Вербални реторически средства

Вербалните реторически средства се свързват с :
• речта;
• езика;
• стила.
Първо трябва да се направи уговорката за разграничаване на понятията:
• езикът като система от знаци за общуване;
• речта като конкретна материализация на тази система в непосредственото човешко общуване.
Често дори в специализираната научна литература понятията “езикова култура” и “култура на речта” се употребяват като синоним, въпреки че между език и реч трябва да се прави и се прави разлика. Всъщност езикът е система от знаци за общуване, а речта е конкретната материализация на тази система при човешкото общуване. В такъв случай е по удачно да се употребява “култура на речта”, която се изгражда от “правилното дишане, ….. добрата дикция,… от поставения глас и от добре овладените правоговорни норми”
Тези компоненти на културата на речта не се унаследяват, а се придобиват и проявяват в резултат на сериозна специална и съзнателна работа в хода на професионалната подготовка.
Културата на речта на учителя за съжаление не спада към най-силните му страни, а последствията от това са известни на всички.
Основна нейна съставна част е правоговора, който включва “произношението на отделни звукове и звукосъчетания; изговора на отделни форми с оглед предимно на техните окончания; изговора на чуждите имена; мястото на ударението” .
Разглеждайки проблема за езиковата култура Д. Александрова счита, че става въпрос преди всичко за качествата на речта и посочва: правилност, точност, чистота, логичност, изразителност, които Н. Кузмина допълва и конкретизира за речта на учителя с образност, лексикално богатство, убедителност, внушаемост, изразителност, логическа стройност и последователност, култура и достъпност .
Основното средство за общуване на всеки оратор, включително и на учителя, е речта.
Качества на речта на учителя.
Правилност
Най-голямо значение се отдава на правилността, която се основава на правоговора, изчистването на езика от ненужни чуждици и замяната им с български думи и освобождаването от диалектизмите. Тежки, а често и непоправими са последиците от диалектните говори на някои учители от определени райони на страната, тъй като чрез непреднамереното запомняне и механизмите на подражанието те се усвояват от подрастващите.
С нея започва азбуката на красноречието, т.е. словото на учителя трябва да бъде сътворено по законите на книжовния език. Непознаването, съзнателното или несъзнателно пренебрегване на принципите, правилата, особеностите на правоговора за учителската професия са недопустими. Така както една машинописка, един коректор, редактор е професионално непригоден каквито и други качества и подготовка да притежава, ако не знае правописа на езика, на който работи, така и учителят е професионално непригоден, ако не владее правоговора. Досега на преден план се изтъкваха други качества на учителя - преданост, партийна принадлежност, обществена активност. Сега на преден план изпъква професионалната компетентност.
Ето защо, както първата работа на всеки, който иска да се занимава с писменото слово е да си набави правописен речник, така за учителя е необходимо още и правоговорен речник и трайно изграден навик за професионална работа с него.
При това компютрите вече дават възможност за автоматично отстраняване на писмените грешки на английски, френски и немски, включително и български език, но за съжаление няма програми и компютри, чрез които вие да говорите неправилно, а вашата реч автоматично да се корегира.
Правилната учителска реч включва освен правоговора още и синтаксиса. Слуховото възприемане на речта на учителя не може да пренебрегва такива особености като:
• мобилността на вниманието;
• пространството;
• междуличностното влияние и т.н.
Оттук следват изискванията за:
• кратки изречения;
• избягване на деепричастните форми
• както и празнословия от типа на: "разбира се", "естествено", "накратко казано" и т.н.
Точност
Специално внимание се отделя и на точността на езика. Тя от своя страна бива: фонетична и се отнася до ясната и звучна дикция и правилната артикулация; смислова; лексикална и терминологична. За процеса на обучението и дидактическата комуникация в него всяка от тях има особено значение за речта на учителя е особено важно реализирането на смисловата, лексикалната и терминологичната точност, защото неразбрания смисъл, неправилно усвоения термин много трудно се поддават на преоценка и корекция. В горната степен на средното ни училище особено в часовете от общообразователния цикъл(най-вече природонаучния) научните термини намират голямо приложение и тяхното вярно и точно възприемане и разбиране често предопределя по-нататъшната успешност или неуспешност на работата на ученика по предмета, а и включването на определени знания в общата му култура.
Прав е Гьоте когато твърди, че "Там, където няма мисли, думите са винаги готови."
Точността на учителската реч означава:
• фонетична точност - ясна и звучна дикция, правилно артикулиране на всеки звук;
• смислова точност - думите да се употребяват в техните преки значения - "Разликата между точните и почти точните изрази е подобна на разликата между факела и светулката" (Марк Твен);
• лексикална точност (като разновидност на смисловата) - тя ни задължава да употребяваме думи, които точно съответстват на замисъла, но са едновременно адекватни на действителността;
• терминологична точност - това означава творческо осъзнаване на теорията на проблема, а не заучено повторение;
• точността на речта е свързана и със статистически данни; когато са много, пречат; колкото може по-малко, но силно действащи.
Чистота
Това е свързано преди всичко с вечния спор за чуждите думи в езика. От "драсни пални клечица" до дискотеките той не е спрял. В Германия за компютри и програмиране говорят преди всичко на английски. Иначе не е възможно.
За учителя специфичното е и друго - наукообразието - съотношението между битовия, говорим, общодостъпен език и езика на науките.

Логичност
По принцип всички знаем изискването за последователност и непротиворечивост. Но, от гледна точка на педагогическата реторика, е допустимо и противоречие като средство за предизвикване на ученическото мислене. Всичко върви логично и когато всички са убедени, че това е истината, изведнъж се оказва, че не е.
Това няма нищо общо с обърканите мисли и хаоса в речта на учителя, която, за да я разбереш след това е необходимо повече време, отколкото да я научиш.
Особено важен е въпросът за икономия на време. Оттук индукция, дедукция и т.н.
Изразителност на речта на учителя
Изразителността е едно от средствата на педагогическата реторика за борба със скуката в класните стаи, за борба с "дидактическата конфекция".
Средствата за изразителност на езика се разделят на три групи: интонация, лексикална и синтактическа изразителност . На интонацията се отделя специално внимание при представянето на невербалните средства за общуване на учителя. Лексикалната изразителност включва тропите, синтактическата - реторическите фигури, които следва да се познават и използват по подходящ начин в процеса на представянето на нови знания.
По няколко думи за двата основни типа изразителност - лексикална и синтактична.
Лексикалната изразителност още от древността се свързва с т.нар. "тропи". Това са думи и изрази, взети в преносното им значение.
Основните средства на изразителонстта са:
Сравнението е най-разпространеният вид тропи. То е плод на богатия професионален и жизнен опит на учителя, на асоциативното мислене и т.н.
Сравненията се правят по подобие или контраст.
Метафорите. Тънката същност се състои в пренасянето на черти или качества от един предмет или явление върху друг, при което се изразява лично отношение - "огнено сърце".
Олицетворението е специфичен вид метафора - "клоните зашептяха".
Алегорията е също специфична метафора. При нея се олицетворяват важни човешки качества. Символ за хитростта при децата е лисицата, за ината - магарето, за тъпотата - овенът и т.н.
Синтактичната изразителност се свързва с реторическите фигури. Това са словесни конструкции, които имат изключително значение за реториката и в частност за педагогическата реторика.
Реторическият въпрос е стилистична фигура, която учителят използва, за да имитира диалог между себе си и учениците.
Обръщението
Две функции на обръщението:
• апелативна - да се обърне внимание на слушателите;
• контактоустановяваща - много важна е първата среща, първото обръщение на учителя; за съжаление повечето учители го подценяват, подменят го със съдържанието и т.н.
Реторичното възклицание
Основното му предназначение е усилването на емоционалността на речта на учителя. Чрез него се изразява силно емоционална (афектна) оценка на действие, постъпка, цялостно поведение.
Градацията
Постепенно усилване на въздействието чрез последователна употреба на еднотипни думи или синоними, така че всяка следваща дума да усилва впечатлението - "Като заваля дъжда, та цяла неделя - тихо, кротко, ден и нощ."
Антитеза
Такава стилистична фигура, при която се съпоставят логически противоположни понятия или образи. Това е едно изпитано средство да предизвикате мисленето у учениците. За да изкажат своето мнение, те трябва да сравняват, анализират и т.н.
