Мимиката е един от основните канали за несловесно въздействие, който най-рано е предизвикал интереса на учените. Първите изследвания върху нея принадлежат на Чарлз Дарвин, който от позициите на еволюционната теория доказва вродения характер на мимическото поведение. В книгата си "Изразяване на емоциите от човека и животните", излязла през 1872 година, той обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека.
През 50-те години Дж. Брунер и Р. Тагиури след дългогодишни проучвания стигат до извода, че няма вроден непроменяем модел, който да придружава определена емоция.
Малко по-късно обаче Екмън и Фрийзен и Соренсен подкрепят убежденията на Дарвин, въз основа на нови изследвания, проведени в Нова Гвинея, Япония, Борнео, САЩ и Бразилия в пет различни култури и на три различни континента. Те създават методика за изследване на изражението наречена FAST. Названието е образувано от началните букви на facial (лицев), affect (чувство), scoring (резултат) и technique (метод). При тази методика лицето се дели на три зони - горна, включваща челото, средна - очи и клепачи и долна - бузи, нос, уста, брада и се търси проявлението на шестте основни емоции - радост, гняв, изненада, отвращение, страх и мъка във всяка от тях и възможните комбинации.
Според учените представителите на отделните култури разпознават емоциите, които се крият зад различните лицеизрази и това свидетелства, че причината за това е свързана само индиректно с наследствеността. Оказало се, че съществуват общо културни норми за репрезентация на психическото състояние. Изследователите обаче не отричат, че има мимики, които се усвояват в хода на социалния живот, и които са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот.
Изследванията на К. Изард пък доказали, че "мимическото изражение на емоциите има еволюционно-биологическо, а така също и психологическо и социално значение" . При висшите примати, при които се появява мимика важността на израза на лицето в процеса на комуникацията е забелязана от всички изследователи. Може да се направи изводът, че “емоцията се явява способ за адаптация в живота на високо организирания социален организъм”
Установено, е че социалното значение на мимиката се осъзнава първоначално като израз на привързаността на детето към майката. Постепенно в хода на еволюцията мимическите сигнали са започнали да изпълняват комуникативни функции.
В изследванията на мимиката в исторически план са се оформили различни виждания относно локализирането или не на мимиките в отделните части на лицето. Пол Екман и колегите му, които считат, че има основания да се локализира мимиката в отделни части на лицето установяват, че мимиката е един изключително сложен феномен, защото:” (1) една емоция се демонстрира в една област на лицето, а друга емоция в друга област, например вдигнатите от изненада вежди и здраво сключените устни като израз на гняв; (2) две различни емоции, показани в една част на лицето, например едната вежда вдигната в знак на изненада, а другата смъкната като израз на гняв; (3) лицево изражение, създадено от мускулно действие, свързано с две емоции, но несъдържащо конкретни елементи нито на едната, нито на другата.”
Според Куприянов и Стовичек обаче “мимиката е интегрален процес, в който е заложен принципът на корелацията” .
В крайна сметка се очертава становището, че в процеса на онтогенезата детето се учи на определени мимики. Най-ярък е примерът с усмивката, която не е вродена, а се усвоява социално, за разлика от мимиката на болката и страданието. Към пет годишна възраст детето е в състояние да контролира мимическото си поведение, а към петнадесетата година се постига пълно съвършенство в гримасниченето .
В крайна сметка изследователите са единодушни, че чрез “мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настоенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците си” .
Според М. Аргайл "лицето е най-добре контролирания източник на невербална информация," който все пак изисква специална подготовка и тренировка. От друга страна се оказва, че "това позволява на човек не само да маскира своите емоции, но и да симулира такива, каквито не изпитва”. Тази особеност може, а и реално се използува от учителят в обучението с различна цел. Симулирането на емоции обаче трябва да става само, когато учителят е достатъчно добре трениран, защото децата твърде бързо разпознават фалша и преструвката и реагират на тях винаги отрицателно, а не бива да се забравя, че мимиката влияе и “върху обективните качества на гласа” , затова се препоръчва тя да бъде естествена т.е. да отразява изпитваната емоция. Разбира се учителят може да изкаже несловесна подкрепа или да направи порицание с мимика, но трябва винаги да бъде много внимателен и преди всичко добре да познава детето, към което насочва знаците, за да бъде в състояние да прецени и неговата реакция.
Още Квинтилиан е забелязал, че "най-изразително обаче е лицето. С него изразяваме: молба, заплашване, ласкаене, печал, веселост, гордост и скромност. По лицето хората преценяват, към него насочват вниманието си, него гледат преди да започнем да им говорим. С лицето изразяваме обичта си към едни и омразата си към други. По него ние разбираме много неща, и то често замества всякакви думи. “
В източните култури обаче появата на лицеизраз, издаващ изпитваната емоция е проява на слабост и не се цени в междуличностните отношения. Идеалът за мъж е героят, който не трепва с нито един мускул пред трудностите и владее до съвършенство духа и тялото си включително мимиките и жестовете си. Силният грим при японката и фереджето при мюсюлманката целят макар и не афиширано да скрият лицето и изразяваните емоции, което е в унисон с източния културен модел.
