НЕВЕРБАЛНИ СРЕДСТВА ЗА ОБЩУВАНЕ

Успоредно с речевото си поведение, всеки човек реализира и цяла система от неречеви средства. В редица случаи между двете системи има синхрон, но е възможно да се получат и разминавания или противоречия между тях. Информацията, получавана по речевия канал, може да се допълва и да съпътства течащата по неречевия, но може и да се противопоставя и да затруднява възприемането на речевата.
Известните на специалистите изследвания на Г. Андреева и В. Лабунска върху неречевото поведение на човека могат сполучливо да бъдат интерпретирани от реторическа гледна точка и да послужат като надеждна основа за представяне на модела на неречево поведение на оратора, което е и компонент на ораторския му стил.

1. Същност на невербалното поведение и невербалната комуникация.

Невербалното поведение на човека включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него) , в които се съчетават съзнателни и несъзнателни характеристики, а от друга страна са отчасти вродени и отчасти придобити в резултат на възпитанието и обучението най-вече в ранното детство.
Би могло да се каже, че първото голямо изследване на невербалното поведение на оратора прави М. Ф. Квинтилиан в трета глава на единадесeтата книга от трактата си “Обучението на оратора” . Авторът насочва вниманието на читателя към всички елементи - интонация, мимика, поглед, поза, жест, пространствено поведение.
По-специализирани изследвания върху невербалното поведение започват да се правят едва през 40-те и 50-те години на нашия век, като наблюденията са първоначално върху поведението на животни и след това вниманието се насочва към човека. Един от първите проблеми, който започва сериозно да се изучава, е този за произхода на невербалните средства - т.е. дали те са вродени и се предават по генетичен път или са плод на социалното влияние. Изводите от проучванията посочват, че част от невербалните знаци и сигнали са вродени, а други се придобиват. Именно при втората част от тях влияние оказват етнокултурните особености на средата, в която децата израстват и се учат на социално поведение.
При изучаването на невербалното поведение са се оформили различни подходи:
Първият сред тях принадлежи на Едуард Хол. Това е културно-антропологичният подход. В книгата си "Тихият език", излязла през 1959 година, той разглежда културната среда като съставена от 10 различни елемента или взаимосвързани човешки дейности, наречени основни съобщителни системи, като само първата включва езика, а всички останали са нелингвистични.
Вторият подход се използува от Р. Бърдхуисъл, който прилага методиката на структурните лингвисти, при която невербалната комуникация се разглежда като двигателна система, аналогична на тази на фонетичната система на езика. Затова този подход е наречен психолингвистичен.
Третият подход изхожда от психотерапевтичната традиция и е най-добре разработен от А. Мерабиан. Идеята е, че като се изучават невербалните прояви на болни и след това те се коригират, може да се достигне до положителна промяна в личността на пациента.
Четвъртият е психологическият подход, при който се правят опити за описване на различни невербални форми и категории на поведение, като получените резултати да могат да се използват за целите на обучението и подобряването на социалната и междуличностната комуникация. Началото на този подход се поставя от П. Екман и У. Фрайзън през 70 години на двадесети век.
Невербална е комуникацията, която се реализира посредством знаци и сигнали с неречев характер . Тя включва съобщенията, предавани от различните части на тялото, гласа, пространственото поведение и външния вид.
Невербалната комуникация се появява най-напред в света на животинското царство, където е и единствената. С помощта на невербални знаци животните обменят информация, чрез застрашителни пози, ръмжене, гримаси, зов за помощ, специфичните звуци при търсене на брачен партньор, песни и много други.
С появата на човека, а след това и на втората сигнална система при него статутът на невербалната комуникация се променя съществено. Тя вече не е единствена, а допълваща спрямо речевата, която заема все по-голямо място с развитието на човека. Благодарение на различните си сетива - зрение, слух, кожно дразнене, мирис, които стават канали за протичане на невербалните знаци и сигнали, човекът като “социално животно” осмисля своя живот в групата със себеподобните си и езикът става водещият синхронизатор на социалното му поведение. Получава се уникално съчетаване на информацията, идваща по речев и неречев път. Постепенно невербалната комуникация губи своята водеща позиция, защото речевата има съществени предимства при осъществяване на общуването между хората. Вербалната започва да детерминира невербалната и да я поставя в различни степени на зависимост.
Според някои автори обаче “повече от две трети от цялата човешка комуникация е невербална, което означава, че до голяма степен е същностно безсъзнателна, защото хората често не съзнават невербалните сигнали, които изпращат или получават” .
Проблемът за връзката съзнавано - несъзнавано е изключително интересен и богато нюансиран. Различните изследователи в крайна сметка признават, че невербалната комуникация е отчасти осъзната и осмислена, и отчасти неосъзната и осъществяваща се без, а често и против желанието на индивида. Рос Бък счита, че “комуникацията има два едновременно протичащи потока: символен, който е заучен, преднамерен и пропозиционен, основан на неокортекса, и спонтанен, който е биологично основан, директен, непропозиционен и базиран в подкорието на мозъка.”
Според М. Аргайл “няма строга граница между поведение, което е осъзнато, и поведение, което не се осъзнава. Осъзнаването е въпрос на степен.”
Следващият основен въпрос е за връзката между речево и неречево поведение. Установено, е че невербалната комуникация има няколко особености по отношение на връзката и с езика:
* тя е по-директна, по-обща, по-спонтанна;
* няма точен езиков еквивалент;
* има силно присъствие при някои социално психически механизми, като внушение, заразяване, подражание, убеждение;
* понякога се предпочита през речевата, поради очаквани неблагоприятни последствия от речевото въздействие;
* налице е двупосочност във връзката и с речевата - тя я отрича или я подкрепя;
* “декодирането и реагирането на невербалните послания става много по-автоматично и сякаш безсъзнателно, отколкото осмислянето на вербалните реакции. Невербалната информация е много по-малко обект на съзнателна интерпретация и наблюдение и в резултат може много по-лесно “да издава” истинските чувства, нагласи и интереси на комуникиращия” .
* според М. Аргайл “невербалните съобщения са доста по-ефективни в предаване на информацията за нагласите и чувствата, отколкото езика,” което може да се обясни или като възможност за фино заобикаляне на културните норми, или с първичността и адаптираността да се предава информацията по невербалния канал;
* част от знаците вероятно се унаследяват и поради тази причина има общочовешки еталони за тяхната презентация (преди всичко в сферата на изразяване на емоциите), а друга част са зависими от социо-културната среда и възпитанието, като сред тази група най-големи са различията при невербалните знаци, които имат езиков еквивалент.
Ако използваме схемата на Р. Бък за разделянето на невербалната комуникация на спонтанна и символна, то именно към втората следва да насочим по-специалното си внимание в образователния процес, тъй като тя се усвоява в периода на ранното детство и е в пряка зависимост от етнокултурните норми и правила на социалната група.
Според Екман и Фрайзън символната невербална комуникация включва културно усвоени жестове - емблеми, илюстратори и регулатори. Под емблеми тук се имат предвид жестове, наречени от други автори “семантични йероглифи”, които имат точно определен смисъл за представителите на дадена култура или група хора, и друг смисъл при друга култура или група. Илюстраторите служат за подкрепа или имат смисъл само във връзка с речевото съобщение. Регулаторите се свързват със синхронизирането на речевото общуване и се използват повече при диалогичните форми на комуникация.


2. Функции на невербалната комуникация.

Основните елементи на невербалното поведение по същество очертават различните канали за получаване и предаване на невербални съобщения. Те изпълняват различни функции, свързани преди всичко с речевото - подкрепят го, отричат го, допълват го, заместват го, предават контекст.
Функциите на невербалната комуникация са изследвани най-сериозно от М. Аргайл , според когото те се реализират при:
• управление на социалната ситуация - за синхронизиране на общуването, за проява на интерес или отегчение, за размяна на ролите на говорещ и слушател, за проява на разбиране и съгласие. При реторическото общуване водеща роля за реализацията на тези функция им ораторът, който по-същество управлява вътрешната и външната активност на слушателите, предлага модели на комуникативно поведение, учи на определени техники за общуване.
• предава информация за личността на говорещия. Най-често това става по пътя на спонтанната невербална комуникация, но може и да се използва от добре подготвения комуникатор за създаване на определени положителни нагласи и настроения. За оратора и успешността на изявата му е от голямо значение създаването на благоприятен психически климат на взаимно уважение и доверие, за което може спомогне доброто му себепредставяне и това на отделните участници и аудиторията като цяло. Невербалната информация често много сполучливо замества речевото представяне и често е по-подходяща за създаване на позитивно първо впечатление и за поддържане на това впечатление впоследствие.
• изразяването на емоционални състояния е най-широко проявяваната функция. Връзката между емоцията и лицеизраза е предмет на научни изследвания още от времето на Ч. Дарвин, който в труда си “Изразяване на емоциите от човека и животните", излязъл през 1872 година, обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората, независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека. Съвременните крос-културни изследвания потвърждават това твърдение, като доказват, че основните емоции имат универсален лицеизраз; могат да се предават чрез другите телесни канали и се разпознават без затруднения от хората.
• предаването на информация за нагласите, като се използуват възможностите на гласа, интонацията, мимиките и други невербални средства. В литературата са известни изследвания с учители, чийто глас и тон се разпознават без затруднения, а оттук се правят изводи за дидактическия поучителен тон, който те използуват и в междуличностната си комуникация.
• контролът на канала се свързва с ограничеността на слуховия канал да приема и обработва звуковите въздействия и много по-големите възможности на зрителния канал за получаване на информация.
• заместване на езика - най-често чрез жестовете и мимиките, когато се счита, че това въздействие ще бъде по-директно и въздействащо или когато речевото въздействие е социално неприемливо.
• допълване или подкрепяне на езика, засилване на речевото въздействие с включването на невербални знаци - невербалното съобщение разкрива психическо състояние или емоция, които съпътстват речевото или подава сигнали за нещо друго.
• предаването на подтекст, който може не само да допълва, подкрепя, но и да нюансира, изменя или напълно да отхвърля речевото съобщение. За оратора е особено ценно да знае, че “всяко разминаване между текст и подтекст, между целена и изразявана емоция, освен ако това не се прави умишлено, се възприема от аудиторията като фалш, лицемерие и предизвиква недоверие.”
• изразява междуличностни взаимоотношения - разстоянието между говорещите често ни показва степента на близост и взаимното им привличане или неприязън. В различните социални ситуации на осъществяване на реторическо общуване от мимиките, позите и жестовете могат да се разкрият значими особености на отношенията между участниците в него.

