НЕВЕРБАЛНИ СРЕДСТВА ЗА ОБЩУВАНЕ

Успоредно с речевото си поведение, всеки човек реализира и цяла система от неречеви средства. В редица случаи между двете системи има синхрон, но е възможно да се получат и разминавания или противоречия между тях. Информацията, получавана по речевия канал, може да се допълва и да съпътства течащата по неречевия, но може и да се противопоставя и да затруднява възприемането на речевата.
Известните на специалистите изследвания на Г. Андреева и В. Лабунска върху неречевото поведение на човека могат сполучливо да бъдат интерпретирани от реторическа гледна точка и да послужат като надеждна основа за представяне на модела на неречево поведение на оратора, което е и компонент на ораторския му стил.

1. Същност на невербалното поведение и невербалната комуникация.

Невербалното поведение на човека включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него) , в които се съчетават съзнателни и несъзнателни характеристики, а от друга страна са отчасти вродени и отчасти придобити в резултат на възпитанието и обучението най-вече в ранното детство.
Би могло да се каже, че първото голямо изследване на невербалното поведение на оратора прави М. Ф. Квинтилиан в трета глава на единадесeтата книга от трактата си “Обучението на оратора” . Авторът насочва вниманието на читателя към всички елементи - интонация, мимика, поглед, поза, жест, пространствено поведение.
По-специализирани изследвания върху невербалното поведение започват да се правят едва през 40-те и 50-те години на нашия век, като наблюденията са първоначално върху поведението на животни и след това вниманието се насочва към човека. Един от първите проблеми, който започва сериозно да се изучава, е този за произхода на невербалните средства - т.е. дали те са вродени и се предават по генетичен път или са плод на социалното влияние. Изводите от проучванията посочват, че част от невербалните знаци и сигнали са вродени, а други се придобиват. Именно при втората част от тях влияние оказват етнокултурните особености на средата, в която децата израстват и се учат на социално поведение.
При изучаването на невербалното поведение са се оформили различни подходи:
Първият сред тях принадлежи на Едуард Хол. Това е културно-антропологичният подход. В книгата си "Тихият език", излязла през 1959 година, той разглежда културната среда като съставена от 10 различни елемента или взаимосвързани човешки дейности, наречени основни съобщителни системи, като само първата включва езика, а всички останали са нелингвистични.
Вторият подход се използува от Р. Бърдхуисъл, който прилага методиката на структурните лингвисти, при която невербалната комуникация се разглежда като двигателна система, аналогична на тази на фонетичната система на езика. Затова този подход е наречен психолингвистичен.
Третият подход изхожда от психотерапевтичната традиция и е най-добре разработен от А. Мерабиан. Идеята е, че като се изучават невербалните прояви на болни и след това те се коригират, може да се достигне до положителна промяна в личността на пациента.
Четвъртият е психологическият подход, при който се правят опити за описване на различни невербални форми и категории на поведение, като получените резултати да могат да се използват за целите на обучението и подобряването на социалната и междуличностната комуникация. Началото на този подход се поставя от П. Екман и У. Фрайзън през 70 години на двадесети век.
Невербална е комуникацията, която се реализира посредством знаци и сигнали с неречев характер . Тя включва съобщенията, предавани от различните части на тялото, гласа, пространственото поведение и външния вид.
Невербалната комуникация се появява най-напред в света на животинското царство, където е и единствената. С помощта на невербални знаци животните обменят информация, чрез застрашителни пози, ръмжене, гримаси, зов за помощ, специфичните звуци при търсене на брачен партньор, песни и много други.
С появата на човека, а след това и на втората сигнална система при него статутът на невербалната комуникация се променя съществено. Тя вече не е единствена, а допълваща спрямо речевата, която заема все по-голямо място с развитието на човека. Благодарение на различните си сетива - зрение, слух, кожно дразнене, мирис, които стават канали за протичане на невербалните знаци и сигнали, човекът като “социално животно” осмисля своя живот в групата със себеподобните си и езикът става водещият синхронизатор на социалното му поведение. Получава се уникално съчетаване на информацията, идваща по речев и неречев път. Постепенно невербалната комуникация губи своята водеща позиция, защото речевата има съществени предимства при осъществяване на общуването между хората. Вербалната започва да детерминира невербалната и да я поставя в различни степени на зависимост.
Според някои автори обаче “повече от две трети от цялата човешка комуникация е невербална, което означава, че до голяма степен е същностно безсъзнателна, защото хората често не съзнават невербалните сигнали, които изпращат или получават” .
Проблемът за връзката съзнавано - несъзнавано е изключително интересен и богато нюансиран. Различните изследователи в крайна сметка признават, че невербалната комуникация е отчасти осъзната и осмислена, и отчасти неосъзната и осъществяваща се без, а често и против желанието на индивида. Рос Бък счита, че “комуникацията има два едновременно протичащи потока: символен, който е заучен, преднамерен и пропозиционен, основан на неокортекса, и спонтанен, който е биологично основан, директен, непропозиционен и базиран в подкорието на мозъка.”
Според М. Аргайл “няма строга граница между поведение, което е осъзнато, и поведение, което не се осъзнава. Осъзнаването е въпрос на степен.”
Следващият основен въпрос е за връзката между речево и неречево поведение. Установено, е че невербалната комуникация има няколко особености по отношение на връзката и с езика:
* тя е по-директна, по-обща, по-спонтанна;
* няма точен езиков еквивалент;
* има силно присъствие при някои социално психически механизми, като внушение, заразяване, подражание, убеждение;
* понякога се предпочита през речевата, поради очаквани неблагоприятни последствия от речевото въздействие;
* налице е двупосочност във връзката и с речевата - тя я отрича или я подкрепя;
* “декодирането и реагирането на невербалните послания става много по-автоматично и сякаш безсъзнателно, отколкото осмислянето на вербалните реакции. Невербалната информация е много по-малко обект на съзнателна интерпретация и наблюдение и в резултат може много по-лесно “да издава” истинските чувства, нагласи и интереси на комуникиращия” .
* според М. Аргайл “невербалните съобщения са доста по-ефективни в предаване на информацията за нагласите и чувствата, отколкото езика,” което може да се обясни или като възможност за фино заобикаляне на културните норми, или с първичността и адаптираността да се предава информацията по невербалния канал;
* част от знаците вероятно се унаследяват и поради тази причина има общочовешки еталони за тяхната презентация (преди всичко в сферата на изразяване на емоциите), а друга част са зависими от социо-културната среда и възпитанието, като сред тази група най-големи са различията при невербалните знаци, които имат езиков еквивалент.
Ако използваме схемата на Р. Бък за разделянето на невербалната комуникация на спонтанна и символна, то именно към втората следва да насочим по-специалното си внимание в образователния процес, тъй като тя се усвоява в периода на ранното детство и е в пряка зависимост от етнокултурните норми и правила на социалната група.
Според Екман и Фрайзън символната невербална комуникация включва културно усвоени жестове - емблеми, илюстратори и регулатори. Под емблеми тук се имат предвид жестове, наречени от други автори “семантични йероглифи”, които имат точно определен смисъл за представителите на дадена култура или група хора, и друг смисъл при друга култура или група. Илюстраторите служат за подкрепа или имат смисъл само във връзка с речевото съобщение. Регулаторите се свързват със синхронизирането на речевото общуване и се използват повече при диалогичните форми на комуникация.


2. Функции на невербалната комуникация.

Основните елементи на невербалното поведение по същество очертават различните канали за получаване и предаване на невербални съобщения. Те изпълняват различни функции, свързани преди всичко с речевото - подкрепят го, отричат го, допълват го, заместват го, предават контекст.
Функциите на невербалната комуникация са изследвани най-сериозно от М. Аргайл , според когото те се реализират при:
• управление на социалната ситуация - за синхронизиране на общуването, за проява на интерес или отегчение, за размяна на ролите на говорещ и слушател, за проява на разбиране и съгласие. При реторическото общуване водеща роля за реализацията на тези функция им ораторът, който по-същество управлява вътрешната и външната активност на слушателите, предлага модели на комуникативно поведение, учи на определени техники за общуване.
• предава информация за личността на говорещия. Най-често това става по пътя на спонтанната невербална комуникация, но може и да се използва от добре подготвения комуникатор за създаване на определени положителни нагласи и настроения. За оратора и успешността на изявата му е от голямо значение създаването на благоприятен психически климат на взаимно уважение и доверие, за което може спомогне доброто му себепредставяне и това на отделните участници и аудиторията като цяло. Невербалната информация често много сполучливо замества речевото представяне и често е по-подходяща за създаване на позитивно първо впечатление и за поддържане на това впечатление впоследствие.
• изразяването на емоционални състояния е най-широко проявяваната функция. Връзката между емоцията и лицеизраза е предмет на научни изследвания още от времето на Ч. Дарвин, който в труда си “Изразяване на емоциите от човека и животните", излязъл през 1872 година, обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората, независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека. Съвременните крос-културни изследвания потвърждават това твърдение, като доказват, че основните емоции имат универсален лицеизраз; могат да се предават чрез другите телесни канали и се разпознават без затруднения от хората.
• предаването на информация за нагласите, като се използуват възможностите на гласа, интонацията, мимиките и други невербални средства. В литературата са известни изследвания с учители, чийто глас и тон се разпознават без затруднения, а оттук се правят изводи за дидактическия поучителен тон, който те използуват и в междуличностната си комуникация.
• контролът на канала се свързва с ограничеността на слуховия канал да приема и обработва звуковите въздействия и много по-големите възможности на зрителния канал за получаване на информация.
• заместване на езика - най-често чрез жестовете и мимиките, когато се счита, че това въздействие ще бъде по-директно и въздействащо или когато речевото въздействие е социално неприемливо.
• допълване или подкрепяне на езика, засилване на речевото въздействие с включването на невербални знаци - невербалното съобщение разкрива психическо състояние или емоция, които съпътстват речевото или подава сигнали за нещо друго.
• предаването на подтекст, който може не само да допълва, подкрепя, но и да нюансира, изменя или напълно да отхвърля речевото съобщение. За оратора е особено ценно да знае, че “всяко разминаване между текст и подтекст, между целена и изразявана емоция, освен ако това не се прави умишлено, се възприема от аудиторията като фалш, лицемерие и предизвиква недоверие.”
• изразява междуличностни взаимоотношения - разстоянието между говорещите често ни показва степента на близост и взаимното им привличане или неприязън. В различните социални ситуации на осъществяване на реторическо общуване от мимиките, позите и жестовете могат да се разкрият значими особености на отношенията между участниците в него.

3. Структура на НВК

Според В. Райнов независимо от различните подходи и методи, които се използуват за изучаване на невербалната комуникация, се оказва, че в крайна сметка вниманието винаги се насочва към основните невербални знаци:
1. телесен контакт;
2. отстояние (в близост или на разстояние от групи хора или отделни лица);
3. ориентация (на поглед, телесна позиция);
4. поява (индивидуални качества - дрехи, физика, прическа);
5. поза (характерна за отделни раси, социални групи, религии, профeсионални сдружения);
6. движения на главата (напр. специфичното кимане с глава на българина);
7. фациална експресия;
8. жест на ръцете, главата, тялото;
9. поглед (напр. срещането на погледите по време на разговор, което понякога достига до 75 % от общото време на диалога);
10. невербални елементи на говора - емоционалното ниво на речта, паралингвистичните или прозодичните елементи.”
А. Шефлен и С. Дункан предлагат една класификация, която е доста популярна:
* кинесика - комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
* проксемика - комуникация чрез пространство, територия и дистанция
* параезик - интонация и паралингвистични елементи
* тактилна модалност - комуникация чрез допир
* обонятелна модалност - комуникация чрез миризми
* цивилизационна модалност - комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства.
Друга класификация, направена от В. Руменчев включва:
1. Кинесика - изследва погледа, жестовете, изражението, позата.
2. Проксемика - изследва пространственото поведение (разстояние, пространство, територия, ориентация, височина).
3. Пара- и екстралингвистика - интонация, междуметия, плач, смях, кашлица и др.
4. Комуникация чрез допир (тактилна).
5. Комуникаци, чрез миризми.
6. Комуникация чрез външен вид, личностни особености - дрехи, накити, козметика, татуировка и др.
Г. Андреева обединява невербалната комуникация в следните системи:
1. ”оптико-кинетична система - включват се мимика, жест, пантомима и обща моторика на тялото, като специална област на изследване се посочва кинесиката;
2. паралингвистична и екстралингвистична система - като паралингвистиката включва вокализацията, т.е. качествата на гласа - диапазон, тоналност, а екстралингвистиката - включването в речта на паузи, смях, плач, темпа на говорене;
3. проксемика - пространствено-времевите характеристики;
4. специфична знакова система е “контактът на очите”.
Други видове невербална комуникация могат да се осъществяват чрез:
* цветове - в натурален вид това са индианските маски на мира или войната, в осъвременен могат да се използуват възможностите на козметиката
* звуци - звънци, камбани, изстрели, чукане, тропане, блъскане, ритане. Звукова невербална комуникация се използува в училище за оповестяване на началото и края на всеки учебен час, чрез училищния звънец; в парламента; в църквата.
Своеобразна класификация на невербалните комуникативни знаци на човека прави и Б. Поршнев, пишейки, че “има една особена група човешки знаци - неотделими от речта, за които често се забравя. Това са интонациите, мимиката и телодвиженията (пантомимиката - жестикулацията в широкия смисъл на думата)… тези явления почти винаги се разглеждат като израз на емоции и крайно рядко като знаци. Съвсем неосъзнато тези два аспекта се смесват. …Но да си спомним, че за актьорите, както и за ораторите, педагозите, а в една или друга степен и за всеки човек тези извънречеви средства ни най-малко не са непреднамерени прояви и спътници на вътрешните чувства, а се използуват тъкмо за обозначаване на последните и още повече и по-често - със семантични цели: за уточняване смисъла на произнасяните думи… посочените допълнителните знакови средства за езиково общуване наричат “паралингвистика” или пък ги делят на кинесика (която изучава знаковата функция на телодвиженията по аналогия на лингвистичните модели) и паралингвистика (която изучава всички комуникативни свойства на гласа освен собствено лингвистичните му функции” .”
Според В. Лабунска невербалното поведение на личността е "социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки. Към елементите на невербалното поведение се отнасят всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата временна и пространствена организация. ”
От тези позиции основните структурни елементи на невербалното поведение могат да се обединят в четири системи:
1. акустична - подструктурите на акустичната система са екстра- и паралингвистиката и просодиката (занимаваща се с ритмико-интонационните страни на речта - височина, продължителност, сила на гласовия тон);
2. оптична - кинесиката;
3. тактилно-кинестетична - допирът и пространствено - времевите характеристики, т.е. проксемиката
4. система на миризмите .
Независимо от ориентациите и гледните точки на различните автори в крайна сметка се оказва, че те насочват вниманието си към каналите на невербалната комуникация, които според К. Пидърсън и колегите му са: ъгъл на тялото, лице, ръце, длани и крака. Те предлагат осем модела на невербална експресия , като отчитат информацията, идваща по отделните канали. Всеки от тях може да получи специфична интерпретация в сферата на реторическата комуникация и тяхното познаване би помогнало на оратора да разчита по-вярно знаците и сигналите, изпращани му от аудиторията, и да контролира собственото си, а и това на слушателите, невербално поведение.

Общи изводи, обобщения и заключение

В заключение ще отбележим, че за оратора е изключително трудно да контролира и координира от една страна своята собствена дейност - речева и неречева, а от друга - да управлява познавателната активност на слушателите в реторическия процес, като отчита обратната речева и неречева информация, която получава от страна на слушателите. Образцовото владеене на съдържанието на ораторската творба, реторическата техника и собственото поведение улесняват оратора да насочи вниманието си към слушателите и тяхното поведение и да бъде в непрекъснато готовност да коригира своето, а и тяхното поведение, при нужда в определена социално-комуникативна ситуация. Познанията за неречевото поведение, сигналите и тяхната възможна интерпретация ще допринесат за преодоляване на бариерите при общуването, за усъвършенстването на професионализма и повишаването на ефективността на реторическата комуникация.


Речник:

Невербално поведение на човека - включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него); социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки.
Елементи на невербалното поведение - всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата времева и пространствена организация
Невербална комуникация - реализира се посредством знаци и сигнали с неречев характер
Кинесика - комуникация чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
Проксемика - комуникация чрез пространство, територия и дистанция
Параезик - интонация и паралингвистични елементи
Тактилна модалност - комуникация чрез допир
Обонятелна модалност - комуникация чрез миризми
Цивилизационна модалност - комуникация чрез дрехи, накити и козметични средства.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980,
2. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
3. Аргайл, М. , М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
4. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
5. Глас, Л. Кажи го… правилно. С., 1998
6. Иванов, Ст. Професионално педагогическо общуване. Ш., 2004
7. Илиев, Вл. Общуването. С., 2003, с. 28-30
8. Карнеги, Д. Как завоевать друзей и оказывать влияние на людей. М., 1992
9. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
10. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивый подход), Ростов на Дону, 1986
11. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
12. Павлов, Д., Я. Тоцева. Педагогическа реторика. С., 2000
13. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
14. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов) Саратов, 1980
15. Райнов, В. Символното поведение на човека, С., 1993
16. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
17. Руменчев, В. Реторически класификации, С., 1990
18. Руменчев, В. Съдебна реторика. С., 1997
19. Савова, Ж. Педагогическото общуване в обучението. С., 1989.
20. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
21. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998, с.171-196
22. Тоцева, Я. За необходимостта от реторическа подготовка на бъдещите учители – Училище, 1993, № 11
23. Тоцева, Я. Лекцията и вниманието на студентите – Педагогика, 1994, № 10
24. Р. Трашлиев, и В. Станчева-Попкостадинова. Социална комуникация и адаптация. Благоевград, 2001, с. 13-21
25. Фаст, Дж. Езикът на тялото. С., 1993
26. Цветанска, С. Особености на невербалната комуникация в обучението - Стратегии, 1997, № 2