ПОЗИТЕ НА ОРАТОРА

1. Определение на понятието за поза, връзката поза - жест

Позата е носител на информация за емоционалното състояние на говорещия, тя изразява отношение и “съпътства говора по начин, близък до този на жестовете, но по-забавен в движенията” .
Позата – това е положението на тялото в определен момент от процеса на общуването. Насочеността на завъртането на главата по отношение на тялото и партньора, разположението на цялото тяло, мускулният тонус на врата, гърба и крайниците определят смисловото съдържание на позата.
Тя се синхронизира с останалите елементи на невербалната комуникация – мимика, поглед, интонация. Според Ст. Иванов: “Тя е една от най-трудно контролируемите форми на невербално поведение и затова, чрез особеностите и се разкриват редица характеристика на психичното състояние на личността.”
Според К. Изард: “При твърде силно учудване специфичното изражение на лицето се допълва от своеобразно изменение на позата. Ако човекът е прав, коленете му са леко присвити и тялото му е устремено напред.”
За разлика обаче от жестовете, които имат по-малка продължителност във времето, позите са действия, които включват по-голяма част от тялото за по-дълго време.

2. Видове пози.

Най-общо могат да се разграничат следните пози: изправена или стояща; седнала; лежаща и клечаща.
За ораторската практика са характерни първите две. Стоящата е най-широко използвана както при монологични изказвания, за които впрочем тя е задължителна, също така и при някои диалогични форми на общуване. Според психолозите “изправената поза сигнализира за бодрост, жизненост и откритост, докато приведената стойка е сигнал за умора, потиснатост и душевна обремененост. Позата е надежден показател за проява на интерес и готовност за действие.”
Според Л. Глас: ”Хората с уверена стойка се чувстват удобно, когато излязат с приятели или на официални места... те обикновено са открити и сигурни, тези им качества ги правят по-привлекателни за другите. Откритата и отпусната стойка кара околните да се чувстват добре.”
За оратора изправеното положение на тялото е професионално изискване. Стоенето прав в продължение на часове е доста уморително, въпреки че има възможности за промяна на позите. Установено е в медицински изследвания, че в изправеното положение на тялото са включени много повече мускули, отколкото при ходенето, и това обяснява защо човек се уморява повече, когато стои на едно място, отколкото когато се движи.
Като носител на невербална информация позата “може да посочва различия в статуса, положителна или отрицателна нагласа и желание за убеждаване.” По отношение на статуса за оратора е ясно, че неговият най-често е по-висок от този на слушателите, но от друга страна, чрез промяна на дистанцията спрямо аудиторията той може да компенсира вероятното подтискащо въздействие.
Ораторът може да променя позата си, като спазва мярата и не забравя, че всяка промяна на позата атакува непреднамереното внимание на слушателите и в някои случаи ги отвлича, а също така при прекомерност ги уморява. Ако движенията на оратора са резки, те могат да смутят нормалния ход на реторическото общуване и да предизвикат у част от аудиторията отрицателни реакции.
Отдавайки предпочитание на стоящата поза, ораторът трябва да се държи свободно. Скованите и неестествени пози се възприемат като израз на неудобство, страх или преиграване. Като най-ергономична Пол Сопер препоръчва: слабо раздалечаване на краката, като върховете на пръстите сочат леко навън; единият крак е леко изнесен напред като центърът на тежестта пада върху един от двата и те може да се сменят; коленете са еластични, без напрежение; гърдите са разтворени; главата и шията – изнесени леко напред; коремът пристегнат, но без да затруднява дишането.
Използването на свободната поза гарантира свободно дишане и по-малко умора при продължително стоене прав. Тя дава възможност на оратора от височината на трибуната при монологичните изяви да включи в полезрението си цялата аудитория и да осъществява пряк зрителен контакт.
Като разкрива връзката между стойката и изпитваните емоции, Л. Глас посочва следните: прегърбена (тъга), насочена напред (гняв), скована (напрегнатост и решителност), позьорска (неувереност и нарцисизъм), затворена (враждебност и нехаресване на партньора), неутрална (липса на мнение и несигурност) и отегчена. Част от тези стойки според Глас могат да се използват и при изправената и при седящата поза.