3. Структура на НВК

Според В. Райнов независимо от различните подходи и методи, които се използуват за изучаване на невербалната комуникация, се оказва, че в крайна сметка вниманието винаги се насочва към основните невербални знаци:
1. телесен контакт;
2. отстояние (в близост или на разстояние от групи хора или отделни лица);
3. ориентация (на поглед, телесна позиция);
4. поява (индивидуални качества - дрехи, физика, прическа);
5. поза (характерна за отделни раси, социални групи, религии, профeсионални сдружения);
6. движения на главата (напр. специфичното кимане с глава на българина);
7. фациална експресия;
8. жест на ръцете, главата, тялото;
9. поглед (напр. срещането на погледите по време на разговор, което понякога достига до 75 % от общото време на диалога);
10. невербални елементи на говора - емоционалното ниво на речта, паралингвистичните или прозодичните елементи.”
А. Шефлен и С. Дункан предлагат една класификация, която е доста популярна:
* кинесика - комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
* проксемика - комуникация чрез пространство, територия и дистанция
* параезик - интонация и паралингвистични елементи
* тактилна модалност - комуникация чрез допир
* обонятелна модалност - комуникация чрез миризми
* цивилизационна модалност - комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства.
Друга класификация, направена от В. Руменчев включва:
1. Кинесика - изследва погледа, жестовете, изражението, позата.
2. Проксемика - изследва пространственото поведение (разстояние, пространство, територия, ориентация, височина).
3. Пара- и екстралингвистика - интонация, междуметия, плач, смях, кашлица и др.
4. Комуникация чрез допир (тактилна).
5. Комуникаци, чрез миризми.
6. Комуникация чрез външен вид, личностни особености - дрехи, накити, козметика, татуировка и др.
Г. Андреева обединява невербалната комуникация в следните системи:
1. ”оптико-кинетична система - включват се мимика, жест, пантомима и обща моторика на тялото, като специална област на изследване се посочва кинесиката;
2. паралингвистична и екстралингвистична система - като паралингвистиката включва вокализацията, т.е. качествата на гласа - диапазон, тоналност, а екстралингвистиката - включването в речта на паузи, смях, плач, темпа на говорене;
3. проксемика - пространствено-времевите характеристики;
4. специфична знакова система е “контактът на очите”.
Други видове невербална комуникация могат да се осъществяват чрез:
* цветове - в натурален вид това са индианските маски на мира или войната, в осъвременен могат да се използуват възможностите на козметиката
* звуци - звънци, камбани, изстрели, чукане, тропане, блъскане, ритане. Звукова невербална комуникация се използува в училище за оповестяване на началото и края на всеки учебен час, чрез училищния звънец; в парламента; в църквата.
Своеобразна класификация на невербалните комуникативни знаци на човека прави и Б. Поршнев, пишейки, че “има една особена група човешки знаци - неотделими от речта, за които често се забравя. Това са интонациите, мимиката и телодвиженията (пантомимиката - жестикулацията в широкия смисъл на думата)… тези явления почти винаги се разглеждат като израз на емоции и крайно рядко като знаци. Съвсем неосъзнато тези два аспекта се смесват. …Но да си спомним, че за актьорите, както и за ораторите, педагозите, а в една или друга степен и за всеки човек тези извънречеви средства ни най-малко не са непреднамерени прояви и спътници на вътрешните чувства, а се използуват тъкмо за обозначаване на последните и още повече и по-често - със семантични цели: за уточняване смисъла на произнасяните думи… посочените допълнителните знакови средства за езиково общуване наричат “паралингвистика” или пък ги делят на кинесика (която изучава знаковата функция на телодвиженията по аналогия на лингвистичните модели) и паралингвистика (която изучава всички комуникативни свойства на гласа освен собствено лингвистичните му функции” .”
Според В. Лабунска невербалното поведение на личността е "социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки. Към елементите на невербалното поведение се отнасят всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата временна и пространствена организация. ”
От тези позиции основните структурни елементи на невербалното поведение могат да се обединят в четири системи:
1. акустична - подструктурите на акустичната система са екстра- и паралингвистиката и просодиката (занимаваща се с ритмико-интонационните страни на речта - височина, продължителност, сила на гласовия тон);
2. оптична - кинесиката;
3. тактилно-кинестетична - допирът и пространствено - времевите характеристики, т.е. проксемиката
4. система на миризмите .
Независимо от ориентациите и гледните точки на различните автори в крайна сметка се оказва, че те насочват вниманието си към каналите на невербалната комуникация, които според К. Пидърсън и колегите му са: ъгъл на тялото, лице, ръце, длани и крака. Те предлагат осем модела на невербална експресия , като отчитат информацията, идваща по отделните канали. Всеки от тях може да получи специфична интерпретация в сферата на реторическата комуникация и тяхното познаване би помогнало на оратора да разчита по-вярно знаците и сигналите, изпращани му от аудиторията, и да контролира собственото си, а и това на слушателите, невербално поведение.

Общи изводи, обобщения и заключение

В заключение ще отбележим, че за оратора е изключително трудно да контролира и координира от една страна своята собствена дейност - речева и неречева, а от друга - да управлява познавателната активност на слушателите в реторическия процес, като отчита обратната речева и неречева информация, която получава от страна на слушателите. Образцовото владеене на съдържанието на ораторската творба, реторическата техника и собственото поведение улесняват оратора да насочи вниманието си към слушателите и тяхното поведение и да бъде в непрекъснато готовност да коригира своето, а и тяхното поведение, при нужда в определена социално-комуникативна ситуация. Познанията за неречевото поведение, сигналите и тяхната възможна интерпретация ще допринесат за преодоляване на бариерите при общуването, за усъвършенстването на професионализма и повишаването на ефективността на реторическата комуникация.


Речник:

Невербално поведение на човека - включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него); социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки.
Елементи на невербалното поведение - всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата времева и пространствена организация
Невербална комуникация - реализира се посредством знаци и сигнали с неречев характер
Кинесика - комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
Проксемика - комуникация чрез пространство, територия и дистанция
Параезик - интонация и паралингвистични елементи
Тактилна модалност - комуникация чрез допир
Обонятелна модалност - комуникация чрез миризми
Цивилизационна модалност - комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980,
2. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
3. Аргайл, М. , М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
4. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
5. Глас, Л. Кажи го… правилно. С., 1998
6. Иванов, Ст. Професионално педагогическо общуване. Ш., 2004
7. Илиев, Вл. Общуването. С., 2003, с. 28-30
8. Карнеги, Д. Как завоевать друзей и оказывать влияние на людей. М., 1992
9. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
10. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивый подход), Ростов на Дону, 1986
11. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
12. Павлов, Д., Я. Тоцева. Педагогическа реторика. С., 2000
13. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
14. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов) Саратов, 1980
15. Райнов, В. Символното поведение на човека, С., 1993
16. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
17. Руменчев, В. Реторически класификации, С., 1990
18. Руменчев, В. Съдебна реторика. С., 1997
19. Савова, Ж. Педагогическото общуване в обучението. С., 1989.
20. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
21. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998, с.171-196
22. Тоцева, Я. За необходимостта от реторическа подготовка на бъдещите учители – Училище, 1993, № 11
23. Тоцева, Я. Лекцията и вниманието на студентите – Педагогика, 1994, № 10
24. Р. Трашлиев, и В. Станчева-Попкостадинова. Социална комуникация и адаптация. Благоевград, 2001, с. 13-21
25. Фаст, Дж. Езикът на тялото. С., 1993
26. Цветанска, С. Особености на невербалната комуникация в обучението - Стратегии, 1997, № 2

Първата политическа реч на Плевнелиев

Вчера в Народното събрание новоизбраният президент Росен Плевнелиев произнесе първата си политическа реч.
Тя може да бъда видяна и чута, а също така прочетена тук:

Уважаеми господин Президент,
Уважаема госпожо Председател на Народното събрание,
Уважаеми господин Министър-председател,
Ваше Светейшество,
Уважаеми господин Председател на Конституционния съд,
Ваши превъзходителства,
Уважаеми вицепремиери и министри,
Уважаеми народни представители,
Скъпи сънародници!