Повторението
Усилва впечатлението от дадена мисъл, понятие, факт, явление. Съществуват различни видове повторения:
• фигура на удвояването - "кой, кой успя да счупи саксията?";
• анафората е друг вид повторение; няколко изказани мисли започват по един и същи начин - "Нека Бог да опрости греховете Ви", "Нека Бог да Ви благослови4, "Нека от този светъл ден бъдете други хора";
• обратният вид повторение е епифората; повторението се осъществява в края на изреченията - "Небето синьо кат коприна, Това е моята Родина!"
Реторичен диалог
Това е стилистична фигура, при която учителят води мним диалог между двама, като изпълнява репликите и на двамата. Подобен маниер е много успешен, ако добре се познават кръгозора, мисленето, интересите, възможностите на аудиторията. Когато ученикът чуе въпрос, който той би задал, ще слуша и възможния отговор. Но когато диалогът е абстрактен, изкуствен, далеч от учениците, вместо да предизвика мълчание води до отегчение.
Фигурата на мълчанието е изразителен практически способ с много широк спектър на въздействие в педагогическата практика:
• мълчание, което изразява недоволство от страна на учителя;
• мълчание, което изразява затруднение;
• мълчание, което изразява колебание.
Изпреварващ отговор на предизвикано възражение (хипобола).
Това е похват на учители, които добре знаят възможните въпроси и възражения на своите ученици.
Съгласие с тезата, която след малко ще бъде отречена (епитропа)
Много сполучлива фигура за убеждение.
Народна фразеология - мъдрост - пословици, поговорки.
Специфични Езиково-стилистични средства са диалогичните елементи, реторическите обръщения и въпроси към учениците, народната фразеология, пословиците и поговорките. В зависимост от целите и задачите, учителят може да построи своето изложение и във въпросно-отговорна форма.

Комичното в речта на учителя:
Не на последно място при представянето на езиково-стиловите особености на речта е необходимо да се отбележи ролята на комичното. Хуморът винаги е бил и е добър помощник на учителя. Различните хумористични забележки, съдържащи ирония, сатира или сарказъм успешно могат да изпълняват специфични дидактически задачи или да се реализират като похвали или порицания. Те могат да помогнат за възстановяването и поддържането на вниманието, за доброто настроение в часа. Учителят с добро чувство за хумор може по-лесно да излезе от всяка включително и неблагоприятна ситуация. Сатирата и сарказмът могат да имат и отрицателни последици в зависимост от индивидуалните особености на учениците и поради тези причини не се препоръчват, освен в случаите когато ученикът се познава много добре и може да се предвиди точно ответната му реакция или съзнателно се цели осмиване като похват за порицание.
Хуморът може да се използва в няколко направления:
• оживление;
• психически отдушник;
• да покаже обратната страна на медала;
• да предизвика симпатиите на децата.
Иронията е такава форма, зад която се крие отрицание по-силно от хумора.
В заключение можем да кажем, че отличното познаване на богатството на българския език е необходимо на всеки учител и то дава възможност за употреба на правилна, образна и интересна реч, която активизира вниманието на учениците и повишава дидактическата ефективност от съвместната работа. Не бива да забравяме, че съществува една закономерност, според която "колкото по-богата и разнообразна е речта на педагога, толкова по-силно е неговото влияние върху мисловната дейност на учениците и качеството на познанията им".

1. Стил на изложение на учителя.

Реторическата подготовка на учителя оказва огромно влияние върху неговото преподаване, защото зависи от наличието или липсата и, които водят до различните стратегии за конструиране и реализиране на преподаването. В този смисъл стилът на изложение е иманентна част от стила на преподаване и заедно със стила на мислене е една от структуроопределящите му съставки.
Тясната връзка съществуваща между мислене и реч, за която пише Виготски обуславя и връзката между стила на мислене и стила на изложение на учителя схващан като цялостен ораторски стил.
От друга страна от изследванията на Н. Жинкин се разкрива съществуването на обратната закономерност, че “самият език и реч управляват интелекта” и това е така ”защото речта не служи като израз на готовата мисъл. Мисълта, превръщайки се в реч, се преустройва и видоизменя. Мисълта не се изразява, но се извършва в думата.”
Тези констатации лежат в основата на различията, които се правят между устната и писмената реч, а оттам и различията, които се получават при публичното четене на писан текст и сътворяването на речта в процеса на комуникацията, наричано още мислене на глас пред аудиторията.
