11.10.2009 г.

Невербалните средства в педагогическото общуване от позициите на педагогическата реторика

Успоредно с речевото си поведение, учителят реализира и цяла система от неречеви средства. В редица случаи между двете системи има синхрон, но е възможно да се получат и разминавания или противоречия между тях. Информацията получавана по речевия канал може да се допълва и да съпътства течащата по неречевия, но може и да се противопоставя и да затруднява възприемането на речевата.
Известните на специалистите изследвания на Г. Андреева и В. Лабунска върху неречевото поведение на човека могат сполучливо да бъдат интерпретирани от педагогическа гл.т. и да послужат като надеждна основа за представяне на модела на неречевото поведение на учителя в обучението, което е и компонент на ораторския му стил.

1.Същност на невербалната комуникация.

Невербална е комуникацията, която се реализира посредством знаци и сигнали с неречеви характер. Тя включва съобщенията предавани от различните части на тялото, гласа, пространственото поведение и външния вид. Невербалното поведение на човека включва съвкупността от невербални знаци (представляващи целенасоченото предаване на невербална информация) и невербални сигнали (излъчващи информация независимо от желанието на човека или против него) , в които се съчетават съзнателни и несъзнателни характеристики, а от друга страна са отчасти вродени и отчасти придобити в резултат на възпитанието и обучението най-вече в ранното детство.
Първото голямо изследване на невербалното поведение прави Квинтилиан в третата глава на единадесeтата книга от трактата си “Обучението на оратора” . Макар че авторът визира оратора, той по същество насочва вниманието на читателя към всички елементи на невербалното поведение - интонация, мимика, поглед, поза, жест, пространствено поведение.
Специални изследвания върху невербалното поведение започват да се правят едва през 40-те и 50-те години на нашия век, като наблюденията са първоначално върху поведението на животни и след това вниманието се насочва към човека. Един от първите проблеми, който започва сериозно да се изучава е този за произхода на невербалните средства - т.е. дали те са вродени и се предават по генетичен път или са плод на социалното влияние. Изводите от проучванията посочват, че част от невербалните знаци и сигнали са вродени, а други се придобиват. Именно при втората част от тях влияние оказват етнокултурните особености на средата, в която децата израстват и се учат на социално поведение.
При изучаването на невербалното поведение са се оформили различни подходи. Първият сред тях принадлежи на Едуард Хол. Това е културно-антропологичния подход. В книгата си "Тихият език", излязла през 1959 година, той разглежда културната среда като съставена от 10 различни елемента или взаимосвързани човешки дейности, наречени основни съобщителни системи като само първата включва езика, а всички останали са нелингвистични.
Вторият подход се използува от Бърдхуисъл, който използува методиката на структурните лингвисти, при която невербалната комуникация се разглежда като двигателна система аналогична на тази на фонетичната система на езика. Затова този подходи е наречен психолингвистичен.
Третият подход изхожда от психотерапевтичната традиция и е най-добре разработен от А. Мерабиан. Идеята е като се изучават невербалните прояви на болни и след това те се коригират може да се достигне до положителна промяна
в личността на пациента.
Четвъртият е психологическия подход, при който се правят опити за описване на различни невербални форми и категории на поведение, като получените резултати да могат да се използват за целите на обучението и подобряването на социалната и междуличностната комуникация. Началото на този подход се поставя от Екман и Фрайзън през 70 години.
Невербалната комуникация се появява най-напред в света на животинското царство, където е и единствената. С помощта на невербални знаци животните обменят информация - застрашителни пози, ръмжене, гримаси, зов за помощ, специфичните звуци при търсене на брачен партньор, песните и много други.
С появата на човека, а след това и на втората сигнална система при него статута на невербалната комуникация се променя съществено. Тя вече не е единствена, а допълваща спрямо речевата, която заема все по-голямо място с развитието на човека. При него са налице различни сетива - зрение, слух, кожно дразнене, мирис, които стават канали за протичане на невербалните знаци и сигнали. Човекът като “социално животно” осмисля своя живот в групата със себеподобните си и езикът става водещия синхронизатор на социалното поведение. Получава се уникално съчетаване на информацията идваща по речеви и неречеви път. Постепенно невербалната комуникация губи своята водеща позиция, защото речевата има съществени предимства при осъществяване на общуването между хората. Вербалната започва да детерминира невербалната и да я поставя в различни степени на зависимост.