От мое име и от името на Вицепрезидента Маргарита Попова - Благодаря за доверието! Осъзнавам голямата лична отговорност и тази на институцията. Ще бъда президент на всички български граждани независимо от религия, етнос и политическа принадлежност. Ще отстоявам надпартийността на институцията.
Няма да забравя поетите ангажименти и не се страхувам да поемам нови. Обещанията, които дадох по време на предизборната кампания, ще бъдат публично огласени на Интернет страницата на президентството. Нещо повече, ще осигурявам постоянна прозрачност и отчетност за свършеното. Защото съм за граждански контрол върху дейността на политиците и за формиране на активно гражданско общество в България. Ще съдействам за отваряне на институциите към хората, защото важните проблеми на България трябва да се решават от Парламента, Правителството и Президента, но с активното участие и пред очите на хората.
Днешната церемония е в духа на българската политическа традиция и приемственост. Затова си позволявам да се обърна към всички демократично избрани досега президенти на Република България:
Уважаеми господа президенти – Желев, Стоянов, Първанов – вие работихте за успешния преход на България към модерна демокрация. Вие се стремяхте да утвърдите авторитета на президентската институция в страната и по света и аз Ви благодаря за това. Сигурен съм, че ще продължите да работите, заедно с всички нас, за една по-добра България. Защото да си президент на Република България не е въпрос единствено на пост, това е кауза.
Получих доверието на хората с ангажимента да бъда прагматичният президент на модерна България. Знам, че за мен ще съдят не по думите, а по делата. Не очаквам всички да ме обичат и да ме харесват. Важното е да съм компетентен и да си свърша добре работата. Ще работя за националния интерес и благоденствието на всеки българин.
Влизам в президентството не за да упражнявам самоцелна власт, а за да търся и намирам решения на важните проблеми за страната. Ще бъда по-различен политик и лидер. Няма да участвам в политически интриги, да разделям, няма да преча. Ще бъда политически арбитър, пристрастен единствено към националния интерес и приоритети.
Съзнавам, че поемам президентството в трудни времена, когато държавата и българският народ са изправени пред предизвикателства, породени от дълбока световна икономическа криза. Тя е комбинация от икономическа, финансова, дългова криза, най-тежката от Втората световна война насам. На изпитание са подложени не само оцеляването на националните икономики, но и на обединена Европа. Това е не просто поредната циклична икономическа криза. В тези бурни времена се променя световният ред. Утвърждават се нови глобални и регионални играчи. Драматично се променя начинът, по който работим, пътуваме, комуникираме, живеем. Кризата е не само заплаха, но е и възможност. От действията ни сега зависи как ще изглежда нашата страна след десет години.
Трябва да вземем трудни и отговорни решения и ясно да си дадем сметка, че бъдещето на българския народ зависи от способността на всички, които са натоварени с управлението на страната, да мобилизират целия потенциал на нацията и да го насочат в правилната посока.
Въпреки макроикономическите успехи България остава най-бедната страна в Европейския съюз. Заплатите са ниски, много българи, особено пенсионерите и хората в селските райони на България, живеят в бедност. Трите най-изостанали региона на България са най-изостанали и в Европа. С две думи: България не е в средата, а е на дъното в много европейски класации. Това трябва да се промени!
Нужна ни е енергията на всеки един от вас. Тя не може да бъде пропилявана в безцелно политическо противопоставяне. За мен силна, просперираща, успяваща България е не просто цел. Това е кауза. Кауза да служим, да дадем най-доброто от себе си, да пожертваме лични интереси, да загърбим политически пристрастия. Силни сме, само когато сме обединени. Досега предимно кризите са ни обединявали. Време е да се обединим около национална цел.
Днес България има нужда не просто от мечта, а от програма, която се приема от обществото и политическите сили. Най-страшният дефицит за една нация е дефицитът на бъдеще. Не можем да допуснем това. Правителствата се сменят на всеки 4 години, но България не може да започва всеки път от нулата. Търсенето на обединение е конституционен приоритет на президента, но това, което България 2020 предлага, е не просто консенсус, а съгласие около дългосрочна програма за икономически растеж и развитие на нацията.
Моята кауза е - България да се превърне в средно богата европейска държава с развити региони, конкурентноспособна икономика, в която народът живее достойно, а младите хора остават и виждат перспектива за развитие. Това трябва да бъде стратегическата цел на нацията до 2020 година. Затова, въпреки трудностите, не можем и не бива да мислим и да говорим за оцеляване, а за растеж. Въпреки трудностите, нека да сме наясно – успехът е важен. А успехът на една нация - просперитет, благоденствие и сигурност за всеки български гражданин, е свързан и се постига със значителен и устойчив икономически растеж. Без това държавата няма да има ресурс да реализира успешно нито една стратегия, било тя в областта на здравеопазването, пенсионната система, образованието или сигурността и отбраната. Ето как виждам България през 2020 година.:
• Сега доходът на българския гражданин е едва 43% от средния за Европейския съюз. През 2020г. е не по-малко от 60%.
• Сега сме на 74-то място по конкурентоспособност в света. През 2020г. сме в топ 50.
• Сега българската икономика е пет пъти по-енергоемка от средната за ЕС. През 2020г. сме стопили тази разлика до два пъти.
• Сега производителността на един български работник е едва 42% от средното за Европейския съюз. През 2020г. производителността достига 60%.
• Сега България изнася зърно. През 2020г. изнася основно готови храни.
• Сега Българските държавни железници са във фалит. През 2020г. високоскоростни влакове превозват хора и стоки от Азия през България към Европа с 200км/ч.
• Сега академичната и научна общност трудно покрива издръжката си и младите учени напускат страната ни. През 2020г. учените са мотивирани и работят заедно с бизнеса по иновационни проекти.
• Сега на "Мадарския конник" все още има едно ръждясало скеле. То е там от 1993 г. През 2020г. България представя своето богато културно-историческо наследство пред света, символ е на качествения туризъм и печели милиарди от него.
• Сега почти няма българин, който да е доволен от системата на здравеопазване. През 2020г. спешната помощ стига за броени минути до всяка точка на България, а благодарение на въведената електронна здравна карта, лекарите взимат бързи и адекватни решения. Корупцията и източването на здравната каса са станали невъзможни.
• Сега два милиона и седемстотин хиляди от българските граждани живеят в енергийно неефективни панелки. През 2020г. поне половината от тях живеят в обновени квартали, сметките за енергийните разходи са паднали двойно, а стойността на жилищата им се е удвоила.
Давам си сметка, че целите са високи, но, за да постигнем такава България, трябва да повярваме, че можем повече. Да имаме дългосрочен план, който да мобилизира целия потенциал на нацията - интелектуален, духовен и физически. Затова ще превърна президентството в център на обществен дебат по важните за всеки българин теми. Непрестанно ще търся баланс и съгласие между институциите, както и между институциите и гражданите при решаване на важни обществени въпроси.
Един президент не се оценява по неговата популярност, а преди всичко по това, което обществото постига в неговия мандат. Винаги има изкушението президентът просто да се превърне в критик с надеждата, че това ще му донесе рейтинг. Моята стратегия е друга. Президентството ще наблюдава стриктно институциите да не подменят приоритетите на нацията в името на краткосрочни цели. Обществените съвети кьм президента няма да функционират като кабинет в сянка, а като форум за дискусия, център за дебати по приоритети и политики за устойчиво развитие на нацията. Активен, прозрачен диалог и генериране на решения – това е целта на Съветите, които ще заработят към Президентството. В тях ще поканим представители на различни политически партии, депутати, министри, експерти, представители на регионите, работодатели, профсъюзи, бизнес и неправителствени организации, но задължително и гражданите. Гражданското общество ще бъде задължително в центъра на вниманието ми. Ще съдействам за създаване на работещи механизми за оползотворяване на гражданските инициативи и енергия. За да бъдем максимално прозрачни и близо до хората, заседанията на съветите към президента, с изключение на тези, свързани с националната сигурност, ще се предават пряко в интернет.
Ето част от приоритетите, по които ще работя като Президент:
• Справедливост за гражданите и ефективна система на правораздаване
• Културното и духовното развитие на нацията ни
• Работещи институции
• Създаване на най-добрата бизнес среда в Югоизточна Европа
• Инфраструктура на европейско ниво
• Нов подход в енергетиката - енергийна ефективност, енергийна независимост, енергийна либерализация
• България на регионите
• Образование, наука, иновации
• Двигатели на икономическия растеж
• Добра репутация на България в Европа и света
По тези приоритети и много други ще търся национален диалог, съгласие и резултати.
Няма "пряк път към богатството". Богатството се изработва. Пенсиите и доходите също. Политиците не създават пари, създава ги икономиката. За да я подпомогнем, ние сме длъжни да създадем предпоставки за заетост, за привличане на качествени инвестиции, за премахване на излишната административна тежест за бизнеса и за създаване на добре работещи институции.
Това, че имаме нисък държавен дълг, не означава, че имаме силна икономика. Това, че имаме ниски данъци, не означава, че сме атрактивни за инвеститорите. Това, че сме стабилни в кризата, не ни прави по-богати. Налагането на строга бюджетна дисциплина е трудна задача и аз благодаря на Правителството за отговорната позиция. С последователната си политика на икономии то удържа бюджетния дефицит през последните три трудни години и запази равнище на инфлация под средното за Европейския съюз. Благодарение на усилията на няколко правителства, България стана символ на фискална дисциплина и ред и е единствената държава в Европейския съюз, която е с повишен рейтинг по време на кризата. Това е постижение на няколко правителства последователно.
Имаме стабилност – сега трябва да работим за растеж и заетост. В основата са инвестиции, износ, потребление. Трябва да се борим за всеки лев инвестиции. Трябва да осигурим потребление от изработени доходи, а не на помощи и субсидии. Малките и средните предприятия формират две трети от работните места в България. Трябва да им осигурим достъп до финансиране, еврофондове за конкурентоспособност, качествени кадри чрез системата на образование на регионално и национална ниво и борба със сивата икономика.
Иновациите и образованието са движеща сила на растежа и предпоставка за откриване на добре платени работни места. Имаме постижения в науката и иновациите – време е да започнем да печелим от тях. Важно е бизнесът, академичната общност и държавата да се обединят около целенасочена програма за иновации в приоритетните области на икономиката.
Трябва да окуражим реформите в българското образование. Образованието е мост към бъдещето. Посоката е за изграждане на специалисти, адекватни на нуждите на икономиката, с помощта на които България ще посрещне предизвикателствата на бъдещето. Хората са тези, които добавят стойност в икономиката, в обществото – заради тях идват инвестициите, те създават иновациите, те са най-големият капитал.
За да развиваме устойчиво икономиката, трябва да се насочим и към сектори с висока добавена стойност, като се позовем на даденостите и опита, които имаме. Важно е да постигнем добро съчетание между традиционните за България индустрии, тези с висока добавена стойност и индустрии на бъдещето. В широк обществен дебат в президентството ще търсим и формираме визия как България може да създаде реални конкурентни предимства и да се превърне във водеща сила в някои от индустриите на бъдещето. Такива могат да бъдат свързани с човешкото здраве, зелените технологии, информационни и комуникационни технологии, производство на храни, нови материали, нови източници на енергия, електромобилност, умни енергийни мрежи и др. Да създадем конкурентни предимства, за да може след време да се превърнем във водеща сила в някои от индустриите на бъдещето.
В българската енергийна политика е нужен прагматичен подход, основан на енергийна ефективност, независимост и либерализация. Това са приоритетите, които са водещи при взимане на решенията, а не конкретните проекти. Моята цел е енергийно ефективна, зелена България. България, която не зависи от волята на един или друг доставчик, а независимостта се поражда от конкуренцията и правото на избор.
Освен че пилеем енергия, пилеем и вода. Водата е петролът на бъдещето. Трябва да доведем реформата във водния сектор до край, за да гарантираме качествена услуга и опазването на водата като един от най-важните стратегически ресурси на държавата.
