Подготовка на устно публично изказване

1. Предварителна подготовка – основни етапи.

Предварителната подготовка според Ст. Горчев се свързва с решаването на няколко задачи:
•подбор и формулиране на темата съобразно аудиторията, пред която ще се говори;
•издирване и работа с литературни източници и проучване на практиката по дадената тема;
•работа по текста на изявата;
•осмисляне на методите, подготвяне на нагледните средства и конкретния подход за представянето, включително какво ще бъде началото;
•предварително упражняване, свързано с произнасянето.

Подобен е подходът на Ст. Ташева-Пърлева, която включва в подготовката следните елементи:
“- подбор на предметното съдържание;
- структура;
- прилагане на нагледни и технически средства на обучение;
- пътища за активизация на слушателите;
- форма на изложение и поведение на лектора;
- контакт с аудиторията.”

Според нас на първо място би следвало да се определят целите, а след това да се осмисля съдържанието, с помощта на което ще се реализират тези цели.

1. 1. Определяне на целта.

Целта и конкретната тема предопределят спецификата на предварителната подготовка, която започва с формулирането на три вида цели: обща, конкретна и ситуативни.

Общата цел се свързва с:
•промени в светогледа на слушателя;
•промени в квалификацията;
•промени в поведението и/или в непосредствено следващите речта действия.

Конкретната цел се свързва с предлагането на нова информация – знания или начини на действие и формиране на отношение към тази нова информация – това отношение не е задължително да бъде положително, но е задължително да го има, да стане новото предмет на обсъждане, анализиране, сравняване, класифициране, систематизиране или обобщаване.

Общата и конкретната цел се задават и осмислят предварително. Те са иманентно присъщо право на оратора, който ги съобразява и с индивидуално-личностните си особености.

Що се отнася обаче до третата група цели – ситуативните (възникналите в хода на публичното общуване), то при тяхното реализиране ораторът следва да мобилизира цялото си майсторство и често му се налага да импровизира, като разчита на образцовото владеене на съдържанието, технологията на поднасянето и познанията си за индивидуалните и възрастовите познавателни възможности, професионалните и социалните интереси, психичните особености на слушателите и механизмите на социално-психологическото въздействие.
Ситуативните цели са свързани с готовността на оратора да предложи допълнителна или разясняваща информация в отговор на зададен от аудиторията въпрос или обратна невербална връзка, а също така и директна или индиректна полемика по проблеми от темата, в които становищата на някои от слушателите се различават от това на лектора.

От целите се извеждат задачите, които следва да се решат. Ораторът е формулирал задачите предварително при подготовката на план-конспекта в съответствие с общата цел. Те най-често са свързани с развитие на познанието, формиране на умения, развитие на мисленето и практическа преработка на усвояваните теоретични знания.
В общия случай между целите и задачите, които си е поставил ораторът, и общите цели на слушателите следва да има еднопосочност, но в отделни случаи е възможно да се появи и противопоставяне на целите. Причините за това могат да бъдат от теоретико-познавателен, ситуативен, частен, методологически или методически характер.

1. 2. Определяне на темата.

Основните параметри на темата са свързани с обема на информацията и конкретното съдържание.
Минималният обем е в пряка зависимост от:
-общата и конкретните цели;
-от възрастовите и познавателни възможности на аудиторията;
-от репрезентативността на информацията;
-от личните предпочитания, интереси и възможности на оратора;
-от времето, отделено за представянето на устната публична изява и последвалата дискусия;
-от реакцията на оратора на получаваната обратна информация по време на неговото устно изложение и по време на диалогичното общуване.
Обосноваването на темата е една от най-важните и отговорни задачи на оратора, защото осигурява повишено внимание и готовност за възприемане и осмисляне на новото, за търсене на логически връзки със старото знание и практическо приложение. Успешното обосноваване на темата е най-добрата мотивация за успешно слушане, която предпоставя и успеха на реторическото общуване.
Обосноваването на темата може да се свърже:
- с преките или перспективните цели на аудиторията (свързани с професия, социални интереси и потребности или последвало образование);
- с образователната стойност;
- с възпитателната ценност на знанията;
- с непреходността, актуалността или злободневността на предмета на обсъждане.

