Уважаеми учителю,
Пише Ви майката на един от Вашите ученици. Бих искала да Ви представя моя син – Денислав. Той е роден и е израснал в Източна Европа, в малка държава, наречена България. Има кестенява коса и кафяви очи. Предполагам, че както и много други деца, дошли от чужбина, той е тих и стеснителен в класната стая. Сега е едва на 6 години и аз наистина не разбирам защо вече сте го определили като “изоставащ ученик”.
Дори и на тази възраст, считам, че той е толкова самостоятелен, колкото и децата, израснали в западното общество, благодарение на английското възпитание на баща му г-н Смит. Денислав спи в отделна стая, откакто навърши 1 година и 3 месеца. Стана батко за първи път, когато беше на 1 година и 5 месеца. Много е грижовен към своите сестрички – защитава по-голямата и забавлява и се грижи за по-малката. Помага много в домашните задължения, сервира и отсервира масата, оправя си леглото, сгъва си много старателно дрехите. Много обича да спортува – играе футбол, плува, кара колело, скутер, скача на батут, учи се да кара ролери, да играе тенис на маса, чака с нетърпение зимата, за да се научи да кара ски. Има изградени хигиенни навици - когато се приберем от разходка веднага отива да измие ръцете си в банята, не забравя да ги измие и преди и след хранене, както и когато е ходил до тоалетната. Вечер се къпе сам в коритото и търка доста усърдно цялото си тяло с гъбата, както и зъбите си с четката. Научен е да пести ресурсите, знае, че има места по света, където децата нямат дори храна и вода. Затова слага на четката паста за зъби колкото грахово зърно, спира крана на водата докато търка зъбите си, слага една капачка пяна за вана в коритото, сипва толкова храна в чинията си, колкото може да изяде.
Лятото ходим на село и там той играе на воля сред природата, видял е много животни, които предполагам децата в Дъблин няма къде да видят, освен в огромната Ви зоологическа градина – крави, коне, кози, кокошки, агнета, прасета - и е научил много за тях. Видял е как се дои крава и е пил домашно мляко, знае как се подквасва прясното мляко, за да се получи кисело. Видял е кокошки да снасят яйца и ги е събирал сам от кокошарника. Видял е лястовички как са си свили гнездо под стрехата и как силният вятър го е бутнал. Видял е как скакалец се опитва да подскача на три крака и е чул как щурецът ни пее песни по цяла нощ. Видял е къде растат и как се отглеждат много плодове и зеленчуци. Брал е смокини от дървото, за да направим сладко. Брал е грозде от асмата и е виждал как се вари ракия – много известна местна спиртна напитка. Късал е домати и краставици от корените, за да направим салата. Виждал е морковите и картофите, че растат под земята. Както сигурно се досещате, едно дете има нужда от време, за да усвои и осмисли толкова разнообразни изживявания. Може би това Ви кара да си мислите, че моето дете е “изоставащ ученик”.
Детската градина в България започва на 3-годишна възраст. Там децата се учат да уважават учителя, да следват безпрекословно неговите указания и да изпълняват наложените правила. От първия ден децата се оставят сами в градината и не се допуска родителят да прекарва известно време заедно с детето си, нито се толерира да се взима детето на обяд. Счита се, че по този начин детето ще се разлигави и процесът на адаптация ще продължи много по-дълго. Педагозите смятат за нормално децата да плачат, някои и по цял ден. За добри специалисти се считат тези, които са добри хора, а не добри професионалисти. Когато някое дете плаче, защото тъгува за родителите си, не се толерира да се успокоява, а се приканват останалите деца да му се присмиват какво е “бебе”, за да се засрами. Не се допуска да се носят играчки или друга вещ от вкъщи, които да са поне някаква утеха за детето в непознатата среда, за да не възникват конфронтации, целта е да се поддържа хармония в ситуациите. Хармонията се постига чрез равенство, а не чрез справедливост. Процесът е ориентиран към програмата и правилата, а не към особеностите, предпочитанията и чувствата на отделното дете. Ако детето не желае да изяде всичко на обяд, това му се отразява негативно и предизвиква гнева на лелите и учителите. Да пие много вода също не се препоръчва – може да се намокри и трябва да се преоблича после и така създава постоянно работа на обслужващия персонал. А също така и по-често ще ходи до тоалетна. Особено лошо е, ако в интервала от време, определен за сън, пожелае да отиде до тоалетна. Счита се, че по този начин показва неуважение към останалите, защото шуми и им пречи да си почиват. Ако не му е разрешено да отиде до тоалетна, детето е длъжно да се стиска. Ако се изпусне, вината си е изцяло на детето.