Нека да сме наясно – няма богата държава, няма просперираща икономика, ако няма работещи институции. Проблемът с административната реформа и електронното правителство е на дневен ред и трябва да бъде решен. Електронно правителство не означава да вържем администрацията в мрежа, а означава държавата да предоставя качествени услуги на гражданите и фирмите по електронен път. Четири и половина милиона българи активно използват Интернет. Те го заслужават!
Даваме ли си сметка как се прави бизнес в България: гишета, тромави процедури, субективизъм. Това е голяма тежест, както за нашите предприятия, така и за чуждестранните инвеститори. Решението отново е - работеща администрация и електронно правителство. Убеден съм, че ще го имаме!
Балансираното регионално развитие, създаването на икономическа перспектива и ново качество на живот в регионите, изграждането на специфични регионални източници на конкурентноспособност – всичко това ще бъде водещо в моите приоритети.
Уважаеми дами и господа,
Просперитетът и благоденствието на народа ни са в нашите ръце. Те са наша отговорност. Отговорност за бъдещето на нашите деца. Няма външен фактор, който да дойде и да ни освободи от това бреме, никой няма да дойде отвън и да ни свърши работата. Сами ще изковем бъдещето си. Развити са тези общества, в които гражданите имат доверие един към друг и са придобили умението да работят заедно. Богати са тези държави, в които институциите гарантират равнопоставеност и спазване на правилата. Успешни са тези нации, които имат кауза и дългосрочна визия, защото липсата на стратегическо мислене и дългосрочен план водят до работа на парче, до ниска ефективност, оскъдни резултати и слаба конкурентноспособност на икономиката. Затъваме в празни приказки, политическо брокерство, организационен хаос, сложни административни процедури и оставаме неефективни, следователно бедни! Ако намирате смисъл в тези констатации, то нека се обединим около Национална програма за развитие България 2020, около национални приоритети, политики, проекти и да ги следваме независимо от това кой е на власт.
Репутацията на България е много важна. Тя е предпоставка за национално самочувствие и доверие в международен аспект. Но репутацията на една държава, на една партия, на една икономика, не може да бъде купена. Тя се изгражда с последователни усилия на много поколения и лидери.
България трябва да надгражда своя успех, да показва на света своето можене. Като Президент ще показвам постиженията на България и българите.Гордея се, че България е единствената държава в Европейския съюз, която успя да намали за последните десет години своя държавен дълг от 100% на 16% от брутния вътрешен продукт. Изстрадахме го, беше тежко, продължава да е тежко, но това е национално отговорна позиция към следващото поколение. И аз благодаря на всички партии, на всички правителства, на всички лидери в последните 10 години за постигнатия успех. Имаме нужда от повече причини и поводи за гордост и самочувствие.
Българската външна политика не може да има други цели освен благоденствието и успеха на нацията. Това означава нашата дипломация да защитава българския интерес по света, в региона.
Като Президент заявявам категорично, че ще работя за европейското развитие на България и ще задам курс към по-ефективна и ускорена интеграция на страната в Европейския съюз. Повече Европа означава по-силна и богата България. Но България успява само тогава, когато Европейския съюз е силен и обединен. Затова ние ще работим за успеха на демократична и свободна Европа, в която правилата се спазват, в която няма големи и малки народи, в която солидарността е не само принцип, но и ежедневна практика.
България има отговорност да допринася за демокрацията, стабилността, мира и просперитета в нашия регион и в света. Исторически шанс за нас е, че в последните две десетилетия Балканите се промениха коренно. Днес нашите съседи имат своята европейска перспектива. Ние протягаме ръка към всеки, който иска да живеем в нашия общ европейски дом. Дом, в който границите обединяват, а не разделят. Дом на всички, които споделят европейските ценности и стандарти и които работят за регионалното сътрудничество и искрените добросъседски отношения. Заедно с нашите партньори в Европейския съюз ще застанем срещу всеки, който разделя хората, пренаписва миналото и търси противопоставяне.
През последната година региони, традиционно свързани с българските интереси, а именно Близкият изток и Северна Африка, преживяха исторически събития съизмерими по мащаб с краха на комунизма в Източна Европа. Подкрепяме техния стремеж към демокрация, достойнство и добър живот. Наред със споделяне на опита ни в прехода от тоталитаризъм към демокрация нашата цел е да създаваме предпоставки и условия за завръщане на българския бизнес на тези пазари и по тези важни за нас региони. Създаването на повече реални възможности за българския бизнес в чужбина означава повече работни места у дома, повече инвестиции и повече ресурс за социална политика.
Свидетели сме на динамични процеси, които променят съществено света, в който живеем. Необходима е прецизна оценка. И, разбира се, бързо адаптиране на външната ни политика. Трябва да насочим усилията си към световните региони с бърз икономически напредък и с разширяващи се пазари. С помощта на дипломацията ще поставим "Произведено в България" на международната сцена.
За да постигнем целите на външната политика на България й трябва да бъде представлявана от професионалисти и от достойни българи, които са мотивирани и имат качества.
Външната политика на България трябва да дава гаранции за сигурността на страната. Ключов фактор за това е и ще продължава да бъде пълноценното участие на България в НАТО. Сигурността на всеки български гражданин зависи от активните ни усилия, солидарно с другите съюзници, да изграждаме отбранителните способности на пакта. Ние трябва да имаме активна роля в изпълнение на съюзническите си ангажименти.
Заедно с това българските институции трябва да положат съществени усилия за доизграждане и усъвършенстване на собствените ни национални способности за защита на сигурността на страната. Нужен е цялостен, интегриран, системен подход. Това означава да осигурим съгласувано управление и ефективно взаимодействие в областта на сигурността, както и много точно дефиниране на функциите и отговорностите на отделните институции. Трябва да се въведат ясни принципи, процедури и правила:
• при определяне на приоритетите и задачите на институциите;
• при кадровата политика;
• при формиране на бюджет за дейността им;
• при отчитане на резултатите.
Българските служби за отбрана и сигурност не обслужват партии и политици, а служат единствено на българските граждани и националния интерес. Необходимо е да се усъвършенстват механизмите за институционален контрол, като дейността на службите трябва да бъде подчинена на принципа, че правата и свободите на гражданите са висша ценност за всяко демократично общество. Българските граждани трябва да знаят какво получават срещу всеки лев похарчен за сигурност, както и от какво се лишават при всеки лев спестен от бюджета на службите.
Очевидно е, че е необходима реформа в сектор "Сигурност" и нова нормативна база, която да регулира отношенията в тази област.Искам ясно да заявя, че провеждането на реформи в системата за сигурност е необходимост, но не може да бъде самоцел. Всяка една промяна трябва да е свързана с нарастване на способностите за взаимодействие между службите. Проблемите в сферата на сигурността със сигурност няма да се решават конюнктурно и "на парче". Аз благодаря предварително, защото знам, че през 2012 г. ние ще седнем и ще изковем новите устройствени закони на службите за сигурност.
При управление на системата за национална сигурност трябва да се намери и поддържа междуинституционален баланс на основата на споделена отговорност. Съгласно Конституцията на Република България именно Президентът трябва да има водеща роля при поддържането на такъв баланс.
Консултативният съвет по национална сигурност към президента трябва да се превърне в реален, действащ форум за намиране на ефективни, консенсусни решения по важни за националната сигурност проблеми, дори ако е необходимо провеждане на консултации за законодателни промени.
Като оценявам отговорността си като върховен главнокомандващ искам да обърна специално внимание на отбраната на страната.България трябва да изгражда въоръжените си сили в съответствие с концепцията за интелигентна отбрана, което означава повечегъвкавост и повишаване на способностите за взаимодействие както в рамките на НАТО, така и с въоръжените сили на всеки един от съюзниците. Това също така означава пренасочване на инвестициите към високо технологични решения и изграждане на мобилни и модерни въоръжени сили, ориентирани към посрещане на съвременните предизвикателства за сигурността на страната.
Ние не можем да разглеждаме сигурността си извън общите усилия на страните - членки на НАТО и Европейския съюз. Трябва обаче да си дадем сметка, че колективната сигурност означава и това, че всеки един от съюзниците трябва да допринася за изграждане на общите отбранителни способности.
Въпреки икономическите трудности ние трябва да продължим да инвестираме в отбрана и сигурност. Необходимо е решенията за такива инвестиции да бъдат вземани само при наличие на ясна визия и в съответствие със стратегията ни за развитието на системата за отбрана и сигурност и в частност на въоръжените сили. Те трябва да бъдат съобразени с икономическите възможности на страната в средносрочен и дългосрочен план и в резултат на тях да се получи бърз, значим и измерим ефект за сигурността на Република България.
Скъпи сънародници,
Аз не искам българският народ и държава да бъдат асоциирани с корупция и организирана престъпност. Недопустимо е народът на Ботев и Левски да бъде сочен като пример за корумпирана нация в Европа. Категорично няма да се примиря с това и ще мобилизирам целия обществен ресурс при решаването на този проблем. Тук пътят е ясен:
• Създаване на обществена нетърпимост към корупцията, чрез укрепване на гражданското общество;
• Върховенство на закона;
• Прозрачност и ясни механизми за обществен контрол;
• Ефективно взаимодействие между институциите;
• Професионализъм и морал в дейността на държавните служители.
Не бива да се заблуждаваме, че с лекота ще решим този проблем, но друг път няма и ние трябва да го извървим. Няма неприемлива цена за демокрацията.
Върховенството на закона е ценност, от която пряко зависят устоите на демокрацията и успехът ни във всяка област на обществения живот. Европейското развитие на България налага реформите в областите "правосъдие" и "вътрешен ред" да са сред ключовите национални приоритети. Реформите в съдебната власт трябва да продължат, като стриктно бъде следвана приетата от правителството през май 2010 година Стратегия за продължаване на съдебната реформа, като документ, който гарантира приемственост, устойчивост и обхватна перспектива в общото пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Време е да спрем да решаваме проблемите единствено със законодателни и структурни промени. Дължим на българските граждани предвидимо и справедливо правосъдие. Стабилността на съдебната власт е гаранция за стабилността на държавната власт.Затова и изпълнителната власт, и ръководните съдебни структури са отговорни за състоянието на кадровия ресурс, професионалните умения и развитие на българските магистрати.
Сега е моментът да изработим и приложим процедури, които да отхвърлят възможността за безпринципни назначения в съдебната система, за установяване на зависимости, за дефицит на професионален или личен морал. Българските граждани имат право да претендират за мотивирани, с безупречна репутация и високо чувство за отговорност магистрати.
Ще използвам целия обществен натиск, който може да упражнява президентската институция за въвеждане на нов стил на работа в институциите на съдебната власт и правоохранителните органи, за повишаване на правната култура на гражданите и за утвърждаване на нетърпимост към корупцията и закононарушенията.
Уважаеми дами и господа народни представители,
В българската политика има много линии на разделение. Виждаме ги тук, в Парламента, но най – вече се виждат от всички български граждани. Политическото противопоставяне е двигател на демокрацията. То дава на българите възможността да избират най-доброто и да го подкрепят.
Обръщам се към всички политици: запазете критичността към грешките на другите, както и към своите собствени, търсете алтернативи, бъдете себе си в политиката, но триумфът над политическия противник не трябва да минава през загърбването на националните приоритети. Може да има спор за пътя, но не и каква е посоката - а посоката е доброто бъдеще на децата ни.
Когато погледна назад във времето, България се промени много в последните 20 години, и то за добро. Стартирахме от тоталния крах и икономически фалит на тоталитарния режим. С много търпение, упоритост, с грешки, но и с много труд постигнахме немалко. Сега трябва да надградим. Да построим модерна България – с авторитет и достойнство, с национално самочувствие. България като регионална сила и уважаван партньор. България като двигател на прогреса. България с репутация на качествен производител, на уютно място за живеене, на добър съсед и надежден партньор. България, абонирана за успеха през 21 век.
Скъпи сънародници, всички можем, ако искаме, да съградим!
Нека го направим заедно!