Според някои автори “повече от две трети от цялата човешка комуникация е невербална, което означава, че до голяма степен е същностно безсъзнателна, защото хората често не съзнават невербалните сигнали, които изпращат или получават” .
Проблемът за връзката съзнавано - несъзнавано е изключително интересен и богато нюансиран. Различните автори обаче в крайна сметка признават, че невербалната комуникация и отчасти осъзната и осмислена, и отчасти неосъзната и осъществяваща се без, а често и против желанието на индивида. Рос Бък счита, че “комуникацията има два едновременно протичащи потока: символен, който е заучен, преднамерен и пропозиционен, основан на неокортекса, и спонтанен, който е биологично основан, директен, не пропозиционен и базиран в подкорието на мозъка.”
Според М. Аргайл “няма строга граница между поведение, което е осъзнато, и поведение, което не се осъзнава. Осъзнаването е въпрос на степен.”
Невербалната комуникация има няколко особености по отношение на връзката и с езика:
• тя е по-директна, по-обща, по-спонтанна;
• няма точен езиков еквивалент;
• има силно присъствие при някои социално психически механизми, като внушение, заразяване, подражание, убеждение;
• понякога се предпочита през речевата, поради очаквани неблагоприятни последствия от речевото въздействие.
• налице е двупосочност във връзката и с речевата - тя я отрича или я подкрепя;
• “декодирането и реагирането на невербалните послания става много по-автоматично и сякаш безсъзнателно, отколкото осмислянето на вербалните реакции. Невербалната информация е много по-малко обект на съзнателна интерпретация и наблюдение и в резултат може много по-лесно да “издава” истинските чувства нагласи и интереси на комуникиращия” .
• според Аргайл “невербалните съобщения са доста по-ефективни в предаване на информацията за нагласите и чувствата отколкото езика, ” което може де се обясни или като възможност за фино заобикаляне на културните норми или с първичността и адаптираността да се предава информацията по невербалния канал;
• част от знаците вероятно се унаследяват и поради тази причина има общочовешки еталони за тяхната презентация (преди всичко в сферата на изразяването на емоциите), а друга част са зависими от социо-културната среда и възпитанието като сред тази група най-големи са различията при невербални знаци, които имат езиков еквивалент
Ако използваме схемата на Р. Бък за разделянето на невербалната комуникация на спонтанна и символна. То именно към втората следва да насочим по-специалното си внимание в педагогическия процес, тъй като тя се усвоява в периода на ранното детство и е в зависимост от културните правила на социалната група.
Според Екман и Фрайзън символната невербална комуникация включва културно усвоени жестове - емблеми, илюстратори и регулатори. Под емблеми тук се имат предвид жестове наречени от други автори “семантични йероглифи”, които имат точно определен смисъл за представителите на дадена култура или група хора, и друг смисъл при друга култура или група. Илюстраторите служат за подкрепа или имат смисъл само във връзка с речевото съобщение. Регулаторите се свързват със синхронизирането на речевото общуване и се използват повече при диалогичните форми на комуникация.
Независимо от различните подходи и методи, които се използуват за изучаване на невербалната комуникация се оказва, че в крайна сметка вниманието винаги се насочва към основните невербални знаци:
“1) телесен контакт;
1) отстояние ( в близост или на разстояние от групи хора или отделни лица);
1) ориентация ( на поглед, телесна позиция);
2) поява (индивидуални качества - дрехи, физика, прическа);
3) поза ( характерна за отделни раси, социални групи, религии, профeсионални сдружения);
4) движения на главата ( например специфичното кимане с глава на българина);
5) фациална експресия;
6) жест на ръцете, главата, тялото;
7) поглед ( например срещането на погледите по време на разговор, което понякога достига до 75 % от общото време на диалога);
8) невербални елементи на говора - емоционалното ниво на речта, паралингвистичните или прозодичните елементи.”

2. Функции на НВК.