По време на учебните занимания се търси единственият верен отговор. Не може детето да оцвети небето зелено, защото кой е виждал такова небе?! Не може да нарисува каквото иска, а това, което му се казва и то точно както му се казва. Ако някоя част от материала е усвоил у дома и след това имат подобни занимания в градината, от него се очаква да си премълчи и да покаже скромност, а не да се себеизтъква. Като знаете всичко това, може би ще разберете защо той усвоява бавно Вашите методи в класната стая. Моля Ви бъдете търпелив към него! Ще му отнеме известно време да се адаптира към Вашата култура и да научи нови за него неща.
Денислав не е “културноощетен”, той просто е “културноразличен”. Ако не общува с всички деца в класи Ви, то е защото в България дружбата и приятелството се развиват бавно, но за цял живот. Известни наши поговорки са “Който е приятел на всички, не е приятел на никого”, “По-добре един верен приятел, отколкото десет фалшиви”. Ако го попитате за личното му мнение по даден въпрос, той вероятно ще мълчи, защото в България е научен, че то не се насърчава. Би ви отговорил, ако знае какъв “верен” отговор очаквате от него. Защото е поощряван досега за точност, за единствен правилен отговор, свикнал е да научава абсолютни истини. Може би все още не е разбрал, че приемате отговор “не зная” и че бихте му обяснили на разбираем език това, което му е неясно. Сигурно ще се съгласите с мен, че всички тези влияние взети заедно го правят някак тих и стеснителен в клас.
Докато Вие се опитвате да му предадете новите си методи и очаквате да експериментира, той може би не предприема нищо, защото в моята култура от малки децата се приучават да правят това, което им се казва. Не се гледа с добро око на самоинициативите и нестандартното поведение, децата чакат учителят да даде насоки, които да следват. Ако не задава въпроси, когато нещо не е разбрал, то е защото от децата се очаква да говорят само, ако учителят ги прикани. Дори да не е съгласен с указанията, които е получил, не е прието на учител да се противоречи. Той ще чака вечерта да сподели с мен и баща му и ние да преценим дали да поговорим с Вас. Сега той се разкъсва между два свята – две различни културни системи.
И така, уважаеми Учителю, бих искала да Ви представя моя син Денислав, който в края на краищата не е “типично” българско дете. Той носи в себе си културата и мъдростта на много, много поколения и познанията на своите майка и баща, баби, лели и чичовци. Бих искала моето дете да успее в училището и в живота. Не бих искал то да стане неудачник или самотен отшелник, а още по-малко да потъне в наркотици и алкохол, защото се чувства неприет или отпъден. Искам синът ми да се гордее със своето богато наследство и култура, както и да развие необходимите способности за двата свята, в които живеем.
За да постигна това, имам нужда от Вашата помощ!
Каквото казвате и каквото правите в класната стая, каквото преподавате и начина, по който го преподавате, а също и това, което не казвате и не преподавате ще има огромно значение за потенциалния успех или неуспех на моя син.
Всичко, за което Ви моля, Уважаеми Учителю, е да работите с мен, а не срещу мен, за да образоваме заедно моето дете по най-добрия начин.
С топъл поздрав Ви изпращам едно стихотворение на Хелън И. Бъкли, което сякаш е написано за моето момченце.
"МОМЧЕНЦЕТО"
Веднъж едно момченце отишло на училище.
