ПОГЛЕДЪТ КАТО КАНАЛ ЗА ИНФОРМАЦИЯ В РЕТОРИЧЕСКОТО ОБЩУВАНЕ

1. Очи, поглед, зрителен контакт.

“В самото лице пък най-изразителни са очите. Чрез тях се изразява най-добре душата” - е преценил още преди повече от двадесет века Квинтилиан. В нормалната междуличностна комуникация очите се възприемат като част от лицеизраза и са в синхрон с мимиката. За целите на научното изследване обаче зрителният контакт, реализиран чрез размяна на визуална информация, се обособява като самостоятелен канал.
В съвременните изследвания, провеждани от психолози и специалисти в областа на мениджмънта на персонала, на непрекъснатия зрителен контакт се отдава голямо значение. Според Д. Люис: “Ако по време на интервю за работа евентуалният ви работодател търси активен визуален контакт, за вас това означава страхотен шанс да заемете предлаганото работно място.”
Необходимостта от поддържане на постоянен зрителен контакт между оратора и неговите слушатели не се нуждае от доказване и аргументиране. При нарушаване на прекия зрителен контакт много често се появява шум, който може да е показател за умора, липса на интерес, неразбиране на съдържанието или липса на уважение и недисциплинираност.
Изследванията, свързани с “количеството поглед” (времето, през което едната страна гледа и говори или само гледа, а другата говори), показват, че колкото по-високи са показателите, толкова по-добро е взаимното разбиране и уважение.
Според Л. Андреева ”в типичния разговор между двама души хората се гледат един друг в 61% от времето, а погледът им се среща в 31% от времето. Взаимното гледане продължава около 1 секунда, докато погледът на всеки от участниците обикновено трае около 3 секунди. ”
Установено е също така, че жените установявят по-продължителен зрителен контакт от мъжете.

2. Поглед и културни различия

Изучавайки основните правила на човешките отношения, М. Аргайл и М. Хендерсън стигат до извода, че правилото да се гледа събеседникът в очите е сред универсалните правила за четирите изследвани култури в Италия, Япония, Хонконг и Англия. Съществуват обаче култури, за които то не е валидно - напр. в Кения зет и тъща разговарят обърнати гръб с гръб; в Латинска Америка добре възпитаната девойка не трябва да гледа мъжете в очите .
Нийлсен доказва, че при диалогичните форми този, който говори повече, по-малко гледа събеседника си в очите, ако е представител на бялата раса, докато при чернокожите е обратното – те гледат повече, докато говорят, и по-малко, докато слушат.
Според М. Аргайл: “Твърде настойчивият поглед се смята за израз на високомерие, неуважение, заплашителност или обида сред африканските, азиатските и индианските народи. Прекалено вял и непостоянен поглед се възприема като сигнал за нелюбезност и че не се отдава нужното внимание, особено сред араби и южноамериканци. Твърде краткокрайният поглед е признак за неискреност, нечестност или прекалена скромност според представите на хора от различни цивилизовани общества.”
От изследвания в областта на културната анпропология също са получени интересни сведения за визуалната комуникация на различни племена и народи. “Докато например индианците навахо са научени да не гледат друг човек право в очите, докато разговарят с него. При индианците витуто и бороро в Южна Америка и говорещият и слушащият по време на разговор фиксират погледа си върху някакъв предмет наблизо, а разказвачите на приказки във всяко едно племе се обръщат с гръб към публиката”
Д. Люис препоръчва следното: ”Когато имате работа с японец, въобще избягвайте да го гледате в лицето, като вместо това насочете погледа си в областа на врата му ” и обяснява причините за тази особеност със слабата подготовка в детството за визуална комуникация.
Приведените примери разкриват специфики в използването зрителна информация, които са културно обусловени, но те не отричат значението, което се отдава на зрителния канал, по който до мозъка достига 87% от външната информация и който играе водеща роля при възприемането и опознаването на събеседника в комуникационния процес.

3. Видове поглед и тяхното използване в ораторското изкуство.

Алън Пийз дава ценни съвети за използването на три вида погледи, наречени от него – делови, социален и интимен.
А. Пийз съветва: “При делови разговори си представайте, че на челото на събеседника ви има триъгълник ... Когато задържате погледа си точно в тази област, създавате делова атмосфера и съответният човек недвусмислено разбира, че говорите сериозно... това ще ви даде възможност да имате контрол над положението и над взаимоотношенията.”
Социалният поглед обхваща триъгълника, разположен между очите и устата, а при интимния долният връх на триъгълника достига до гърдите или половите органи . Последният се използва за демонстриране на интерес към другия пол.
А. Пийз описва и един четвърти вид поглед, наречен от него “кос поглед “изпод вежди”, който се използва, за да покаже интерес или враждебност .
При диалог по лични, болезнени или неприятни теми е по-подходящо ораторът да се откаже от интимния поглед, защото по този начин ще смути още повече събеседника си, а като по-подходящи се препоръчват деловият и социалният. По този начин той ще “освободи” партньора и ще намали напрежението в разговора, а това от своя страна ще доведе и до по-успешен диалог.
При общуване в диада ораторът поради по-високия си статус в определени случаи може да си позволи да наблюдава по-продължително, като не забравя, “че колкото повече гледа човек, толкова по-активен изглежда, т.е. превъзхождащ, сигурен в себе си и т.н. И колкото повече гледа, толкова повече го харесват, но до определено равнище, след това е по-малко харесван.” Тактът и чувството за мяра ще му позволят да определи наситеността на зрителното си въздействие върху различни аудитории.
От друга страна с погледа си ораторът дава знак в диалога за искане на думата, за съгласие или несъгласие, за готовност или затруднение да участва в разговора.
Л. Глас предлага една своеобразна класификация, в основата на която лежи емоцията, която включва: изненадани, изпрашени, гневни, втренчени, съмняващите, изумени, свенливи, срамежливи, казващи “не съм го извършил аз”, треперещи, прекалено примигващи и убягващи очи.
Д. Люис пък предлага ценни препоръки за осъщестяване на ефективен визуален контакт, които могат да се използват и от оратора при различни негови изяви.
Важна проява на ораторско майсторство е използването на различни похвати за възстановяването на вниманието на слушателите и деловата атмосфера след прекъснат зрителен контакт.
Погледът на оратора, насочен към отделен участник в аудиторията или група, може да изразява похвала, порицание, упрек, заплаха, предупреждение, подкана, ободрение, възхищение, изненада, учудване, радост, болка и много други чувства, емоции или състояния. По канала за обратна невербална връзка самият той получава информация за състоянието на събеседниците му.
В определени случаи отделни слушатели отказват да установят пряк зрителен контакт с оратора. Причините могат да бъдат различни – липса на интерес, неразбиране на съдържанието, нежелание да се участва в работата, негативни чувства, изпитвани към оратора, неразположение поради болестно състояние, умора, скука или други причини. Познаването на различните мимически маски ще помогне на оратора да се ориентира в конкретната ситуация и да реагира адекватно – вербално, невербално или като комбинира своите реакции.
Поради незнание или разсеяност понякога ораторът пренебрегва ролята на погледа при представянето на доклада, лекцията или речта, при водене на беседата или разговор извън нея. Това е недопустимо, защото не трябва да се забравя, че ако иска да бъде убедителен, за да накара събеседниците си е да възприемат казаното от него и да се съгласят, трябва да ги гледа право в очите.
Често наблюдаваме как ораторът не гледа към аудитирията, а към листата с написания текст. Понякога вниманието му е насочено не към говорещия срещу него, а към останалите.
Ораторът трябва да внимава да не си избира “ораторски любимци”, т.е. слушател или група, които да наблюдава непрекъснато, защото това може да има неприятни последици - както за самите участници (които ще се уморят от постоянния зрителен натиск), а така също и за самия него, защото може да загуби контрол върху аудиторията си като цяло. Оптималната ситуация е тази, при която погледът на оратора се премества от група към група така, че всички да се чувстват включени.
Необходимостта от поддържане на постоянен зрителен контакт със слушателите е и една от сериозните причини към оратора да се предявява изискването за перфектно владеене на съдържанието на ораторската творба и реторическата технология за неговото представяне, защото всеки поглед към записките е загуба на контакта, а понякога и на контрола на ситуацията. Принуден да следи текста, ораторът намалява и цялостната си активност. Речта му става монотонна и скучна.
Отказът на ораторът да установи зрителен контакт може да се тълкува като липса на знания, неувереност, страх, но и като надменност или пренебрежение към аудиторията.
Той трябва да бъде в състояние да определя точно и да улавя и “стратегическите точки”, по думите на М. Аргайл, в които е много важно да се види реакцията на слушателите - тогава, когато те не желаят да я демонстрират открито.
Не на последно място по значимост е ораторът да не допуска “блокиране на очите”, т.е. отместване на погледа най-често над главата на събеседника или по-продължително задържане на клепачите сведени, защото това се възприема от слушателите като отрицателна реакция и прекъсване на общуването с вербалния превод ”В този момент ти не съществуваш за мен, толкова е лошо това, което си направил!”
Участниците в аудитории с по-ниска възраст веднага прекратяват вербалната си реакция и изчакват да получат зрителен контакт с оратора, за да продължи обменът на информация и коумуникацията между тях. “Блокирането на очите” е допустимо само в случаите, когато ораторът наистина иска да покаже своето разочарование или неодобрение към някакви действия или думи на своите слушатели.

Изводи и обобщения

Визуалният канал има най-висока пропускателна способност.
87% от информацията получаваме по зрителен път.
Хората имат високо доверие към информация, получена по зрителен път.
За целите на убеждението се изпозват разнообразни нагледни средства, чрез които се визуализира аргументация.
Осъщестяването на оптимален зрителен контакт между оратора и аудиторията съдейства за повишаване на ефективността на реторическото общуване.

МИМИКАТА НА ОРАТОРА

1. Същност на мимиката.

Мимиката е един от основните канали за несловесно въздействие, който най-рано е предизвикал интереса на учените.
Едно от най-старите изследвания на мимиката прави Аристотел. Той отразява резултатите от наблюденията си в своя труд “Физиогномика”, в която описва различни лицеизрази и търси връзката им с качества и характери.
В по-ново време научни изследвания върху нея прави Чарлз Дарвин, който от позициите на еволюционната теория доказва вродения характер на мимическото поведение. В книгата си "Изразяване на емоциите от човека и животните", излязла през 1872 година, той обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората, независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека.
През 50-те години Дж. Брунер и Р. Тагиури след дългогодишни проучвания стигат до извода, че няма вроден непроменяем модел, който да придружава определена емоция.
Малко по-късно обаче П. Екмън, У. Фрийзен и С Томкинс подкрепят убежденията на Дарвин въз основа на нови изследвания, проведени в Нова Гвинея, Япония, Борнео, САЩ и Бразилия в пет различни култури и на три различни континента. Те създават методика за изследване на изражението, наречена FAST. Названието е образувано от началните букви на facial (лицев), affect (чувство), scoring (резултат) и technique (метод). При тази методика лицето се дели на три зони - горна, включваща челото, средна - очи и клепачи и долна - бузи, нос, уста, брада и се търси проявлението на шестте основни емоции - радост, гняв, изненада, отвращение, страх и мъка във всяка от тях и възможните комбинации.
Според учените представителите на отделните култури разпознават емоциите, които се крият зад различните лицеизрази, и това свидетелства, че причината е свързана само индиректно с наследствеността. Оказало се, че съществуват общокултурни норми за репрезентация на психическото състояние. Изследователите обаче не отричат, че има мимики, които се усвояват в хода на социалния живот и които са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот.

