МИМИКАТА НА ОРАТОРА

1. Същност на мимиката.

Мимиката е един от основните канали за несловесно въздействие, който най-рано е предизвикал интереса на учените.
Едно от най-старите изследвания на мимиката прави Аристотел. Той отразява резултатите от наблюденията си в своя труд “Физиогномика”, в която описва различни лицеизрази и търси връзката им с качества и характери.
В по-ново време научни изследвания върху нея прави Чарлз Дарвин, който от позициите на еволюционната теория доказва вродения характер на мимическото поведение. В книгата си "Изразяване на емоциите от човека и животните", излязла през 1872 година, той обосновава три принципа за генезис на мимиката: за целесъобразност, за контраст и противопоставяне и за пряко въздействие на нервната система при възбуждане и превъзбуждане. Дарвин бил убеден, че лицевите изражения са сходни при хората, независимо от културата, което обосновавал с еволюционния произход на човека.
През 50-те години Дж. Брунер и Р. Тагиури след дългогодишни проучвания стигат до извода, че няма вроден непроменяем модел, който да придружава определена емоция.
Малко по-късно обаче П. Екмън, У. Фрийзен и С Томкинс подкрепят убежденията на Дарвин въз основа на нови изследвания, проведени в Нова Гвинея, Япония, Борнео, САЩ и Бразилия в пет различни култури и на три различни континента. Те създават методика за изследване на изражението, наречена FAST. Названието е образувано от началните букви на facial (лицев), affect (чувство), scoring (резултат) и technique (метод). При тази методика лицето се дели на три зони - горна, включваща челото, средна - очи и клепачи и долна - бузи, нос, уста, брада и се търси проявлението на шестте основни емоции - радост, гняв, изненада, отвращение, страх и мъка във всяка от тях и възможните комбинации.
Според учените представителите на отделните култури разпознават емоциите, които се крият зад различните лицеизрази, и това свидетелства, че причината е свързана само индиректно с наследствеността. Оказало се, че съществуват общокултурни норми за репрезентация на психическото състояние. Изследователите обаче не отричат, че има мимики, които се усвояват в хода на социалния живот и които са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот.

2. Връзка между мимическите изражения и емоциите.

Изследванията на К. Изард от своя страна доказват, че "мимическото изражение на емоциите има еволюционно-биологическо, а така също и психологическо и социално значение" . При висшите примати, при които се появява мимика, важността на израза на лицето в процеса на комуникацията е забелязана от всички изследователи. Може да се направи изводът, че “емоцията се явява способ за адаптация в живота на високо организирания социален организъм”
Установено е, че социалното значение на мимиката се осъзнава първоначално като израз на привързаността на детето към майката. Постепенно в хода на еволюцията мимическите сигнали са започнали да изпълняват комуникативни функции.
В изследванията на мимиката в исторически план са се оформили различни виждания относно локализирането или не на мимиките в отделните части на лицето. Пол Екман и колегите му, които считат, че има основания да се локализира мимиката в отделни части на лицето, установяват, че мимиката е един изключително сложен феномен, защото: ”(1) една емоция се демонстрира в една област на лицето, а друга емоция в друга област, например вдигнатите от изненада вежди и здраво сключените устни като израз на гняв; (2) две различни емоции, показани в една част на лицето, например едната вежда вдигната в знак на изненада, а другата смъкната като израз на гняв; (3) лицево изражение, създадено от мускулно действие, свързано с две емоции, но несъдържащо конкретни елементи нито на едната, нито на другата.”
Според В. Куприянов и Г. Стовичек обаче “мимиката е интегрален процес, в който е заложен принципът на корелацията” .
В крайна сметка се очертава становището, че в процеса на онтогенезата детето се учи на определени мимики. Най-ярък е примерът с усмивката, която не е вродена, а се усвоява социално, за разлика от мимиката на болката и страданието. Към пет годишна възраст детето е в състояние да контролира мимическото си поведение, а към петнадесетата година се постига пълно съвършенство в гримасниченето .
В крайна сметка изследователите са единодушни, че чрез “мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настоенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците си” .
Според М. Аргайл "лицето е най-добре контролираният източник на невербална информация," който все пак изисква специална подготовка и тренировка. От друга страна се оказва, че "това позволява на човек не само да маскира своите емоции, но и да симулира такива, каквито не изпитва”. Тази особеност може, а и реално се използва от оратора в процеса на реторическото общуване с различни цели. Симулирането на емоции обаче трябва да става само, когато ораторът е достатъчно добре трениран, защото слушателите твърде бързо разпознават фалша и преструвката и реагират на тях винаги отрицателно, а не бива да се забравя, че мимиката влияе и “върху обективните качества на гласа” , затова се препоръчва тя да бъде естествена, т.е. да отразява изпитваната емоция.
Още Квинтилиан е забелязал, че "най-изразително обаче е лицето. С него изразяваме: молба, заплашване, ласкаене, печал, веселост, гордост и скромност. По лицето хората преценяват, към него насочват вниманието си, него гледат, преди да започнем да им говорим. С лицето изразяваме обичта си към едни и омразата си към други. По него ние разбираме много неща и то често замества всякакви думи. “

3. Мимика и култура.