То било съвсем мъничко.
А училището било доста голямо.
Но когато момченцето
открило, че може да стигне до класната стая
през специална врата, която води право там,
то се почувствало щастливо.
И училището вече не му изглеждало
чак толкова голямо.
Една сутрин,
след като момченцето
свикнало да ходи на училище, учителката казала:
„Днес ще нарисуваме картина."
„Чудесно!", помислило си момченцето.
То обичало да рисува.
Можело да нарисува всичко:
лъвове и тигри,
пилета и крави,
влакове и лодки.
Извадило кутията с пастели
и започнало да рисува.
Но учителката казала:
„Чакайте! Още е рано да започваме!"
И изчакала всички да се приготвят.
„А сега — казала учителката, —
ще рисуваме цветя."
„Чудесно!", помислило си момченцето,
защото обичало да рисува цветя.
И започнало да рисува красиви цветя
с розов, оранжев и син пастел.
Но учителката казала:
„Чакайте! Аз ще ви покажа."
И нарисувала на черната дъска едно цвете.
То било червено, със зелено стебло.
„Готово, казала учителката.
Сега можете да започнете."
Момченцето погледнало цветето на учителката.
След това погледнало своето.
Неговото цвете му харесвало повече.
Но то не казало това,
просто обърнало листа обратно
и нарисувало цвете като на учителката —
червено, със зелено стебло.
След няколко дни,
когато момченцето отворило
вратата отвън съвсем само,
учителката казала:
„Днес ще моделираме с глина."
„Чудесно!" помислило си момченцето.
То обичало глината.
То можело да направи всичко от глина:
змии и снежни човеци,
слонове и мишки,
коли и камиони.
И започнало да дърпа и да стиска
топката от глина.
Но учителката казала:
„Чакайте! Рано е да започвате!"
и почакала докато всички се приготвят.
„А сега — казала учителката, —
ще моделираме чиния."
„Добре!", помислило си момченцето,
то обичало да моделира чинии
и направило няколко
с различни форми и размери.
Но учителката казала:
„Чакайте! Аз ще ви покажа как."
И тя показала как да направят дълбока чиния.
„Готово, казала учителката,
сега можете да започнете."
Момченцето погледнало чинията на учителката
след това и своята.
Неговата му харесала повече.
Но то не казало това,
просто омесило отново глината на голяма топка
и направило чиния, като на учителката.
Една дълбока чиния.
И съвсем скоро
момченцето се научило да чака
и да наблюдава
и да прави всичко също като учителката.
И съвсем скоро
то вече не правело нещата
по свой собствен начин.
Тогава се случило така, че
момченцето и семейството му
се преместили в друга къща,
в друг град,
и момченцето
трябвало да ходи в друго училище.
Това училище било още по-голямо
от предишното
и нямало врата отвън, която да води
право до класната му стая.
Трябвало да се изкачва по няколко големи стъпала
и да върви по дълъг коридор,
за да стигне до стаята си.
И още първия ден,
когато отишло там, учителката казала:
„Днес ще нарисуваме картина."
„Добре!" помислило си момченцето,
и зачакало учителката
да му каже какво да прави,
но учителката нищо не казала.
Тя просто се разхождала из стаята.
Когато стигнала до момченцето,
тя казала: „Не искаш ли да рисуваш?"
„Искам — отвърнало момченцето. -
Какво ще рисуваме?"
„Не зная, преди да си го нарисувал",
казала учителката.
„Как да я нарисувам?", попитало момченцето.
„Ами, както искаш", казала учителката.
„И с какъвто цвят искам ли?",
попитало момченцето.
„Точно така — казала учителката,
ако всички нарисуват едно и също
и използват едни и същи цветове,
как ще разбера кой какво е направил
и коя картина на кого е била?"
„Не зная", казало момченцето.
И започнало да рисува цветя в розово,
оранжево и синьо.
То обикнало новото си училище,
макар да нямало врата
през която да се влиза направо от двора!
Гергана Лесенска
Няма коментари:
Публикуване на коментар