2. Връзка между мимическите изражения и емоциите.

Изследванията на К. Изард от своя страна доказват, че "мимическото изражение на емоциите има еволюционно-биологическо, а така също и психологическо и социално значение" . При висшите примати, при които се появява мимика, важността на израза на лицето в процеса на комуникацията е забелязана от всички изследователи. Може да се направи изводът, че “емоцията се явява способ за адаптация в живота на високо организирания социален организъм”
Установено е, че социалното значение на мимиката се осъзнава първоначално като израз на привързаността на детето към майката. Постепенно в хода на еволюцията мимическите сигнали са започнали да изпълняват комуникативни функции.
В изследванията на мимиката в исторически план са се оформили различни виждания относно локализирането или не на мимиките в отделните части на лицето. Пол Екман и колегите му, които считат, че има основания да се локализира мимиката в отделни части на лицето, установяват, че мимиката е един изключително сложен феномен, защото: ”(1) една емоция се демонстрира в една област на лицето, а друга емоция в друга област, например вдигнатите от изненада вежди и здраво сключените устни като израз на гняв; (2) две различни емоции, показани в една част на лицето, например едната вежда вдигната в знак на изненада, а другата смъкната като израз на гняв; (3) лицево изражение, създадено от мускулно действие, свързано с две емоции, но несъдържащо конкретни елементи нито на едната, нито на другата.”
Според В. Куприянов и Г. Стовичек обаче “мимиката е интегрален процес, в който е заложен принципът на корелацията” .
В крайна сметка се очертава становището, че в процеса на онтогенезата детето се учи на определени мимики. Най-ярък е примерът с усмивката, която не е вродена, а се усвоява социално, за разлика от мимиката на болката и страданието. Към пет годишна възраст детето е в състояние да контролира мимическото си поведение, а към петнадесетата година се постига пълно съвършенство в гримасниченето .
В крайна сметка изследователите са единодушни, че чрез “мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настоенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците си” .
Според М. Аргайл "лицето е най-добре контролираният източник на невербална информация," който все пак изисква специална подготовка и тренировка. От друга страна се оказва, че "това позволява на човек не само да маскира своите емоции, но и да симулира такива, каквито не изпитва”. Тази особеност може, а и реално се използва от оратора в процеса на реторическото общуване с различни цели. Симулирането на емоции обаче трябва да става само, когато ораторът е достатъчно добре трениран, защото слушателите твърде бързо разпознават фалша и преструвката и реагират на тях винаги отрицателно, а не бива да се забравя, че мимиката влияе и “върху обективните качества на гласа” , затова се препоръчва тя да бъде естествена, т.е. да отразява изпитваната емоция.
Още Квинтилиан е забелязал, че "най-изразително обаче е лицето. С него изразяваме: молба, заплашване, ласкаене, печал, веселост, гордост и скромност. По лицето хората преценяват, към него насочват вниманието си, него гледат, преди да започнем да им говорим. С лицето изразяваме обичта си към едни и омразата си към други. По него ние разбираме много неща и то често замества всякакви думи. “

3. Мимика и култура.

В източните култури обаче появата на лицеизраз, издаващ изпитваната емоция, е проява на слабост и не се цени в междуличностните отношения. Идеалът за мъж е героят, който не трепва с нито един мускул пред трудностите и владее до съвършенство духа и тялото си, включително мимиките и жестовете си. Силният грим при японката и бурката при мюсюлманката целят, макар и не афиширано, да скрият лицето и изразяваните емоции, което е в унисон с източния културен модел.
В европейските култури не съществуват правила за прикриване на емоциите - били те положителни или отрицателни и естествеността на мимиката е нещо нормално. Що се отнася до оратора обаче, бихме си позволили да дадем няколко предписания, свързани с това, че според нас е неприемливо той да изразява своя гняв, страх или други отрицателни чувства пред аудиторията. Положителните емоции влияят добре върху атмосферата на общуване и по отношение на усмивката не би трябвало да има ограничения, стига да е естествена, а не пресилена и фалшива. Прекалената емоционалност на някои оратори обаче понякога уморява и изнервя.
Според А. Волфганг и М. Кохен националните и културните особености на страната, в която се живее, оказват влияние върху лицевата експресия на представителите на чужди култури, които пребивават по-продължителен период от време.
Дългогодишните изследвания и събраният материал от крос-културните наблюдения показват, че по принцип съществува подобие в мимическото поведение на хората и че различните изводи и теории, до които се стига, се влияят от културните предпоставки и биологичните дадености и не бива да се абсолютизират.
В заключение може да се направи изводът, че мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.

3. Мимиката като елемент на ораторското майсторство.

Този специфичен инструмент при оратора може да се използува в зависимост от личните му особености и способности. Според това какви са целите на изявата, той може да използува мимиката, като изразява реалните психически състояния, които изпитва (и тогава мимиката му ще бъде напълно естествена), или те да се прикриват и да се симулират емоции, които не се изпитват.
Ясно е, че ораторът не бива да си позволява да загуби контрол върху мимическото си поведение, подведен от лошото си настроение (причинено от други фактори), и да създава подтискаща атмосфера. Владеенето на мимиката обаче позволява той да я използува, за да повиши ефективността на речевото си въздействие. За да овладее лицето си като професионален инструмент, ораторът може да се упражнява пред огледало също като актьора или да използува видеозаписна техника, за да наблюдава себе си отстрани и да открие силните и слабите си страни, или пък наличието на паразитни мимики.
Оказва се, че е по-лесно да се каже каква не трябва да бъде, отколкото каква да бъде мимиката. Задължително е обаче ораторът да обърне внимание на така наречените “паразитни мимики” - мръщене на челото, присвиване на очите, често примигване, повдигане на веждите, присвиване на устните и други подобни гримаси. Те трябва да се отстраняват незабавно, защото действат също като “паразитните думи” – стават повод за осмиване или отвличане на вниманието от темата на общуването. Най-лесно тези мимики могат да се открият от близък колега (приятел), поканен да наблюдава, като му се постави конкретната задача да следи за такива в мимическото поведение на оратора.
Оказва се обаче, че дори да овладее своето мимическо поведение, ефективният оратор трябва да владее и умението да чете по лицата на своите слушатели, т.е. да разпознава различните експресивни маски на аудиторията. “Под експресивни маски се разбират изразителни мимики, образци на лицева експресия, включително и тези, които не са пряко свързани и не отразяват непосредствено преживяваните емоционални състояния” .
Експерименталните изследвания показват, че значително по-леко и по-точно се разпознава изразяването на основните емоции – от 50 до 96% от изследваните лица, докато комбинациите се разпознавали от 12 до 27% от контролните групи.
За оратора е от значение да разпознава не само основите емоции, но и комбинациите от тях, а също така и да бъде точен в разпознаването. Погрешното декодиране понякога води до сериозни грешки.
Трябва да се има предвид и фактът, че положителните емоции се отразяват върху цялото лице, докато отрицателните се фиксират по-отчетливо върху лявата му страна. Феноменът се обяснява с това, че дясната половина на лицето се контролира от левия дял на мокъка, който ръководи интелекта и речта, докато лявата се ръководи от десния дял на мозъка, който контролира емоциите. Към лявата част на лицето ораторът трябва да насочва вниманието си, ако иска да получи вярна невербална информация за истинското емоционално състояние на партньора.
Разчитайки по лицата на слушателите тяхното емоционално състояние, ораторът е в състояние бързо да преустрои изложението си, ако то не буди интерес, а поражда скука или е недостъпно; да промени използваните методи на въздействие, да потърси по-убедително причините за липсата на съучастие в себе си и в своите събеседници.
Ораторът трябва винаги да се съобразява с това, че “ориентирането към мимиката е водещо в процеса на опознаването на невербалното поведение” , и това се отнася както до неговото, така също и до поведението на слушателите му, и, че когато има разминавания между това, което говори устата, и това, което говори лицето, за по-достоверна се приема информацията, идваща по невербалния канал.
Големината на аудиторията и видът ораторска изява са водещите фактори, от които зависи силата на влиянието на мимиката като самостоятелен канал за предаване на информация. При по-малка и близко разположена аудитория тя е в състояние да разчита мимическите сигнали на оратора – съзнателно и несъзнателно и да се повлиява от тях под влияние на същите механизми. При ораторски изяви от митингов вид и/или при големи разстояния между оратора и слушателите ролята на мимическите знаци и сигнали прогресивно намалява с увеличаването на разстоянието, защото стоящите в по-задните части на залата или площада не са в състояние на четат по лицето на оратора, а още по-малко той може да обозре цялата си аудитория.
При диалогичните ораторски изяви обаче обемът на мимическата невербална информация, която се обменя мужду общуващите, е в пъти повече, отколкото при монологичните. Мимиката може да се използа за невербално внушение или да служи като коректив за истинността на аргументацията.

Общи изводи, обобщения и заключение

Мимиката като елемент на невербалното поведение на човека най-рано е предизвикала интереса на учените, които установили, че чрез мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настроенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците.
При изучаване на влиянието на културните правила върху лицевите изражения се разкрива, че част от мимиките се унаследяват, а други се усвояват в хода на социалния живот и са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот. Мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.
Мимиката при различните ораторски изяви и аудитории е изследвана от дълбока древност и е събран достатъчен опит, за да се изведат основни правила и предписания, сред които заслужава внимание разбирането, че ефективният оратор трябва да владее до съвършенство своето мимическо поведение и умението да чете по лицата на своите слушатели.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреев, М. Педагогическа социология. С., 1988
2. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980,
3. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999, с.202- 204
4. Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с.122-126
5.
6. Аргайл, М. , М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
7. Аристотел. Физиогномика. С., 1998
8. Бялков, Б., Г. Иванов. Какво научаваме за ученика, когато мълчи. Стара Загора, 2002
9. Вискът, Д. Езикът на чувствата. С., 1993
10. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
11. Кажи го… правилно. С., 1998, с. 63-77
12. Жекова, Ст. Система на професионално-педагогическо общуване. (Професионално-педагогически тренинг). С., 1985
13. Иванов, Ст. Професионално педагогическо общуване. Ш., 2004, с. 91-107
14. Изард, К. Эмоции человека. М.,1980
15. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 749-762
16. Куприянов, В., Г. Стовичек. Лицо человека: анатомия, мимика. М., 1988
17. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивный подход), Ростов на Дону, 1986, с. 50-75
18. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
19. Основы педагогического мастерства. Киев, 1987
20. Пенчева, Ел. Невербални техники за повишаване на комуникативните умения. В сб.: Методи за работа в малка група. С., 1995
21. Петрова, Н. И. Индивидиальный стиль деятельности учителя. Казан, 1982.
22. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
23. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
24. Райнов, В. Символното поведение на човека. С., 1993, с. 39-60
25. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
26. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
27. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
28. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998
29. Теоретические и прикладные проблемы психологии познания людьми друг друга. Краснодар, 1975

