарски борби и революции, които също имат своите големи оратори, проповядващи идеологията на марксизма-ленинизма - в Русия това са Плеханов, Луначарски, Калинин, Ленин; в Германия - Маркс, Енгелс, Вейтлинг, Р. Люксембург, в Англия - Ърнест Джонс, в Америка - Уендел Филипс, в България - Г. Кирков, Г. Димитров. Водещите идеи се пропагандират на митинги и събрания чрез агитационни, въодушевляващи и призоваващи към действия речи.
Основни изводи, обобщения и заключение
Красноречието, възникнало в зората на човешката цивилизация, има дълга и интересна история, която е показателна в няколко отношения:
• На първо място появата му се свързва с осъзнаването и утвърждаването му като ефективна обществено значима форма за целенасочено въздействие върху хората.
• Втората му важна особеност е свързана с обществените условия, които са определящи. Според Перелман и Олбрехт-Титека има два стила на красноречие - на деспотичните и демократичните общества. При първите то се свежда само до апологии и военни речи, а при вторите са налице най-благоприятни предпоставки и от тях следват периоди на бурен разцвет.
• Третата му особеност е свързана с ролята на училището и педагогическата практика в него, осигуряваща подготовката на бъдещия оратор от древността до наши дни.
• Четвъртата особеност е свързана с юридическата практика, която също се нуждае от красноречие, и която го поражда в Древна Гърция.
• Макар и исторически най-старо, битовото красноречие преминава проверката на времето и най-малко се влияе от социално-икономическите условия.
• Реториката възниква като наука едва след като е натрупан известен опит в ораторската практика, по същия механизъм, по който възниква и педагогиката като наука, макар и много по-късно. Връзките педагогика - реторика идват от старите софисти, преминават през философските школи на Елада и реторическите школи на Рим, през църковните училища и университетите на Средновековието, за да стигнат заедно до новото време, в което нуждата на обществото от хора, които могат да говорят добре и да убеждават става все по-осезаема.
Историята на всяка наука и съпътстващата я практика подпомага начинаещия в нея да открие логиката, водещата през вековете идея и, като се поучи от опита на миналото, да работи за създаването на едно по-добро настояще и бъдеще.
Ключови думи:
Аудитория – група хора, обединени от обща цел слушане на ораторска реч;
Оратор – човек, който говори пред група слушатели по обществено значим въпрос;
Логограф- платен писач на речи в Древна Гърция;
Омилетика – представя историята и теорията на проповедта;
Политическо красноречие – ораторска практика в областта на обществената дейност;
Реторика – наука за ораторското изкуство;
Софисти – първи учители по красноречие;
Съвещателно красноречие – използва се от страна на съветниците на власт имащите за оказване на помощ при вземане на решения по обществено значими въпроси;
Съдебно красноречие – ораторска практика в съда;
Църковно красноречие – използва се от богослови и проповедници, възниква с появата на християнското движение в Европа.
ЛИТЕРАТУРА
1. Апресян, Г. Ораторското изкуство. С., 1970
2. Аристотел, Реторика.С., 1986
3. Беседи по реторика. С., 1986
4. Ботева, М. Реторика. В. Търново,1993
5. Василев, К. Красноречието. С., 1989
6. Демостен. Избрани речи, С., 1982
7. Квинтилиан, М. За обучението на оратора, С., 1999
8. Лекции по реторика, С., 1980.
9. Мирабо, Дантон, Марат. Оратори на Великата френска революция,С.,1989
10. Ножин, Основы советского ораторского искусства, М, 1973
11. Основи на ораторското изкуство. С., 1989
12. Платон, Избрани диалози,С., 1982
13. Ставрева, Л., Ан. Кондукторова. Реторика, В. 1993
14. Стоун, И.Ф. Нова апология на Сократ - Спектър, 1989, № 64
15. Христоматия на ораторската реч.С., 1984
16. Ценков, Б. Творци на ораторското изкуство в България.С., 1986
17. Цицерон. За оратора. С., 1992
18. Цицерон. Избрани речи, С., 1983
Най-старите сведения за запазени речи или откъси от тях идват от старите източни империи Китай и Индия, а също от времето на Древен Египет и Шумерското царство. Историческите сведения дават основание да се счита, че са били познати и използвани военните речи и някои други видове от политическото красноречие. Обсъждани са и теоретически въпроси на ораторското изкуство, най-вече във философските школи и училища.
Да умееш да привлечеш вниманието на слушателя, да го убедиш в правотата на своите доводи, да го накараш да действа, както ти искаш, е нещо, което разкрива силата на оратора. И това е било известно от дълбока древност. Според В. Руменчев: ”Човечеството познава, ползва и цени ораторството дълго преди специално да го осъзнае, да го възприеме като нещо отделно и специфично, и наименува като дейност, да го изучава и създава теория върху него, да обучава на тънкостите му.”
1. Ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция.
Възникване и развитие на ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция. Софистите – първи учители на младежта по мъдрост и красноречие. “Реторика” на Аристотел – първият запазен учебник. Сократовата беседа – синтез на педагогика и реторика и универсална технология на обучението. Велики оратори на Древна Гърция.
Истински разцвет ораторското изкуство и науката за него - реториката бележат в периода след VI век пр.н.е. в Древна Гърция.
Родено от изискванията на живота, то още от своето начало започва да играе важна роля в обществения живот при решаването на държавни и частни въпроси. За древния грък и неговия светоглед не са толкова важни фактите, колкото тяхната интерпретация, мотивите за различни деяния, последиците от тях. Интересната особеност на цялата древногръцка култура да се основава на живото слово и да му отдава предпочитанията си пред писаното предпоставя до голяма степен създаването на благоприятни условия да развитието на ораторската практика и теорията за нея.
Обществено-политическата ситуация, която ражда разцвета на ораторското изкуство, се свързва със законите на Солон от V век пр.н.е., с които всеки държавен мъж, т.е. свободен гражданин се задължава да отстоява публично изказванията си, да е способен да убеждава в правотата си. По този начин си стимулира развитието на политическото и съдебното красноречие. За да се постигне успех в тях обаче е необходима предварителна подготовка, която дават реторическите школи и учителите, преподаващи в тях.
Може да се приеме, че има три източника на ораторското изкуство - демокрацията, съдопроизводството и образованието. Според К. Василев: "Политическото красноречие възниква като неделима част от самата масова култура на древната атинска демократическа държава. То е вътрешна социална потребност на нейната обществена организация, на механизмите и средствата за поддържане на политическата активност на хората и за управление на републиката."
Като резултат от новото законодателство на сцената на обществения живот се появят три групи оратори: политически оратори, логографи и синегори.
Логографите са така наречените "продавачи на красноречие". Тъй като не всеки свободен гражданин е можел да конструира речта си, се появила необходимостта от специално подготвени хора, съчиняващи речи за други лица, които трябва да се защитят или да обвинят другиго в съда.
Другата фигура са синегорите. Те били близки, приятели или роднини на призоваваните в съда, които произнасяли речи в техен интерес.
Най-сериозно влияние върху обществения живот обаче оказвали политическите оратори, които определяли държавната политика и решавали съдбините на полиса чрез своето слово в народното събрание.
Постепенно ораторското изкуство придобило реална сила. През V век пр.н. е. задачата на оратора била да разясни нещо, да подбуди към определено мислене, решение или действие, да достави удоволствие на слушателя. Гръцките оратори владеели правилата и формите на устната реч, законите на логиката, правилата за истинност на съжденията и доказателствата.
Още от самото си създаване древногръцката реторика започнала да разграничава три вида красноречие:
* политическо или съвещателно;
* съдебно;
* епидейктическо, наричано още тържествено или похвално.
Реториката започнала да се изучава като учебен предмет в училище (колкото и условна да е употребата на двата термина от съвременна гледна точка). През V- IV век пр.н.е. се появили и първите учители по мъдрост и красноречие. Това били софистите. Първоначално те играели положителна роля, защото подлагали всичко на съмнение, търсели и построявали доказателства за всяка теза или антитеза. Те първи изказали догадката, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила. Старите софисти от този период се отличавали с критицизъм и находчивост. Умело развили изкуството на спора. Забележително издигнали културата и рационалното мислене - в частност формално-логическата култура. Изкуството на думите те считали за наука за въздействието върху хората.
Един от най-известните софисти е Протагор от Абдера, който придавал първостепенно значение на думите. В ораторското изкуство смятал за необходимо изучаването на езика и разработването на въпросите на граматиката. Отнасял реториката към "гражданските изкуства", с чиято помощ “се правят хората по-добри".
Друг прочут софист е Горгий от Леонтин на остров Сицилия. Той е автор на специален учебник по реторика, който за съжаление е изгубен. Горгий придавал голямо значение на езика като важно средство за въздействие - сочел всепокоряващата му сила и способността му да прониква в човешката душа.
Софистите подготвили един голям оратор Исократ, който по-късно създал първото висше училище по реторика през IV век пр.н.е. Той поставил реториката в центъра на образователната система и отделил огромно внимание на стила на речите. При него са получили своята подготовка много от великите умове на древността.
Като цяло софистите претендирали, че, владеейки словото, те притежават правото да учат младите на красноречие и мъдрост. Постепенно обаче те започнали да преминават на реакционни позиции дотолкова, доколкото започнали да злоупотребяват с уменията си - разчитали на виртуозността на словото, на видимостта, а не на истинността на доказателствата. Основни в техните речи станали играта с понятията на базата на тяхната многозначност, въвеждането на слушателя в заблуждение, представянето на своята теза като единствено вярна и възможна.
Това естествено породило реакция - най-напред в лицето на Сократ, който рязко се противопоставил на софистичната реторика. Той остро отхвърлил необходимостта от защита на истината. Определил реториката на софистите като сръчност, опитност, "угодничество" в представянето на нещо, за да се достави удоволствие на слушателя. В изследванията и трудовете по история на реториката неговото име най-често се свързва с три основни приноса: отричането на софистите, беседата и използването на иронията.
“Какво всъщност представлява Сократовата беседа? Това е една добре обмислена образователна технология. Чрез серия от логически свързани въпроси мисленето на реципиента (получателя) се води към истината. До нея всеки достига сам, благодарение на своите собствени интелектуални усилия. Гениалността на Сократ в случая е свързана с идеята да се преодолее пасивно-съзерцателната позиция на слушателя и той да се превърне в активен участник (в субект) на търсенето и разкриването на истината. Ролята и значението на този факт може да се проследи в различни посоки:
- истината не се натрапва отвън, а до нея се докосва всеки, благодарение на собственото си мислене;
- отпада необходимостта от аргументация и доказателственост или всеки ги търси преди всичко като опора на собствените си убеждения;
- пътят до която и да е истина е “универсален”. Затова чрез достигането да конкретната истина се постига нещо много по-значимо - изгражда се метод на познание. Въоръжен с него, човекът постига по-добро равновесие между себе си и околната действителност;
- съществува ясно поставена цел и точен критерий за развитието на нейното постигане;
- резултатите в крайна сметка са плод на взаимодействието между ретор (учител) и реципиент. И двете страни изпитват потребност и удовлетвореност от процеса.”
Сократ е един от най-великите мъдреци от миналото и той оставя на поколенията много истини за живота и една дълбоко хуманна философия, но за реториката неговият най-голям принос е в диалектиката или методът му за откриване на истината, наречен още акуширане, сократическа беседа или диалог. Същността на метода е в оказване помощ на душата да си припомни истината, която е знаела, когато е била в света на идеите.
В много от диалозите на неговия ученик Платон Сократ спори със софистите, разобличава ги, кара ги да признаят своето невежество.
Сократическата ирония, която е сърцевината на метода, се определя и като критическо отношение към догматиката, целящо да възпитава хората в добро.
Сократ е първият, който осъществява синтеза между педагогиката и реториката, и го прилага на практика. Той от една страна е учител, който ръководи познавателното развитие на своите ученици и последователи, а от друга - учен, философ, добър познавач на науката за публичното говорене и убеждаване.
Достоен продължител на делото на Сократ е Платон, който чрез своите диалози "Горгий", "Федър", "Теътет", "Софист" и други нанася най-сериозния удар на софистичната реторика. Той е твърдо убеден, че на истинско красноречие е способен само философът, защото притежава знанието. Платон разглежда реториката в етичен план, защото я определя като творческа дейност, насочена към усъвършенстване на човешкия живот, към висшата справедливост в обществото. Той с право се определя и като най-големият специалист по реторика в Древността. Основните му приноси са свързани с разработването на теорията на диалога, определян от специалистите като философска драма. Той обогатява живата публична реч с похватите и формите на полемиката, с ярката изразителност на езика, внася много метафори и алегории. Изказва своето критично отношение към съдебните оратори и симпатиите си към политическите. Поставя искането красноречието да е делово, неподкупно, честно и високо нравствено, да убеждава и приобщава към знанието. Осъзнава необходимостта то да е преди всичко свободно, за да реализира обществените си функции. Нарича оратора "носител на просвещението" и определя реториката като "изкуство за гигантите на мъдростта". С цялото си творчество утвърждава разбирането за огромното значение на ораторското изкуство като обществено явление и средство за получаване на знания и възпитаване на мъдрост и добродетели.
Но докато Платон е философ и преди всичко теоретик, то Демостен е онзи, когото наричат "баща на красноречието". Историята на неговия живот е интересна и поучителна. Превъзмогвайки много физически недостатъци и празноти в образованието си, той успява с цената на огромен труд да се изгради и утвърди като най-големия оратор на Елада, а защо не и на всички времена.
Започнал своята кариера като логограф, той твърде скоро изявява способностите си. Амбициозен и талантлив, започва да жъне успехи на политическата сцена. С целия си изпълнен с перипетии и трудности живот, Демостен категорично доказва тезата, че красноречие вън от политиката и обществения живот няма.
От достигналите до нас 61 речи, 56 встъпления и 6 писма като образци на красноречието са определят "Филипиките" - 14 речи против Филип, по подобие, на които Цицерон по-късно подготвя "Катилинариите".
Обществен съдия и виден политически лидер, той се проявява като находчив полемист и дълбок психолог. В своите публични изяви използва различни похвати за психическо въздействие - реторически въпроси, възклицания, обръщения, клетви, призовава боговете за свидетели, цитира стихове, откъси от произведения на Херодот и Тукидит, използва сравнения и метафори, патетични и страстни кратки фрази. Драматизира умело речите си, които били винаги обществено значими и злободневни. Като оратор се отличава с добрата си жестикулация, интонационна дълбочина и артистично поведение на трибуната. Демостен говори за реториката като за отговорно дело достойно за изключителното обществено внимание и сериозно отношение. В своите писма и встъпления разкрива принципите и правилата на своето красноречие. Отдава изключително голямо внимание на поведението пред аудиторията, за което говори признанието му за ролята на произнасянето на речта. Получава признание не само от приятелите, но и от враговете си в лицето на друг гигант на красноречието - Есхин, на чийто нападки отговаря с най-блестящата си реч "За Ктезифонт и венеца". Демостен защитава социалната си позиция и оставя за поколенията своя пример на "патриот, демократ и свободолюбец".
Свой дял в разработване на проблемите на реториката дава и Демокрит с разбиранията си за вторичността на езика, според които "думата е сянка на делото". Известна е неговата сентенция, че "Словото е често по-убедително от златото". Според него украсяването на стила обезпечава привлекателността на речта, но е по-важно "Да умееш да говориш истината и да се избягва многословието". Определя реториката като предшественица на педагогиката, защото първите ретори са и първите учители на младото поколение по красноречие и добро поведение в обществото.
Най-ярък представител на прогресивната философска реторика е Аристотел. Той формулира основните принципи на ораторското изкуство. Определя философската реторика като наука за законите на мнението, а логиката като наука за законите на мисленето. Според него философската реторика обединява философския стремеж към истината и практическата насоченост на ораторското изкуство. Неговите съчинения "Метафизика" и "Етика" са съвършенство на синтеза между науката и изкуството на устното слово. Аристотеловата "Аналитика" разкрива реториката като органическо единство между мисъл и слово, описва особеностите на публичното мислене, което е теоретически процес, осъществяван посредством думите, адресирани към слушателя. Аристотел пише и специален труд, наречен "Реторика" през 335 г. пр.н.е., който се оказва единственото запазено съчинение от подобен род. Според Г. Апресян: "В "Реторика" са намерили творческо приложение основите на логиката и поетиката, което помага по-добре да се разбере спецификата на красноречието, по-специално законите на словесното въплъщение на ораторското изкуство” .
"Реторика" включва три части, посветени на езика, стила и структурата на речта. Реториката е изкуство и "способност да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди". Като важни условия за успеха на ораторското изкуство се посочват ясността и понятността. Стилът трябва да бъде: ясен, приятен и уместен. В основата на стила лежи умението да се говори правилно, да има строга ритмика, разнообразие на изразителността, да се включват метафори, гатанки, епитети, хиперболи, литоти, сравнения. Във въздържанието Аристотел вижда едно от условията за благородство на ораторската реч, открива нейната привлекателност. Особено важно е за него стилът да е емоционален и одухотворен. Да въздейства върху ума и чувствата на слушателите с главната цел да се дават знания. Известният историк на изкуството А. Лосев посочва, че "реторическото изкуство на Аристотел е една от онези най-интересни области, където ирационалната страна на човешката мисъл, на човешкия живот и творчество е показана в цялата и психическа значимост, която не изключва ирационалната стихия, но формулира всичко това логически и ирационално, без което и тя не може да съществува като рационалност". Според него основните средства на Аристотел за убеждение са рационалните и логически подредените ирационални доводи.
Аристотел бележи залеза на прогресивната древногръцка философска реторика, нейната златна есен - красива и пищна, но кратка и предвещаваща скоро настъпващата зима.
И днес, отдалечени на стотици години във времето от могъществото и обаянието на древногръцката култура, ние се възхищаваме на нейните достижения, сред които безспорно са ораторското изкуство и реториката като първостепенни показатели за нейната обществено-политическа зрялост.
2. Ораторско изкуство и реторика в Древен Рим.
Развитие на ораторското изкуство и реториката в Древен Рим. Цицерон – оратор и реторик. “Обучението на оратора” на Квинтилиан.
Първите сведения за ораторски изяви в Древен Рим са от III век пр.н.е., за което свидетелстват първите записани и запазени речи. Много вероятно е началото да е още по-далеч във времето, тъй като става въпрос преди всичко за ритуално красноречие - похвални и надгробни слова, а също и съдебни речи. Първи век пр.н.е. обаче е времето на разцвета и упадъка на римското красноречие и реторика. Републиката като демократична форма на управление се оказва най-добрата предпоставка за засиления интерес към обучението по реторика и практикуването на усвоеното при участие в политическия живот. Всепризната е и ролята на древногръцкото влияние, което се оказва определящо за римската реторика.
Историята на Рим се твори от талантливи оратори като Марк Порций Катон Старши, Гай и Тиберий Гракх, Марк Антоний, Луций Крас и много други. На Катон се приписва сентенцията : "Знай нещата - словото ще дойде само".
Като най-велик след великите обаче се посочва Марк Тулий Цицерон (106 - 43 г.пр.н.е.). Блестящ съдебен и политически оратор, той е и автор на редица теоретически реторически съчинения: "Оратор", "За оратора", "Брут или за прочутите оратори", "Топика" и мн. др. Според К. Василев: "Речите на Цицерон ... могат с пълно право да се разглеждат като истински образец на класическото живо реторично слово на античността. По съдържание, по идейна програма те изразяват прогресивна за онова време политическа мисъл, носеща и редица утопични тенденции, а по форма това слово е въплъщение на законността и републиканския демократически патос на най-светлите умове на древноримската държава".
Наред с блестящата си кариера в съда и политиката, Цицерон създава редица теоретични произведения, в които разработва проблемите на историята и теорията на реториката. Разработва въпросите за техниката на конструиране и произнасяне на речта; за родовете и видовете ораторско изкуства; за качествата на оратора.
Според него оратор "е този, който може да говори за каквото и да се наложи разумно, стройно, красиво, паметливо, влагайки в произнасянето на речта необходимото достойнство".
В трактата си "За най-добрият род оратори " той посочва, че "Най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказвана на слушателите, а да прави силно впечатление е необходимо".
С името на Цицерон се свързва цяла епоха в римската реторика и ораторско изкуство. Неговите речи се коментират и изучават, те стават и образеца, по който иска да се работи сто години по-късно Квинтилиан.
Краят на Цицерон бележи и края на голямото красноречие в Рим поради засилването на монархическата институция и липсата на политическа свобода в сената. Своите позиции запазва донякъде съдебното красноречие, но и то е повлияно от новите условия на живот в империята.
Работейки в тази ситуация и печелейки благоволението на властимащите през първи век от новата ера, Марк Фабий Квинтилиан създава първото дидактическо съчинение, посветено на подготовката на оратора в нейния пълен обем.
Започнал кариера като адвокат, Квинтилиан скоро се преориентира и създава ораторска школа, която император Веспасиан превръща в първото висше държавно училище в античността. Опитът, който Квинтилиан трупа като преподавател в продължение на двадесет години, той описва в своя труд "Обучението на оратора", излязъл през 96/97 година.
Според Б. Богданов "съчинението ... заслужава почит дори само за възрастта си - преживяло е осемнадесет века" , въпреки че отношението към него се е променяло - от възторг до забрава.
Трактатът включва 12 книги, посветени на два основни предмета - оратора и системата на красноречието. Като обобщава опита на древногръцката и римската реторика, Квинтилиан разработва своята теория за предмета на реториката, формулира нейната цел, основни принципи и правила, граници на приложение, обосновава нейния научен статут и посочва мястото и сред другите науки, ползата от нея и обосновава необходимостта от изучаването и.
Като прави преглед на вижданията за същността и предмета на реториката, в крайна смeтка Квинтилиан се съгласява с мнението на Цицерон, че "реториката е наука за говорене добре, но добре да говори знае само ораторът" и допълва, че "предметът на реториката са всички неща, каквито и да са те, за които ще и се наложи да говори."
Цицерон е безспорният авторитет, на когото се позовава Квинтилиан в теоретичната част, докато методиката за подготовка на оратора е негово собствено откритие, при това апробирана практически и след това осмислена теоретически.
Трактатът разработва детайлно въпросите на съдебното красноречие, видовете речи, езика и стила на речта, методиката за подготовка на устното публично изказване и неговото произнасяне. Последната книга е посветена изцяло на оратора - какъв трябва да бъде и как да постигне успех и признание.
3. Средновековно красноречие и реторика.
Средновековието и новото време. Църковно красноречие. Дворцово красноречие.
Средните векове дълго време са определяни като период на духовен мрак, насилие и абсолютна власт на църквата и монархията. Това становище в последно време се опровергава от всички сериозни изследователи на историята, а и на други науки. Все по-сериозно се утвърждава разбирането, че Средновековието е време на конструиране и конституиране на новия християнски мироглед и съпътстващите го морални ценности. Още с първите си прояви на обществена сцена ранното християнство печели симпатиите и вярата на хората със силата на словото на своите апостоли и проповедници. Новата религия проявява завидна толерантност (поне в началото) към разбиранията на хората и успява да увлече след себе си милиони, благодарение на успешната си пропаганда на идеите за равенството, братството и моралните си добродетели.
Създава се и нова наука - омилетика, която според Тодор Поптодоров има за предмет "възвестяването на Словото Божие, проповедничеството като висше духовно изкуство, проповедническата дейност като първи фактор в спасителната мисия на Христовата църква в света." Омилетиката се занимава с проблемите на историята и теорията на проповедта. Разглеждайки омилетиката като "наука за църковното красноречие", Т. Поптодоров счита, че тя е по-голяма по обем от реториката, която е "наука за светското красноречие". Ние обаче ще си позволим да не се съгласим с това разбиране, защото според нас омилетиката се занимава само с един от видовете красноречие, каквото е богословското, а реториката е науката, която дава теоретичните постановки и методическите указания за всички видове и родове красноречие.
За начало на Средните векове се приема V век, но началото на богословското красноречие се поставя още през III и IV век. Започва епохата на великите проповедници. Сред тях заслужават особено внимание Тертулиан, Ориген, наречен "гений на теоретичното християнство" и "баща на омилията", Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Августин Блажени. Последните двама, нарeд с активната си проповедническа дейност, са и теоретици на църковното проповедничество. "От Златоуста са запазени ред правила, засягащи личността на проповедника, както и материалната и формалната страна на проповедта," а "първо системно изложение на омилетичните правила представлява четвъртата книга от труда на Бл. Августина, известен под името "De doctrina christiana" ("За християнската наука")" - счита Тодор Поптодоров.
Богословското красноречие разширява сферите на проявлението си със засилването на влиянието на църквата в светския живот. Произнасят се не само проповеди в църквите, но и на църковни събори, пишат се и се произнасят похвални слова за светци и монарси, в борбата срещу ересите са развива и обвинителната реч. Оформят си три жанра ораторска проза: поучения, полемични съчинения и похвални слова.
Църковните школи са и книжовни и реторически центрове. През IX и X век у нас като такива се изявяват Преслав, Охрид, Търново.
Сред богословите оратори заслужават да се споменат и няколко български имена. На първо място стои Константин-Кирил Философ, определян от специалистите като добър полемист, за което свидетелстват речта му срещу триезичието на събора във Венеция и похвалните слова за него. Неговият достоен ученик Климент Охридски създава свой ораторски стил , който по-късно става стил на школата в Охрид. След него се нарежда цяла плеяда учители и оратори - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий.
Реформацията ражда своите велики оратори - Мартин Лутер, Томас Мюнцер, Ян Хус, за делото на които Кирил Василев дава следната оценка: "Въпреки религиозния патос на словото и небесната ефирност на почти цялата негова аргументация, това пламтящо красноречие откликва на най-парливите и насъщни потребности на земната конкретно-историческа обществена практика. То изпълнява своята основна функция като механизъм и средство за управление на социалните процеси, като информационна технология за формиране на убеждения, които насочват, регулират и организират постъпките на хората с оглед на изпълнението на дадена, вече назряваща социална програма."
Друга посока, в която се развива ораторското изкуство в периода на абсолютизма, е дворцовото красноречие. Произнасят се епидейктически речи за монарха или самият той се представя като оратор. Независимо от върховната власт на монарха, около него винаги има група приближени, които влияят върху вземането на решения. През различно време функционират Кралски съвет във Франция, Болярски съвет в България, Съвет на най-влиятелните едри земевладелци в Германия през VIII - IX век, Коронен съвет в Англия. В тези съвещателни органи за управление се обсъждат най-важните въпроси, касаещи държавното управление и законите, мира и войната.
Философското и научното (учебно-дидактическото) красноречие също намират своето място в духовния живот на средновековния човек. Възникването на първите университети създава условия за техния подем, защото обучението разчита преди всичко на живото слово, чрез което се преподават знанията, водят се спорове, издигат се нови идеи. Ренесансът е и разцвет за това красноречие, защото дава нови теми и ражда нови оратори като Джордано Бруно и много други.
Философската реторика на Средновековието търпи силното влияние на християнския мироглед, но е опит за излизане извън неговите догматични и схоластични рамки. Нейни ярки представители са Тома Аквински, Пиер Абеляр и Гийом от Кентърбъри.
Политическото красноречие, макар че губи основополагащото си значение, което е имало в древността, не изчезва. Налице са неговите разновидности - съвещателното и тържественото красноречие. В много от средновековните градски общини, получили своето самоуправление, се създават съвети, в които се обсъждат общите въпроси или цялото население се събира на събрание. Народните събори са друга възможност за публична изява на политическо слово. В България са свиквани няколко такива събори, например по времето на цар Борил и цар Иван Александър против богомилите. Трудно е да се определи с категоричност дали речите, произнасяни на съборите, принадлежат към политическото или съдебното красноречие, защото става въпрос за обвинителни и защитни речи, но от друга страна присъствието на огромната аудитория и политическото значение на изхода от тези събори дават основания те са считат за проява на политическо красноречие.
През XIII - IV век възникват последователно Парламентът в Англия, Райхстагът в Германия, Ландтазите (местни събрания) в някои германски княжества, чиято нормална работа безспорно е свързана с устните публични изказвания при обсъждането на закони и други важни държавни решения.
Обучението по реторика продължава през цялото Средновековие. В началото все още е силна античната традиция. Либаний ( IV в.) е автор на съчинение по реторика в духа на Демостеновата традиция и един от най-великите учители по реторика, обучавал и мнозина от онези, които по-късно станали християнските проповедници. Реториката се преподава във всички висши училища и Университетите. Тя е част от тривиума граматика - реторика - диалектика. Обучението по реторика не е остатък от миналото или израз на почит към античната традиция, а плод на осъзнатата необходимост от подготовка в областта на ораторското изкуство като част от средновековната обща култура и светоглед.
4. Красноречието на революциите и социалните промени.
Ораторското изкуство през Възраждането и по време на революционните промени в Европа. Красноречието в САЩ.
Европейското ораторско изкуство бележи истински разцвет през епохата на буржоазните революции. Феодализмът умира, но не се предава никъде лесно. Страните се намират на различна степен в своето социално-икономическо развитие, затова и бурните промени настъпват по различно време. Началото поставя Англия през XVII век с революцията, водена от Оливър Кромуел. "Той въздейства на масите с властния категоричен лаконизъм на мисълта, с резките, пробиващи равнодушието и нетърпящи възражение думи, с мъжествената реторична, пестеливо намерена фраза, която в едно и също време убеждава и заповядва." Най-ярък представител на парламентарното красноречие в тази страна е Джон Лилбърн. Промяната на условията и преходът от демокрация към еднолична диктатура неизбежно довеждат и до упадък на красноречието, което не намира поле за свободна изява.
Нов разцвет то бележи пред XVIII век във Франция. Великата Френска революция се подготвя идейно от такива титани на мисълта като Русо, Волтер, Дидро, за които техните биографи свидетелстват, че са били и превъзходни оратори. Героите на революцията обаче са други - Мирабо, Дантон, Марат и Робеспиер са трибуните, повели след себе си милионите в борбата за един по-добър свят. Водени от велики идеи и велики страсти, че често са непоследователни и противоречиви, но речите им винаги са страстни и вълнуващи слушателите, убедителни и категорично призоваващи към действие. Блестящото красноречие скоро загива със загиването на демокрацията и узурпирането на властта от Наполеон, който слага край на политическата свобода и не приема критики или коментари. Единственото поле за изява става бойното поле и военните речи на него се произнасят от императора .
Задокеанска Америка не остава встрани от започналите социални промени в края на XVIII век. Основните проблеми, свързани с извоюването на независимостта и премахването на робството, са подходяща тема за разгръщането на обществения диспут в лицето на Хенри Клей, Джон Кълхун, Даниел Уебстър. Президентът Ейбрахам Линкълн създава един шедьовър на ораторското изкуство със своята "Гетисбъргска реч," която е апотеоз на свободна Америка и нейните свободни граждани.
Америка дава на света и носителя на Нобелова награда за мир, своя чернокож защитник на човешките права Мартин Лутър Кинг, чиято реч, наречена "Аз имам мечта" , се нарежда сред най-великите в съкровищницата на световното ораторско изкуство.
Едва в края на XIX век в България се създават условия за поява и развитие на политическо красноречие. Новите водачи на освободена държава се срещат в Народното събрание, където се разгарят първите словесни битки. Сред най-пламенните оратори се нареждат: Петко Славейков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Никола Генадиев. За тях самите и ораторското им творчество черпим сведения от съвременника им Симеон Радев, който отбелязва следното: "Импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е едно изкуство, което се осъществява непосредствено". Като връх в българското красноречие от онова време може да се посочи речта на Никола Генадиев за величието на България , в която е обединено миналото, настоящето и бъдещето на България. Н. Генадиев е блестящ адвокат и политик – демократ, отдал живота си за благото на България и за кой ли път потвърдил тезата, че красноречието е смисълът на живота на великия оратор.
Буржоазните революции са последвани от пролетарски борби и революции, които също имат своите големи оратори, проповядващи идеологията на марксизма-ленинизма - в Русия това са Плеханов, Луначарски, Калинин, Ленин; в Германия - Маркс, Енгелс, Вейтлинг, Р. Люксембург, в Англия - Ърнест Джонс, в Америка - Уендел Филипс, в България - Г. Кирков, Г. Димитров. Водещите идеи се пропагандират на митинги и събрания чрез агитационни, въодушевляващи и призоваващи към действия речи.
Основни изводи, обобщения и заключение
Красноречието, възникнало в зората на човешката цивилизация, има дълга и интересна история, която е показателна в няколко отношения:
• На първо място появата му се свързва с осъзнаването и утвърждаването му като ефективна обществено значима форма за целенасочено въздействие върху хората.
• Втората му важна особеност е свързана с обществените условия, които са определящи. Според Перелман и Олбрехт-Титека има два стила на красноречие - на деспотичните и демократичните общества. При първите то се свежда само до апологии и военни речи, а при вторите са налице най-благоприятни предпоставки и от тях следват периоди на бурен разцвет.
• Третата му особеност е свързана с ролята на училището и педагогическата практика в него, осигуряваща подготовката на бъдещия оратор от древността до наши дни.
• Четвъртата особеност е свързана с юридическата практика, която също се нуждае от красноречие, и която го поражда в Древна Гърция.
• Макар и исторически най-старо, битовото красноречие преминава проверката на времето и най-малко се влияе от социално-икономическите условия.
• Реториката възниква като наука едва след като е натрупан известен опит в ораторската практика, по същия механизъм, по който възниква и педагогиката като наука, макар и много по-късно. Връзките педагогика - реторика идват от старите софисти, преминават през философските школи на Елада и реторическите школи на Рим, през църковните училища и университетите на Средновековието, за да стигнат заедно до новото време, в което нуждата на обществото от хора, които могат да говорят добре и да убеждават става все по-осезаема.
Историята на всяка наука и съпътстващата я практика подпомага начинаещия в нея да открие логиката, водещата през вековете идея и, като се поучи от опита на миналото, да работи за създаването на едно по-добро настояще и бъдеще.
Ключови думи:
Аудитория – група хора, обединени от обща цел слушане на ораторска реч;
Оратор – човек, който говори пред група слушатели по обществено значим въпрос;
Логограф- платен писач на речи в Древна Гърция;
Омилетика – представя историята и теорията на проповедта;
Политическо красноречие – ораторска практика в областта на обществената дейност;
Реторика – наука за ораторското изкуство;
Софисти – първи учители по красноречие;
Съвещателно красноречие – използва се от страна на съветниците на власт имащите за оказване на помощ при вземане на решения по обществено значими въпроси;
Съдебно красноречие – ораторска практика в съда;
Църковно красноречие – използва се от богослови и проповедници, възниква с появата на християнското движение в Европа.
ЛИТЕРАТУРА
1. Апресян, Г. Ораторското изкуство. С., 1970
2. Аристотел, Реторика.С., 1986
3. Беседи по реторика. С., 1986
4. Ботева, М. Реторика. В. Търново,1993
5. Василев, К. Красноречието. С., 1989
6. Демостен. Избрани речи, С., 1982
7. Квинтилиан, М. За обучението на оратора, С., 1999
8. Лекции по реторика, С., 1980.
9. Мирабо, Дантон, Марат. Оратори на Великата френска революция,С.,1989
10. Ножин, Основы советского ораторского искусства, М, 1973
11. Основи на ораторското изкуство. С., 1989
12. Платон, Избрани диалози,С., 1982
13. Ставрева, Л., Ан. Кондукторова. Реторика, В. 1993
14. Стоун, И.Ф. Нова апология на Сократ - Спектър, 1989, № 64
15. Христоматия на ораторската реч.С., 1984
16. Ценков, Б. Творци на ораторското изкуство в България.С., 1986
17. Цицерон. За оратора. С., 1992
18. Цицерон. Избрани речи, С., 1983
Реториката като наука за убеждаващата комуникация - Увод
Приема се, че реториката като наука за ораторското изкуство е рожба на Атинската робовладелска демокрация. От времето на още по-древните цивилизации на изтока обаче са запазени сведения за ораторски изяви, които дават основания да се търсят корените на реториката значително по-рано, отколкото се предполагаше [1] .
Човешките общества са чувствали осезаема потребност от устното публично слово. Стремежът към това да бъдат правилно, вярно, точно разбрани, т. е. - стремежът към качество и ефективност в тази сложна, многофакторна интелектуална дейност кара хората да наблюдават, анализират, синтезират правила, принципи, методи, средства за подготовка и осъществяване на реторическото общуване. Така от разкриването на ролята и значението на граматиката до обосноваването на реторичните фигури и тропи, стъпка по стъпка се гради логиката и систематиката на класическата реторика.
Развитието не е праволинейно. Напротив - непосредствено след зараждането си класическата реторика претърпява първия сериозен срив, предизвикан от увлеченията на софистите. Вторият удар е предизвикан от появата на евтината, широко достъпна поливариантна печатна книга. Печатното слово е много по-подходящо за разпространение на знания и опит, защото читателят е освободен от необходимостта да се обучава заедно в група.
След този удар класическата реторика остава като система предимно в областта на религиите, на политиката, на правото.
В епохата на Средновековието започват да се зараждат и развиват т.нар. частни реторики или професионални реторики: юридическа или съдебна реторика; парламентарна или политическа реторика. А в началото на двадесети век, благодарение на някои технически открития и развитието на технологиите, стават възможни появата на радиореториката и телевизионна реторика.
Това е времето на промените в информационната среда, промени в потребностите, изискванията към информацията. В цели области като финанси, статистика, икономика, добивни, производствени, транспортни технологии и т.н. силно се свива ролята и значението на устното публично слово. Реториката запазва относително своето място в съда, в политическия живот, в образованието, в религиите. Но това не е вече класическата универсална реторика, а преди всичко професионално ориентирани нейни клонове - съдебна, парламентарна, педагогическа, религиозна реторика. В началото общото в тях има доминираща роля и значение. По-късно специфичното, особеното започва да доминира и определя облика на всеки от обособените клонове на реториката.
Появата и развитието на радиото, телевизията, компютърните глобални информационни мрежи са нови предизвикателства. От една страна, всяка подобна промяна в информационната среда разкрива нови потребности и нови възможности за развитие на реториката като наука не само за директното, но и за опосредственото публично слово, но от друга отдалечава ораторската практика от класическите и сфери на изява.
В съвремието ни реториката постепенно започва да се осъзнава като наука за убеждаващата комуникация в различни области на социалния живот, като акцентът пада върху логиката, аргументацията, силата на невербалното въздействие на оратора.
Двадесет и пет века са достатъчно време, за да се утвърди сериозността и полезността на една наука, демонстрираща едновременно мъдростта на античността и доказваща непрестанно ефективността на познаването и практикуването и в модерността.
[1]Виж по подр. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния Изток. С., 2004
Човешките общества са чувствали осезаема потребност от устното публично слово. Стремежът към това да бъдат правилно, вярно, точно разбрани, т. е. - стремежът към качество и ефективност в тази сложна, многофакторна интелектуална дейност кара хората да наблюдават, анализират, синтезират правила, принципи, методи, средства за подготовка и осъществяване на реторическото общуване. Така от разкриването на ролята и значението на граматиката до обосноваването на реторичните фигури и тропи, стъпка по стъпка се гради логиката и систематиката на класическата реторика.
