Гласовите похвати за въздействие са синоним на интонационна невербална комуникация или на невербална вокализация. Други автори ги наричат параезик или говорят за параезикова модалност.
Характеристиките на гласа, дикцията, интонацията безспорно са специфични средства в ораторското изкуство и естествено в реториката като наука за него.
Дълбок смисъл се крие в думите на Бърнард Шоу, че :”Има 50 начина да се каже “да” и 50 начина да се каже “не”, но могат да се пишат само по един”.
В структурата на невербалните модалности акустичната система според В. Лабунска включва просодиката и екстралингвистиката.
Просодика е общото наименование на ритмико-интонационните страни на речта. Тя включва такива характеристики на гласа като височина, тон, продължителност на звученето, сила, тембър и ударения.
Някои изследователи считат, че “според гласа може да се съди за характера на човека” . Дори това твърдение да е пресилено, от практиката е известно, че гласът на оратора може да съдейства за спечелване на доверието на слушателите, но може и да изплаши и отблъсне. Той може да спомогне и за по-добри резултати от внушението, ако внушава сигурност, спокойствие и доверие.
Гласът се характеризира със сила, височина и тембър.
Силата или интензитетът обективно се възприемат като гръмкост и се различават от височината, която се отнася до диапазона и горните прагове. Чрез промяна на силата на гласа ораторът може да покаже, че цитира чужда мисъл или да атакува непреднамереното внимание.
Силата на гласа е показател за емоционалното и физическото състояние на човека. Прекомернияj патос и сила често срещат обаче неодобрение и стават обект на насмешка или пародия от страна на слушателите.
Трудно може да се каже чий глас се харесва и възприема по-добре. Това зависи до голяма степен от субективните предпочитания и вкус към тембъра, който дава най-общата представа за гласа. Има обаче установени истини, които безспорно е добре да знаем.
• Между силния и слабия, немощен глас аудиториите по понятни причини предпочитат силния. Ораторът следва да говори малко по-силно, отколкото счита за необходимо, за да бъде речта му добре чута и от седящите на последните редове, защото в противен случай те ще бъдат изключени от комуникацията поради липса на възможност за участие, тъй като не могат да получат необходимата информация.
Изводът: Ораторът не може да бъде човек със слаб глас. Това просто ще бъде мъка и за него, и за слушателите.
• Силният глас се предпочита, но ако той е прекалено силен, вместо да стимулира - потиска. Много често силният глас е притежание на физически едри хора, особено жени. В този случай потискането е двойно.
Изводът: Това също е противопоказание за ораторска пригодност
При това, ако слабият глас с упоритост и тренинг може да се развие и укрепи, силният глас обикновено е неукротим.
• Превзетият, мелодраматичен глас е също неприемлив.
Изводът: Гласът на оратора следва да е естествен и тогава той има най-добри шансове да бъде приет.
• Равният монотонен глас също е неприемлив. Той много бързо уморява и в някои случай приспива слушателите. Драматургията на устното изложение изисква професионално познаване на широките възможности на интонацията.
Изводът: Необходимо е да се съобразим с обстоятелството, че е важно какво ще кажем (като съдържание), но не по-малко значимо е как ще го кажем.
Докато тембърът позволява да се различават гласове с еднаква сила, височина и продължителност на звученето, то тонът се свързва преди всичко със звученето и отразява най-често емоционалното състояние на личността. Тонът може да бъде приятелски, нападателен, поучителен (много често използван от учителите и в междуличностните им контакти; от хора, имащи висок социален статус, и такива, заемащи ключови позиции във властта), неутрален, поощрителен, делови, саркастичен, театрален и т.н. Белег на ораторско майсторство е да се подбере най-подходящият съобразно конкретната ситуация, в която ще се реализира публичната комуникация.
Като обща характеристика на гласовите особености специалистите посочват интонацията. Тя се определя като “комплексно звуково явление, което в речта функционира на равнището на фразата, чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални характеристики, възприемани субективно като промени в мелодиката, силата и времетраенето на сегментарните единици.”
Интонацията според В. Руменчев изпълнява комуникативни и модално-емоционални функции и отразява отношението на говорещия към собствените му думи, емоционалното му състояние или въздействието, което иска да окаже.
С помощта на интонацията оратоът не само може да подсилва някои части на речта си, но и да ги отхвърля. Умението на оратора да използва интонацията като средство за привличане на вниманието и за въздействие върху слушателите е част от реторическата техника и оттам на ораторското майсторство.
Изследвайки влиянието на интонацията като социален медиатор, учените стигат до три модела:
• Враждебна и/или агресивна интонация;
• Дружелюбна и/или приятелска интонация;
• Неутрална интонация .
