Въпросът за ораторското изкуство е стар почти колкото света. С появата на речевата комуникация се появявят и първите опити да се използува живото слово за въздействие върху човешкото съзнание и поведение.
Най-старите сведения за запазени речи или откъси от тях идват от старите източни империи - Китай и Индия, а също от времето на Древен Египет и Шумерското царство. Историческите сведения дават основание да се счита, че са били познати и използувани военните речи и някои други видове от политическото красноречие. Обсъждани са и теоретически въпроси на ораторското изкуство най-вече във философските школи и училища.
Да умееш да привлечеш вниманието на слушателя, да го убедиш в правотата на своите доводи, да го накараш да действа както ти искаш е нещо, което разкрива силата на оратора. И това е било известно от дълбока древност.
1. Ораторското изкуство и реториката в Древна Гърция.
Истински разцвет ораторското изкуство и науката за него - реториката бележат в периода след VI век пр.н.е. в Древна Гърция.
Родено от изискванията на живота, то още от своето начало започва да играе важна роля в обществения живот при решаването на държавни и частни въпроси. За древният грък и неговият светоглед не са толкова важни фактите, колкото тяхната интерпретация, мотивите за различни деяния, последиците от тях. Интересната особеност на цялата древногръцка култура да се основава на живото слово и да му отдава предпочитанията се пред писаното предпоставя до голяма степен създаването на благоприятни условия да развитието на ораторската практика и реториката.
Обществено-политическата ситуация, която ражда разцвета на ораторското изкуство се свързва със законите на Солон от V век пр.н.е., с които всеки държавен мъж т.е. свободен гражданин се задължава да отстоява публично изказванията си, да е способен да убеждава в правотата си. По този начин си стимулира развитието на политическото и съдебното красноречие, за да се постигне успех в тях обаче е необходима предварителна подготовка, която дават реторическите школи и учителите, преподаващи в тях.
Може да се приеме, че има три източника на ораторското изкуство - демокрацията, съдопроизводството и образованието. Според К. Василев: "Политическото красноречие възниква като неделима част от самата масова култура на древната атинска демократическа държава. То е вътрешна социална потребност на нейната обществена организация, на механизмите и средствата за поддържане на политическата активност на хората и за управление на републиката."
Като резултат от новото законодателство на сцената на обществения живот се появят три групи оратори: политически оратори, логографи и синегори. Логографите са така наречените "продавачи на красноречие". Това са специално подготвени хора, които пишат речи за други лица, които трябва да се защитят или да обвинят другиго в съда. Тъй като не всеки свободен гражданин бил в състояние да подготви речта си се появила необходимостта от логографите.
Другата фигура са синегорите. Те били близки, приятели или роднини на призоваваните в съда, които произнасяли речи в техен интерес.
Най-сериозно влияние върху обществения живот обаче оказвали
политическите оратори, които определяли държавната политика и решавали съдбините на полиса, чрез своето слово в народното събрание.
Постепенно ораторското изкуство придобило реална сила. През V век пр.н. е. задачата на оратора била да разясни нещо, да подбуди към определено мислене, решение или действие, да достави удоволствие на слушателя. Гръцките ретори владеели правилата и формите на устната реч, законите на логиката, правилата за истинност на съжденията и доказателствата. Древногръцката реторика разграничавала трите вида красноречие:
* политическо или съвещателно
* съдебно
*епидейктическо наричано още тържествено или похвално.
Реториката започнала да се изучава като учебен предмет в училище (колкото и условни да са и двете). През V- IV век пр.н.е. се появили и първите учители по мъдрост и красноречие. Това били софистите.
Първоначално те играели положителна роля, защото подлагали всичко на съмнение, търсели и построявали доказателства за всяка теза или антитеза. Те първи изказали догадката, че говорът и мисълта се подчиняват на определени правила. Старите софисти от този период се отличавали с критицизъм и находчивост. Умело развили изкуството на спора. Забележително издигнали културата и рационалното мислене - в частност формално-логическата култура. Изкуството на думите те считали наука за въздействие върху хората.
Един от най-известните софисти е Протагор от Абдера, който придавал първостепенно значение на думите. В ораторското изкуство смятал за нужно изучаването на езика и разработването на въпросите на граматиката. Отнасял реториката към "гражданските изкуства", с чиято помощ се "правят хората по-добри".
Друг прочит софист е Горгий от Леонтин на остров Сицилия. Той е автор на специален учебник по реторика, който за съжаление е изгубен. Горгий придавал голямо значение на езика, като важно средство за въздействие - сочел всепокоряващата му сила и способността му да прониква в човешката душа.
Софистите възпитали един голям оратор Исократ, който по-късно създава първото висше училище по реторика през IV век пр.н.е. Той поставил реториката в център на образователната система и отделял огромно внимание на стила на речите. При него са получили своята подготовка много от великите умове на древността.