В източните култури обаче появата на лицеизраз, издаващ изпитваната емоция, е проява на слабост и не се цени в междуличностните отношения. Идеалът за мъж е героят, който не трепва с нито един мускул пред трудностите и владее до съвършенство духа и тялото си, включително мимиките и жестовете си. Силният грим при японката и бурката при мюсюлманката целят, макар и не афиширано, да скрият лицето и изразяваните емоции, което е в унисон с източния културен модел.
В европейските култури не съществуват правила за прикриване на емоциите - били те положителни или отрицателни и естествеността на мимиката е нещо нормално. Що се отнася до оратора обаче, бихме си позволили да дадем няколко предписания, свързани с това, че според нас е неприемливо той да изразява своя гняв, страх или други отрицателни чувства пред аудиторията. Положителните емоции влияят добре върху атмосферата на общуване и по отношение на усмивката не би трябвало да има ограничения, стига да е естествена, а не пресилена и фалшива. Прекалената емоционалност на някои оратори обаче понякога уморява и изнервя.
Според А. Волфганг и М. Кохен националните и културните особености на страната, в която се живее, оказват влияние върху лицевата експресия на представителите на чужди култури, които пребивават по-продължителен период от време.
Дългогодишните изследвания и събраният материал от крос-културните наблюдения показват, че по принцип съществува подобие в мимическото поведение на хората и че различните изводи и теории, до които се стига, се влияят от културните предпоставки и биологичните дадености и не бива да се абсолютизират.
В заключение може да се направи изводът, че мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.

3. Мимиката като елемент на ораторското майсторство.

Този специфичен инструмент при оратора може да се използува в зависимост от личните му особености и способности. Според това какви са целите на изявата, той може да използува мимиката, като изразява реалните психически състояния, които изпитва (и тогава мимиката му ще бъде напълно естествена), или те да се прикриват и да се симулират емоции, които не се изпитват.
Ясно е, че ораторът не бива да си позволява да загуби контрол върху мимическото си поведение, подведен от лошото си настроение (причинено от други фактори), и да създава подтискаща атмосфера. Владеенето на мимиката обаче позволява той да я използува, за да повиши ефективността на речевото си въздействие. За да овладее лицето си като професионален инструмент, ораторът може да се упражнява пред огледало също като актьора или да използува видеозаписна техника, за да наблюдава себе си отстрани и да открие силните и слабите си страни, или пък наличието на паразитни мимики.
Оказва се, че е по-лесно да се каже каква не трябва да бъде, отколкото каква да бъде мимиката. Задължително е обаче ораторът да обърне внимание на така наречените “паразитни мимики” - мръщене на челото, присвиване на очите, често примигване, повдигане на веждите, присвиване на устните и други подобни гримаси. Те трябва да се отстраняват незабавно, защото действат също като “паразитните думи” – стават повод за осмиване или отвличане на вниманието от темата на общуването. Най-лесно тези мимики могат да се открият от близък колега (приятел), поканен да наблюдава, като му се постави конкретната задача да следи за такива в мимическото поведение на оратора.
Оказва се обаче, че дори да овладее своето мимическо поведение, ефективният оратор трябва да владее и умението да чете по лицата на своите слушатели, т.е. да разпознава различните експресивни маски на аудиторията. “Под експресивни маски се разбират изразителни мимики, образци на лицева експресия, включително и тези, които не са пряко свързани и не отразяват непосредствено преживяваните емоционални състояния” .
Експерименталните изследвания показват, че значително по-леко и по-точно се разпознава изразяването на основните емоции – от 50 до 96% от изследваните лица, докато комбинациите се разпознавали от 12 до 27% от контролните групи.
За оратора е от значение да разпознава не само основите емоции, но и комбинациите от тях, а също така и да бъде точен в разпознаването. Погрешното декодиране понякога води до сериозни грешки.
Трябва да се има предвид и фактът, че положителните емоции се отразяват върху цялото лице, докато отрицателните се фиксират по-отчетливо върху лявата му страна. Феноменът се обяснява с това, че дясната половина на лицето се контролира от левия дял на мокъка, който ръководи интелекта и речта, докато лявата се ръководи от десния дял на мозъка, който контролира емоциите. Към лявата част на лицето ораторът трябва да насочва вниманието си, ако иска да получи вярна невербална информация за истинското емоционално състояние на партньора.
Разчитайки по лицата на слушателите тяхното емоционално състояние, ораторът е в състояние бързо да преустрои изложението си, ако то не буди интерес, а поражда скука или е недостъпно; да промени използваните методи на въздействие, да потърси по-убедително причините за липсата на съучастие в себе си и в своите събеседници.
Ораторът трябва винаги да се съобразява с това, че “ориентирането към мимиката е водещо в процеса на опознаването на невербалното поведение” , и това се отнася както до неговото, така също и до поведението на слушателите му, и, че когато има разминавания между това, което говори устата, и това, което говори лицето, за по-достоверна се приема информацията, идваща по невербалния канал.
Големината на аудиторията и видът ораторска изява са водещите фактори, от които зависи силата на влиянието на мимиката като самостоятелен канал за предаване на информация. При по-малка и близко разположена аудитория тя е в състояние да разчита мимическите сигнали на оратора – съзнателно и несъзнателно и да се повлиява от тях под влияние на същите механизми. При ораторски изяви от митингов вид и/или при големи разстояния между оратора и слушателите ролята на мимическите знаци и сигнали прогресивно намалява с увеличаването на разстоянието, защото стоящите в по-задните части на залата или площада не са в състояние на четат по лицето на оратора, а още по-малко той може да обозре цялата си аудитория.
При диалогичните ораторски изяви обаче обемът на мимическата невербална информация, която се обменя мужду общуващите, е в пъти повече, отколкото при монологичните. Мимиката може да се използа за невербално внушение или да служи като коректив за истинността на аргументацията.