В парадигмата на реториката можем да интерпретираме успешно тези модели, като най-общо посочим, че първият модел е крайно неприемлив, тъй като поражда огледална реакция у аудиторията и като цяло е наситен с отрицателни емоции, докато втората и третата могат да се използват успешно в зависимост от конкретната реторическата ситуация.
Според Т. Стоицова: ”Едно от най-интересните открития в областта на параезика е това, че хората се различават значимо в способността си да узнават емоционалните състояния в зависимост от излъчените интонационни модели.” Това откритие има особено значение за оратора, който от една страна предава информация чрез своята интонация, а от друга трябва да бъде в състояние да разчита вярно интонацията на другите участници в общуването.
Темпът на речта е скоростта, с която се изговарят речевите отрязъци за единица време и подобно на силата той има относителен характер в смисъл, че служи за създаване на контраст между по-бързо и по-бавно изговаряните откъси от речта, а не като абсолютна величина.
Експериментално е установено, че “темпът на речта… практически не се изменя в течение на много години” и промяната му може да стане фактор за активизация на вниманието.
Темпът на говорене в хода на устното публично общуване най-често се свързва с дидактическата синонимност, т.е. със способността на слушателите да разбират смисъла на говореното от оратора. Това означава, че темпът се предопределя от сложността, новостта, трудността на предлаганото съдържание или преследваната цел. Колкото е по-трудно, ново и непознато, толкова темпът следва да бъде намален, и обратното - при повторения, затвърдяване на познати неща той може да се увеличава.
Темпът на речта насочва вниманието и към речевите паузи. “Резките промени в основните характеристики на интонацията – мелодика, сила и темп създават контраст, който аудиторията субективно възприема като пауза” .
"Ораторската пауза" бива три вида:
• логическа (съдържателна) – тя подпомага разбирането на смисъла;
• психологическа (емоционална) – тя дава възможност за още по-дълбоко нюансиране на израза, подчертава подтекста, който искаме да изразим.
• физиологическа - т.нар. "дихателна пауза." Професионалистът учител задължително съчетава физиологичната с някой друг вид пауза.
Начинаещият оратор обикновено се задъхва и прави тези паузи точно там, където е най-неподходящо. Прав е Квинтилиан, когато съветва, че "Трябва да се поеме дъх не където желаем, а където е необходимо."
Специфичен вид психологичска пауза е началната. Броените секунди преди започването на ораторската изява дават възможност на оратора за последен път да прецени предварителната си подготовка, да актуализира целта и знанията си или да съобрази структурата и предварителния си план с текущата ситуация.
Ораторът може да използва началната пауза както за съсредоточаване на собственото си внимание върху предстоящата работа, така също и за да привлече вниманието на слушателите, като същевременно им даде възможност да го възприемат и разгледат.
От друга страна паузата е елемент на системата на екстралингвистиката, наред с някои психо-физиологични проявления на човека като плач, смях, кашлица, шепот, въздишки . Понятно е, че някои от тях нямат място в реторическото общуване, например плача и въздишките, но кашлицата би могла да бъде подходящ невербален сигнал за привличане на вниманието, за корекция на нежелано поведение. Шепотът е подходящ в определени случаи, когато не е необходимо да се привлича вниманието на всички или да се атакува непреднамереното внимание.
Л. Глас предлага тест за разпознаване на гласовия код, който според нея “може да бъде анализиран според четири големи категории: (1) височина (висока и ниска); (2) сила (тих, висок, заглъхващ накрая); (3) качество (треперещ, рязък, мрачен, с внезапни изблици на сила, хленчещ, носов, с придихание); (4) стил (френетичен, маниакален, твърде бърз, възбуден, неравен и отсечен, глух и безжизнен, сладникав, сексуално-флиртаджийски, твърде бавен, добре модулиран, с вдигаща се интонация в края на изречението, богат, жив)”. Въпреки че тя не свързва конкретно примерите и изводите си с ораторската практика, според нас те могат да послужат на всеки начинаещ и практикуващ оратор, за да диагностицира той своя глас и оттук да работи за подобряване на онези негови характеристики, които са неефективни или вредят на позитивното му представяне.
Невербалната вокализация оказва сериозно влияние върху ефективността на реторическата комуникация и това обосновава необходимостта от познаването и владеенето и от оратора. В хода на предварителната подготовка за устното публично изказване, той би могъл да отделя време и за упражнения в различни интонационни модели и темпове на говорене, а в хода на самата изява да насочва съзнателно вниманието си към интонацията на събеседниците в общуването, за да търси и успешно да открива какво се крие зад една или друга.
Литература
1. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
2. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
3. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивньi подход), Ростов на Дону, 1986
4. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
5. Психология педагогического общения. ( Методическая разработка для преподавателей и студентов) Саратов, 1980
6. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
7. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
8. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998
9. Тилков, Д. Интонацията в българския език. С., 1981
10. Томан, Иржи. Как да говорим добре? С., 1981
Няма коментари:
Публикуване на коментар