Като цяло софистите претендирали, че владеейки словото на тях принадлежи правото да учат младите на красноречие и мъдрост. Постепенно обаче те започнали да преминават на реакционни позиции дотолкова доколкото започнали да злоупотребяват с уменията си - разчитали на виртуозността на словото; на видимостта, а не на истинността на доказателствата. Основното в техните речи станала играта с понятията на базата на тяхната многозначност, въвеждането на слушателя в заблуждение, представянето на своята теза като единствено вярна и възможна.
Това естествено породило реакция най-напред в лицето на Сократ, който рязко се противопоставил на софистичната реторика. Той остро отхвърлил необходимостта от защита на истината. Определил реториката на софистите като сръчност, опитност, "угодничество", в представянето на нещо, за да се достави удоволствие на слушателя.
Сократ е един от най-великите мъдреци от миналото и той оставя на поколенията много истини за живота и една дълбоко хуманна философия, но за реториката неговият най-голям принос е в диалектиката или методът му за откриване на истината - наречен още акуширане, сократическа беседа или диалог. Същността на метода е в оказване помощ на душата да си припомни истината, която е знаела, когато е била в света на идеите.
В много от диалозите на неговият ученик Платон, Сократ спори със софистите, разобличава ги, кара ги да признаят своето невежество.
Сократическата ирония, която е сърцевината на метода се определя и като критическо отношение към догматиката, целящо да възпитава хората в добро.
Най-значимите приноси на Сократ обаче са в откриването и практическата реализация на диалогичния метод в процеса на обучението.
За дидактиката Сократ открива първата универсална структура на процеса, която апробира успешно в своята школа. Активизацията на обучаваните, тяхното самостоятелно търсене на истината и познанието под вещото ръководство на учителя, който направлява мисловната им дейност са значими постижения на античната педагогическа теория и практика.
Сократ може да се нарече “баща” на педагогическата реторика, защото е първият който осъществява синтеза между двете науки и на практика го прилага. Той от една страна е учител, който ръководи познавателното развитие на своите ученици и последователи, а от друга учен, философ, добър познавач на науката за публичното говорене и убеждаване.
Достоен продължител на делото на Сократ е Платон, който чрез своите диалози: "Горгий", "Федър", "Теътет", "Софист" и други нанася най-сериозния удар на софистичната реторика. Той е твърдо убеден, че на истинско красноречие е способен само философът, защото притежава знанието. Платон разглежда реториката в етичен план, защото я определя като творческа дейност, насочена към усъвършенстване на човешкия живот, към висшата справедливост в обществото. Той с право се определя и като най-големият специалист по реторика в Древността. Основните му приноси са свързани с разработването на теорията на диалога, определян от специалистите като философска драма. Той обогатява живата публична реч с похватите и формите на полемиката, с ярката изразителност на езика, внася много метафори и алегории. Изказва своето критично отношение към съдебните оратори и симпатиите си към политическите. Поставя искането красноречието да е делово, неподкупно, честно и високо нравствено, да убеждава и приобщава към знанието. Осъзнава необходимостта то да е преди всичко свободно, за да реализира обществените си функции. Нарича оратора "носител на просвещението" и определя реториката като "изкуство за гигантите на мъдростта". С цялото си творчество утвърждава разбирането за огромното значение на ораторското изкуство като обществено явление и средство за получаване на знания и възпитаване на мъдрост и добродетели.
Но докато Платон е философ и преди всичко теоретик, то Демостен е онзи, когото наричат "баща на красноречието". Историята на неговия живот е интересна и поучителна. Превъзмогвайки много физически недостатъци и празноти в образованието и културата си, той успява с цената на огромен труд да се изгради и утвърди като най-големия оратор на Елада, а защо не и на всички времена.
Започнал своята кариера като логограф, той твърде скоро изявил способностите си. Амбициозен и талантлив, започнал да жъне успехи на политическата сцена. С целия си изпълнен с перипетии и трудности живот, Демостен категорично доказал тезата, че красноречие вън от политиката и обществения живот няма.
От достигналите до нас 61 речи, 56 встъпления и 6 писма като образци на красноречието са определят "Филипиките" - 14 речи против Филип, по подобие, на които Цицерон по-късно подготвя "Катилинариите".
Обществен съдия и виден политически лидер той се проявява като находчив полемист и дълбок психолог. В своите публични изяви използувал различни похвати за психическо въздействие - реторически въпроси, възклицания, обръщения, клетви, призовавал боговете за свидетели, цитирал стихове, откъси от произведения на Херодот и Тукидит, използувал сравнения и метафори, патетични и страстни кратки фрази. Драматизирал умело речите си , които били винаги обществено значими и злободневни. Като оратор се отличавал с добрата си жестикулация, интонационна дълбочина и артистично поведение на трибуната. Демостен говорел за реториката като за отговорно дело достойно за изключителното обществено внимание и сериозно отношение. В своите писма и встъпления разкривал принципите и правилата на своето красноречие. Отдавал изключително голямо внимание на поведението пред аудиторията, за което говори признанието му за ролята на произнасянето на речта. Получил признание не само от приятелите, но и от враговете си в лицето на друг гигант на красноречието Есхин, комуто отговаря с най-блестящата си реч "За Ктезифонт и венеца" Демостен защитава социалната си позиция и оставя за поколенията своя пример на "патриот, демократ и свободолюбец".