ГЛАСОВИ ПОХВАТИ ЗА ВЪЗДЕЙСТВИЕ

Гласовите похвати за въздействие са синоним на интонационна невербална комуникация или на невербална вокализация. Други автори ги наричат параезик или говорят за параезикова модалност.
Характеристиките на гласа, дикцията, интонацията безспорно са специфични средства в ораторското изкуство и естествено в реториката като наука за него.
Дълбок смисъл се крие в думите на Бърнард Шоу, че :”Има 50 начина да се каже “да” и 50 начина да се каже “не”, но могат да се пишат само по един”.
В структурата на невербалните модалности акустичната система според В. Лабунска включва просодиката и екстралингвистиката.
Просодика е общото наименование на ритмико-интонационните страни на речта. Тя включва такива характеристики на гласа като височина, тон, продължителност на звученето, сила, тембър и ударения.
Някои изследователи считат, че “според гласа може да се съди за характера на човека” . Дори това твърдение да е пресилено, от практиката е известно, че гласът на оратора може да съдейства за спечелване на доверието на слушателите, но може и да изплаши и отблъсне. Той може да спомогне и за по-добри резултати от внушението, ако внушава сигурност, спокойствие и доверие.
Гласът се характеризира със сила, височина и тембър.
Силата или интензитетът обективно се възприемат като гръмкост и се различават от височината, която се отнася до диапазона и горните прагове. Чрез промяна на силата на гласа ораторът може да покаже, че цитира чужда мисъл или да атакува непреднамереното внимание.
Силата на гласа е показател за емоционалното и физическото състояние на човека. Прекомернияj патос и сила често срещат обаче неодобрение и стават обект на насмешка или пародия от страна на слушателите.
Трудно може да се каже чий глас се харесва и възприема по-добре. Това зависи до голяма степен от субективните предпочитания и вкус към тембъра, който дава най-общата представа за гласа. Има обаче установени истини, които безспорно е добре да знаем.
• Между силния и слабия, немощен глас аудиториите по понятни причини предпочитат силния. Ораторът следва да говори малко по-силно, отколкото счита за необходимо, за да бъде речта му добре чута и от седящите на последните редове, защото в противен случай те ще бъдат изключени от комуникацията поради липса на възможност за участие, тъй като не могат да получат необходимата информация.
Изводът: Ораторът не може да бъде човек със слаб глас. Това просто ще бъде мъка и за него, и за слушателите.
• Силният глас се предпочита, но ако той е прекалено силен, вместо да стимулира - потиска. Много често силният глас е притежание на физически едри хора, особено жени. В този случай потискането е двойно.
Изводът: Това също е противопоказание за ораторска пригодност
При това, ако слабият глас с упоритост и тренинг може да се развие и укрепи, силният глас обикновено е неукротим.
• Превзетият, мелодраматичен глас е също неприемлив.
Изводът: Гласът на оратора следва да е естествен и тогава той има най-добри шансове да бъде приет.
• Равният монотонен глас също е неприемлив. Той много бързо уморява и в някои случай приспива слушателите. Драматургията на устното изложение изисква професионално познаване на широките възможности на интонацията.
Изводът: Необходимо е да се съобразим с обстоятелството, че е важно какво ще кажем (като съдържание), но не по-малко значимо е как ще го кажем.
Докато тембърът позволява да се различават гласове с еднаква сила, височина и продължителност на звученето, то тонът се свързва преди всичко със звученето и отразява най-често емоционалното състояние на личността. Тонът може да бъде приятелски, нападателен, поучителен (много често използван от учителите и в междуличностните им контакти; от хора, имащи висок социален статус, и такива, заемащи ключови позиции във властта), неутрален, поощрителен, делови, саркастичен, театрален и т.н. Белег на ораторско майсторство е да се подбере най-подходящият съобразно конкретната ситуация, в която ще се реализира публичната комуникация.
Като обща характеристика на гласовите особености специалистите посочват интонацията. Тя се определя като “комплексно звуково явление, което в речта функционира на равнището на фразата, чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални характеристики, възприемани субективно като промени в мелодиката, силата и времетраенето на сегментарните единици.”
Интонацията според В. Руменчев изпълнява комуникативни и модално-емоционални функции и отразява отношението на говорещия към собствените му думи, емоционалното му състояние или въздействието, което иска да окаже.
С помощта на интонацията оратоът не само може да подсилва някои части на речта си, но и да ги отхвърля. Умението на оратора да използва интонацията като средство за привличане на вниманието и за въздействие върху слушателите е част от реторическата техника и оттам на ораторското майсторство.
Изследвайки влиянието на интонацията като социален медиатор, учените стигат до три модела:
• Враждебна и/или агресивна интонация;
• Дружелюбна и/или приятелска интонация;
• Неутрална интонация .
В парадигмата на реториката можем да интерпретираме успешно тези модели, като най-общо посочим, че първият модел е крайно неприемлив, тъй като поражда огледална реакция у аудиторията и като цяло е наситен с отрицателни емоции, докато втората и третата могат да се използват успешно в зависимост от конкретната реторическата ситуация.
Според Т. Стоицова: ”Едно от най-интересните открития в областта на параезика е това, че хората се различават значимо в способността си да узнават емоционалните състояния в зависимост от излъчените интонационни модели.” Това откритие има особено значение за оратора, който от една страна предава информация чрез своята интонация, а от друга трябва да бъде в състояние да разчита вярно интонацията на другите участници в общуването.
Темпът на речта е скоростта, с която се изговарят речевите отрязъци за единица време и подобно на силата той има относителен характер в смисъл, че служи за създаване на контраст между по-бързо и по-бавно изговаряните откъси от речта, а не като абсолютна величина.
Експериментално е установено, че “темпът на речта… практически не се изменя в течение на много години” и промяната му може да стане фактор за активизация на вниманието.
Темпът на говорене в хода на устното публично общуване най-често се свързва с дидактическата синонимност, т.е. със способността на слушателите да разбират смисъла на говореното от оратора. Това означава, че темпът се предопределя от сложността, новостта, трудността на предлаганото съдържание или преследваната цел. Колкото е по-трудно, ново и непознато, толкова темпът следва да бъде намален, и обратното - при повторения, затвърдяване на познати неща той може да се увеличава.
Темпът на речта насочва вниманието и към речевите паузи. “Резките промени в основните характеристики на интонацията – мелодика, сила и темп създават контраст, който аудиторията субективно възприема като пауза” .
"Ораторската пауза" бива три вида:
• логическа (съдържателна) – тя подпомага разбирането на смисъла;
• психологическа (емоционална) – тя дава възможност за още по-дълбоко нюансиране на израза, подчертава подтекста, който искаме да изразим.
• физиологическа - т.нар. "дихателна пауза." Професионалистът учител задължително съчетава физиологичната с някой друг вид пауза.
Начинаещият оратор обикновено се задъхва и прави тези паузи точно там, където е най-неподходящо. Прав е Квинтилиан, когато съветва, че "Трябва да се поеме дъх не където желаем, а където е необходимо."
Специфичен вид психологичска пауза е началната. Броените секунди преди започването на ораторската изява дават възможност на оратора за последен път да прецени предварителната си подготовка, да актуализира целта и знанията си или да съобрази структурата и предварителния си план с текущата ситуация.
Ораторът може да използва началната пауза както за съсредоточаване на собственото си внимание върху предстоящата работа, така също и за да привлече вниманието на слушателите, като същевременно им даде възможност да го възприемат и разгледат.
От друга страна паузата е елемент на системата на екстралингвистиката, наред с някои психо-физиологични проявления на човека като плач, смях, кашлица, шепот, въздишки . Понятно е, че някои от тях нямат място в реторическото общуване, например плача и въздишките, но кашлицата би могла да бъде подходящ невербален сигнал за привличане на вниманието, за корекция на нежелано поведение. Шепотът е подходящ в определени случаи, когато не е необходимо да се привлича вниманието на всички или да се атакува непреднамереното внимание.
Л. Глас предлага тест за разпознаване на гласовия код, който според нея “може да бъде анализиран според четири големи категории: (1) височина (висока и ниска); (2) сила (тих, висок, заглъхващ накрая); (3) качество (треперещ, рязък, мрачен, с внезапни изблици на сила, хленчещ, носов, с придихание); (4) стил (френетичен, маниакален, твърде бърз, възбуден, неравен и отсечен, глух и безжизнен, сладникав, сексуално-флиртаджийски, твърде бавен, добре модулиран, с вдигаща се интонация в края на изречението, богат, жив)”. Въпреки че тя не свързва конкретно примерите и изводите си с ораторската практика, според нас те могат да послужат на всеки начинаещ и практикуващ оратор, за да диагностицира той своя глас и оттук да работи за подобряване на онези негови характеристики, които са неефективни или вредят на позитивното му представяне.
Невербалната вокализация оказва сериозно влияние върху ефективността на реторическата комуникация и това обосновава необходимостта от познаването и владеенето и от оратора. В хода на предварителната подготовка за устното публично изказване, той би могъл да отделя време и за упражнения в различни интонационни модели и темпове на говорене, а в хода на самата изява да насочва съзнателно вниманието си към интонацията на събеседниците в общуването, за да търси и успешно да открива какво се крие зад една или друга.

Литература

1. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
2. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
3. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивньi подход), Ростов на Дону, 1986
4. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
5. Психология педагогического общения. ( Методическая разработка для преподавателей и студентов) Саратов, 1980
6. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
7. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
8. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998
9. Тилков, Д. Интонацията в българския език. С., 1981
10. Томан, Иржи. Как да говорим добре? С., 1981

РЕТОРИКАТА КАТО НАУКА ЗА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО

1. Специфика на реториката като наука за убеждаващата комуникация. Обект и предмет на реториката.