В европейските култури не съществуват правила за прикриване на емоциите - били те положителни или отрицателни и естествеността на мимиката е нещо нормално. Що се отнася до учителя обаче бихме си позволили да дадем няколко предписания свързани с това, че според нас е неприемливо учителят да изразява своя гняв, страх или други отрицателни чувства пред учениците. Положителните емоции влияят добре върху атлосферата на работа в класа и по отношение на усмивката не би трябвало да има ограничения стига да е естествена, а не пресилена и фалшива, защото учениците бързо ще разкрият измамата. Прекалената емоционалност на някои детски и начални учители обаче понякога уморява и изнервя учениците.
Според Волфганг и Кохен националните и културните особености на страната, в която се живее оказват влияние върху лицевата експресия на представителите на чужди култури, които пребивават по-продължителен период от време.
Дългогодишните изследвания и събрания материал от крос-културните наблюдения показват, че по принцип съществува подобие в мимическото поведение на хората и че различните изводи и теории, до които се стига се влияят от културните предпоставки и биологичните дадености и не бива да се абсолютизират.
В заключение може да се направи изводът, че мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.
Този специфичен инструмент при учителя може да се използува в зависимост от личните особености и способности на учителя и тези на учениците му. Според това какви са целите на учителя, той може да използува мимиката като изразява реалните психически състояния, които изпитва ( и тогава мимиката му ще бъде напълно естествена) или те да прикриват и да се симулират емоции, които не се изпитват. Ясно, е че учителят не бива да си позволява да загуби контрол върху мимическото си поведение подведен от лошото си настроение (причинено от други външни за процеса на обучение фактори) и да създава подтискаща атмосфера в часа. Владеенето на мимиката обаче позволява той да я използува, за да разкрие удовлетворението или неудовлетворението си от работата на отделни ученици, група от тях или целия клас. За да овладее лицето си като професионален инструмент учителят може да се упражнява пред огледало също като актьора или да използува видеозаписна техника, за да наблюдава себе си отстрани и да открие силните и слабите си страни или пък наличието на паразитни мимики.
Оказва се, че е по-лесно да се каже каква не трябва да бъде отколкото каква да бъде мимиката. Задължително е обаче учителят да обърне внимание на така наречените “паразитни мимики” - мръщене на челото, присвиване на очите, често примигване, повдигане на веждите, присвиване на устните и други подобни гримаси. Те трябва да се отстраняват незабавно, защото действат на учениците също като “паразитните думи” – стават повод за осмиване или отвличат вниманието от пряката учебна работа. Най-лесно тези мимики могат да се открият от близък колега (приятел) поканен да наблюдава един учебен час, като му се постави конкретната задача да следи за такива в мимическото поведение на учителя.
Оказва се обаче, че дори да овладее своето мимическо поведение, учителят, за да бъде ефективен оратор, трябва да владее и умението да чете по лицата на своите ученици т.е. да разпознава различните експресивни маски на аудиторията. “Под експресивни маски се разбират изразителни мимики, образци на лицева експресия, включително и тези, които не са пряко свързани и не отразяват непосредствено преживяваните емоционални състояния” .
Експерименталните изследвания показват, че значително по-леко и по-точно се разпознава изразяването на основните емоции – от 50 до 96% от експериментираните, докато комбинациите се разпознавали от 12 до 27% от контролните групи. За учителят е от значение да разпознава не само основите емоции, но и комбинациите от тях, а също така и да бъде точен в разпознаването. Погрешното декодиране понякога води до сериозни педагогически грешки.
Трябва да се има придвид и факта, че положителните емоции се отразяват върху цялото лице, докато отрицателните се фиксират по-отчетливо върху лявата му страна. Феноменът се обяснява с това, че дясната половина на лицето се контролира от левия дял на мокъка, който ръководи интелекта и речта, докато лявата се ръководи от десния дял на мозъка, който контролира емоциите. Към лявата част на лицето учителят трябва да насочва вниманието си, ако иска да получи вярна невербална информация за истинското емоционално състояние на детето.
Разчитайки по лицата на децата тяхното емоционално състояние, учителят е в състояние бързо да преустанови изложението си, ако то не буди интерес, а поражда скука или е недостъпно; да промени използваните методи на въздействие, да потърси по-убедително причините за липсата на съучастие в себе си и в своите събеседници.
Учителят трябва винаги да се съобразява с това, че “ориентирането към мимиката е водещо в процеса на опознаването на невербалното поведение” и това се отнася както до неговото, а така също и до поведението на учениците му и, че когато има разминавания между това, което говори устата и това, което говори лицето за по-достоверна се приема информацията идваща по невербалния канал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар