Речи и откъси от речи от Христоматия на ораторската реч. Съставител В. Руменчев. С., 1981 година
ИЗ СЛОВОТО ЗА МИЛОСЪРДИЕТО
Проповед, произнесена от Йоан Златоуст през IV век.
... Човек се лута и най-после загива. Лута се и, неуспял още на нещо да се закрепи, се проваля. Възпламенява се като огън и се превръща на пепел като стъбло. Надува се като буря и се разсипва на земята като прах. Надига се нагоре като пламък и изчезва като дим. Разхубавява се като цвете и засъхва като сено. Разстила се като облак и се умалява като капка. Надува се като водно мехурче и загасва като искра. Лута се и с ненаситността си придобива смрад. Лута се и заминава от тоя свят, без да вземе със себе си нещо от онова, за което толкова много е припкал. Той се безпокоил, а други разкошествуват. Той се трудил, а други владеят съкровищата му. Той бил в неволя, а други се наслаждават. Той грабил, а други живеят в доволство. Той чезнел, а други имат от всичко в изобилие. Той проливал сълзи, а други богатеят. Той се мъчи в ада, а други ликуват, като разпиляват богатството му. Обаче, напразно човек се лута!
Човек – това е привременен заем на живота, това е дълг на смъртта, изплащането на който не може да се отсрочи. Това е животно, доброволно неукротимо, хитрост самородна, лукавщина самообразувана, изкусно за злодеяние, изобретателно за неправди, наклонно към користолюбие, гладно до ненаситност, разположено към неверие. Това е дух високомерен, дързост предвзета, скорогинеща гордост, леснопадащо превъзнасяне, лекосмирима смелост; прах високомечтателен, пръст надменна; искра, която гаснее; пламък, който тъмнее; дърво, обречено на гниене; зеленина, която скоро изсъхва; билка, която изведнъж увехва; същество от пръст. Той, днес страшен, утре е мъртъв. Днес отрупан с богатство, а утре лежи на смъртния одър. Днес с корона, а утре в гроб. Днес в съкровищница, а утре в гробница. Днес с ласкатели, а утре с червеи. Сега го възвеличават, а подир няколко минути го оплакват. В щастието той е нетърпим, в нещастието – безутешен. Той сам не знае себе си, а любопитства за онова, що е по-високо от него. Не знае настоящето, а бълнува за бъдещето. По природата си той е смъртен, а по гордостта си се счита за вечен. Той е добра храна за всяка немощ, достъпно жилище за всяка страст; гостоприемница, отворена за всяка печал. О, колко е за оплакване нашата оскъдност! О, колко поразително зрелище представлява от себе си човешкото нищожество! ... Нима човешкият живот не прилича на море? Нима в него няма също такова вълнение и смутня? Нима бурята на сушата не е по-силна от тая по море? Нима не се устремяваме един против други по-бързо от ветровете? Нима печалбите, подобно на вихъра, не ни носят едни срещу други? Нима ние не се лутаме, също като в мъгла по море? Един заграбва ниви, друг отвлича чужди ратаи. Един се кара със съседа си за вода, друг се препира за въздуха с живеещите с него в една къща. Едни спорят за границите на нивите, други подигат тъжба за сгради. Един заляга да вземе, което не е дал, други не желае да повърне, което е взел. Един не се задоволява с лихвата, друг се старае да глътне дори самия капитал. Един пъшка от бедност, друг няма мир от богатства; бедния презират, богатия турят на око. Завиждат на началствуващите. Ненавиждат властимащите. Силните винаги са с оръжие. Войните са непрестанни. Сластолюбието властвува, користолюбието господствува. Лъжата се възхвалява. Изчезнало е взаимното доверие. Правдата е напуснала земята. Дигне ли се трапезата, свършва се с приятелството. Доброто е загубило силата си. Земята почти не е в състояние да удържа пороците. Въздухът е осквернен дори до небето. Парите направиха и живота безжизнен. За пари продаваме дори и свободните стихии. Пътищата са дадени на откуп. Земята е разделена на участъци. Водата има свои стопани. Турена е цена и на въздуха. Градовете са пълни с бирници. Богатите линеят от безпокойство. Лихварите съхнат от грижи. Разбойниците правят навред смутове. Сребролюбците се тъпчат по съдебните места. Търговците залягат да се обогатят на гърба на другите. Клеветниците търгуват с лъжата! Пророкът, като видял такъв разврат у хората и такова лутане в живота ни, казал: “Обаче, напразно човек се лута.”
“Но само човек ли се лута? Само разумното ли създание ти осъждаш? Не забелязах, - каза той, - ни в животните, ни в стихиите подобна лутаница. Размърдва се водата, но пак се уталожва. Тресе се земята, но пак става неподвижна. Надигат се ветровете, но скоро утихват. Свирепствуват бурите, но като се наситят, усмиряват се. Усилва се пламъкът, но, щом догори дървото, угасва. А човекът, обладан от користолюбие, никога не се успокоява: получил едно, пожелава друго; придобие ли нещо, ето го изведнъж заламтял за нещо друго. Иска да удвои стоте. Удвои ли ги, старае се да напечели още толкова, и никога не престава да печели, докато е жив. Налегнат от жаждата на златолюбието, сам става по-жълт от златото, - и всичко това за многообичното богатство, този коварен приятел, този опасен предмет за любов, този роб, който се подсмива на своя господар, този любезен ругател, крилат затворник, враждебен мъртвец, - за богатството, този виновник за всяка безсмислица, изобретател на всяко зло, помощник на душепагубното разкошество, враг на въздържанието, ненавистник на целомъдрието, грабител на всяка добродетел”...
Няма коментари:
Публикуване на коментар