Седящата поза може да се заема в случаите, когато се ръководят някои специфични форми на ораторско общуване - при семинарни занятия (в различни форми за образование на възрастни), при дискусии, при решаването на проблемни ситуации или когато се изслушва въпрос или отговор на слушател.
Алън Пийз дава примери за различни седящи пози – от отпусната, през спокойна, вземане на решение, готовност за действие, със заключени ръце (а също и крака), ръце на колене като сигнал за желание да се приключи разговора, до агресивна и превъзхождаща. Част от тях са познати и използвани оратора, други той не използва (или не би трябвало да използва) като например язденето на стола и изразяващите агресия и превъзходство.
Понякога позата на оратора се променя неестествено поради умора или неосъзнаване на значението и. Нерядко можем да видим подпиране на катедрата с една или две ръце; облягане на шкафове или чинове; подпиране на перваза на прозореца.
Неприемливо е използването от оратора на позата, определяна като агресивна . При нея ръцете са поставени на хълбоците и понякога се възприема и като невербална заплаха.
При диалогичното общуване позата има още по-голямо значение ,отколкото при монологичното, защото чрез нея се предават още сигнали.
“Дж. Форгас обръща внимание на факта, че потокът на телесните движения и промени в позата е фино координиран между двамата партньори във взаимодействието, като тази интеракционна синхронност е твърде интересна, защото слушателят не просто реагира на насоките, давани от говорещия, но и активно ги очаква, така че координираните модели на движенията на двамата партньори се изпълняват едновременно.”
В ситуации на делово общуване за всеки от събеседниците е полезно да може да отгатва по позата на другия какви са неговите очаквания и евентуални решения, за да ги коригира по посока собстените си очаквания.
А. Шефлън разделя позите, които заемат хората, когато са с другите, на три групи:
1) включващи- невключващи;
2)лице в лице или паралелна ориентация на тялото;
3) съгласуваност – несъгласуваност.
Включването или невключването се свързва с поставянето на тялото, ръцете и краката в позиции към събеседника или така, че той е изключен от полезрението и тялото като цяло. Това може да се демонстрира при седящи и стоящи пози. При включването хората правят въображаем кръг, в който не допускат други, а при изключването се затворят с собствения си кръг. При диалогични форми на общуване за успеха на разговора е от значение ораторът да успее да включи събеседника си .
Според А. Шефлен:” Подреждането лице в лице обикновено се осъществява във взаимоотношенията “учител – ученик”, “лекар – пациент” или двама влюбени.” Те са характерни за включени в съвместна дейност лица.
Третата група пози показва способността на членовете на групата да се имитират. Когато групата е съгласувана, позите са точни копия едно на друго и това е израз на съгласие. “В отношенията “лекар – пациент”, “родител – дете” и “учител – ученик” позите ще са несъгласувани отново, за да се покаже статус или значимост.” Ако събеседникът при диалог или дискусия заеме позата на водещия, това може да се тълкува или като борба за власт и оспорване на положението на водещия, или като опит да се покаже съпричастие и уважение. Би могло да означава и “Грея се на твоята светлина, защото знам, че си по-велик (по-значим) от мен!”
Н. Казаринова счита, че от психолозите най-добре са проучени три групи пози, изразяващи отношение към партньорите:
- включване или изключване от ситуацията (пози на закритост или откритост);
- доминиране (надвесване над събеседника, навлизане в личното му пространство) или зависимост (наведена надолу глава или поглед);
- противопоставяне или хармония.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999
2. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
3. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999
4. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
5. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
6. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
7. Руменчев, В. Невербалната комуникация в ораторското изкуство. С., 1988
8. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
9. Стоицова, Т. Живеем с другите.С., 1998
10. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
11. Фаст, Дж. Езикът на тялото.С., 1993