Развитието не е праволинейно. Напротив - непосредствено след зараждането си класическата реторика претърпява първия сериозен срив, предизвикан от увлеченията на софистите. Вторият удар е предизвикан от появата на евтината, широко достъпна поливариантна печатна книга. Печатното слово е много по-подходящо за разпространение на знания и опит, защото читателят е освободен от необходимостта да се обучава заедно в група.
След този удар класическата реторика остава като система предимно в областта на религиите, на политиката, на правото.
В епохата на Средновековието започват да се зараждат и развиват т.нар. частни реторики или професионални реторики: юридическа или съдебна реторика; парламентарна или политическа реторика. А в началото на двадесети век, благодарение на някои технически открития и развитието на технологиите, стават възможни появата на радиореториката и телевизионна реторика.
Това е времето на промените в информационната среда, промени в потребностите, изискванията към информацията. В цели области като финанси, статистика, икономика, добивни, производствени, транспортни технологии и т.н. силно се свива ролята и значението на устното публично слово. Реториката запазва относително своето място в съда, в политическия живот, в образованието, в религиите. Но това не е вече класическата универсална реторика, а преди всичко професионално ориентирани нейни клонове - съдебна, парламентарна, педагогическа, религиозна реторика. В началото общото в тях има доминираща роля и значение. По-късно специфичното, особеното започва да доминира и определя облика на всеки от обособените клонове на реториката.
Появата и развитието на радиото, телевизията, компютърните глобални информационни мрежи са нови предизвикателства. От една страна, всяка подобна промяна в информационната среда разкрива нови потребности и нови възможности за развитие на реториката като наука не само за директното, но и за опосредственото публично слово, но от друга отдалечава ораторската практика от класическите и сфери на изява.
В съвремието ни реториката постепенно започва да се осъзнава като наука за убеждаващата комуникация в различни области на социалния живот, като акцентът пада върху логиката, аргументацията, силата на невербалното въздействие на оратора.
Двадесет и пет века са достатъчно време, за да се утвърди сериозността и полезността на една наука, демонстрираща едновременно мъдростта на античността и доказваща непрестанно ефективността на познаването и практикуването и в модерността.
[1]Виж по подр. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния Изток. С., 2004
26.06.2011 г.
8.06.2010 г.
За изпитите и темите на есетата в университетите на добрата стара Англия
Статията е взета от вестник "Сега"
Най-трудният изпит на света става ма-а-алко по-лесен
Колежът "Ол Соулс" на Оксфорд премахна есето по една дума, което измъчваше кандидат-студентите от близо век. Изпитът беше простичък и все пак дяволски труден, пише "Ню Йорк таймс". Съдържаше една-единствена дума ("вода" например, или "предразсъдък") и кандидатите разполагаха с три часа да изплетат от нея смислено есе. Това беше едно от приемните препятствия за колежа "Ол Соулс" на Оксфорд - замислено да изпита гъвкавостта на ума, но често изпитващо само способността да звучиш гениално, без да кажеш почти нищо.
"Упражнение в изкуството да избегнеш всякакъв отговор на един въпрос" - тъй описва собственото си есе върху "невинност" през 1964 г. историкът Робин Бригс. Впрочем забележителното творение започнало с встъпителните акорди на Вагнеровата "Рейнско злато" (първата от мащабната тетралогия "Пръстенът на нибелунга"), овършало падналите герои на Стендал и стигнало до ужасите на лагерите за военнопленници в романа на Уилям Голдинг "Свободно падане".
Уви, изкушената от алюзиите оксфордска младеж вече няма да има шанс да демонстрира акробатичните умения на интелекта си по този начин. "Ол Соулс", основан през 1438 г. от Хенри Шести и тогавашния кентърбърийски архиепископ, наскоро реши да се прости с есето по една дума, което неизменно присъстваше в приемната кампания от 1932 г. насам, а често и преди това.
Есето по една дума е само част от изнурителна многодневна процедура, въведена през 1878 г. и с право наричана "най-тежкия изпит на света", при това предназначен само за две места. Навремето обявяването на думата било събитие от такава величина и вълнение, че дори хора, нямащи нищо общо с кандидатстудентските трепети, се събирали пред вратите на колежа да чуят новината. Самите кандидат-студенти я научавали като обърнат един-единствен лист хартия, за да я видят написана на гърба му, ей тъй сам-сама, като някакво миниатюрно взривно устройство.
Но това било навремето. "В последните години есето по една дума не предлага много ценен поглед към уменията на кандидатите", казва сър Джон Викърс, ректор на колежа. И така изпитът за "Ол Соулс" вече ще е поне мъничко по-лесен.
В университет, пълен с ексцентрични колежи, всеки със своите причудливи традиции, "Ол Соулс" успява да изпъква с интелектуалните си съкровища и със страхопочитанието, което предизвиква. Вратите му са непристъпни за бакалаври, а в момента в регистрите му има 76 млади учени, привлечени от най-висшия ешелон на академичните и обществените среди. Повечето са приети по силата на техните постижения и научни акредитиви. Възпитаници на "Ол Соулс" са философът Айзая Бърлин, архитектът сър Кристофър Рен, държавникът Уилям Гладстон, Лорънс Арабски. Такъв колеж не може да мине и без поне един нобелов лауреат и няколко министри.
Допълнително двама млади учени се избират всяка година сред оксфордските възпитаници, завършили наскоро с възможно най-високи резултати. Наречени "стипендианти по изпит", тези двама избраници се радват на редица привилегии, като пълен пансион, близо 15 000 паунда на година за 7-годишен срок на обучение и възможност за ерудирани дебати на изтощителни трапези със събратята си по интелект. От двамата щастливци само единият е обречен на вечен академичен живот. Другият - известен като "Лондончанина", обикновено се отдава на обществена кариера в журналистиката, политиката, правото. За да стигнат дотам обаче, двамата първо трябва да се преборят с около 50 кандидати на година на прословутия изпит на "Ол Соулс".
Изпитът съдържа 12 часа писане на есета в продължение на два дни. Половината са по теми от специалността на кандидатите, а останалите - по общи въпроси, например: "Има ли от какво да се боят невинните?", "Кое е за предпочитане - глобално затопляне или глобално застудяване?", "Колко хора трябва да има на земята?" и изненадващо подходящия за Англия: "Променя ли се моралният характер на една оргия, когато участниците носят нацистки униформи?".
Тези въпроси са достатъчно страшни. Но онова, което се помни с десетилетия, е именно есето по една дума, или просто Есето. В различни години са се падали "стил", "цензура", "благотворителност", "възпроизвеждане", "новост", "хаос" и "милост". Това не е тест за всекиго. "Много кандидати, включително и най-добрите, се объркват, когато се изправят пред тази задача", казва г-н Бригс, вече дългогодишен преподавател по съвременна история в Оксфорд. За други обаче есето е много ободряващо. "Невероятно забавление", описва размишленията си над думата "хармония" през 2007 г. Матю Едуард Харис. Матю решава предварително, че каквато и дума да му се падне, ще структурира отговора си по методите на Хегеловата диалектика. И сетне, като готвач, ровичкащ из дебрите на хладилника си за някоя необичайна съставка на супа, прибавя малко аргументи по категоричния императив на Кант и анализ на творческите спорове между вокалистите на "Кросби, Стилс, Неш енд Янг". Спокойно, не го приемат с този миш-маш.
Не приемат и писателя Хари Маунт, възпитаник на Оксфорд и автор на "Карпе дием: прибавете малко латински в своя живот". Хари писал през 1994 г. върху "чудеса". За какво писал в есето? "За плачещи мадони в Ирландия, от тоя сорт - разказва Маунт - и за битката между вярата и отричането. Аз съм скептик и не вярвам в чудеса и вероятно това не беше добре. Тъкмо бях чел за Карл Попър и неговата теория на фалшификацията, та сложих малко и от това."