Коментарите за многопосочни и политически нюансирани, но има и няколко експертни становища.
Коментарът направен от доц. Иванка Мавродиева е част от тях и заслужава нашето внимание.

Какви речи да очакваме от бъдещия президент?

Според Албена Бъчварова от в-к Труд прогнозата не е оптимистична, но скоро ще разберем дали тя е била права.
Цялата статия озаглавена: Плевнелиев - клишета и лични истории можете да намерите на адрес:
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1181141

Речта на Чарли Чаплин от "Великия диктатор" с анимация

Една модерна визия на една христоматийна реч.

Подготовка на устно публично изказване

1. Предварителна подготовка – основни етапи.

Предварителната подготовка според Ст. Горчев се свързва с решаването на няколко задачи:
•подбор и формулиране на темата съобразно аудиторията, пред която ще се говори;
•издирване и работа с литературни източници и проучване на практиката по дадената тема;
•работа по текста на изявата;
•осмисляне на методите, подготвяне на нагледните средства и конкретния подход за представянето, включително какво ще бъде началото;
•предварително упражняване, свързано с произнасянето.

Подобен е подходът на Ст. Ташева-Пърлева, която включва в подготовката следните елементи:
“- подбор на предметното съдържание;
- структура;
- прилагане на нагледни и технически средства на обучение;
- пътища за активизация на слушателите;
- форма на изложение и поведение на лектора;
- контакт с аудиторията.”

Според нас на първо място би следвало да се определят целите, а след това да се осмисля съдържанието, с помощта на което ще се реализират тези цели.

1. 1. Определяне на целта.

Целта и конкретната тема предопределят спецификата на предварителната подготовка, която започва с формулирането на три вида цели: обща, конкретна и ситуативни.

Общата цел се свързва с:
•промени в светогледа на слушателя;
•промени в квалификацията;
•промени в поведението и/или в непосредствено следващите речта действия.

Конкретната цел се свързва с предлагането на нова информация – знания или начини на действие и формиране на отношение към тази нова информация – това отношение не е задължително да бъде положително, но е задължително да го има, да стане новото предмет на обсъждане, анализиране, сравняване, класифициране, систематизиране или обобщаване.

Общата и конкретната цел се задават и осмислят предварително. Те са иманентно присъщо право на оратора, който ги съобразява и с индивидуално-личностните си особености.

Що се отнася обаче до третата група цели – ситуативните (възникналите в хода на публичното общуване), то при тяхното реализиране ораторът следва да мобилизира цялото си майсторство и често му се налага да импровизира, като разчита на образцовото владеене на съдържанието, технологията на поднасянето и познанията си за индивидуалните и възрастовите познавателни възможности, професионалните и социалните интереси, психичните особености на слушателите и механизмите на социално-психологическото въздействие.
Ситуативните цели са свързани с готовността на оратора да предложи допълнителна или разясняваща информация в отговор на зададен от аудиторията въпрос или обратна невербална връзка, а също така и директна или индиректна полемика по проблеми от темата, в които становищата на някои от слушателите се различават от това на лектора.

От целите се извеждат задачите, които следва да се решат. Ораторът е формулирал задачите предварително при подготовката на план-конспекта в съответствие с общата цел. Те най-често са свързани с развитие на познанието, формиране на умения, развитие на мисленето и практическа преработка на усвояваните теоретични знания.
В общия случай между целите и задачите, които си е поставил ораторът, и общите цели на слушателите следва да има еднопосочност, но в отделни случаи е възможно да се появи и противопоставяне на целите. Причините за това могат да бъдат от теоретико-познавателен, ситуативен, частен, методологически или методически характер.

1. 2. Определяне на темата.

Основните параметри на темата са свързани с обема на информацията и конкретното съдържание.
Минималният обем е в пряка зависимост от:
-общата и конкретните цели;
-от възрастовите и познавателни възможности на аудиторията;
-от репрезентативността на информацията;
-от личните предпочитания, интереси и възможности на оратора;
-от времето, отделено за представянето на устната публична изява и последвалата дискусия;
-от реакцията на оратора на получаваната обратна информация по време на неговото устно изложение и по време на диалогичното общуване.
Обосноваването на темата е една от най-важните и отговорни задачи на оратора, защото осигурява повишено внимание и готовност за възприемане и осмисляне на новото, за търсене на логически връзки със старото знание и практическо приложение. Успешното обосноваване на темата е най-добрата мотивация за успешно слушане, която предпоставя и успеха на реторическото общуване.
Обосноваването на темата може да се свърже:
- с преките или перспективните цели на аудиторията (свързани с професия, социални интереси и потребности или последвало образование);
- с образователната стойност;
- с възпитателната ценност на знанията;
- с непреходността, актуалността или злободневността на предмета на обсъждане.

Основните фактори, от които се предопределя конкретното съдържание на ораторската творба, са:
-социалната поръчка;
-равнището на аудиторията;
- изискването за репрезентативност;
-обективните условия ;
-спазването на реторическите принципи.

2. Събиране и обработване на материалите.

Събирането и обработването на материала, който ще бъде представен чрез ораторското изпълнение, е изключително важен етап от предварителната подготовка. При тази подготовка ораторът се ръководи от своя минал опит и познания за спецификата на темата и аудиторията.
Майсторството на оратора е и в това да представя интересно, увлекателно и атрактивно, същевременно достъпно и достатъчно задълбочено новите знания в сполучливо съчетание с вече известното и познатото.

За постигането на тази цел е необходимо да се премине през следните процедури:
•Обективна инвентаризация на наличните знания и опит, които имат отношение към подготовката на темата.
Ораторът трябва да направи актуализация на знанията, които притежава по конкретната тема; да съобрази дали има собствени наблюдения, изследвания, експерименти по проблема, които може да използва; да прецени дали има минал опит в разработването на тази проблематика и с какво той може да му помогне.
•Анализ на събраната информация – по количество и качество в зависимост от темата, времето и обема на съдържанието.
Ако резултатите от анализа са удовлетворителни, се преминава към следващата процедура, ако събраната информация се окаже недостатъчна, се преминава към създаване на оперативен план за събиране и обработване на материалите по темата, включващ:
*съставяне на списък на литературата;
* работа върху литературните източници.
Днес изготвянето на библиографска справка е значително улеснено от наличието на огромна база данни в електронните каталози на библиотеките и в WEB-библиотеките. При подбора на литературата е важно вниманието да се насочи към основните източници – светогледни и специални научни трудове и да се осмислят възможностите за използването на спомагателна и художествена литература. Като спомагателна литература се определят трудове от сродни с тематиката на изказването научни области, а също така и енциклопедии, речници, справочници, реферативни журнали. Художествената литература най-често се използва като източник на научна или емоционална аргументация.
Работата върху литературните източници е свързана с тяхното проработване чрез използването на различните видове четене – преглеждане, сканиране, подборно или цялостно и на второ място с изготвянето на записки и създаване на лична картотека.
•Създаване на работен план-конспект въз основа на събрания материал, средствата за онагледяване и конкретните ораторски цели и задачи.
•Оценяване на ораторската стойност на текстовите компоненти, илюстративната стойност на нагледните средства и реторическата аргументация.
•Усъвършенстване на плана, структурата и съдържанието на ораторската изява.
•Проиграване на изпълнението пред огледало, колега или близък.

3. Структура на ораторската творба.

Структурата на ораторската творба се състои от три части:
•Увод – въвежда в темата, посочва целта и задачите, мотивира избора на темата, формира отношение, привлича вниманието;
•Основна част – включва основното съдържание, което трябва да е представено ясно, логически свързано и на достъпно равнище;
•Заключение – в него се правят изводите и обобщенията, сочат се възможностите за разшираване и обогатяване на темата.
Според Й. Ведър и Д. Павлов уводът изпълнява апелативни, емотивни, информативни, инструктивни и престижни функции. Той може да се реализира чрез:
- различни видове обръщения;
- обявяване на причината, повода, темата, предмета или целта на изказването.
Основната част може да се разработи с помощта на индуктивния, дедуктивния или традуктивния принцип на изложение.
Заключението изпълнява информативна, емотивна и инструктивна функции, а по отношение на целта си може да бъде:
1.Обобщение – резюме на основните тези и изводи или илюстрация, т.е. “художествено повторение.”
2.Проект – прогноза, програма, план за действие.
3.Инструкция – призив, препоръка, агитационно искане, заповед .
А. Михневич предупреждава за възможните композиционни грешки, свързани с:
- прекалено обширен увод;
- липса на ясни и точни изводи;
- еднообразие на композиционно-стилистичните похвати;
- неумение да се видоизменя структурата по време на изказването;
- нарушаване пропорцията между факти и теории, между положителни и отрицателни материали, между ново и известно, между емоционално и рационално.”

4. Проиграване на изпълнението.

В трактата си “За оратора” Цицерон пише следното: “Най-общо казано, теоретичната подготовка и природните дабри ще ни помогнат да направим подобаващото, а какво е то във всеки отделен случай, това ще ни подскаже нашият практически усет. Но всичко това заживява истински едва при изпълнението на речта. Изпълнението, твърдя аз, господства в красноречието! Ако не го владее, и най-добрият оратор пет пари не струва, и напротив – въоръжен с него, един посредствен оратор може да надмине майсторите.”
Ораторската творба оживява чрез нейното изпълнение и то ще бъде успешно тогава и само тогава, когато е добре подготвено.
Заключителната част от тази подготовка е проиграването на изпълнението. В случая под проиграване на изпълнението се разбира “ораторска репетиция”, свързана с произнасянето на ораторската творба пред един или малка група слушатели. За целта е необходимо ораторът да владее до съвършенство съдържанието, да е изготвил и съкратения план-конспект, който да му е под ръка в случай на нужда и да насочи вниманието си към словесното и несловесно въздействие, което иска да окаже на слушателите. От особено значение е да се провери степента на разбиране, достъпността и атрактивността на изказването. Първите слушатели (най-често колеги, близки роднини или приятели) могат и трябва да изкажат своите впечатления, да направят препоръки за подобряване на изпълнението, да споделят мнение за силните и слаби страни в представянето. Всичко това би спомогнало да се използва на практика един закон на ораторското изкуство, според който “ако лекторът или докладчикът е увлечен от предмета на своето ново излизане пред публиката, ако дълбоко е обмислил и почувствал темата на речта, ако той е естествен и искрен, ако с удоволствие излиза на трибуната, то непременно той ще говори правдиво и вдъхновено.”

Предварителната подготовка включва и:
•запознаване с характеристиките на аудиторията – пол, възраст, професионални интереси, социален произход, религиозна принадлежност, икономически статус;
•времето и мястото на реторическото общуване;
•подготовката на допълнителни нагледни материали и аргументи;
•подбор на подходящо облекло, аксесоари, прическа.

Основни изводи, обобщения и заключение

Най-добрата импровизация е подготвената, гласи един от постулатите на реториката. Към подготовката обаче ораторът е необходимо да подхожда внимателно, като сполучливо намира мярата между известното и познатото и новото, неизвестното и атрактивното в ораторската си творба.
Подготовката основно може да се раздели на две части – подготовка на текста и подготовка за произнасянето.
Подготовката на текста е в пряка зависимост от целта, темата и аудиторията.
Подготовката за произнасянето е свързана с образцовото владеене на неречевото поведение – гласовите похвати за въздействие, поза, мимики, жестове и способността да се чете вярно обратната информация за невербалното поведение на аудиторията и да се реагира адекватно на него.