За учителят и неговия стил тези общи психологически закономерности имат пряко и непосредствено значение. В процеса на предварителната подготовка за урока, учителят насочва вниманието си преди всичко към учебното съдържание, което ще предлага и към формата на изложението си. Подготвяйки плана на урока, той отделя първостепенно значение на целите, които ще се стреми да реализира - възпитателни и образователни. Тяхното постигане ще се осъществи с помощта на дидактическите средства, които той ще използва при непосредствената си работа в часа, но които трябва да бъдат предварително обмислени и подготвени.
От друга страна учителят трябва да подбере внимателно формата на своето изложение. Най-напред да определи вида му - лекция, разказ, описание, обяснение, беседа или нещо друго. След това трябва да вземе предвид разликите между устната и писаната реч и тясната зависимост на първата от конкретната ситуация, помощните средства, психологическия климат в класа и равнището на познавателна активност на учениците. Не трябва да се забравя, че устната реч се различава от писаната по дължината не изреченията и тяхната структура, по необходимостта от повтаряне на отделни съждения, съобразяване на обема на изложението с обема на оперативната памет на учениците и способността им да възприемат и осмислят нова информация с различно равнище на трудност и непозната терминология.
Към предварителната подготовка на учителя се причислява и образцовото владеене на техниката на говора. Ясната дикция и отчетливата артикулация са безусловно необходими за възприемането на речта на учителя.
Може да се каже,че ораторският стил на учителя е в пряка зависимост от предварителната подготовка на педагогическите му въздействия в реторически план и практическата им реализация в часа по време на урока и извън него. Ето защо ще се насочим към изясняването на проблема за проявата на учителя като оратор.
Ораторският стил на учителя се формира от вербалните и невербалните средства и прийоми за въздействие, които той използува в работата си. Обикновено се разчита преди всичко на словесното въздействие, но не бива да се подценява и несловесното.
Основният канал, по който се предава съдържателната страна на педагогическата комуникация и вербалния. Учителят въздейства на първо място, чрез своето слово.
Педагогическите въздействия на учителя могат да се обособят в няколко групи: словесни; несловесни; комбинирани - бележка и жест; промяна или поддържане на определена ситуация; въздействия по пътя на предупреждения за възможни наказания; въздействия по пътя на наказанията, а от своя страна. словесните се делят на организиращи, оценяващи и собствено дисциплиниращи. Като организиращи словесни въздействия се определят инструктажа, различните разпореждания, съвети, подбуди за работа, предупреждения от различен вид
Тази класификация на словесните въздействия на учителя оставя извън обсега си най-честото и широко използвано, а именно изложението, което се дефинира като "свързана и последователно развиваща се монологична реч на учителя, обемът, на която не е по-малък от един Микротекст...като вид взаимодействие на учителя с учениците, като вид речево общуване, като процес на рефлексивно управление на познавателната дейност на учащите се. Това е и предаване на информация, и едни от видовете ораторско и сценично изкуство, и способ за самореализация на личността на учителя”
Терминът “изложение” обединява в себе си всички изказвания на учителя, които имат минимален обем и изпълняват дидактически функции.
То се характеризира със своите комуникативни, информационни и управленчески аспекти и се определя също така от поведението на учителя в часа и отношението му към учебния предмет. Чрез него се осъществява прекия контакт между учителя и учениците като те получават знания и извършват самостоятелна познавателна дейност под ръководството му.
Основната информация при изложението тече по речевия канал. Това има голямо значение от психологическа гледна точка, защото е известно, че 90% от времето си човек отделя за речемисловна дейност т.е. да произнася, слуша и осмисля реч.
Изложението изпълнява две основни функции: мотивационна и информационна . С уводната си част то мотивира необходимостта от усвояването на конкретния учебен материал като разкрива неговата теоретическа стойност или практическа значимост и приложимост. От друга страна подбужда интереса на учениците към новото и неизвестното, развива мисленето и въображението (особено в условията на проблемното обучение).
Изложението най-точно се представя, чрез своя език и стил. Езикът има три функции:комуникативна, императивна и експресивна. Чрез първата се осъществява обменът на информация. Втората разкрива възможността да се използва езика за въздействие върху слушателите по посока на определени цели. Третата се отнася до възможността, чрез езика да се изразяват чувства и преживявания.
Заслужава внимание цитираната от А. Леонтиев монография на немския автор Ян Шпанхел “Езикът на учителя” , в която се обосновават собствени дидактически функции на езика, отнасящи се до мотивацията, презентацията на знанията, привличането на вниманието и регулирането на психическата активност на учениците, постановката на задачата и крайната цел, управлението на интелектуалната дейност, преноса на знания и умения в новия материал, контрола за успеха и обезпечаването на обратната връзка.
Според Шпанхел тези дидактически функции се обезпечават от различните изказвания на учителя, всяко от което има определена функционална натовареност. Той посочва 25 вида изказвания на учителя, чрез които се реализират тези функции
Докато езикът на учителя е само предварително условие, безусловно необходимо за осъществяването на ефективна дидактическа комуникация, то стилът на изложение е обединяващия момент, около който следва да се съсредоточи вниманието на учителя.
Стилът на изложение често е комбинация от различни езикови стилове в зависимост от ред дидактически изисквания или особеностите на ситуацията, като най-често се използува "дидактическата сплав" на М. Фелер, която включва популярен, теоретичен и приложен стил. Тя “е разчитана на създаването на оръдия на труда на ученика или студента и е свързана със сериозна и напрегната дейност, която притежава две особености: 1. Точно известен резултат, който трябва да се постигне и 2. Този резултат следва да бъде постигнат от човек имащ определени минимални възможности” .
Спецификата на дидактическата сплав се определя от различните цели и задачи на учителя и учениците. От една страна ученикът трябва да усвои определен обем научни знания и това може да стане най-успешно, когато учителят използва теоретичния стил в своето изложение, когато то се отличава с логическа последователност и строга научна терминология. След това тези теоретични знания трябва да се пречупят през практическото им приложение и често на помощ идва популярния стил. Колкото обаче е по-голяма ролята на преподавателя при разясняването на материала, толкова по-малка е потребността от използуване на елементите на популяризация. Наред с това съществува необходимост учениците сами да овладеят някои знания и умения, за което пък спомага приложният стил.
Учителят е този, който определя същностните особености на своя стил на изложение и предпочитанията си към една или друга съставка на дидактическата сплав в зависимост от личните си особености, тези на учениците и учебното съдържание, включено в учебника.
Езиково-стиловите особености на речта на учителя се подчиняват на общите закони на стилистиката и на изискванията на дидактиката, а също и на особеностите на науката из лоното, на която е изведен учебния предмет.
Идеите на Фелер не противоречат на по-общия стилистичен подход за класифициране на функционалните-езикови стилове. Не се нуждае от доказателство твърдението, че учителят използува всички функционални стилове на езика - разговорен, делови, административен, популярен, художествен, като употребата на всеки се предопределя от характера на дидактическите задачи, които се решават и възрастовите и познавателни особености и възможности на учениците.
Специфика на стила на изложение на учителя е използуването на различни видове повторения при предлагането и затвърдяването на знанията.
За разлика от останалите оратори, учителят може да активизира вниманието на аудиторията си като я подтиква да повтаря някои части от неговото изложение - закони, теореми, принципи, правила, закономерности и следствия.
В педагогическата практика се забелязват някои типични грешки, които допускат учителите при представянето на новия материал, които затрудняват разбирането и последвалото го затвърдяване: "1. многословието, което поражда чувство за скука и подтиска умствената активност на учениците; 2. прекалена сбитост, стегнатост, "телеграфен стил", без осмисляне, без установяване на необходимите връзки; 3. злоупотреба с развлекателни прийоми, които пречат на сериозното и отговорно отношение на личността към дейността и превръщането на обучението в игра; 4. несистемност и непоследователност; 5. непосилност и недостъпност; 6. неподходяща форма без емоционално въздействие; 7. липса (или недостатъчна) действеност и активност на учащите се.” а също така наличието на думи паразити, които отвличат вниманието от съдържателната страна на изложението. Главната причина за допускането на тези грешки се крие в слабата реторическа подготовка на учителя и липсата на изграден както езиков, а така също и ораторски стил.
Ораторският стил на учителя се проявява във вербалните и невербалните особености на устните му публични изказвания. Той отразява неповторимия облик на всеки учител-творец, който работи със съзнанието за високоотговорната си мисия, свързана с подготовката на младите за перманентно обучение и живот в условията на бързата смяна на ценностите и целите на обществото, в което може да проспериращ и благодарение на уменията си за публична комуникация и владеене на ситуацията.