Хари Маунт въобще не стига до втората част на изпитанието - вечерята, известна като "теста на ножа и вилицата". Джъстин Уолтърс, основател и изпълнителен директор на фирма за онлайн корпоративни комуникации, обаче успява. И твърди, че есето по думата "корупция" не било и наполовина толкова зловещо, колкото въпросната вечеря пред дълга редица строги учени. "Г-н Уолтърс, - попитал един - направили сте някои интересни изводи в есето си. Готов ли сте да ги защитавате?" За съжаление Уолтърс имал само смътен спомен какво е писал на белия лист. Казал си, но само наум: "Нали ти си учителят, разгадавай си ги сам". Но явно все пак се е представил като хората, защото го приели.
Сър Джон, настоящият ректор, е бил главен икономист на "Банк ъф Ингланд" и президент на Кралското икономическо дружество. И той предпочита да не си спомня собственото си есе от 1979 г. по думата "превръщане": "Тръпки ме побиват при мисълта какво ли съм писал". Но не всички успяват да погледнат толкова безсърдечно на това премеждие. "Есето - настоява Хари Маунт, въпреки че не го приемат - е забележителен тест за интелигентност. Питайте някого кога е била битката при Хейстингс и той или ще познае, или ще сгреши. Но задайте му, даже не му задавайте, просто я кажете - една-единствена дума, и се отваря безкраен простор за гениалност и глупост, все в рамките на една-едничка дума".
Впрочем, Есето може да е вече история, но една друга романтична и мистична част от изпитното мъчение оцеля и тази година - за десерт винаги има черешов пай, за да се види какво ще направят кандидат-студентите с костилките. Ал Рауз глътнал неговите. И 70 години по-късно още не е сигурен дали е постъпил правилно.
Колежът на Всички души на праведните покойници, както е цялото му име, днес се занимава основно с хуманитаристика, социални и теоретични науки и се гордее със забележителна библиотека.
Есета, прием 2008 г.
Обща част (Кандидатите трябва да пишат по три въпроса.)
- Неморално ли е да си купиш чанта за 10 000 паунда?
- "Не ме интересува дали някой чете книгите ми; пиша за себе си", казва авторът на 6 публикувани романа. Има ли нещо погрешно в твърдението му като теория на изкуството?
- Напразни ли са бойкотите?
- "Всяка ваша постъпка от деня на раждането ви се дължи на това, че сте искали нещо," казва Андрю Карнеги. Съгласни ли сте?
- Какво е нередното при селективните училища?
- Разумна изначална позиция ли е неприязънта към политиците?
- Защо коженото яке е по-приемливо от кожуха?
- Защо романите на Джейн Остин продължават да бъдат толкова популярни?
- Може ли да се разчита на която и да е обществена или политическа институция да се реформира сама?
- Крайно неестествено ли е за мъж и жена да живеят продължително време заедно?
- Разкриват ли детските игри с връзване на очите вродена жестокост в човешката природа?
- Защо ООН толерира толкова много лоши режими?
- Има ли разпад на семейните ценности на Запад и ако да, трябва ли държавата да се намеси?
- Трябва ли правителствата да подкрепят научни изследвания, от които може да няма технологични ползи?
- Какво трябва да научи Западът от Китай?
- Статутът на знаменитост налага ли загуба на достойнство?
- Ирационално ли е желанието за посмъртна слава?
- Какво трябва да се направи, ако въобще трябва, за епидемията от затлъстяване?
- Защо Африка е толкова зле икономически?
- Може ли светът да си позволи да не отглежда генномодифицирани култури?
- Възможно ли е архитекти и урбанисти чрез градско планиране да ликвидират престъпността и социалния разпад?
- Променят ли характера на играта много големите заплати на спортните професионалисти?
- Казват, че архитектурата е замразена музика. Има ли смисъл в това твърдение?
- Според "Икономист" старите поеми като "Беулф" и "Изгубеният рай" не могат да се четат от съвременните англоговорещи хора без специална подготовка, затова културната и социална стойност на великата поезия е в това да осигури материал за адаптации като филма "Беулф" например. Съгласни ли сте?
- Защо да прегърнем хулиган?
- Наука ли е теорията на струните?
- Може ли една картина да промени света?
- Можеш ли да обичаш някого, без да го уважаваш?
- Кое творение на античността най-много бихте искали да възстановите?
- Кое е първото съвременно НПО?
- В упадък ли е класическата музика? Има ли това значение?
- Кое е по-лошо - да си жесток спрямо лисица или спрямо бълха?
- Прекалено много ли работим?
Философия
септември 2009 г.
1. Трябва ли да се разграничават личностите, хората и техните тела?
2. Могат ли компютрите да мислят?
Английски език
септември 2009 г.
1. Европеец ли е Чосър?
2. Анализирайте връзките между алегория и реализъм в произволен исторически период.
3. Напишете некролог на Харолд Пинтър.
История
септември 2009 г.
1. Има ли смисъл да се изучава гръцката сексуалност?
2. "Средновековните крале били като съвременните миксери за напитки; ако не си вършат работата, ги риташ, докато проработят".
Най-трудният изпит на света става ма-а-алко по-лесен
Колежът "Ол Соулс" на Оксфорд премахна есето по една дума, което измъчваше кандидат-студентите от близо век. Изпитът беше простичък и все пак дяволски труден, пише "Ню Йорк таймс". Съдържаше една-единствена дума ("вода" например, или "предразсъдък") и кандидатите разполагаха с три часа да изплетат от нея смислено есе. Това беше едно от приемните препятствия за колежа "Ол Соулс" на Оксфорд - замислено да изпита гъвкавостта на ума, но често изпитващо само способността да звучиш гениално, без да кажеш почти нищо.
"Упражнение в изкуството да избегнеш всякакъв отговор на един въпрос" - тъй описва собственото си есе върху "невинност" през 1964 г. историкът Робин Бригс. Впрочем забележителното творение започнало с встъпителните акорди на Вагнеровата "Рейнско злато" (първата от мащабната тетралогия "Пръстенът на нибелунга"), овършало падналите герои на Стендал и стигнало до ужасите на лагерите за военнопленници в романа на Уилям Голдинг "Свободно падане".
Уви, изкушената от алюзиите оксфордска младеж вече няма да има шанс да демонстрира акробатичните умения на интелекта си по този начин. "Ол Соулс", основан през 1438 г. от Хенри Шести и тогавашния кентърбърийски архиепископ, наскоро реши да се прости с есето по една дума, което неизменно присъстваше в приемната кампания от 1932 г. насам, а често и преди това.
Есето по една дума е само част от изнурителна многодневна процедура, въведена през 1878 г. и с право наричана "най-тежкия изпит на света", при това предназначен само за две места. Навремето обявяването на думата било събитие от такава величина и вълнение, че дори хора, нямащи нищо общо с кандидатстудентските трепети, се събирали пред вратите на колежа да чуят новината. Самите кандидат-студенти я научавали като обърнат един-единствен лист хартия, за да я видят написана на гърба му, ей тъй сам-сама, като някакво миниатюрно взривно устройство.
Но това било навремето. "В последните години есето по една дума не предлага много ценен поглед към уменията на кандидатите", казва сър Джон Викърс, ректор на колежа. И така изпитът за "Ол Соулс" вече ще е поне мъничко по-лесен.
В университет, пълен с ексцентрични колежи, всеки със своите причудливи традиции, "Ол Соулс" успява да изпъква с интелектуалните си съкровища и със страхопочитанието, което предизвиква. Вратите му са непристъпни за бакалаври, а в момента в регистрите му има 76 млади учени, привлечени от най-висшия ешелон на академичните и обществените среди. Повечето са приети по силата на техните постижения и научни акредитиви. Възпитаници на "Ол Соулс" са философът Айзая Бърлин, архитектът сър Кристофър Рен, държавникът Уилям Гладстон, Лорънс Арабски. Такъв колеж не може да мине и без поне един нобелов лауреат и няколко министри.
Допълнително двама млади учени се избират всяка година сред оксфордските възпитаници, завършили наскоро с възможно най-високи резултати. Наречени "стипендианти по изпит", тези двама избраници се радват на редица привилегии, като пълен пансион, близо 15 000 паунда на година за 7-годишен срок на обучение и възможност за ерудирани дебати на изтощителни трапези със събратята си по интелект. От двамата щастливци само единият е обречен на вечен академичен живот. Другият - известен като "Лондончанина", обикновено се отдава на обществена кариера в журналистиката, политиката, правото. За да стигнат дотам обаче, двамата първо трябва да се преборят с около 50 кандидати на година на прословутия изпит на "Ол Соулс".
Изпитът съдържа 12 часа писане на есета в продължение на два дни. Половината са по теми от специалността на кандидатите, а останалите - по общи въпроси, например: "Има ли от какво да се боят невинните?", "Кое е за предпочитане - глобално затопляне или глобално застудяване?", "Колко хора трябва да има на земята?" и изненадващо подходящия за Англия: "Променя ли се моралният характер на една оргия, когато участниците носят нацистки униформи?".
Тези въпроси са достатъчно страшни. Но онова, което се помни с десетилетия, е именно есето по една дума, или просто Есето. В различни години са се падали "стил", "цензура", "благотворителност", "възпроизвеждане", "новост", "хаос" и "милост". Това не е тест за всекиго. "Много кандидати, включително и най-добрите, се объркват, когато се изправят пред тази задача", казва г-н Бригс, вече дългогодишен преподавател по съвременна история в Оксфорд. За други обаче есето е много ободряващо. "Невероятно забавление", описва размишленията си над думата "хармония" през 2007 г. Матю Едуард Харис. Матю решава предварително, че каквато и дума да му се падне, ще структурира отговора си по методите на Хегеловата диалектика. И сетне, като готвач, ровичкащ из дебрите на хладилника си за някоя необичайна съставка на супа, прибавя малко аргументи по категоричния императив на Кант и анализ на творческите спорове между вокалистите на "Кросби, Стилс, Неш енд Янг". Спокойно, не го приемат с този миш-маш.
Не приемат и писателя Хари Маунт, възпитаник на Оксфорд и автор на "Карпе дием: прибавете малко латински в своя живот". Хари писал през 1994 г. върху "чудеса". За какво писал в есето? "За плачещи мадони в Ирландия, от тоя сорт - разказва Маунт - и за битката между вярата и отричането. Аз съм скептик и не вярвам в чудеса и вероятно това не беше добре. Тъкмо бях чел за Карл Попър и неговата теория на фалшификацията, та сложих малко и от това."
Хари Маунт въобще не стига до втората част на изпитанието - вечерята, известна като "теста на ножа и вилицата". Джъстин Уолтърс, основател и изпълнителен директор на фирма за онлайн корпоративни комуникации, обаче успява. И твърди, че есето по думата "корупция" не било и наполовина толкова зловещо, колкото въпросната вечеря пред дълга редица строги учени. "Г-н Уолтърс, - попитал един - направили сте някои интересни изводи в есето си. Готов ли сте да ги защитавате?" За съжаление Уолтърс имал само смътен спомен какво е писал на белия лист. Казал си, но само наум: "Нали ти си учителят, разгадавай си ги сам". Но явно все пак се е представил като хората, защото го приели.
Сър Джон, настоящият ректор, е бил главен икономист на "Банк ъф Ингланд" и президент на Кралското икономическо дружество. И той предпочита да не си спомня собственото си есе от 1979 г. по думата "превръщане": "Тръпки ме побиват при мисълта какво ли съм писал". Но не всички успяват да погледнат толкова безсърдечно на това премеждие. "Есето - настоява Хари Маунт, въпреки че не го приемат - е забележителен тест за интелигентност. Питайте някого кога е била битката при Хейстингс и той или ще познае, или ще сгреши. Но задайте му, даже не му задавайте, просто я кажете - една-единствена дума, и се отваря безкраен простор за гениалност и глупост, все в рамките на една-едничка дума".
Впрочем, Есето може да е вече история, но една друга романтична и мистична част от изпитното мъчение оцеля и тази година - за десерт винаги има черешов пай, за да се види какво ще направят кандидат-студентите с костилките. Ал Рауз глътнал неговите. И 70 години по-късно още не е сигурен дали е постъпил правилно.
Колежът на Всички души на праведните покойници, както е цялото му име, днес се занимава основно с хуманитаристика, социални и теоретични науки и се гордее със забележителна библиотека.
Есета, прием 2008 г.
Обща част (Кандидатите трябва да пишат по три въпроса.)
- Неморално ли е да си купиш чанта за 10 000 паунда?
- "Не ме интересува дали някой чете книгите ми; пиша за себе си", казва авторът на 6 публикувани романа. Има ли нещо погрешно в твърдението му като теория на изкуството?
- Напразни ли са бойкотите?
- "Всяка ваша постъпка от деня на раждането ви се дължи на това, че сте искали нещо," казва Андрю Карнеги. Съгласни ли сте?
- Какво е нередното при селективните училища?
- Разумна изначална позиция ли е неприязънта към политиците?
- Защо коженото яке е по-приемливо от кожуха?
- Защо романите на Джейн Остин продължават да бъдат толкова популярни?
- Може ли да се разчита на която и да е обществена или политическа институция да се реформира сама?
- Крайно неестествено ли е за мъж и жена да живеят продължително време заедно?
- Разкриват ли детските игри с връзване на очите вродена жестокост в човешката природа?
- Защо ООН толерира толкова много лоши режими?
- Има ли разпад на семейните ценности на Запад и ако да, трябва ли държавата да се намеси?
- Трябва ли правителствата да подкрепят научни изследвания, от които може да няма технологични ползи?
- Какво трябва да научи Западът от Китай?
- Статутът на знаменитост налага ли загуба на достойнство?
- Ирационално ли е желанието за посмъртна слава?
- Какво трябва да се направи, ако въобще трябва, за епидемията от затлъстяване?
- Защо Африка е толкова зле икономически?
- Може ли светът да си позволи да не отглежда генномодифицирани култури?
- Възможно ли е архитекти и урбанисти чрез градско планиране да ликвидират престъпността и социалния разпад?
- Променят ли характера на играта много големите заплати на спортните професионалисти?
- Казват, че архитектурата е замразена музика. Има ли смисъл в това твърдение?
- Според "Икономист" старите поеми като "Беулф" и "Изгубеният рай" не могат да се четат от съвременните англоговорещи хора без специална подготовка, затова културната и социална стойност на великата поезия е в това да осигури материал за адаптации като филма "Беулф" например. Съгласни ли сте?
- Защо да прегърнем хулиган?
- Наука ли е теорията на струните?
- Може ли една картина да промени света?
- Можеш ли да обичаш някого, без да го уважаваш?
- Кое творение на античността най-много бихте искали да възстановите?
- Кое е първото съвременно НПО?
- В упадък ли е класическата музика? Има ли това значение?
- Кое е по-лошо - да си жесток спрямо лисица или спрямо бълха?
- Прекалено много ли работим?
Философия
септември 2009 г.
1. Трябва ли да се разграничават личностите, хората и техните тела?
2. Могат ли компютрите да мислят?
Английски език
септември 2009 г.
1. Европеец ли е Чосър?
2. Анализирайте връзките между алегория и реализъм в произволен исторически период.
3. Напишете некролог на Харолд Пинтър.
История
септември 2009 г.
1. Има ли смисъл да се изучава гръцката сексуалност?
2. "Средновековните крале били като съвременните миксери за напитки; ако не си вършат работата, ги риташ, докато проработят".
3.06.2010 г.
Всеобща дидактика или само дидактика
Проблемита на теоретичния анализ на дидактическата проблематика вълнуват много съвременни дидактици. Разсъжденията на един от тях относно невъзможността на всеобща дидактика или само на дидактика ви предлагам в навечерието на сесията. Надявам се тази статия на проф. Пламен Радев да ви бъде полезна за предстоящия изпит по дидактика.
12.05.2010 г.
Методите на обучение
Темата за методите на обучение в дидактиката е една от най-широко разработваните. Нещо ново за методите можете да прочетете в блога на проф. Пламен Радев.
Абонамент за:
Публикации (Atom)