Основните елементи на невербалното поведение по същество очертават различните канали за получаване и предаване на невербални съобщения. Те изпълняват различни функции свързани преди всичко с речевото - подкрепят го, отричат го, допълват го, заместват го, предават контекст.
Функциите на невербалната комуникация са изследвани най-сериозно от М. Аргайл , според който те се реализират при:
• управлението на социалната ситуация - за синхронизиране на общуването, за проява на интерес или отегчение , за размяна на ролите на говорещ и слушател, за проява на разбиране и съгласие. При педагогическото общуване водеща роля за реализацията на тези функция им учителят, който по-същество управлява в хода на обучението вътрешната и външната активност на учениците, предлага модели на комуникативно поведение, учи на определени техники за общуване;
• предава информация за личността на говорещия. Най-често това става по пътя на спонтанната невербална комуникация, но може и да се използува от добре подготвения комуникатор за създаване на определени положителни нагласи и настроения. За учителя и успешността на урока е от голямо значение създаването на благоприятен психически климат на взаимно уважение и доверие, за което може спомогне доброто му себепредставяне и това на отделните ученици и групата като цяло. Невербалната информация удачно замества речевото представяне и често е по-подходяща за създаване на добро първо впечатление и за поддържане на такова в последствие.
• изразяването на емоционални състояния е най-широко проявяваната функция. Връзката между емоцията и лицеизраза е предмет на научни изследвания още от времето на Ч. Дарвин, който в труда си “Изразяване на емоциите от човека и животните", излязъл през 1872 година, обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека. Съвременните крос-културни изследвания потвърдили това твърдение като доказали, че основните емоции има универсален лицеизраз, могат да се предават, чрез другите телесни канали и се разпознават без затруднения от хората.
• предаването на информация за нагласите, като се използуват възможностите на гласа, интонацията, мимиките и др. невербални средства. Известни са в литературата изследвания с учители, чийто глас и тон се разпознават без затруднения, а оттук се правят изводи за дидактическия поучителен тон, който те използуват и в междуличностната си комуникация.
• контрола на канала се свързва с ограничеността на слуховия канал да приема и обработва звуковите въздействия и много по-големите възможности на зрителния канал за получаване на информация.
• заместване на езика - най-често чрез жестовете и мимиките, когато се счита, че това въздействие ще бъде по-директно и въздействащо или когато речевото въздействие е социално неприемливо. В педагогическата комуникация тази функция се използува много широко, защото позволява да се въздейства върху отделни ученици, без да се привлича вниманието на всички, защото има красноречиви семантични жестове за привличане на вниманието или за предупреждения за наказание, които се познават добре от учителите и учениците.
• допълване или подкрепяне на езика, засилване на речевото въздействие с включването на невербални знаци - невербалното съобщение разкрива психическо състояние или емоция, които съпътстват речевото или подава сигнали за нещо друго;
• предаването на подтекст, който може не само да допълва, подкрепя, но и да нюансира, изменя или напълно отхвърля речевото съобщение. Тази функция има специфично проявление във взаимоотношенията между учителя и учениците например в случаите, когато подтекста разкрива отрицателна емоция или тона крие неодобрение, заплаха, ирония или порицание. За учителя и особено ценно да знае, че “всяко разминаване между текст и подтекст, между целена и изразявана емоция, освен ако това не се прави умишлено, се възприема от аудиторията като фалш, лицемерие и предизвиква недоверие” , а детската аудитория е особено чувствителна към подобни манипулации и много бързо разкрива неискреността на учителя.
• изразява междуличностни взаимоотношения - разстоянието между говорещите, често ни показва степента на близост и взаимното им привличане или неприязън. В училището, където независимо, отношенията са строго регламентирани от мимиките, позите и жестовете също може да се разкрият особености на отношенията между говорещите.

3. Структура на НВК

А. Шефлен и С. Дункан предлагат една класификация, която е общоприета:
* кинесика - комуникация, чрез движения на тялото, включващи изразите на лицето, позата и положението на тялото, движенията на ръцете и краката.
* проксемика - комуникация, чрез пространство, територия и дистанция
* параезик - интонация и паралингвистични елементи
* тактилна модалност - комуникация, чрез допир
* обонятелна модалност - комуникация, чрез миризми
* цивилизационна модалност - комуникация, чрез дрехи, накити и козметични средства.
В литературата се среща и друга класификация:
6. Кинесика - изследва погледа, жестовете, изражението, позата.
7. Проксемика - изследва пространственото поведение (разстояние, пространство, територия, ориентация, височина).
8. Пара- и екстралингвистика - интонация, междуметия, плач, смях, кашлица и др.
9. Комуникация, чрез допир (тактилна).
10. Комуникация, чрез миризми.
11. Комуникация, чрез външен вид, личностни особености - дрехи, накити, козметика, татуировка и др.
Г. Андреева обединява невербалната комуникация в следните системи:
6. ”оптико-кинетична система - включват се мимика, жест, пантомима и обща моторика на тялото, като специална област на изследване се посочва кинесиката;
7. паралингвистична и екстралингвистична система - като паралингвистиката включва вокализацията т.е. качествата на гласа - диапазон, тоналност, а екстралингвистиката - включването в речта на паузи, смях, плач, темпа на говорене;
8. проксемика - пространствено-времевите характеристики;
9. специфична знакова система е “контакта на очите”.
Други видове невербална комуникация може да се осъществява, чрез:
* цветове - в натурален вид това са индианските маски на мира или войната, в осъвременен могат да се използуват възможностите на козметиката
* звуци - звънци, камбани, изстрели, чукане, тропане, блъскане, ритане.
Звуковата невербална комуникация се използува в училище за оповестяване на началото и края на всеки учебен час, чрез училищния звънец. Различно макар и частично приложение имат и другите видове, използувани от учителя или от учениците по посока на различни цели. Например почукването по масата може да бъде мълчалив апел за тишина или за привличане на вниманието.
Своеобразна класификация на невербалните комуникативни знаци на човека прави и Б. Поршнев, пишейки че “има една особена група човешки знаци - неотделими от речта, за които често се забравя. Това са интонациите, мимиката и телодвиженията (пантомимиката - жестикулацията в широкия смисъл на думата)…..тези явления почти винаги се разглеждат като израз на емоции и крайно рядко като знаци. Съвсем неосъзнато тези два аспекта се смесват. …Но да си спомним, че за актьорите, както и за ораторите, педагозите, а в една или друга степен и за всеки човек тези извънречеви средства ни най-малко не са непреднамерени прояви и спътници на вътрешните чувства, а се използуват тъкмо за обозначаване на последните и още повече и по-често - със семантични цели: за уточняване смисъла на произнасяните думи…….посочените допълнителните знакови средства за езиково общуване наричат “паралингвистика” или пък ги делят на Кинесика (която изучава знаковата функция на телодвиженията по аналогия на лингвистичните модели) и паралингвистика (която изучава всички комуникативни свойства на гласа освен собствено лингвистичните му функции” .”
Според В. Лабунска невербалното поведение на личността от е "социално и биологично обусловен способ за организация на усвоените от индивида невербални средства за общуване, преобразувани в индивидуална, конкретно-чувствена форма на действия и постъпки. Към елементите на невербалното поведение се отнасят всички движения на тялото, интонацията, ритмичните, височинните характеристика на гласа, неговата временна и пространствена организация. ”
От тези позиции основните структурни елементи на невербалното поведение могат да се обединят в четири системи:
6. акустична - подструктурите на акустичната система са екстра- и паралингвистиката и просодиката (занимаваща се с ритмико-интонационните страни на речта - височина, продължителност, сила на гласовия тон);
6. оптична - кинесиката;
7. тактилно-кинестетична - допира и пространствено - времевите характеристики т.е. проксемиката
7. система на миризмите .
Независимо от ориентациите и гл.т. на различните автори в крайна сметка се оказва, че те насочват вниманието си към каналите на невербалната комуникация, които според К. Пидърсън и колегите му са: ъгъл на тялото, лице, ръце, длани и крака. Те предлагат осем модела на невербална експресия като отчитат информацията идваща по отделните канали. Всеки от тях може да получи специфична интерпретация в сферата на педагогическата комуникация в часа на урока и тяхното познаване би помогнало на учителя да разчита по вярно знаците и сигналите изпраща ни му от ученическата аудитория и да контролира собственото си, а и това на децата невербално поведение.

4. Специфика на невербалната комуникация в процеса на обучение.

Оказва, се че като цяло е по-лесно да се каже какво не трябва да бъде неречевото поведение на учителя, отколкото какво да бъде. Въпреки тази тъжна констатация поради неразработеността на този проблем както в реториката, а така също и в педагогиката има големи възможности за изследователска работа, която би дала ценни конкретни предписания и напътствия на учителите относно въздействието на ораторските им прояви върху учениците и другите специфични аудитории, с които той се среща и общува, а именно родителите и колегите му.
Невербалната комуникация на учителя е в пряка зависимост от спецификите на педагогическото общуване и реторическите изисквания.
Темата за педагогическото общуване е особено популярна през последните години и е добре разработена в чужбина и у нас . Приема се, че педагогическото общуване е тип професионално общуване между специално подготвени и упълномощени лица (учителите) и учениците в хода, на което се създава благоприятен психически климат, предават се и се усвояват знания, умения, навици и опит в хода на организираното обучение по посока постигането на зададените педагогически цели.
Л. Зрински посочва три особености на педагогическата комуникация:
“1. Подчиненост на педагогически цели и регулиране на педагогическо отношение.
1. организирана комуникация, основни институции, на която са семейството и училището, и оттук -
1. най-главните участници са възпитателите и възпитаниците.”
Ролята на учителя като организатор и реализатор на педагогическата комуникация поставя пред него и допълнителни задачи от гл.т. реторическите изисквания за ефективност. Безусловно трябва да се имат предвид някои важни особености свързани с:
• постоянната аудитория, с която се работи в продължение на една или няколко години ежеседмично по един или повече часа;
• предварително зададеното от учебната програма и учебника учебно съдържание, което обезпечава базисната информация, но и предопределя речевите изказвания на учителя - тяхната структура, форма, методи на представяне;
• съчетаването на диалогичните с монологични форми на общуване в процеса на обучение и възпитание, всяка от които има своите специфични невербални изяви;
• специфичните похвати за привличане и задържане на вниманието на учениците по време на урока.
Спецификите и функциите на невербалното общуване в педагогическата комуникация могат да се разгледат в следните направления:
• невербалното общуване е важен и иманентно присъщ елемент на пълноценното педагогическото общуване - то дава възможност да се разкриват чувства и отношения, да се формират и разкриват нагласи, за се създават положителни междуличностни контакти на фона на формализираните общи отношения;
• то успешно изпълнява ролята на положително подкрепление, неречева похвала или поощрение;
• спестява време, защото неречевите съобщения със семантичен смисъл са много по-кратки в сравнение със словесните обяснения, които могат да ги заменят, а в рамките на фиксираното време (45 минутен учебен час) всяка секунда е ценна;
• невербалните средства не привличат и не отвличат вниманието
на всички ученици - с помощта на “тихия език” учителят може да отправи неречев знак към отделен ученик или да осъществи избирателен зрителен контакт;
• жестовете и мимиките могат да се използуват и за корекция на поведението или да предупреждават за възможни наказания;
• дава информация за психическото състояние, интереса,
готовността и желанието за учебна работа;
• по каналите на невербалната комуникация се осъществява основно и обратната връзка - за разчитането на знаците и особено на сигналите обаче, учителят трябва да е специално подготвен. Мимическите маски и букетите от жестове могат да се интерпретират адекватно само когато учителят познава особеностите на своите ученици и психологията на възприемането;
• по-специфичен начин се реализират функциите представени от М. Аргайл за допълване, подкрепяне, подсилване и емоционално обагряне на речта;
• синхронизирането на диалогичното речево общуване получава нова окраска, при която учителят подкрепя или отрича невербално думите на учениците и по-точи начин управлява мисловната им дейност в хода на тяхното изказване ( това е особено ценни в изпитните ситуации, когато невербално може да се корегира ученика и той да се пренасочи във вярна посока на разсъждения).
В крайна сметка “използването на невербални средства в обучението може да се разглежда в два аспекта: 1/ като средство за предаване на информация; 2/ като средство за разкриване и опознаване на индивидуалните особености на общуващите” .