Основните фактори, от които се предопределя конкретното съдържание на ораторската творба, са:
-социалната поръчка;
-равнището на аудиторията;
- изискването за репрезентативност;
-обективните условия ;
-спазването на реторическите принципи.

2. Събиране и обработване на материалите.

Събирането и обработването на материала, който ще бъде представен чрез ораторското изпълнение, е изключително важен етап от предварителната подготовка. При тази подготовка ораторът се ръководи от своя минал опит и познания за спецификата на темата и аудиторията.
Майсторството на оратора е и в това да представя интересно, увлекателно и атрактивно, същевременно достъпно и достатъчно задълбочено новите знания в сполучливо съчетание с вече известното и познатото.

За постигането на тази цел е необходимо да се премине през следните процедури:
•Обективна инвентаризация на наличните знания и опит, които имат отношение към подготовката на темата.
Ораторът трябва да направи актуализация на знанията, които притежава по конкретната тема; да съобрази дали има собствени наблюдения, изследвания, експерименти по проблема, които може да използва; да прецени дали има минал опит в разработването на тази проблематика и с какво той може да му помогне.
•Анализ на събраната информация – по количество и качество в зависимост от темата, времето и обема на съдържанието.
Ако резултатите от анализа са удовлетворителни, се преминава към следващата процедура, ако събраната информация се окаже недостатъчна, се преминава към създаване на оперативен план за събиране и обработване на материалите по темата, включващ:
*съставяне на списък на литературата;
* работа върху литературните източници.
Днес изготвянето на библиографска справка е значително улеснено от наличието на огромна база данни в електронните каталози на библиотеките и в WEB-библиотеките. При подбора на литературата е важно вниманието да се насочи към основните източници – светогледни и специални научни трудове и да се осмислят възможностите за използването на спомагателна и художествена литература. Като спомагателна литература се определят трудове от сродни с тематиката на изказването научни области, а също така и енциклопедии, речници, справочници, реферативни журнали. Художествената литература най-често се използва като източник на научна или емоционална аргументация.
Работата върху литературните източници е свързана с тяхното проработване чрез използването на различните видове четене – преглеждане, сканиране, подборно или цялостно и на второ място с изготвянето на записки и създаване на лична картотека.
•Създаване на работен план-конспект въз основа на събрания материал, средствата за онагледяване и конкретните ораторски цели и задачи.
•Оценяване на ораторската стойност на текстовите компоненти, илюстративната стойност на нагледните средства и реторическата аргументация.
•Усъвършенстване на плана, структурата и съдържанието на ораторската изява.
•Проиграване на изпълнението пред огледало, колега или близък.

3. Структура на ораторската творба.

Структурата на ораторската творба се състои от три части:
•Увод – въвежда в темата, посочва целта и задачите, мотивира избора на темата, формира отношение, привлича вниманието;
•Основна част – включва основното съдържание, което трябва да е представено ясно, логически свързано и на достъпно равнище;
•Заключение – в него се правят изводите и обобщенията, сочат се възможностите за разшираване и обогатяване на темата.
Според Й. Ведър и Д. Павлов уводът изпълнява апелативни, емотивни, информативни, инструктивни и престижни функции. Той може да се реализира чрез:
- различни видове обръщения;
- обявяване на причината, повода, темата, предмета или целта на изказването.
Основната част може да се разработи с помощта на индуктивния, дедуктивния или традуктивния принцип на изложение.
Заключението изпълнява информативна, емотивна и инструктивна функции, а по отношение на целта си може да бъде:
1.Обобщение – резюме на основните тези и изводи или илюстрация, т.е. “художествено повторение.”
2.Проект – прогноза, програма, план за действие.
3.Инструкция – призив, препоръка, агитационно искане, заповед .
А. Михневич предупреждава за възможните композиционни грешки, свързани с:
- прекалено обширен увод;
- липса на ясни и точни изводи;
- еднообразие на композиционно-стилистичните похвати;
- неумение да се видоизменя структурата по време на изказването;
- нарушаване пропорцията между факти и теории, между положителни и отрицателни материали, между ново и известно, между емоционално и рационално.”

4. Проиграване на изпълнението.

В трактата си “За оратора” Цицерон пише следното: “Най-общо казано, теоретичната подготовка и природните дабри ще ни помогнат да направим подобаващото, а какво е то във всеки отделен случай, това ще ни подскаже нашият практически усет. Но всичко това заживява истински едва при изпълнението на речта. Изпълнението, твърдя аз, господства в красноречието! Ако не го владее, и най-добрият оратор пет пари не струва, и напротив – въоръжен с него, един посредствен оратор може да надмине майсторите.”
Ораторската творба оживява чрез нейното изпълнение и то ще бъде успешно тогава и само тогава, когато е добре подготвено.
Заключителната част от тази подготовка е проиграването на изпълнението. В случая под проиграване на изпълнението се разбира “ораторска репетиция”, свързана с произнасянето на ораторската творба пред един или малка група слушатели. За целта е необходимо ораторът да владее до съвършенство съдържанието, да е изготвил и съкратения план-конспект, който да му е под ръка в случай на нужда и да насочи вниманието си към словесното и несловесно въздействие, което иска да окаже на слушателите. От особено значение е да се провери степента на разбиране, достъпността и атрактивността на изказването. Първите слушатели (най-често колеги, близки роднини или приятели) могат и трябва да изкажат своите впечатления, да направят препоръки за подобряване на изпълнението, да споделят мнение за силните и слаби страни в представянето. Всичко това би спомогнало да се използва на практика един закон на ораторското изкуство, според който “ако лекторът или докладчикът е увлечен от предмета на своето ново излизане пред публиката, ако дълбоко е обмислил и почувствал темата на речта, ако той е естествен и искрен, ако с удоволствие излиза на трибуната, то непременно той ще говори правдиво и вдъхновено.”

Предварителната подготовка включва и:
•запознаване с характеристиките на аудиторията – пол, възраст, професионални интереси, социален произход, религиозна принадлежност, икономически статус;
•времето и мястото на реторическото общуване;
•подготовката на допълнителни нагледни материали и аргументи;
•подбор на подходящо облекло, аксесоари, прическа.

Основни изводи, обобщения и заключение

Най-добрата импровизация е подготвената, гласи един от постулатите на реториката. Към подготовката обаче ораторът е необходимо да подхожда внимателно, като сполучливо намира мярата между известното и познатото и новото, неизвестното и атрактивното в ораторската си творба.
Подготовката основно може да се раздели на две части – подготовка на текста и подготовка за произнасянето.
Подготовката на текста е в пряка зависимост от целта, темата и аудиторията.
Подготовката за произнасянето е свързана с образцовото владеене на неречевото поведение – гласовите похвати за въздействие, поза, мимики, жестове и способността да се чете вярно обратната информация за невербалното поведение на аудиторията и да се реагира адекватно на него.

ЛИТЕРАТУРА

1.Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с. 147-154
2.Беседи по реторика. С.,1986, с. 227-244
3.Ведър, Й., Д. Павлов. Методика на обучението по реторика и ораторско майсторство. Част първа, С., 1988, с. 101-159
4.Ведър, Й. Популярна реторика. С., 1984, с. 61-92
5.Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000, с. 69-72, 83-87, 91-93, 95-104
6.Волков, А.А. Структура лекции. М., Знание, 1986
7.Малишев, А. А. Особености на аудиторията в лекционната пропаганда. С., 1984
8.Михневич, А. Е. Ораторское искусство лектора. М., 1984, 157-170
9.Ножин, Е. А Основы советского ораторского искусства, М., 1973, с. 68-118