Когато обосноваваме претенциите на една наука да бъде такава, два от основните въпроси, на които трябва да се даде убедителен отговор, са тези за обекта и предмета и.
Обектът на науката е дял от действителността, който се проучва с научни методи, а предметът отразява специфичната гледна точка на изследователя от позициите на конкретната наука, която представлява.
Според Й. Ведър “обект на реториката са всички явления и факти, които са свързани с целенасочения публичен обмен на информация и/или отстояването на становища по обществено значими теми и проблеми.”
Три ключови понятия могат да се открият в тази дефиниция за обекта на реториката – “целенасоченост”, “публичност” и “обществена значимост”. Първото понятие, което се нуждае от изясняване и уточняване, е обществената значимост, която се свързва с необходимостта от изразяване на отношение или вземане на решение по някакъв проблем, който е приет за важен от група хора дотолкова, че да стане предмет на публично обсъждане. Целта на публичното обсъждане е свързана с наличието на ситуация, изискваща промяна на мнението, становището, поведението, която се постига чрез устното общуване. Публичността идва от наличието на група слушатели, които са пряк или косвен обект на словесното въздействие.
В науката е известно, че един обект може да е обект на много науки, като например човекът, но предметът на една наука не може да съвпада с предмета на друга. Като се съобразяваме с това изискване, можем да кажем, че реториката е теоретика-приложна наука, чийто предмет е изследването на законите, закономерностите, принципите и методите на ораторското изкуство.
Тя е наука, възникнала в резултат на необходимостта да се систематизира и осмисли натрупания опит в областта на ораторското изкуство, така че да се предложат продуктивни технологии за успешно словесно въздействие в условията на различни конкретни социални ситуации.
Това разбиране се подкрепя в известна степен от всички автори, чиито определения за предмета привеждаме по-долу:
За Аристотел реториката е опит чрез определено съдържание (съобщаване на знания, формиране на мнения, предизвикване на действия) да се формират или променят мислите, поведението и непосредствените действия.
За Д. Александрова предмет е “убеждаващото общуване... реториката... изследва най-общите закономерности на целенасоченото, социално обусловеното взаимодействие между комуникатор и рецепиент, неговите методи, форми и средства.... не е само наука за ораторското изкуство, а наука за убеждаването във всички речеви ситуации. ”
Според В. Иванов: “Реториката е наука за ораторското изкуство, за закономерностите, отношенията, формите и методите на общуване между оратора и аудиторията”
След обстойно проучване на различни гледища Л. Ставрева стига “до извода, че реториката е наука и изкуство за овладяване на живата публична реч, чрез която се поставят на разрешение и обсъждане актуални обществени проблеми и се целят практически резултати, чрез нея може да се определя поведението на обществото така, както го преценява гражданската орговорност на хората за обществените дела, съдопроизводството, решаването и регулирането на проблемите за управлението и за цялостната политика на държавата. Реториката, чиято предмет е публичната реч като подразделение на хуманитарните науки обединява философския стремеж към истината с практическата насоченост на ораторското изкуство.”
Публичната реч, убеждаващото общуване, закономерностите на общуването между оратор и аудитория отразяват сърцевината на реторическото общуване, което можем да определим като предмет на реториката.
Спецификата на реториката е в нейната тясна връзка с ораторското практика и тя може да се разкрие с помощта на различни подходи :
- гносеологичен – тук акцентът се поставя върху ролята на познанието и механизмите на предаване и приемане на нова информация от слушателите;
- социологически – основното внимание се насочва съм аудиторията като специфична социална група, която е обект на въздействие от страна на оратора;
- функционален – собствено реторически подход, при който се разглежда ораторското изкуство като процес с участващите в него субекти оратор и аудитория.
Своите научни изследвания специалистите по реторика насочват в няколко области:
- история на ораторското изкуство;
- история на реториката като наука за ораторското изкуство;
- методология на ораторското изкуство;
- технология на ораторското изкуство – принципи, методи, средства за реализиране на успешна убеждаваща комуникация.


2. Понятия и категории на реториката

Като основни понятия на реториката можем да посочим: “оратор”, “комуникатор”, “лектор”; “ораторско изкуство”, “красноречие”, “ораторско майсторство”, “убеждаваща комуникация”; “ораторска изява”, “ораторска реч”, “публична реч”, “устно публично изказване”; “аудитория”, “слушатели”, “реципиент”; “ретор”, “реторическа дидактика”; “реторическо общуване”, “убеждаващо общуване”, “публично говорене”; “реторическа аргументация”; “реторически принципи”; “методи на въздействие в ораторското изкуство”; “средства на реторическото общуване”; “полемика”, “спор”, “дискусия”, “диспут”.
Този терминологичен хаос би могъл да стресне начинаещия оратор, но внимателното разчитане на термините позволява да се открият синоними и близки по смисъл и значение думи, които могат да се групират, за да се изяснят по-сполучливо.
Първата група включва: “оратор”, “комуникатор”, “лектор”.
“Оратор” е най-старият термин, който има латински произход и според Речника на чуждите думи в българския език има две значения: “1. Опитен в говоренето, красноречив говорител пред публика, който познава и спазва правилата на ораторското изкуство. 2. Лице, което говори на публично събрание.” Коректността при първото значение е нарушена, защото се обяснява оратор с ораторско изкуство. Отчетени са обаче специфики на дейността на оратора като наличието на слушатели и необходимостта от предварителна подготовка.
Според Й. Ведър: “Оратор” ще наричаме всеки, който произнася устни публични изказвания по обществено значими въпроси.” Ораторът е свободен сам да определя целта и задачите на всяка своя реторическа изява. Подборът, структурирането и систематизирането на съдържанието е негово свещено право по каноните на класическата реторика.
“Лектор” е понятие, с което в реториката обозначаваме оратор, който чете лекции – академични или научно-популярни.
“Комуникатор” е понятие, което по-често се среща в теория на комуникацията като част от диадата комуникатор-реципиент, схващани като предаващ и приемащ определен обем информация участници в процеса на комуникация.
Втората група сродни по смисъл понятия са “ораторско изкуство”, “красноречие”, “ораторско майсторство”, “убеждаваща комуникация”. Част от авторите ги използват като синоними, а други правят разлика като нюансират смисъла им.
За Д. Александрова: “Ораторското изкуство представлява сложен комуникативен процес, при който комуникаторът и реципиентът (оратор и аудитория) са в постоянно взаимоотношение и взаимодействие. Посредстом ораторската реч се осъществява познавателно, възпитателно, идеологическо и естетическо въздействие върху аудиторията. Ораторското изкуство е ефективно тогава, когато утвърждаваните от оратора идеи се превърнат в убеждения и програма за бъдещи действия на слушателите.”
Според Й. Ведър: “С термина “ораторско изкуство” (и синонимите му: “красноречие”, “ораторско майсторство”, “ораторска изява”) ние обозначаваме обобщено дейността на човек, който говори публично по обществено значими въпроси” , а в една по-разгърната дефиниция от позициите на дейностния подход го представя като “едновременно и форма (система от форми), и средство (система от средства) за устно публично разпространяване на знания, устно публично решаване на спорни въпроси и за устно ръководене и управление на обществото.”
Според В. Руменчев: “Ораторството или ораторското изкуство е човешко символно информативно и преди всичко комуникативно поведение от вербален и/или невербален вид, функция на професия и/или социална роля, ориентирано към определена аудитория с тактическа и/или стратегическа цел.” Основното внимание в тази дефиниция е насочено съм активния субект – оратора, който организира и реализира ораторската изява.
“Красноречие” е русизъм, който се използва като синоним на ораторско изкуство.
“Убеждаваща комуникация” също се използва като синоним, но се среща по-често в публикации по журналистика, публична комуникация, PR.
“Ораторското майсторство” според нас се свързва с владеене на технологията на ораторското изкуство до съвършенство, наличието у оратора на собствен оригинален стил и способност за създаване и произнасяне на ораторски творби, които стават образци за подражание и/или са уникални шедьоври.
Третата група понятия обхваща: “ораторска реч”, “ораторска изява”, “публична реч”, “устно публично изказване”. С тези понятия се описват процеса и/или продукта от дейността на оратора пред аудиторията.
На следващо място от пояснение се нуждае категорията “аудитория”, която често се замества със “слушатели” или “реципиент”. Аудиторията е кратковременна общност от хора, които са се събрали за обсъждане на обществено значим проблем или въпрос, за който трябва да получат информация и/или да вземат решение, с помощта на устното публично общуване под ръководството на оратора.
За “ретор” в Речника на чуждите думи в българския език са посочени две значения”: “1. В Древна Гърция – учител по красноречие. 2. Оратор, който произнася красиви думи, но без дълбоко съдържание; вития.” От позициите на реториката не можем да се съгласим безусловно с второто значение, защото акцентът в него е негативен и противоречи на основните постулати на науката за познавателното съдържание, което всяка реч трябва да съдържа и възпитателните цели, които преследва. Коректната употреба на термина “ретор” е свързана с първото му значение, а именно учител/преподавател по ораторско майсторство.
“Преподаването на реторика и обучението по красноречие ще обозначаваме с термина “реторическа дидактика”.
Понятията: “реторическо общуване”, “убеждаващо общуване”, “публично говорене”; “реторическа аргументация” са много близки по значение и се използват за описване на процеса на реторическата комуникация. Първите три могат да се използват като синоними, докато четвъртото е свързано с логиката на доказателствата и използването на специфични средства (реторически) за целите на убеждението.
“Реторическите принципи” са основни идеи, основополагащи тези, обосновани от науката или изведени от практиката на ораторското изкуство, съобразяването с които предпоставя благоприятни условия за постигане на успех в публичното общуване.
Основните “методи на въздействие в ораторското изкуство” са убеждението и внушението. Към тях Д. Александрова добавя реторическото доказателство, съобщението, подражанието, психическото заразяване.
“Средствата на реторическото общуване” могат да се разделят най-общо на вербални (речеви) и невербални (неречеви).
Диалогичните форми в ораторското изкуство се : “полемика”, “спор”, “дискусия” и “диспут”. Някои автори правят разлика между полемика и спор, а други приемат, че това са синоними.
Дискусията и диспутът могат да се дефинират като диалогични методи, с чиято помощ публично се обсъжда проблемен въпрос, на който при дискусията се търси общо, компромисно, консенсусно решение, а при диспута всеки от двамата участници (двете спорещи страни) се опитва да наложи своето становище и целта е победа.
Основните категории на реториката според нас са три: оратор, аудитория и реторическо общуване.

3. Основни идеи в реторическите изследвания

Основополагащата идея в реториката е тази за обективност на реторическите дейности и науки, която включва три подидеи:
1) за обективност на реторическите факти, явления и процеси;
2) за обективност на реториката като наука за красноречието;
3) за обективност на реторическата дидактика.
На второ място следва да посочим идеята за детерминираност, според която ние сме в състояние да повлияем върху формите на проява на обективния характер на реторическите дейности и науки. Тук могат да се посочат - идеята за двустранната субективна детерминираност на реторическото общуване като феномен, породен от диадата оратор – аудитория, и идеята, че реторическите дейности и науки се подчиняват на всеобщите закони на развитието.
На трето място – идеята за познаваемост на реторическите явления и факти на емпирично, теоретично и метатеоретично равнище.
На четвърто място – идеята за системност на реторическите дейности и науки, която и основополагаща за методиката на обучението по реторика и ораторско изкуство.
Петата идея е за усвояемост, която може да се осмисли чрез декомпозиране на идеите: за субективна мотивираност на потребността от реторически знания и умения; за достъпност на репродуктвните форми на красноречие; за нормативно-предписващия характер на основните реторически изисквания; за творческия характер на подготовката на оратора и много други.
На шесто място е поставена идеята за универсалност на реторическите дейности и науки, която се обосновава от тяхната социална същност, свързана с удовлетворяване на ритуално-битовите и образователни потребностите на обществото в различни исторически периоди.
Не на последно място по значение трябва да посочим идеята за управляемост на реторическите дейности и науки.
Тази класификация на идеите може да бъде разширена и обогатена, без да се наруши нейната логика и систематика, но и лаконичното и представяне е достатъчно, за да се постави основата на процеса на нейното осмисляне и творческо приложение.