Не по-маловажен е въпросът за съчетаването на невербалната с речевата информация. От педагогическото майсторство на учителя зависи в най-голяма степен тяхното оптимално съчетаване. Известно, е че нарушаването на мярата винаги има неблагоприятни дидактически последици. Всеки обем информация (речева или неречева), който надхвърля очакванията и възможностите на аудиторията за обработване на информация от съответния канал нарушава единството на възприятието и предизвиква различни реакции - от любопитство и учудване до неудовлетворение, възмущение, умора от пренатоварване или скука и апатия. Очакваното количество информация по двата канала зависи от редица фактори сред които преимуществено значение имат поводът на произнасянето и формата на ораторската изява. Преведено на езика на педагогиката това означава, че в урока за учениците е важно дали учителят представя нови знания с различна степен на трудност, които трябва да се разбират, усвоят и след това станат обект на проверка и оценка, дали се прави преговор, затвърдяване или обобщаване на вече известни стари знания. Очакванията и вниманието в различните дидактически ситуации ще бъде доста различно, защото ще са различни целите и на двете страни участващи в педагогическата комуникация. Отсъствието на елемент на новост и неизвестност винаги има своите негативни отражения върху активността на аудиторията, затова в дидактиката се препоръчва използването на специфични похвати за затвърдяване и реализиране на трайността на знанията.
Що се касае до формата на изявата тук ще споменем само, че монологичните форми, използвани от учителя са много по-често срещани в практиката отколкото диалогичните, независимо от доброто познаване на предимствата на вторите както за повишаване на умствената активност на учениците, а така също и за по-бързото, по-лесно и по-трайно усвояване на знанията, а оттам и за тяхната по-успешна актуализация и приложение в практиката. От друга страна монологичните и диалогичните форми предполагат и на практика реализират различно съотношение на информацията идваща по речевия и неречевия канал. При монологичните форми невербалното поведение на учителя зависи от разстоянието му до учениците и предопределя както “количеството взаимен поглед”, така и репертоара от жестовете и мимиките. Погледът му е насочен към различни групи ученици, които се възприемат като цялостна аудитория, която реагира преди всичко невербално по каналите за обратна връзка и показва отношението към изложението на учителя.
Известно, е че при вторите относителния дял на невербалните знаци и сигнали е много по-голям и интензивността на тази информация е по-висока. По-активно се реализират функциите по синхронизирането на общуването, предаването на невербална информация за чувства, емоции и отношения, за замяна на речта с неречеви знаци, за допълване, подкрепа и подсилване на речта. Според А. Лурия “отделни части на граматически разгърнатото изказване могат да се изпуснат или да се подменят с подразбираща се ситуация, или с включени в речта жестове, мимики, интонация” . При диалогичните форми е увеличен относителния дял на невербалната информация и по каналите на правата и по каналите на обратната връзка.
Невербалната комуникация има особено значение и придава различни нюанси на въздействията на учителя при използуването на методите убеждения и внушение. Установено, е че увереният глас убеждава и внушава по-добре от неуверения. По-силното говорене също дава положителни резултати. Официалният и изискан външен вид внушават доверие. Погледът може да хипнотизира и наелектризира аудиторията. Училищната практика ни дава достатъчно примери за това как видът на учителя внушава непреднамерено определени нагласи и настроения. Невербалното внушение, което често остава неосъзнато то самия учител понякога предопределя успеха или неуспеха на учебната работа с влиянието си върху детската аудитория.
Цялостната картина на педагогическата комуникация, съчетаваща речевото и неречево поведение на участниците може да бъде видяна, ако вниманието се насочи според Л. Зрински към: “паравербалните характеристики, показателите за взаимност…..и признаците за достоверност, определящи пълното комуникативни поведение т.е. всичко онова, което разкрива доколко учителят се е идентифицирал с възпитателната си роля” .
В заключение ще отбележим, че за учителят е изключително трудно да контролира и координира от една страна своята собствена дейност - речева и неречева, а от друга да ръководи умствената активност на учениците в познавателния процес като отчита обратната речева и неречева информация, която получава от страна на учениците. Образцовото владеене на учебното съдържание, педагогическата техника и собственото поведение улесняват учителят да насочи вниманието си към учениците и тяхното поведение и да бъде в непрекъснато готовност да коригира своето, а и тяхното поведение при нужда в определена дидактическа ситуация. Познанията за неречевото поведение, сигналите и тяхната възможно интерпретация ще допринесат за усъвършенстването на професионализма и повишаването на ефективността на педагогическата комуникация.

Няма коментари:

Публикуване на коментар