ЛИТЕРАТУРА

1.Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с. 147-154
2.Беседи по реторика. С.,1986, с. 227-244
3.Ведър, Й., Д. Павлов. Методика на обучението по реторика и ораторско майсторство. Част първа, С., 1988, с. 101-159
4.Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984, с. 61-92
5.Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000, с. 69-72, 83-87, 91-93, 95-104
6.Волков, А.А. Структура лекции. М., Знание, 1986
7.Малишев, А. А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда. С., 1984
8.Михневич, А. Е. Ораторское искусство лектора. М., 1984, 157-170
9.Ножин, Е. А Основы советского ораторского искусства, М., 1973, с. 68-118

Аудиторията в убеждаващата комуникация

1. Понятие за аудитория и основни нейни характеристики.

Полският социолог Ян Щепански определя аудиторията като “струпване на известен брой хора, изпитващи сходни очаквания за определени преживявания или интересуващи се от един и същ предмет.” [1]
Ст. Горчев приема, че “аудиторията е кратковременна общност от хора, чиито членове са се събрали заедно мотивирано, а не случайно, могат едновременно да се гледат и слушат и са обединени от съвместна дейност – слушане на лекция.” [2]
За Д. Александрова: “Аудиторията е кратковременна, относително устойчива управляема общност от хора, която се характеризира със следните особености:
1. включеност на слушателите в обща дейност (слушането);
2. целенасочено към тях въздействие на една смислова информация;
3.доминираща интелектуално-познавателна мотивация на поведението;
4. непосредствени зрителни и слухови контакти между слушателите, а така също и между слушателите и оратора;
5. едновременно присъствие на едно и също място (принципа на мястото и времето).”[3]
За Е. Ножин тя е “общност от хора, които имат непосредствен контакт един с друг.” [4]
Според Ст. Горчев аудиторията притежава няколко общи черти:
• Обща цел;
• Взаимоотношенията между участниците се градят на основата на отговорна зависимост, в която главно място заема дисциплината;
• Участниците в аудиторията се разглеждат като активни субекти в процеса на реторическата комуникация, имащи свои цели и мотиви за тяхното постигане;
• В аудиторията като специфична социална общност се повишава
индивидуалната работоспособност и се създава масова сила. [5]
Сред основните характеристики на аудиторията В. Руменчев обръща особено внимание на “ценностната система, интересите, потребностите, целите.” [6]
Анализирайки реторическата представа за аудитория, Д. Александрова определя като нейни формални характеристики: “степен на еднородност, динамичната структура, количеството и разположението на слушателите и оратора в помещението.” [7]
По отношение на първата характеристика - степента на еднородност би могло да се каже, че за оратора аудитория, която е еднородна по отношение на пол, възраст, образование, етническа и религиозна принадлежност, професионална изява, познавателни интереси и/или мотиви е изключително благоприятна, но също така и по-рядко срещана.
Една младежка аудитория, състояща се от хора със специфична субкултура, питащи, искащи, можещи, поставя пред оратора конкретни изисквания и задачи. С пълна сила последното важи и за всяка друга аудиторията, защото комбинацията от характеристики при всяка една е уникална.
Хомогенността, а също така хетерогенността по отношение на всяка от характеристиките, поражда потребността от специална подготовка за срещата с всяка аудитория.
Структурата на аудиторията се разкрива чрез характера на връзките и взаимоотношенията между членовете и. Според Д. Александрова: “В зависимост от динамиката на структурата аудиториите биват индицентни, временни и постоянни.” [8]
Количеството на аудиторията влияе от една страна върху избора на невербални средства – интонация, мимика, жест, а от друга - върху механизмите на взаимно заразяване и влияние между членовете на групата. В социалната психология е установено, че по-голямата аудитория действа като допълнителна аргументация по отношение на отделния участник в нея, т.е. реакцията се повлиява от общото впечатление и нагласа за въприемане на ораторската изява.
Разположението на слушателите невербално влияе върху психическата нагласа за активно участие и определяне степента на доверие към оратора .
Към същностните (съдържателни) белези на аудиторията Д. Александрова посочва подготвеност, предразположеност и активност.
Подготвеността на аудиторията се свързва с готовността да се възприема и осмисля съдържанието на ораторското слово, да се формират убеждения и да се изграждат устойчиви мотиви на поведение. Според А. Малишев: ”интегрална характеристика в типологията на аудиторията е равнището на подготвеност на слушателите да възприемат и усвояват лекционния материал. Под равнище на подготвеност се разбира степента на научната и общообразователната подготовка на хората, тяхната осведоменост по основните проблеми на изнасяната лекция.” [9]
По този критерий можем да разделим аудиториите на слабо подготвени, подготвени и добре подготвени.[10]
Предразположеността се свързва с познаването на мотивите на аудиторията да стане съпричастна към темата на ораторската изява и с позитивната нагласа към оратора.
Не на последно място по значимост е мисловната активност на слушателите по време на реторическото общуване, която ще ги направи “субекти на сътворчеството.”
“Аудиторията действа като единна социална общност, когато между нея и лекторът се е създала връзка на доверие и съпреживяване, когато между участниците в аудиторията циркулират единни цели, единна насоченост, когато ги владеят общи мисли и преживявания.”[11] Тогава взаимоотношенията им се регулират от социално-психологическите механизми на подражание, внушение, конформизъм и психическо заразяване, на сплотеност и единство на реакциите.
Формирането на аудиторията като единна социална общност зависи от два основни фактора – оратора и контакта, който той установява с нея.
Първото изискване към оратора е да познава аудиторията и отношението и към самия него. Последното може да се проучи с помощта на различни методи, сред които един от най-успешните е тестът на двадесетте въпроса на М. Кун, с чиято помощ за осем минути слушателите трябва да посочат двадесет положителни характеристики на комуникатора. Доверието и привлекателността на оратора се оказват силно предопределящи ефективността на ораторската изява.
А. Малишев [12] установява емпирично, чрез анкетиране на 230 лектора, че те считат за най-значими характеристики на аудиторията: социалния състав (56%), възрастта (54%), образованието (50%), професията (40%), пола (37%), жизнения опит (10%), психологическите особености (потребности, мотиви, интереси, настроения, традиции) – (8%), националността (8%). Без да се претендира за абсолютна сигурност, тези резултати определено разкриват тенденциите. Това, че първите три характеристики събират над 50% от анкетираните, разкрива обективната необходимост ораторът да се съобразява преди всичко с тях.
На второ място следва да посочим гарантирането на разбиране на езиково равнище – т.е. така наречената дидактическа синонимност, при която смисълът, който влага ораторът в думите си, е същият, който влагат неговите слушатели. На по-високо равнище тук е и изискването за подбор на подходящ стил на изложението.
От значение за успеха на общуването са и такива психологически особености на слушателите като:
• качества на вниманието;
• интелектуални способности;
• емоционална отзивчивост;
• настроения;
• любопитство;
• стереотипи и предразсъдъци;
• качества на познавателните процеси – усещане, възприятие, представа;
• качества на висшите психични функции – мислене, памет, въображение;
• социални привички;
• етнокултурни особености, традиции и обичаи;
• потребности и нагласи.
Поведението на аудиторията се регулира от проявата на конформизъм у участниците. Конформизмът е “пригаждане и съобразяване на участника в аудиторията с колективните норми и изисквания на аудиторията като цяло.” [13] Съществува право пропорционална зависимост между конформизма и големината на аудиторията. По-голяма е неговата сила при детската и женска аудитория. Силата на конформизма е открита още в Древността, когато се появява и фигурата на клакьора, който подклажда определно отношение. Възможността да се манипулира аудиторията чрез подставени лица справедливо си е спечелила неодобрението на истинските привърженици на ораторското майсторство като Плиний Млади например. [14]

2. Видове аудитории

Най-пълен преглед на показателите за класифициране на аудиториите прави Ст. Горчев. Според него те могат да бъдат:
“- социално–демографски – социален състав, възраст, образование, членство в организации, професия, пол, семейно положение, вид на упражнявания труд и т.н.
- показатели от съвместната дейност – концентрация на вниманието, отношение към информацията, отношение към оратора, степен на еднородност, преобладаващо психическо състояние, мотивация, предхождащо... познание по темата, подготвеност, нагласа за възприемане;
- времеви показатели – устойчива, временна, епизодична, актуална, потенциална и т.н.;
- според източника на информация – аудитория на средствата за масова информация и аудитория на непосредственото общуване.”[15]

3. Специфика на предварителната подготовка и поведението на оратора пред различни аудитории.

Още Квинтилиан е установил, че “не се говори по един и същ начин пред император, пред висш магистрат, пред сенатор и пред обикновен гражданин. Не с един и същ тон се произнасят речи пред съда и при арбитражните спорове” [16] и в духа на своето време уместно е задал реторичния въпрос: “Кой не знае, че авторитетът на сената изисква едно красноречие, а променчивото като вятър настроение на народа изисква друго красноречие?” [17] В неговите думи можем да открием специфики на аудиториите, към които той насочва вниманието на оратора, защото “дори когато се разглеждат отделни дела, не се говори по един и същ начин пред високопоставени мъже и пред маловажни личности. Не подхожда един и същ език пред учен, пред войник и пред селянин.” [18]
Азбучна истина на ораторското изкуство от древността до наши дни е съобразяването на подготовката и самото представяне на ораторската изява със спецификите на аудиторията, а също така и с мястото и времето.
Според В. Руменчев: “Целта, ситуацията, наличният фактически материал, личните предпочитания на оратора и пр. са сред факторите, които в значителна степен определят начина на поднасяне на информацията...” [19]
Според нас целта и видът на изказването са водещи при подбора на езика и стила, които трябва да осигурят както добро възприемане и разбиране, така също и съпреживяване.
Първото впечатление на аудиторията за оратора е от изключителна важност. Именно затова особено прецизно той трябва до подготви своя външен вид и с подходящото встъпление да разчупи бариерите и да повиши доверието към себе си.
Основната част на изложението според особеностите на аудиторията може да се конструира, като се използват различните логически принципи и най-вече за различните аудитории да се подготвят емоционално силни аргументи и примери.
За успеха на словесната комуникация е необходимо да не се допускат грешки, свързани с:
1.Несъобразяване с интелектуалните различия между слушателите.
2.Лично равнище на интерпретация.
3.Наличност на предразсъдъци спрямо състава на аудиторията, [20] които довеждат до нарушаване на деловата атмосфера или открита конфронтация на оратора с неговите слушатели.