4. Реторическите закономерности

Изхождайки от разбирането за “ораторското изкуство като изкуство от особен род или като психическа дейност, насочена към съзнанието на социалните общности” , Д. Александрова посочва следните негови основни закономерности:
- ораторското изкуство е историческо явление;
- национално явление, свързано с народопсихологията, т.е. традициите, обичаите, културата и т.н.;
- има синтетична природа;
- непосредствен контакт с аудиторията, получаване на обратна връзка веднага, конкретизиране на информацията;
- масов характер, защото се въздейства върху множество слушатели, но се влияе индивидуално върху личността на всеки и може, като се спечели доверието, да се подтикнат слушателите към действие.
Според Й. Ведър първата закономерност, е че: “красноречието като дейност е закономерно зависимо от социално-историческите условия” по посока държавно-политическото устройство; характер на системата, в която се използва; параметрите на аудиторията като социална група; адекватността на реторическия акт спрямо потребностите, интересите и равнището на конкретната аудитория; количественото нарастване на информацията; ценностната система на обществото; конкретните условия на осъществяване на реторическото общуване; степента на екстремност на ситуацията.
Втората закономерност гласи: “Реториката е закономерно зависима от социално-историческите условия”. Тя може да се декомпозира по отношение на предмета и взаимообусловеността между красноречието като дейност и реториката като наука за него; степента на развитие и обществената значимост на красноречието; развитието на науките, с които е в близки отношения; мястото, което заема в научната систематика.
Трета група закономерности се свързват с обучението по реторика, което е закономерно зависимо от статуса на ораторското изкуство в конкретните обществено-икономически условия; от потребностите и интересите на обществото като цяло и на участниците в него; от базисната подготовка в училище; от предметната област, в която ще се изявява бъдещият оратор; от социалната поръчка; от съгласуваността на целите и задачите му с обучението по другите учебни дисциплини; развитието на реториката и педагогиката като научни дисциплини и ораторското изкуство като дейностна система.
На следващо място можем да посочим закономерностите, свързани с предмета на ораторската интерпретация – зависимостта от социалната поръчка; от характера на самия предмет; от целите на оратора; за взаимна зависимост на съдържателната и гносеологическа интерпретация.
Не са за подценяване закономерностите, свързани със субективните характеристики на участниците в реторическото общуване и на обучаващите се в ораторско изкуство.
Не на последно място по значимост е “закономерната зависимост на ефективостта на научното равнище и престижа на реторическите дейности и науки от равнището на научноизследователската дейност в областта на реториката и ораторското майсторство.”

5. Принципи на ораторското изкуство. Същност и видове. Характеристика на признатите принципи.

Терминът принцип има латински произход и означава – “първоначало, ръководна идея, основно правило на поведение,” което се свързва с функционирането на някаква система, за която са в сила общи закони и правила. Принципите могат се постулират, като се изведат от основните закони, и да се декомпозират на правила или да се изведат от добрата практиката, а след това да се обосноват теоретически.
Според Д. Павлов: ”Съществува голямо разнообразие в подходите за формулиране на принципите на реториката,” които могат да се обособят в няколко групи, като :
- се анализира реторическото общуване, чрез проучване на историческия опит;
- се изследват процесуалните характеристики на реторическия процес;
- се диагностицира постигането на целите и задачите на ораторската изява;
- се отчитат взаимодействията на реториката със сродните и науки.
Следването на различните подходи логично довежда до конструирането на различни системи от принципи и появата на дисусиии за тяхното обосноваване.
Според Д. Павлов съществуват три основни групи принципи: общоприети, дисусионни и непризнати.
В групата на общоприетите принципи са :
• Научност – принципът за научност се реализира чрез правилния подбор на съдържанието на темата и методите и средствата за нейното разкриване пред аудиторията.
Определянето на целта, темата и следващият от тях подбор на съдържанието е изконно право на всеки оратор. При конструирането на основния текст на ораторската изява е от съществено значение съобразяването с логиката и систематиката на науката; правилното използване на категориалния апарат; съответствието с динамиката на развитие на науката, а оттук съчетаването на утвърдени с хипотетични и прогностични знания, представянето на различни гледни точки и интерпретация на научните факти и явления.
Най-дълбокият смисъл на принципа за научност се свързва с формирането у слушателите на научна познавателност и научна любознателност.
Втората страна на принципа – методите и средствата, използвани за разкриването на темата, се реализира чрез използването на основния метод – убеждение и подбора на реторическата аргументация.
• Достъпност – поставянето на този принцип има особено важно значение за реториката, защото той от една страна осмисля дидактическата синонимност, а от друга гарантира ефективност на реторическата комуникация. Същността му се състои в прогнозирането на възможностите на аудиторията за правилно възприемане на темата. Достъпността се реализира в три направления :
- по отношение на обема на информацията;
- по задълбоченост;
- по използваните средства.
Всяка конкретна ситуация и аудитория предопределят минималния и максималния обем информация в едно устно публично изказване. Според специалистите новата информация не трябва да надвишава 30% от общата. От друга страна трябва да се отчита тясната връзка на обема със степента на задълбоченост, чрез която се разработва съдържание. Тя е в пряка зависимост от възрастовите и познавателните възможности на аудиторията и от актуалното равнище на развитие на познавателната им активност. Равнището на задълбоченост варира в йерархичен план от обща информираност, през теоретични знания, умения да се използват знанията в практиката, убеждения и отношения до формиране на мотиви за поведение.
• Системност и последователност – този принцип се намира в непосредствена връзка с двата предходни, но има и собствени основания. Те са свързани със системността и цялостността на заобикалящия ни свят и систематиката на науките.
Същността на принципа са свързва с изграждането на вярна цялостна система от представи и понятия за действителността, като основа за формирането на убеждения и умения за системно опознаване и преобразуване на света.
По емпиричен път е установено, че в едно изложение може да има три до пет основни момента. Тяхното определяне и сполучливо разработване е задача на оратора, която той решава в съответствие с логиката и систематиката. Около тези основни моменти, които са скелетът на изложението, се подреждат и останалите доказателства, аргументи, примери, илюстративен материал, които подкрепят и обосновават тезата.
• Връзката на теорията с практиката се реализира в три направления:
- при използването на примери от живота при изясняване на теорията;
- при теоретическия анализ на процеси и явления от живота;
- при приложението на теорията в практиката.
Този принцип намира отражение в уводните думи на оратора, когато той мотивира аудиторията за активно слушане и усвояване на новата информация, формира тяхната любознателност, стимулира познавателната им активност. Често противоречието между житейската представа и научното обяснение на отделни факти или явления поражда проблемна ситуация, която съдейства за развитието на творческото и нестандартното мислене на слушателите и предизвиква висока творческа активност.
В заключителната част на ораторската изява, когато се затвърдяват новите познания и се формират убеждения, се очертава търсенето на приложение на научните знания в живота.
• Нагледност – този класически дидактически принцип, изискващ включването на повече сетива при възприемането на новия материал, има своята актуална интерпретация, свързана със съвременните аудио-визуални средства и новите изследвания, установяващи съотношението при възприемането на информация, идваща по различни канали и обработвана от различни анализатори.
Изследванията в областта на психологията и физиологията показват, че нормално развитият човек възприема 83% от околната действителност чрез зрителния анализатор; 11 % чрез слуховия; 3,5 % чрез обонятелния; 1,5 % чрез тактилния и 1% чрез вкусовия. Ясно е, че зрителният анализатор има най-голям капацитет и оттам водеща роля в познавателния процес, при който информацията се възприема както следва: 10% чрез четене на печатен текст; 20% при слушане; 30% при статична прожекция и 50% при аудио-визуално представяне. Тези данни пък насочват вниманието към аудио-визуалните нагледни средства и към компютъра като най-универсалното сред тях. Съвременните информационни технологии, позволяващи да се обединяват звук, текст, реч, картини, компютърни графики, видео и анимация показват безспорните преимущества на мултимедията, които могат да се използват и за целите на убеждаващата комуникация. “Експерименти, проведени с различни по възраст и социален статус аудитории доказват, че мултимедийната информация, която въздейства едновременно на много центрове на човешкия мозък, се възприема при еднократно преглеждане до 50%, а ако преглежданията са няколко, нивото на възприемането и запомнянето и може да се увеличи и до 90%, а това от своя страна намалява съответно и времето за възпроизвеждане и прилагане на наученото.”
При някои видове ораторско изяви като доклади, отчети, лекции, диспути, дискусии и други използването на модерните аудио-визуални и мултимедийни информационни технологии е често и те са особено ефективни предвид възможностите си за онагледяване.
• Реторическа атрактивност – ораторът задължително трябва да бъде интересен и обаятелен. Едно от най-успешните средства за реализирането на тази цел е да използува хумора. На следващо място идва образността на речта - да са въздейства върху емоциите, да се стимулира емоционалността на слушателите.
Атрактивността е и наситеност на изказа с глаголи, на речта с примери – характерни, силни, вълнуващи, приковаващи вниманието. Поднасянето на примерите е по-сполучливо не с разказвателен тон, а като се опише ситуацията на примера и се търси вероятната възможна развръзка и по този начин се ангажира мисленето.
Дискусионните принципи все още не са достатъчно обосновани и не са завоювали статута си, но насочването на вниманието към тях е с цел откриване на дискусия и възможности за изказване на различни становища.
• Принцип за съзнателност и активност – това са два дидактически принципа, които имат своите педагогически основания, но се нуждаят от допълнителна обосновка от позициите на реториката.
• Принцип за убеждаващото въздействие.
• Принцип за трайно усвояване на знанията.
• Принцип за индивидуален подход.
• Принцип за емоционалност на оратора.
Групата на непризнатите принципи се свързва с авторски предложения за принципи като комплексност; за разглеждане на процесите и явленията в реториката в тяхната динамична връзка; за равновесие и др.
Друга класификация на принципите на реториката може да се направи в зависимост от фазите на реторическия процес - докомуникативна и на самото реторическо общуване, според която могат да се обособят три групи принципи:
• принципи и правила на подбор на съдържание на ораторското творба;
• принципи и правила за конкретното реторическо общуване;
• бинарни принципи и правила.
В първата група можем да посочим принципите: научност; системност и последователност; достъпност; връзка на теорията с практиката.
Във втората група са: съзнателност; активност; индивидуален подход; нагледност; реторическа атрактивност.
В третата група са принципите с бинарно значение: достъпност; убеждаващо въздействие; връзка на теорията с практиката; системност и последователност.
Й. Ведър свързва реторическите принципи с “правилата, отразяващи идеите и закономерностите и предписващи начините на действие и поведение в областта на реторическото общуване и преподаването на ораторското изкуство и реториката.”
Според него има основания да се формулират десет общовалидни принципи на красноречието и реториката за съобразяване с:
- изискването за научност на реторическите дейности и науки;
- историческата детерминираност на реторическите дейности и науки;
- социалната детерминираност на реторическите дейности и науки;
- диалектическия характер на реторическите дейности и науки;
- приложния характер на реторическите дейности и науки;
- интегративния характер на реторическите дейности и науки;
- единството и взаимообуславеността на практиката и теорията;
- единството и взаимообуславеността на красноречието, реториката и реторическата дидактика;
- единството на общото, особеното и специфичното при частните (специалните) реторически дейности и науки;
- изискването за комплексност при съблюдаването на реторическите принципи.
Проблемът за принципите на реториката като елемент от теоретико-нормативната част на науката е важен, защото от сполучливото конструиране на системата от принципи и тяхното последвало спазване в практиката на реторическия процес до голяма степен зависи неговата осмисленост и ефективност. Работата по конструирането на системата и обосноваването на отделни правила и изисквания, които да получат статут на принципи, тепърва ще се реализира.

6. Методология и методи на научните изследвания в реториката

В съвременната действителност няма наука без изследване. Още повече това важи за наука като реториката, която е така тясно свързана с практиката, която оперира с такъв богат фактически материал.
Известно е, че науката представлява определена система от проверени и логически подредени съждения. Тя има стойност тогава, когато съжденията, от които е съставена, са вътрешно непротиворечиви и същевременно, когато обясняват експериментални факти от определена категория. Следователно научното изследване и експеримент са иманентно присъщи на реториката. Само чрез тях тя може да се възвиси на качествено ново научно равнище, съответстващо на новите отговорни социални задачи, поставени пред нея.
И така - същността на изследването и експеримента в реториката се състои преди всичко в научното изясняване на устойчивите, значимите връзки и взаимоотношения между оратор и слушатели в процеса на реторическото общуване.
Основната цел на изследването и експеримента в реториката най-общо може да се определи като усилие да се изгради научно обоснована система от концепции, подходи, методи, форми, средства и т.н. за оптимално протичане на реторичния процес, но не извлечени от грубия практицизъм, а установени и доказани чрез научни средства. По такъв начин се създава възможност реторическото общуване да се изведе от случайността, субективизма и капризите на практически неуправляемата ораторска практика и да се изгради като една научно обоснована технология, подчинена на научно ръководство и управление както всички останали съвременни социални технологии.
Под понятието "технология" следва да се разбира съдържанието, което включва в него съвременното наукознание: "Там, където човек активно и съзнателно се отнася към заобикалящите го процеси, където се стреми съзнателно и планомерно да изменя природата и социалната среда, по принцип е възможна технология. Технологията е общ закон на функционирането на всяка социална система на определена степен от нейното развитие”.1
Основните задачи на изследването и експеримента в реториката могат да се определят така:
1. Да се даде съвременна научно експериментална основа на реториката като наука, състояща се от положителни знания, за факторите и условията, от които зависи оптималното протичане на реторическото общуване.
2. На тази основа да се формират реторическите норми и предписания, за разлика от чисто дедуктивното обосноваване на реторическата наука досега.
3. Да разкрие дълбоката същност на взаимоотношенията между оратор и слушател или групата слушатели.
4. Да даде на оратора научно обоснована технология за организация, ръководство и управление на реторическия процес.
Най-общата характеристика на изследването и експеримента в реториката условно може да се сведе до три основни компонента:
• Сложност, която е обусловена от:
 Големият брой факторни компоненти, от които зависи реторическото изследване и експеримент.
 Неповторимата индивидуалност на всеки оратор, слушател и аудитория.
 Необходимостта от относително голяма продължителност на изследванията и експериментите, по различно време, условия, обстоятелства и т.н.
 Липсата на разработена собствена методология и методика за изследвания и експерименти.
 Изискването всяко изследване и експеримент да има положителен краен резултат по отношение на слушателя и аудиторията като цяло.
 Липсата на ясно определена система от обективни критерии и показатели, които стоят вън и независимо от волята, желанието, разбирането на изследователя.
 Липсата на общоприета реторическа метрика, въз основа на която да се извършва еднозначен качествен, количествен и каузален анализ.
 Интердисциплинарният, комплексен характер на изследванията и експериментите в реториката.
• Огромен емпиричен материал. Тази потребност произтича от изискванията за: валидност; надеждност; обективност; статистическа значимост и др.
• Голямо социално значение на реторическите изследвания и експерименти в сферата на публичната комуникация като цяло, което е свързано с:
 Формирането и развитието на общественото мнение и осмисляне значимостта им.
 Изграждане на стил и метод на взаимоотношения в обществото.
Освен тези специфични характерни особености, към реторическите изследвания и експерименти се предявяват и редица общонаучни изисквания. По-съществени от тях са следните:
• Обективност - това означава доверяване само на обективната истина, вън и независимо от волята, желанията, разбиранията на изследователя. Ето защо установяването и доказването на неутрален или отрицателен резултат по принцип има еднаква научна стойност с положителния.
• Контрол - винаги да се държи сметка за възможността всеки компетентен специалист да повтори изследването и експеримента. Ако при повторението се получат резултати, при които различията са в рамките на допустимото и практически могат да се пренебрегнат, има основание да се говори за научен експеримент и научен контрол.
• Компетентност - задълбочено, професионално, научно познаване на теорията и ораторската практика.
• Научна организация и планиране - без да се пренебрегва случайността, в науката тя може да бъде полезна само на специалист, подготвен за нея. Изследването и експеримента в реториката изискват задълбочена предварителна подготовка.
• Точност - да се избягва употребата на неясни и неопределени сравнения или мерки като: много, малко, някои, повече, по-малко, без означена точна мяра или база за сравнение и т.н.

6. 1. Методология на реторическите изследвания и експерименти.

Методологията на научните изследвания и експерименти въобще е достатъчно задълбочено разработена.1 Известни са и дискусиите, водени в тази принципно важна област. Без да се пренебрегва отражението им и в реториката, характерът на настоящата разработка налага да се отдели внимание преди всичко на практико-приложните аспекти на методологията.
Изследванията и експериментите са концентрирани на границата на човекознанието, информатиката, социологията, педагогиката, психологията, статистиката, кибернетиката и много други съвременни науки и научни области.
Чрез изследвания и експерименти от подобен характер може косвено да се съди не толкова за количествената, колкото за качествената характеристика на недостъпните за пряко изучаване процеси и явления. Така например по обема, логиката, систематиката на изложение можем да разкрием съществено важни черти от характеристиката на оратора; по измененията в мимиката, позата или жеста могат да се правят значими изводи за процесите, протичащи в човека на катедрата, за неговия темперамент, характер, стил на общуване, стил на ръководство и т.н.
При измерванията в реториката обикновено се търси средното от една поредица от измервания на дадена проява. Затова и мерките, които се получават в системата на реторическите изследвания и експерименти, са обикновено статистически мерки и величини. "Познавателната същност на статистическото мислене се състои във възможността да се открие закономерното сред случайното, да се определят причинно-следствените връзки и зависимости между изследваните явления и процеси " .

6. 2. Методика на реторическите изследвания и експерименти.

Методиката на изследванията и експериментите в реториката по своята същност е специфична конкретизация на общонаучните методи за емпирични изследвания. В основата си тя се състои от организация на изследването или експеримента и система от методи за събиране, обработка и анализ на получените резултати.
Организационната структура обикновено се състои от следните процедури:
• Разработване на модел, система, програма на изследването или експеримента. Тя съдържа методологическа и процедурна част.
Първата (методологическата) обхваща концепцията, целите, задачите, предварителната формулировка на хипотезите (които по-късно могат да се уточняват и видоизменят), определяне на предмета и обекта на изследване, уточняване на понятия, критерии, показатели и т.н.
Втората (процедурна) част е преди всичко конкретен стратегически план на изследването или експеримента и система от основните процедури по събирането и анализа на емпиричната информация.
• Определяне на обектите за изследване. В този етап най-същественото е да се проучат особеностите на изследваните обекти, конкретните условия, материалната база и т.н. Когато се търси репрезентативност (представителност), особено внимание се отделя на статистическия подбор на изследваните обекти. Различава се случаен (лотариен) подбор, подбор на допустими съотношения (метод на допустимите квоти) и т.н. За да се използват получените резултати по отношение на цялото множество, определената извадка следва да бъде статистически адекватна на генералната съвкупност.
• Разработване на конкретна експериментална методика. В зависимост от конкретната цел, задачи, подбраните обекти и т.н. на изследването или експеримента се прави подбор на методите и средствата, които ще бъдат използвани. Особено внимание се отделя на научния инструментариум - анкети, протоколи, експертни оценки и др. След тяхното разработване се провежда т.нар. "предварително", "пилотажно" изследване. Неговата основна цел е да се провери доколко изградената методика и създаденият експериментален инструментариум са практически приложими и резултатни. В зависимост от получените предварителни резултати се доуточнява определената извадка, инструментариумът, програмата и т.н.
• Събиране на първична информация. Това фактически е експерименталната част от програмата. Тя е свързана с реализирането на разработените анкети, наблюдения, изучаване на документи и други източници и т.н. Много съществено е предварително да бъдат добре обмислени всички процедури - кой ще прави наблюдението, къде и как ще го фиксира, къде ще се съхраняват анкетните карти, кога ще се съберат експертите и т.н.
• Обработка на информацията. Тя обикновено има два етапа - първична и вторична.
Първичната обработка е свързана преди всичко със селекция на анкети, оценки и други документи. Така например анкетната карта на човек, който не е изслушал цялата лекция, доклад, интервю, може само да заблуди, оценката на случайно попаднал, некомпетентен, интелектуално ограничен човек - също и т.н.
Вторичната обработка на информацията представлява систематизация на съществено важните и значими резултати в таблици, графики, схеми, модели и др. Избраните форми следва да осигурят възможност на всеки самостоятелно да съди за достоверността на получената информация, коректността на процедурите, чрез които е получена, и т.н. Систематизацията би трябвало да дава възможност да се използват получените данни и за други цели и задачи, първоначално непредвидени в конкретното изследване или експеримент.
• Оформление на отчета. Най-общо неговата структура се състои в следното:
 уводна част - проблемна област, тема, цел и задачи, хипотеза(и);
 описание на програмата и методиката на изследване с изложение на данните за репрезентативност и обоснованост;
 представяне на получените резултати с илюстрация на емпиричните данни във вид на таблици, графики, схеми и т.н.
 статистически анализ;
 емпиричен анализ:
- описание на изследваното явление (процес, проблем) чрез използване на получените емпирични данни;
- каузален анализ на резултатите във връзка с организацията, формите, методите на работа.
 теоретичен анализ (обяснение на резултатите от позициите на определена реторическа теория);
 формулиране на проблеми, въпроси, хипотези, които изискват по-нататъшно проучване, изследване, експерименти;
 изводи и препоръки в теоретичен и в приложно-практически план;
 приложения - сборни таблици, схеми, модели и т.н.
Класификацията и систематизацията на методите за реторически изследвания и експерименти най-често води до обособяването на две големи групи:
• Методи за събиране, фиксиране и проверка на първични данни:
 методи за масово допитване (устно или писмено);
 наблюдения в реторическия процес (моментни, систематични, включени, невключени);
 анализ на документи (качествен и количествен).
• Към втората група се причисляват методите за обобщаване на получените емпирични данни и установяването на устойчиви корелационни връзки в тяхното съдържание. Това са: систематизираното описание, статистическият анализ, моделирането, генетическият и историческият анализ, класификацията, типологията, системният анализ и т.н.
Много популярна е и друга класификация на методите, според която те се разделят на количествени и качествени.
Качествени са тези методи, приложението на които не изисква строга стандартизация на процедурите. Те са свободни и обикновено не са свързани с измервания. Такива са например: непрограмираното допитване (нестандартизираното интервю, свободната беседа, дискусията и т.н); нестандартизираното наблюдение (както включено, така и невключено); отделни тестове (предимно с психологически характер); качествен анализ на документи.
Получената чрез тези методи информация по принцип се нуждае от проверка и допълнителна обработка (статистическа и математическа).
Количествените методи са преди всичко строго формализирани за събиране и анализ на първична информация. Към тях се отнасят: стандартизираното наблюдение (предварително точно определено); програмираното допитване (анкетиране, стандартизирано интервю и т.н.), с използване на предварително определени измерителни схеми, протоколи и т.н.; контент-анализ (количествен анализ на съдържанието на документите); експертни оценки; квантификация на изследваните феномени (определяне на количествени показатели, например балове, на едно или друго изследвано явление, процес и т.н.); моделиране; реторически експеримент.
В основата както на анкетирането, така и на интервюирането стои определен въпросник, наричан обикновено "анкета". Чрез него се събира желаната информация в писмен или устен вид, индивидуално или групово, лично (непосредствено) или задочно.
Анкетата се съставя от система въпроси, логически свързани с работната хипотеза на изследването. За правилно съставяне на анкетата са необходими широки познания, като се почне от логиката и се завърши примерно с принципите на програмиране на ЕИМ.
Анкетните въпроси най-често се разделят на три големи групи:
• По своето съдържание анкетните въпроси могат да бъдат:
 Въпроси за факти, събития, резултати от една или друга дейност и т.н. Такива са въпросите от т.нар. "паспортна" група (пол, възраст, образование и т.н.). Чрез тях може да се установи какво е образованието на анкетирания, какви са неговите демографски характеристики и т.н.;
 Въпроси, свързани с мотивите за дейност. Те са насочени към получаване на скритата, субективна информация. Подобни въпроси са най-важните, но и най-сложните в една анкета, защото се намират в пряка зависимост от доброжелателността и искреността на анкетирания;
 Въпроси, които отразяват отношението на анкетираните към събития, факти, процеси, явления, техните оценки, тяхната ценностна ориентация. Например "Удовлетворен ли сте от лекцията?", "Как оценявате майсторството на оратора?" и т.н. Задаването на подобни въпроси винаги следва да се съпровожда с ясно определени критерии, показатели, скала за измерване.
• По своята форма анкетните въпроси могат да бъдат:
 Открити - отговорът на открития въпрос е свободен, неограничен в никакви рамки. Анкетираният отговаря всичко, което пожелае и както пожелае.. Основният недостатък на откритите въпроси, е че те трудно се обработват.
 Закрити - отговорът на закрития въпрос е предварително програмиран. Анкетираният има възможност да избере този вариант или тези варианти на отговор, които най-добре отговарят на неговото мнение. Основното предимство на изборните отговори е тяхната еднозначност, стандартност и обстоятелството, че се поддават на машинна обработка, т.е приложими са при масови анкети (над 60-100 анкетирани лица).
Най-често се използват четири основни типа отговори: алтернативен (например "да" или "не"); групиращ ("Колко пъти сте взели участие в семинарните занятия по реторика?" - на всяко занятие; през 2-3 занятия; по-рядко; въобще не съм участвал (а).); интервален (нито веднъж; един път; два пъти; три пъти; четири и повече пъти); многовариантен ("Какви лекции по реторика желаете да се организират?" - по история на реториката, по отношение на стила и езика на оратора; по отношение на извън езиковите средства; по отношение на закономерностите в общуването с аудиторията.)
 Полузакрити - това е междинна форма. Тя съчетава положителните страни на предходните два варианта. Практически това се постига, като в края на възможните отговори за избор на анкетирания се предлага да даде свободен, индивидуален по форма и съдържание отговор.
 Преки - прекият по форма въпрос е насочен към получаване на непосредствена информация в лична форма. Например "Какво Вие мислите за…?", "Как оценявате…?", "Удовлетворен ли сте от…?" т.н. Известно е, че не всички хора могат и желаят да отговорят на подобни преки въпроси по най-различни причини.
 Косвени - тези въпроси обикновено се формулират в безлична или полубезлична форма, например "Някои считат, че … А вие какво мислите?", "Как се отнасят вашите колеги към …?", "Ако отново гостува г-н И.В., бихте ли желали да чуете друга лекция, изнесена от него?". Очевидно е, че, ако анкетираният е пожелал отново да чуе г-н И.В., то следователно е удовлетворен и заинтересован от лекцията, която вече е изслушал. Методическият опит показва недвусмислено, че по подобен начин може да се получи по-пълна и по-достоверна информация, особено в сферата на отношенията оратор-аудитория.
Към тази група въпроси могат да се отнесат и т.нар. "ситуационни" или "провокиращи" въпроси, независимо че някои автори ги отделят в самостоятелна група. Те представляват специфични ситуации с молба анкетираният да отговори как конкретно той би постъпил. Например "Как ще постъпите, ако още с обявяването на темата ви апострофират - "Това е известно!"? или ако вие ще провеждате следващото занятие, каква форма ще изберете за неговата реализация?" и т.н. Този вид въпроси са особено подходящи при изследвания, свързани с личността на оратора.
• По своята функция анкетните въпроси могат да бъдат:
 Основни - това са тези въпроси, които пряко са насочени към събиране на информация, непосредствено свързана с хипотезата на изследването или експеримента.
 Контролни - тези въпроси служат най-често за контрол на искреността на отговорите, получени на основните въпроси. Контролните въпроси могат да бъдат косвени, безлични, ситуационни и др. Много често те биват уточняващи. Например отговорът на основния въпрос "Удовлетворява ли ви начина, по който е подбрана аудиторията?" може да се контролира с уточняващия въпрос - "Какъв е образователният състав на аудиторията?" Ако слушателите са с твърде различно образователно равнище, положителният отговор на основния въпрос е нелогичен.
Отделна група контролни въпроси са т.нар. "въпроси-уловки". Така например във възможните методи на ораторска изява се поставя псевдометод или в списъка на книги се включва измислено заглавие и т.н.
Контролни въпроси се поставят в различните части (блокове) на анкетата, като специфичен индикатор за достоверност и надеждност на събраната информация.
Филтриращи - тяхната цел е също осигуряване на надеждност на информацията. С помощта на филтриращите въпроси обикновено се установява компетентността и осведомеността на анкетирания. Така например, ако на въпроса "Присъствахте ли на …" анкетираният отговори отрицателно, то би следвало да не отговаря и на останалите въпроси за лектора, лекцията, урока, семинарното занятие и т.н., но в случай, че той попълни анкетата, неговите отговори не следва да се вземат под внимание. Филтриращите въпроси фактически разделят анкетираните на компетентни, чието мнение и становище се търсят, и некомпетентни, отговорите на които остават без последствие.
Общата композиция на анкетата се състои най-често от три основни раздела:
• Уводна част.
Тя обхваща обръщение към анкетирания, лаконично обяснение на основната цел, значимостта на неговото компетентно становище. Задължителен елемент на тази част са точните указания за начина, по който следва да се означат отговорите.
• Основна част.
Тя представлява блок или няколко блока от въпроси, разположени в зависимост от избраната стратегия и тактика - от общото към конкретното, от близкото към далечното, от фактите към причините, от оценките към прогнозите и т.н. Как конкретно ще бъдат подредени въпросите зависи освен от целите и задачите на анкетата, избраната методика, още и от характерните особености на анкетираните - възраст, образование, интелектуално равнище и т.н.
• Заключителна (демографска, паспортна) част.
В нея намират място въпросите, свързани с пола, възрастта, образованието, ораторския стаж и т.н. Те са оправдани само тогава и дотолкова, доколкото чрез тях би могла да се получи значима за изследването информация.
Технологията на анкетирането съвсем не е "проста техническа работа", както наивно мислят некомпетентните в тази област. Тя има редица особености, които оказват голямо влияние върху надеждността на събраната информация. Ето само някои от тях:
• Сложното влияние анкетьор-анкетиран. Така например опитът показва, че при една и съща анкета, когато ораторът се явява в ролята на анкетьор, се получават едни резултати, когато анкетьор е някое длъжностно лице - други, а когато анкетьорът е външен, непознат за анкетираните - трети. При това различията обикновено са големи, значими за едно научно изследване или експеримент.
• Осигуряване на оптимални условия и време за провеждане на анкетата. При анкетирането на оратора преди и след лекцията очевидно ще се получат твърде различни резултати. Нещо повече, анкетирането на един и същи оратор след една успешна лекция и след една несполучлива ораторска изява показва голямо различие в мнението, становището, оценките.
Още по-критично е положението при масовото анкетиране. Умората, изтощението, възбудата, изнервянето на аудиторията, очакването на следващия час, контролното, ваканция или почивка и т.н. са фактори, които могат така да деформират резултатите от анкетата, че те да станат научно неизползваеми.
• Неутрализиране влиянието на конформизма. Сред ученическите, студентските, войнишките и други еднородни аудитории много често се забелязва повишена склонност към конформизъм. Поради умствена леност, моментно настроение, страх “да не сбъркат" или под въздействието на един или друг лидер на групата такива участници могат да подведат неопитния изследовател с външно, формално единство в отговорите на анкетата.
Могат да се изброят и много други особености на технологията на анкетирането, но и тези са достатъчни, за да се разбере, че тази специфична изследователска дейност не може да се изпълнява от случайни, неквалифицирани хора, формално, между ежедневните задължения.
Друг метод за реторически изследвания и експерименти с много добри възможности е анализът на различни документи и продукти на ораторската дейност. Този метод е пряко свързан с фактите.
Понятието "документ" в научно-изследователски план означава всяка информация, фиксирана в печатен или ръкописен текст, на магнитен носител, фото или кино филм, или на други носители.
Класификацията на документите става по различни признаци:
• В зависимост от начина, по който е фиксирана информацията, документите биват: печатни; ръкописни; фото снимки, диапозитиви и др.; магнетофонни записи; видео магнетофонни записи; кино филми; запис на магнитен носител (дискета или диск); холографски записи и т.н.
• В зависимост от авторството: лични и обществени.
• В зависимост от статуса: официални и неофициални.
• По начина на получаване: целенасочени; предизвикани; налични.
• В зависимост от характера на информацията: първични; вторични и т.н.
Използването на метода анализ на документите и продуктите на ораторската изява в реторическите изследвания изисква:
• Да се определи кръгът от документи, които могат да бъдат използвани. Така например от ръкописните бележки, планове, конспекти на оратора могат да се направят извънредно ценни изводи не само за съдържанието, тактиката и стратегията на разкриване на темата, но и да се разкрият редица негови професионални характеристики.
Да се градира сравнителната ценност на документите от гледна точка на достоверността и надеждността на информацията, заложена в тях. Ето защо, ако е възможно да се избира, то винаги магнетофонният или видео магнетофонният запис на ораторската изява ще бъде с по-голяма сравнителната ценност на документите от гледна точка на достоверността и надеждността на информацията, заложена в тях. За да бъдат правилно анализирани тези документи обаче, понякога са необходими знания от много области, като се почне примерно от документалистиката и се завърши с графология, теория на информацията, видеотехника, компютърна анимация, мултимедия и др.
Съществуват различни системи за изследване на документи. Те най-кратко могат да се обобщят в следния алгоритъм: кой говори; какво говори; кому говори; как говори; по какъв повод говори; с какъв ефект говори.
Анализът на документите е един много ефективен метод за научни изследвания. Но ефективността му е в пряка зависимост от професионалната култура и находчивост на изследователя. Трудностите са свързани на първо място с обстоятелството, че във всеки документ е отразен не само реално съществуващият обект, но и отношението на автора към него. Това налага изследователят ясно да разграничава описаните събития, факти, процеси и т.н. от авторската преценка за тях. На второ място трудностите идват от факта, че обикновено документите не са изготвени за целите и задачите на конкретното изследване. Това изисква от изследователя да умее да ги чете през призмата на своите конкретни изследователски цели и задачи.
Направената характеристика се отнася предимно за качествения анализ на документите.
В изследователската практика най-често се използва количественият анализ, известен под името "контент-анализ".
По своята същност контент-анализът е представяне на масова текстова (вербална) информация в количествени показатели. По този начин сравнително лесно могат да се измерят скрити, неявни тенденции, да се регистрират факти за неочевидното, да се прочете неявно написаното или да се долови неизказаното.
Процедурата, свързана с използването на тези метод, се състои в следното:
• Въз основа на теоретическата концепция и хипотезата в предварително подбрания текст се определят т.нар. "основни", "ключови" понятия.
• За всяко ключово понятие се определят съответни индикатори. Това могат да бъдат отделни думи, изрази, наименования, цифри, мимики, жестове, пози и т.н. В някои случаи това може да бъде обем печатен текст, време за говорене (изясняване) на понятието, разсъждения върху него и т.н.
• Установяване на честотата на появяване на така определените индикатори.
Получените количествени резултати се обработват по статистически методи. От тях лесно могат да се построят таблици, диаграми, графици, по които се правят неоспорими изводи.
Наблюдението като метод за научни изследвания в областта на реториката е сравнително най-лесно достъпно. По своята същност то е форма за непосредствено възприятие на действителността. Основното предимство на наблюдението, в сравнение с останалите методи, е това, че то позволява да се изучават процесите и явленията в тяхната взаимна връзка и развитие.
Съществуват различни видове наблюдения. В зависимост от процедурата най-често се разделят на две основни групи: включени и невключени наблюдения. Различават се още: моментни и системни, открити и скрити, стандартизирани и нестандартизирани, естествени и лабораторни и т.н. наблюдения.
В системата на реторическите изследвания и експерименти класически пример за включено наблюдение представлява това наблюдение, което провежда изследователят като слушател в дадена аудитория. Намирайки се сред всички останали, той може да получи непосредствени впечатления за това как аудиторията посреща оратора, темата, изложението, какви спонтанни реакции предизвикват отделни становища, концепции, дискусионни въпроси, поставени от него, каква е динамиката на промените на вниманието през времетраенето на ораторската изява, доколко резултатни са опитите за общуване между оратора и аудиторията и т.н. При това става въпрос за едно сложно съчетание на наблюдението на околните и самонаблюдението, тъй като и експериментаторът е под въздействието на оратора (макар и в по-различна степен). Този факт повишава значително надеждността и експерименталната информация, събрана чрез включеното наблюдение. Ако репликите от аудиторията "не се чува!" се потвърдят и от изследователят, ако отегчението на слушателите се подкрепи и от заключението на изследователя - "и аз самият трудно издържам", едва ли може да има съмнения по отношение на наблюдаваните факти, процеси, явления.
Когато е необходима още по-висока степен на обективност и надеждност, включеното наблюдение на обектите, свързани с даден проблем, може да се възложи на група наблюдатели (3, 5, 7 души). Корелацията от регистрираните от тях факти е сложна, но значително повишава качеството на наблюдението.
Технологията на включеното наблюдение изисква много добра подготовка от експериментатора. Като се почне от това какво място да заеме в помещението и се завърши примерно с начина, по който следва да се фиксират наблюдаваните проблеми, всички процедури изискват предварително задълбочено обмисляне, много съобразителност и висока професионална компетентност.
Невключеното наблюдение от технологична гледна точка, е значително по-просто. Изследователят в случая не е пряко включен в изследвания обект. Така например най-често се провеждат изследвания, свързани с една или друга характеристика на оратора. Невключеното (странично) наблюдение обикновено е по-повърхностно, но позволява широко да се използват стандартизирани форми за регистрация на резултатите. Докато при включеното наблюдение резултатите зависят до голяма степен от изследователя, то при невключеното наблюдение неговото влияние клони към нула, тъй като той следва стриктно процедурите, точно определени в програмата за наблюдението.
В научните изследвания обикновено се провеждат системни наблюдения. Припокриването на получените резултати от цяла серия наблюдения дава основания да се търси някаква закономерност или поне характерна черта на изследвания процес, обект, явление. Моментните или епизодични наблюдения най-често се правят с контролна цел.
Както откритите, така и скритите наблюдения имат свои предимства и недостатъци. Първите са по-лесно осъществими, но обикновено оказват негативно, сковаващо влияние върху наблюдаваните обекти – оратор - аудитория. Тези отрицателни влияния се неутрализират при скритите наблюдения, но те изискват наличието на съответна скъпа техника и висока научна етика. Получената по такъв начин информация следва да се използва само за научни цели.
Реторическите наблюдения се извършват най-често при естествените условия на ораторска практика. Има обаче редица въпроси, като изследването на полето и т.н., "оперативно зрение", техниката на четене, бързината на мисълта на оратора, четенето по лицата на слушателите и т.н., които изискват система от лабораторни наблюдения и експерименти.
Експертната оценка е метод за научни изследвания, който също може широко да се използва в системата от изследвания и експерименти в реториката.
Експертната оценка включва обикновено следните основни етапи:
• Формулиране на целта и задачите на експертизата.
• Разработване на модел на експертната оценка. Това означава да се определи видът на експертната оценка (индивидуална, колективна, устна, писмена, очна, задочна и т.н.) и съответните правила и процедури, които ще бъдат проведени
• Създаване на инструментариум - експертни карти.
• Формулиране на експертни групи и проверка на компетентността на експертите. Това обикновено става, като на определена група специалисти се възложи да посочат имената на тези, които са най-компетентни по даден проблем. В експертната група се поканват предимно лица, имената на които най-често са посочвани. Тази процедура естествено не отменя необходимостта от допълнителна проверка на компетентността на избраните експерти.
• Провеждане на експертизата по предварително определените в модела правила и принципи
• Статистическа обработка и анализ на получените резултати.


7. Връзка на реториката с други науки

Реторика е в тясно взаимодействие с философията, антропологията, психологията, логиката, етиката, естетиката, езикознанието. Изследванията, съжденията, обобщенията биха били непълни, ако не вземат под внимание някои социологически аспекти, принципи и правила от теорията на информацията и комуникацията, кибернетиката, тенденции и перспективи в развитието на културата и човешката цивилизация като цяло.

Ключови думи:

Обект на реториката - всички явления и факти, които са свързани с целенасочения публичен обмен на информация и/или отстояването на становища по обществено значими теми и проблеми.
Предмет на реториката – изследването на закономерностите на общуването между оратор и аудитория, отразяващи сърцевината на реторическото общуване, наричано още публична реч или убеждаващото общуване.
Основни категории на реториката - оратор, аудитория и реторическо общуване.
“Оратор” – човек, който произнася устни публични изказвания по обществено значими въпроси.
“Лектор” - оратор, който чете лекции – академични или научно-популярни.
“Комуникатор” - понятие, което по-често се среща в теория на комуникацията като част от диадата комуникатор-реципиент, схващани като предаващ и приемащ определен обем информация участници в процеса на комуникация.
“Ораторско изкуство” (и синонимите му “красноречие”, “ораторско майсторство”, “ораторска изява”) - дейността на човек, който говори публично по обществено значими въпроси.
“Красноречие” е русизъм, който се използва като синоним на ораторско изкуство.
“Убеждаваща комуникация” - също се използва като синоним на ораторско изкуство.
“Ораторско майсторство” - свързва се с владеене на технологията на ораторското изкуство до съвършенство, наличието у оратора на собствен оригинален стил и способност за създаване и произнасяне на ораторски творби, които стават образци за подражание и/или са уникални шедьоври.
Аудитория - кратковременна общност от хора, които са се събрали за обсъждане на обществено значим проблем или въпрос, за който трябва да получат информация и/или да вземат решение, с помощта на устното публично общуване под ръководството на оратора.
Ретор - учител/преподавател по ораторско майсторство.
Реторическа дидактика - преподаването на реторика и обучението по красноречие.
Реторически принципи - основни идеи, основополагащи тези, обосновани от науката или изведени от практиката на ораторското изкуство, съобразяването с които предпоставя благоприятни условия за постигане на успех в публичното общуване.
Методи на въздействие в ораторското изкуство - убеждение и внушение
Дискусията и диспутът могат да се дефинират като диалогични методи, с помощта на които публично се обсъжда проблемен въпрос.
При дискусията се търси общо, компромисно, консенсусно решение.
При диспута всеки от двамата участници (двете спорещи страни) се опитва да наложи своето становище и целта е победа.

ЛИТЕРАТУРА

1. Александрова, Д. Проблеми на реториката. С., 1985
2. Апресян, Г. Ораторското изкуство. С., 1970
3. Аристотел, Реторика.С., 1986
4. Беседи по реторика. С., 1986
5. Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984
6. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000
7. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
8. Лекции по реторика, С., 1980.
9. Малишев, А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда, С., 1984
10. Методи на работа в малката група. С., 1995
11. Начини за употреба на словото. С., 1990
12. Основи на ораторското изкуство. С., 1989
13. Павлов, Д., Я. Тоцева. Педагогическа реторика. С., 2000
14. Платон. Избрани диалози. С., 1982
15. Тоцева, Я. За необходимостта от реторическа подготовка на бъдещите учители – Училище, 1993, №11
16. Христоматия по реторика. Съст. Д. Александрова. С., 1997
17. Цицерон, М. Т. За оратора. С., 1992