Позите на учителя

Позата е носител на информация за емоционалното състояние на говорещия, тя изразява отношение и “съпътства говора по начин близък до този на жестовете, но по-забавен в движенията” . Позата – това е положението на тялото в определен момент от процеса на общуването. Насочеността на завъртането на главата по отношение на тялото и партньора, разположението на цялото тяло, мускулният тонус на врата, гърба и крайниците определят смисловото съдържание на позата. Тя се синхронизира и с останалите елементи на невербалната комуникация – мимика, поглед, интонация. Според К. Изард: “При твърде силно учудване специфичното изражение на лицето се допълва от своеобразно изменение на позата. Ако човекът е прав, коленете му са леко присвити и тялото му е устремено напред.”
За разлика обаче от жестовете, които имат по-малка продължителност във времето, позите са действия, които включват по-голяма част от тялото за по-дълго време. Познати са :изправена или стояща поза; седнала; лежаща; клечаща. За ораторската практика на учителя са характерни първите две. Стоящата е най-широко използвана както при монологични изказвания, за които впрочем тя е задължителна и при диалогични форми на общуване. За учителската професия изправеното положение на тялото е професионално изискване. Стоенето прав в продължение на часове е доста уморително, въпреки че има възможности за промяна на позите. Установено е в медицински изследвания, че в изправеното положение на тялото са включени много повече мускули отколкото при ходенето и това обяснява защо човек се уморява повече, когато стои на едно място отколкото когато се движи.
Като носител на невербална информация позата “може да посочва различия в статуса, положителна или отрицателна нагласа и желание за убеждаване.” То отношение на статуса за учителя е ясно, че неговия е по-висок от този на учениците, но от друга страна, чрез промяна на дистанцията спрямо аудиторията той може да компенсира вероятното подтискащо въздействие. Учителят може да променя позата си като спазва дидактическата мяра и не забравя, че всяка промяна на позата атакува непреднамереното внимание на учениците и в някои случаи ги отвлича от пряката им работа, а също така при прекомерност ги уморява. Ако движенията на учителя са резки те могат да смутят нормалния ход на урока и да предизвикат у учениците отрицателни реакции.
Отдавайки предпочитание на стоящата поза учителят трябва да се държи свободно. Скованите и неестествени пози се възприемат като израз на неудобство, страх или преиграване. Като най-ергономична Пол Сопер препоръчва: слабо раздалечаване на краката, като върховете на пръстите сочат леко навън; единият крак е леко изнесен напред като центърът на тежестта пада върху един от двата и те може да се сменят; коленете са еластични, без напрежение; гърдите са разтворени; главата и шията – изнесени леко напред; коремът пристегнат, но без да затруднява дишането. Използването на свободната поза гарантира свободно дишане и по-малко умора при продължително стоене прав. Тя дава възможност на учителя от височината на малкия подиум пред черната дъска на включи в полезрението си целия клас и да осъществява прекия зрителен контакт.
Седящата поза може да се заема в случаите, когато учениците извършват самостоятелни работи, писмени контролни работи, при семинарни занятия (в горните класове), при дискусии, при решаването на проблемни ситуации или когато се изслушва отговор на изпитан пред дъската и чина ученик.
Алън Пийз дава примери за различни седящи пози – от отпусната, през спокойна, вземане на решение, готовност за действие, със заключени ръце ( а също и крака), ръце на колене като сигнал за желание да се приключи разговора, до агресивна и превъзхождаща. Част от тях са познати и използвани от учителя, други той не използва (или ни би трябвало да използва) като например язденето на стола и изразяващите агресия и превъзходство.
За разлика от другите категории оратори, учителят може да се движи между редиците чинове и да осъществява по-близък контакт с аудиторията си. Целесъобразни са тези движения в случаите, когато учениците решават задачи, свързани с упражняването на умения или приложение на знания; при проверка; при затвърдяването; при извършването на практически, лабораторни или самостоятелни работи. Движението на учителя му позволява да установява непосредствен контакт, а оттам и възможност да оценява състоянието на учениците – готовността и желанието им за работа; равнището на постиженията им; трудностите, които срещат; индивидуалния и общ темп на работа на класа; степента на разбиране.
Понякога позата на учителя се променя неестествено поради умора или неосъзнаване на значението и. Не рядко можем да видим подпиране на катедрата с една или две ръце; облягане на шкафове или чинове; подпиране на перваза на прозореца.
Неприемливо е използването от учителя на позата определяна като агресивна . При нея ръцете са поставени на хълбоците и понякога се възприема и като невербална заплаха. В случай на неочаквано получен грешен отговор от добър ученик, той обаче изразява естественото си възмущение и поставя ръце на кръста, изразява с лицето и очите си своето учудване и разочарование и целият този неречеви букет казва:” Не го очаквах от теб! Много съм разочарован!” това автоматично се разчита от ученика и той коригира (ако е в състояние) отговора или напълно загубва контрол ( ако не знае отговора).
При диалогичното общуване позата има още по-голямо значение отколкото при монологичното, защото чрез нея се предават още сигнали.
“Дж. Форгас обръща внимание на факта, че потокът на телесните движения и промени в позата е фино координиран между двамата партньори във взаимодействието, като тази интеракционна синхронност е твърде интересна, защото слушателят не просто реагира на насоките, давани от говорещия, но и активно ги очаква, така че координираните модели на движенията на двамата партньори се изпълняват едновременно.” В изпитните ситуации за ученика е полезно да може да отгатва по позата на учителя какви са неговите очаквания и евентуални оценки, за да ги коригира към повишение. Учителят от своя страна получава допълнителна информация за желанието или нежеланието на ученика да отговаря и степента на готовност. В горните класове нежеланието да бъде изпитан ученикът(най-често момче) показва като се изправя от чина с бавни и мудни движения като че ли иска да отложи момента на срещата очи в очи с изпитващия учител.
А. Шефлън разделя позите, които заемат хората, когато са с другите на три групи:
1) включващи- невключващи;
2)лице в лице или паралелна ориентация на тялото;
3) съгласуваност – несъгласуваност.
Включването или невключването се свързва с поставянето на тялото, ръцете и краката в позиции към събеседника или така че той е изключен от полезрението и тялото като цяло. Това може да се демонстрира при седящи и стоящи пози. При включването хората правят въображаем кръг в който не допускат други, а при изключването се затворят с собствения си кръг. При диалогични форми на общуване за успеха на разговора е от значение учителят да успее да включи ученика.
Според А. Шефлен:” Подреждането лице в лице обикновено се осъществява във взаимоотношенията “учител – ученик”, “лекар – пациент” или двама влюбени.” Те са характерни за включени в съвместна дейност лица.
Третата група пози показва способността на членовете на групата да се имитират. Когато групата е съгласувана позите са точни копия едно на друго и това е израз на съгласие. “В отношенията “лекар – пациент”, “родител – дете” и “учител – ученик” позите ще са несъгласувани отново, за да се покаже статус или значимост.” Ако ученикът при диалог или изпитване заеме позата на учителя това може да се тълкува или като борба за власт и оспорване на положението на учителя ( това се случва в горна степен) или като опит да се покаже съпричастие и уважение ( в по-долните класове). Би могло да означава и “Грея се на твоята светлина, защото знам, че си по-велик (по-значим) от мен!”
Наблюденията показват, че разчитането на позите е доста успешно в междуличностната комуникация, но това не означава, че учителят не следва да наблюдава своята и тези на учениците и да търси най-вероятното обяснение.