Общи изводи, обобщения и заключение

Мимиката като елемент на невербалното поведение на човека най-рано е предизвикала интереса на учените, които установили, че чрез мимиките, обменяни в процеса на общуване, хората узнават настроенията, междуличностните атитюди и най-вече емоционалните състояния на събеседниците.
При изучаване на влиянието на културните правила върху лицевите изражения се разкрива, че част от мимиките се унаследяват, а други се усвояват в хода на социалния живот и са зависими от културните, демографските и социалните условия на живот. Мимиката се е развивала в историята на човечеството от средство за предаване на информация към инструмент за особена изразителност със своите специфични културни особености.
Мимиката при различните ораторски изяви и аудитории е изследвана от дълбока древност и е събран достатъчен опит, за да се изведат основни правила и предписания, сред които заслужава внимание разбирането, че ефективният оратор трябва да владее до съвършенство своето мимическо поведение и умението да чете по лицата на своите слушатели.

ЛИТЕРАТУРА

1. Андреев, М. Педагогическа социология. С., 1988
2. Андреева, Г. Социальная психология. М., 1980,
3. Андреева, Л. Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 1999, с.202- 204
4. Апресян, Г. З. Ораторското изкуство. С., 1970, с.122-126
5.
6. Аргайл, М. , М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения, С., 1989
7. Аристотел. Физиогномика. С., 1998
8. Бялков, Б., Г. Иванов. Какво научаваме за ученика, когато мълчи. Стара Загора, 2002
9. Вискът, Д. Езикът на чувствата. С., 1993
10. Глас, Л. Знам какво си мислиш. С., 2003
11. Кажи го… правилно. С., 1998, с. 63-77
12. Жекова, Ст. Система на професионално-педагогическо общуване. (Професионално-педагогически тренинг). С., 1985
13. Иванов, Ст. Професионално педагогическо общуване. Ш., 2004, с. 91-107
14. Изард, К. Эмоции человека. М.,1980
15. Квинтилиан, М. Ф. Обучението на оратора. С., 1999, с. 749-762
16. Куприянов, В., Г. Стовичек. Лицо человека: анатомия, мимика. М., 1988
17. Лабунская, В. Невербальное поведение (Социально-перцептивный подход), Ростов на Дону, 1986, с. 50-75
18. Люис, Д. Тайният език. С., 2001
19. Основы педагогического мастерства. Киев, 1987
20. Пенчева, Ел. Невербални техники за повишаване на комуникативните умения. В сб.: Методи за работа в малка група. С., 1995
21. Петрова, Н. И. Индивидиальный стиль деятельности учителя. Казан, 1982.
22. Пийз, Алън, Алън Гарнър. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000
23. Психология педагогического общения. (Методическая разработка для преподавателей и студентов). Саратов, 1980
24. Райнов, В. Символното поведение на човека. С., 1993, с. 39-60
25. Регуш, Л., Ст. Иванов, М. Иванов. Наблюдателността във всекидневното общуване. С., 1994
26. Руменчев, В. Несловесното общуване в ораторското изкуство. С., 1985
27. Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. С., 1992
28. Стоицова, Т. Живеем с другите. С., 1998
29. Теоретические и прикладные проблемы психологии познания людьми друг друга. Краснодар, 1975