Общи изводи, обобщения и заключение

Аудиторията в ораторското изкуство е кратковременна общност от хора, обединени от обща цел - участие в реторическа комуникация. Слушателите имат сходни очаквания, интереси и стават “субект на сътворчеството” в хода на ораторското изпълнение.
Основни характеристики на аудиторията са: целите, информацията, ценностната система, интересите, мотивите, потребностите.
Аудиторията може да се опише чрез формални характеристики: “степен на еднородност, динамичната структура, количеството и разположението на слушателите и оратора в помещението и съдържателни като подготвеност, предразположеност и активност.
Аудиториите могат да се класифицират по различни признаци.

В заключение можем да отбележим, че, за да има успех устното публично общуване, трябва да знаем, “че ораторът е подчинен на аудиторията, че той в процеса на словесната комуникация е воден от нея. Това означава, че един оратор е длъжен винаги да се приспособява към психологическите, моралните, естетическите и социологическите особености на своите слушатели, индивидуално и като група”. [21]

Цитирана литература:
1. Щепанский, Я. Элементарные понятия социологии. М., 1969, с. 184-185
2. Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с. 66
3. Беседи по реторика. С., 1986, с. 183
4. Ножин, Е. А Основы советского ораторското искусство. М., 1973, с. 54
5.Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с. 68-69
6. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния Изток. С., 2004, с.22
7. Александрова, Д. Проблеми на реториката. С., 1985, с. 52
8. Беседи по реторика. С., 1986, с. 173
9. Малишев, А.А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда., С., 1984, с. 21-22
10. Алексеев, М. Н. Как читать лекцию в разных аудиториях, М., 1979, с. 8
11. Основи на ораторското изкуство. С., 1989, с. 263
12. Малишев, А.А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда., С.,1984, с.13
13. Горчев, Ст. Психологически основи на пропагандата. С., 1981, с.71
14. Виж по подр. Плиний Млади. Писма. С., 1984, с. 67-68
15. Основи на ораторското изкуство. С., 1989, с. 263
16. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 712
17. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с.712
18. Пак там, с.712
19. Руменчев, В. Ораторското изкуство на Древния Изток. С., 2004, с. 32
20. Ватев, Й. Съвременна реторика. С., 1993, с. 22-23
21. Ватев, Й. Съвременна реторика. С., 1993, с. 8

Логически основи на убеждаващата комуникация

1. Убеждение - основна цел, метод, средство и резултат на убеждаващата комуникация.

Основно място сред способите за въздействие в ораторското изкуство заема убеждението. То е логически последователно и аргументирано изложение на мисли с цел да се възприеме определена позиция или поведение от слушателите. При него се разчита преди всичко на интелектуалните способности на човека и най-вече на способността да се възприема и осмисля речево съобщение.
За Л. Методиева то “е въздействие върху съзнанието, чувствата, волята и поведението на слушателите с цел да се формират и утвърдят определени положителни черти на личността.” [1]
Убеждението е понятие, което има полифункционален характер. То се определя като метод, способ, процес, средство и резултат, като елемент от светогледа на личността. От педагогическа гледна точка то е и най-широко използуваният метод за възпитание. Във всеки познавателен процес убеждението намира приложение при обосноваването на необходимостта от усвояването на новите знания, предлагането на новите знания, при формирането на възгледи и мотиви за действие.
“Социалнопсихологическият анализ показва, че термините убеждаване и социално влияние могат да се използват като взаимозаменяеми с уговорката, че ако влиянието може да бъде непреднамерено и преднамерено, то убеждението е само целенасочено. Една от най-изчерпателните класификации предлага 12 цели на убеждаването:
• Информация – придобиване на информация за обекта на убеждаване
• Обект – придобиване на материални средства от обекта на убеждаване
• Позволение – получаване на разрешение от обекта на убеждаване да се прави нещо
• Съдействие – да се накара обектът на убеждаване да направи нещо за убеждаващия
• Мнение – да се промени мнението на убеждавания
• Дейност – да се накара обектът на убеждаване да излъчи конкретно поведение (да направи нещо или да отиде някъде)
• собственичество - да се накара обектът на убеждаване да купи или да продаде нещо на убеждаващия
• Взаимоотношение - да се накара обектът на убеждаване да промени съществуващото ролево отношение
• Навици - да се накара обектът на убеждаване да промени лична характеристика или навик
• Помощ - да се накара обектът на убеждаване да помогне на убеждаващия да направи нещо
• Трета страна - да се накара обектът на убеждаване да помогне или навреди на трета страна
• Вреда - да се накара обектът на убеждаване да направи нещо, което ще е вредно за него.” [2]
Макар че тази класификация не е създадена за целите на ораторското изкуство, тя може да се използва за разкриване на възможностите на убеждението като метод за въздействие върху аудиторията.
Внимателният прочит на целите позволява сред тях да се открият цели, близки до обосновката на Пол Сопер в неговата класификация на ораторските изяви.

А. Старченко разграничава четири степени в процеса на убеждаването:
“1. Информационно съдържание на приеманите концепции.
2. Действено-волево отношение на личността към произтичащите от приетите концепции практически следствия.
3. Социално-ценностна нагласа на личността при избора на идеите, при вземане на решение.
4. Диалектико-логическа оценка на получената информация, която може да се отнесе към теоретичното съзнание.” [3]

Всичко това поражда необходимостта убеждението да отговаря на ред изисквания за достъпност, логичност, доказателственост, съобразяване с възрастовите особeности на слушателите.

2. Логика и доказателство.

Механизмът на въздействие на убеждението е свързан с издигането на тезиси, които се подкрепят с помощта на доказателства и аргументи.
Неговата ефективност зависи от:
1/ силата на въздействието, която се определя от съдържанието и авторитета на убеждаващия;
2/ особеностите на психическото състояние на адресата;
3/ интелектуалното и емоционалното състояние;
4/ логиката на доказателствата.[4]
Изкуството на устното публично общуване предполага ораторът да прилага съзнателно изработените от логиката и закрепени в практиката начини за точно изразяване на мислите, с цел рационално да се систематизират и предават информация, чувства и мисли.
Основната логическа форма, която акумулира информацията, е понятийната форма на мислене. За логиката на изложението от основно значение е да се познават смисълът на термините и логическата точност на понятията, която се характеризира със съдържание и обем. Всяко понятие има съдържание и обем. “Съдържанието на понятието е съвкупността от закрепените в него признаци на предмета, а обемът е множеството на мислимите в понятието предмети.” [5]
Съдържанието на понятията, особено на научните се разкрива чрез операцията за определяне на понятията – т.е. на разкриването на съществените признаци на предметите или явленията.
“Обем на понятието се нарича множеството предмети или явления, които притежават посочените в съдържанието на понятието признаци” [6] , и се разкрива с логическата операция за делене на понятията, чрез посочване на видовете, които се включват в дадено понятие.
“Всеки процес на предаване на информация, имащ за задача да убеди слушателите в правилността на едни или други положения, се състои от три взаимосвързани елемента.
Първият елемент е тезисът на доказателството, т.е. положението, чиято истинност се опитват да обосноват..., вторият елемент са аргументите (доводите, основанията )..., третият елемент е демонстрацията, т.е. логическата връзка между аргументите и тезиса.” [7]
Логическите изисквания към тезиса са две:
1. определеност, яснота, точност;
2. тъждественост.
Тезисът, който се представя и защитава, трябва да бъде формулиран в ясна и достъпна форма. Изискването за тъждественост се свързва с неизменността му в хода на обсъждането и доказването. Краткото описание на тезиса в началото на изложението е изключително важно, защото въвежда слушателите в проблематиката, насочва вниманието към основното, което ще се доказва и в което следва да бъдат те убедени в края на процеса.
Правилото за тъждественост обаче понякога се нарушава съзнателно или не. Общото название на грешката по отношение на това нарушение се нарича подмяна на тезиса.
Тя може да се прояви по няколко начина: като загубване на тезис – преминаване в хода на изложението към друго близко, свързано с тезиса положение и загуба на изходната позиция.
Друга възможност се проявява при пълна подмяна, когато говорещият се заема да доказва друг тезис, макар и близък до първоначално формулирания.Това за съжаление често се допуска напълно съзнателно при политически дискусии или в случаите, когато доказващият прояви небрежност и некоректност.
Аргументът към човека се проявява, когато в хода на дебат се преминава от критика на действия към обсъждане и критика на лични качества и характеристики.
Частичната подмяна се свързва с опитите на доказващия да видоизмени, смекчи, стесни своето първоначално твърдение.
Допускането на тези грешки е проява или на осъзнато желание за манипулация, или на слаба логическа подготовка на оратора.
След като тезисът е ясно и категорично формулиран и остава неизменен, в хода на общуването следва да се подберат подходящите аргументи за неговата обосновка. А кои са те зависи и от спазването на логическите изисквания към доказателствата (аргументите), които са:
“1) като аргументи могат да се използват само истинни положения;
2) тяхната истинност се установява независимо от истинността на тезата;
3) аргументите не бива да си противоречат един на друг;
4) аргументите трябва да са достатъчни за дадената теза.” [8]
Темата за подбора на доказателствата е вълнувала реториците от стари времена. В началото тя се е свързвала преди всичко със съдебното кръсноречие и доказването на виновността или невинността на обвиняемия. В “Реторика” Аристотел посочва пет вида доказателства, които са “извън изкуството” т. е. извън ораторското изкуство – “закони, свидетели, договори, изтръгнати признания, клетви,” [9] и посвещава цялата втора книга на проблема за “доводите, въз основа на които трябва да убеждаваме и разубеждаваме, да хвалим и да порицаваме, да обвиняваме и да се защитаваме, и какви са мненията и предпоставките, полезни за доказателствeната им сила.” [10]
На първо място сред тях е посочена личността на оратора. Според Аристотел: “От голямо значение за убедителността.... е ораторът да се покаже с известни качества, да внуши на слушателите мисълта за известно свое отношение към тях, а и те самите да бъдат в известно отношение към него.” [11]
След това прецизно са представени видовете доказателства и механизмите на доказване и опровержение.
Няколко века по-късно проблемът се разработва и от Квинтилиан, който в “Обучението на оратора” също отделя подобаващо място на доказателствата – цели четири глави: осма глава - “За изкустното доказване”, девета - “За белезите”, десета - “За аргументите” и единадесета – “За примерите”.
Под аргументи Квинтилиан разбира “всичко, което гърците наричат ентютемата, епихейремата и аподеиксеис.” [12] Той е убеден, че аргументите трябва да се извеждат от нещата и лицата, причината, времето, мястото, случая, оръдието, начина, възможностите, определението, крайната цел, рода, вида, сходните качества, “не само от признатото, но и от измисленото, което гърците наричат кат хюпотесин”, обстоятелствата, и т. н .
В съвременността богатството от източници на аргументация е необозримо голямо. Сред тях са:
- позовавания на нормативни документи;
- позовавания на авторитети – като важна предпоствка за силата на този аргумент е да се предлага авторитетно мнение на човек, който е авторитет за аудиторията, а не само за оратора;
- научна информация – закони, факти, концепции, теории, цитати, препратки;
- факти:
*общоизвестни, житейски явления от действителни събития, случаи, дела
* художествени – имат преди всичко емоционално въздействие
* юридически
*публицистични – актуални и злободневни, даващи оперативна информация; сензационни, необикновени, полемични, дискусионни и т.н.
* исторически
- местен материал –практика, идеи, които са част от миналия опит на аудиторията;
- цифров и статистически материал, към който се предявяват няколко изисквания:
* цифрите да са групирани така, че да могат да се сравняват;
* числовата статистическа информация да се закръглява и окрупнява, така че да се улесни осмислянето и запомнянето и;
* да не се прекалява и злоупотребява с цифри, а да се спазват праговете на възприемане и осмисляне.
- пословици, поговорки, сентенции, мъдрости, “крилати фрази”;
- примери – тях Квинтилиан определя като третия род аргументи, които се използват преди всичко за сравнение. Примерите следва да се подбират много внимателно не само по отношение на тезата, но и за всяка аудитория. При даването на примери в качеството им на доказателства най-често се разчита на механизма на подражанието при положителния пример и отграничаването при отрицателния
- опиране на ценностната система на слушателите - морални норми и правила;
- хумор, смешното, иронията – универсални средства за показ на отрицателни явления по сравнително безболезнен начин.
Подборът на аргументите зависи най-вече от аудиторията, която трябва да бъде убедена в тяхната истинност и достатъчност за утвърждаването на тезиса.
Д. Доман говори за “степен на убедителност” на аргумента, която е производна от неговата емоционална и рационална стойност. [13]
След анализа на изискванията към тезиса и аргументите преминаваме към двата основни механизма за представяне на логическата връзка между разсъжденията - доказателство и опровержение.
“Доказателството е логическа операция по обосноваване на истинността на някакво положение с помощта на други истинни, свързани с него съждения”. [14] То се състои от три взаимносвързани елемента:
1) тезис – главна идея, това, което ще се доказва;
2) аргументи – доводи, основания, теоретични положения;
3) демонстрация – логическата връзка между аргументите и тезиса.
Различават се пряко и косвено доказателство.
При прякото тезата се обосновава от аргументите без допълнителни конструкции.
При косвеното доказателство (опровержението) се обосновава неистинността на антитезата и по този начин се доказва истинността на тезата.
Те могат да се използват самостоятелно или да се съчетават.
При косвеното доказателство се осъществява критика, която протича под формата на операция за опровергаване. Изкуството на аргументацията изисква да се владее не само прякото доказателство, но и косвеното (опровержението).
“Опровержението е логическа операция за установяване на неверността или необосноваността на лансирана по-рано теза”.[15] То се реализира по три начина:
1) чрез критика на тезиса;
2) чрез критика на демонстрацията;
3) чрез критика на аргументите.
Начините за доказване са: дедукция, индукция и аналогия.
Техният избор е в зависимост от спецификата на обсъжданата тема, характера на изходната информация и особеностите на аудиторията. [16]
Дедукцията е умозаключение, под формата на което се осъщестява логически преход от общото към частното, като изводът се налага с логическа необходимост, защото от истинни предпоставки необходимо следва истинно заключение.
Дедуктивните разсъждения се разделят на:
1) категорични – ролята на предпоставки и заключения се изпълнява от обичайните категорични изказвания, наречени категорични силогизми;
1) условните се основават на условни съждения от типа на “ако ...то” и се подразделят на утвърждаващи и отричащи;
2) разделителни, при които в голямата предпоставка се изброяват алтернативни признаци на едно явление или варианти за решение на проблема от типа “или ... или”.
Вторият начин за доказване е индуктивният.
Индукцията в логиката е преход от частното към общото, при който на основата на повторения се формулира общ признак. Тя се разделя на пълна и непълна. При първата обобщението се основава на анализа на всички случаи и се прави общият извод, докато при втората се анализират само някои обекти чрез просто изброяване (популярна индукция) и чрез подбор.
За успеха на индукцията е от значение подборът на примерите, които се анализират, за да се гарантира обоснованост на общия извод.
Третият начин на доказване е аналогията. Тя е умозаключение, при което се прави извод за принадлежност на определен признак на единичен предмет или явление, основан на сходството на този предмет по съществени признаци с друг. Аналогията може да се използва и като средство за пояснение и илюстрация.
Независимо кой от начините на доказване ще се приеме, е задължително да се спазват четирите закона на логиката:
1) Закон за тъждеството – в процеса на разсъжденията едно твърдение запазва определеното си съдържание, независимо от това колко пъти се повтаря.
2) Закон за противоречието – две противоположни мисли за един и същ предмет в едно и също време и отношение едновременно не могат да бъдат истинни.
3) Закон за изключеното трето – две противоречиви мисли за един предмет в едно и също време и отношение не могат да бъдат едновременно истинни или неистинни, едната е истинна, другата – не, а трета - няма.
4) Закон за достатъчното основание – всяка правилна мисъл следва да се обоснове с други мисли, истинността на които е доказана от практиката.

3. Реторическа аргументация

За Аристотел “три са причините, по които ораторите могат да бъдат убедителни – защото толкова са нещата, в които вярваме вън от всякакви доказателства. Това са разумът, добродетелта и благосклонността.” [17]
На проблема за реторическата аргументация Стагиритът посвещава основна част от втората си книга, където представя разбирането си за ентитемата и за топите.
”Ентитемата се разкрива като силогизъм с неизрично посочена по подразбиране предпоставка .... която остава в мисълта на говорещия,” [18] а топите са ”функционално обусловени и структурно обособени пасажи от реторическо изказване, явяващи се специфична форма на предназначени за слушателя целенасочени аксиологически разсъждения върху реторическия тезис ... това е замисълът, идеята, целта на оратора, въплатена в съобразена с изискванията, с възможностите, с интересите, с вкусовете на конкретната аудитория форма.” [19]
Двадесет и няколко века по-късно проблемът за реторическата аргументация продължава да вълнува специалистите.
В средата на XX век са оформени няколко школи – предимно философски, но и реторически, които си поставят задачи, свързани с неговото разработване.
Според Г. А. Брутян: “Аргументацията е начин на разсъждение, в хода на който се издига някоя теза, подлежаща на доказване, и се разглеждат доводите в полза на нейната истинност и възможните противоположни доводи; където се дава оценка на основанията на тезата на доказателството, а също и на основанията и на тезата на опровержението; опровергава се антитезата, доказва се тезата; създава се убеждение в истинността на тезата и неистинността на антитезата както у самия доказваща, така и у опонентите.” [20]
Тя включва три основни момента: 1) доказване на истинността на знанието; 2) неговото превръщане в убеждение на адресата и 3) превръщането на адресата в съмишленик и съучастник на аргументатора за осъщестяване на програмите за действие. [20]
Според представителите на различни школи, разработващи теорията на аргументацията, основната задача на аргументатора е не само да докаже истинността на тезиса с помощта на логическите методи, но и да убеди слушателя или опонента с помощта на мисловни конструкти в това и да го подтикне съм практически действия по реализацията на идеята.[21]
От тези позиции “функциите на аргументатора могат да се сведат до четири: 1) информираща; 2) обясняваща; 3) оценяваща; 4) подбуждаща.” [22]
Независимо дали приемаме или не опитите да се отдели като самостоятелно научно направление теория на аргументацията или считаме, че тя е иманентно присъща на реториката, сигурно е, че проблемът за реторическата аргументация или “изкуството да се убеждава” не е загубил и няма да загуби своята перманентна актуалност, защото хората и в двадесет и първи век са склонни да се доверяват не само на доказаното, но и на “вероятното и правдоподобното,” с които си има работа реториката още от времето на Аристотел.



Общи изводи, обобщения и заключение

Познаването на законите, принципите и подходите на логиката е абсолютно задължителен елемент от ораторската подготовка и практика.
Логическата аргументация и реторическата аргументация са основата, върху която се строи убеждението и се гаранира успеха на оратора, защото “логичността на разсъжденията лежи в основата на убедителността,” [23] защото силата на ораторското въздействие се определя от промяната, която може да се осъществи в мислите, чувствата и поведението на слушателите.

Цитирана литература:

1.Беседи по реторика. С., 1986, с. 245
2.Стоицова, Т. Лице в лице с медиите. С., 2004 с. 130-131
3. Старченко, А. А. Человек, имеющий убеждения – Молодой коммунист, 1975, № 5
4.Основы педагогического мастерство. Киев, 1987, с. 64-65
5. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.20
6. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.26
7. Лекции по реторика. С., 1980, с. 102
8. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.54-55
9. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 91
10. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 98
11. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 98
12. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 315
13. Доман, Д. Убедително аргументиране. Ико-експрес, 1984, № 260, с. 3
14. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.28
15. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982, с.31
16. Старченко, А. А. Елементи на логиката в ораторската реч. В: Лекции по реторика. С., 1980, с. 108
17. Аристотел, Реторика, С., 1986, с. 99
18. Ничев, Ал. “Реториката” – поетика на прозата. В: Аристотел. Реторика, С., 1986, с. 26
19. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000, с. 123
20. Брутян, Г. А. Аргументацията във фокуса на съвременната философска мисъл – Философска мисъл, 1987, № 3, с. 26
21. Виж по подр. Александрова, Д. Критичен поглед към съвременната буржоазна реторика. В: Основи на ораторското изкуство. С., 1989, с. 329-335
22. Александрова , Д. Реторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението – Педагогика, 1997, № 5, с. 39
23. Берков, В. Ф. Аргументация в выступлении лектора. Минск, 1976, с. 6

ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА

1. Александрова , Д. Реторическата аргументация – същност на продуктивния диалог в обучението – Педагогика, 1997, № 5 ,с. 37-45
2. Александрова, Д. Проблеми на реториката. С., 1985, с. 46-52
3. Андреев, Е. Г. Как вызвать и сохранить интерес аудитории. М., Знание,1984, с. 24-32
4. Берков, В. Ф. Аргументация в выступлении лектора. Минск, 1976
5. Беседи по реторика. С., 1986, с. 245-262
6. Брутян, Г. А. Аргументацията във фокуса на съвременната философска мисъл – Философска мисъл, 1987, № 3
7. Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984, с. 92-112
8. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000
9. Иванов, Ст. Основи на професионално-педагогическото общуване. Ш., 2004, с. 107-111
10. Лекции по реторика. С., 1980, с. 99-125
11. Михневич, А. Е. Ораторское искусство лектора. М., 1984, с. 41-50
12. Ножин, Е. А. Основы советского ораторского искусства. М., 1973, с. 119-123
13. Основы ораторского мастерства. М., 1980, с. 92-121
14. Старченко, А.А. Логически основи на лекционната пропаганда. С., 1982
15. Стоицова, Т. Лице в лице с медиите. С., 2004, с. 121-134