Свой дял в разработване на проблемите на реториката дава Демокрит с разбиранията си за вторичността на езика според които "думата е сянка на делото". Известна е неговата сентенция, че "Словото е често по-убедително от златото". Според него украсяването на стила обезпечава привлекателността на речта, но е по-важно "Да умееш да говориш истината и да се избягва многословието". Определя реториката
като предшественица на педагогиката, защото първите ретори са и първите учители на младото поколение по красноречие и добро поведение в обществото.
Най-ярък представител на прогресивната философска реторика е Аристотел. Той формулира основните принципи на ораторското изкуство. Определя философската реторика като наука за законите на мнението, а логиката като наука за законите на мисленето. Според него философската реторика обединява философския стремеж към истината и практическата насоченост на ораторското изкуство. Неговите съчинения "Метафизика" и "Етика" са съвършенство на синтеза между науката и изкуството на устното слово. Аристотеловата "Аналитика" разкрива реториката като органическо единство между мисъл и слово, описва особеностите на публичното мислене, което е теоретически процес, осъществяван посредством думите адресирани към слушателя. Аристотел пише и специален труд наречен "Реторика" през 335 г. пр.н.е., който се оказва единственото запазено съчинение от подобен род. Според Г. Апресян "в "Реторика" са намерили творческо приложение основите на логиката и поетиката, което помага по-добре да се разбере спецификата на красноречието, по-специално законите на словесното въплъщение на ораторското изкуство .
"Реторика" включва три части посветени на езика, стила и структурата на речта. Реториката е изкуство и "способност да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди". Като важни условия за успеха на ораторското изкуство се посочват ясността и понятността. Стилът трябва да бъде: ясен, приятен и уместен. В основата на стила лежи умението да се говори правилно, да има строга ритмика, разнообразие на изразителността, да се включват метафори, гатанки, епитети, хиперболи, литоти, сравнения. Във въздържанието Аристотел вижда едно от условията за благородство на ораторската реч, открива нейната привлекателност. Особено важно е за него стилът да е емоционален и одухотворен. Да въздейства върху ума и чувствата на слушателите с главната цел да се дават знания. Известният историк на изкуството А. Лосев посочва, че "реторическото изкуство на Аристотел е една от онези най-интересни области, където ирационалната страна на човешката мисъл, на човешкия живот и творчество е показана в цялата и психическа значимост, която не изключва ирационалната стихия, но формулира всичко това логически и ирационално, без което и тя не може да съществува като рационалност". Според него основните средства на Аристотел за убеждение са рационалните и логически подредени ирационални доводи.
Аристотел бележи залеза на прогресивната древногръцка философска реторика, нейната златна есен - красива и пищна, но кратка и предвещаваща скоро настъпващата зима.
И днес отдалечени на стотици години във времето от могъществото и обаянието на древногръцката култура ние се възхищаваме на нейните достижения, едно от които безспорно е реториката като първостепенен показател за нейната обществено-политическа зрялост.
2. Ораторско изкуство и реторика в Древен Рим.
Първите сведения за ораторски изяви в Древен Рим са от III век пр.н.е., за което свидетелстват първите записани и запазени речи. Много вероятно е началото да още по-далеч във времето, тъй като става въпрос преди всичко за ритуално красноречие - похвални и надгробни слова, а също и съдебни речи. Първи век пр. н. е. обаче е времето на разцвета и упадъка на римското красноречие и реторика. Републиката като демократична форма на управление се оказва най-добрата предпоставка за засиления интерес към обучението по реторика и практикуването на усвоеното при участието в политическия живот. Всепризната е и ролята на древногръцкото влияние, което се оказва определящо за римската реторика.
Историята на Рим се твори от талантливи оратори като Марк Порций Катон Старши, Гай и Тиберий Гракх, Марк Антоний, Луций Крас и много други. На Катон се приписва сентенцията : "Знай нещата - словото ще дойде само".
Като най-велик след великите обаче се посочва Марк Тулий Цицерон (106 - 43 г.пр.н.е.). Блестящ съдебен и политически оратор, той е и автор на редица теоретически реторически съчинения: "Оратор", "За оратора", "Брут или за прочутите оратори", "Топика" и мн. др. Според К. Василев : "Речите на Цицерон ..... могат с пълно право да се разглеждат като истински образец на класическото живо реторично слово на античността. По съдържание, по идейна програма те изразяват прогресивна за онова време политическа мисъл, носеща и редица утопични тенденции, а по форма това слово е въплъщение на законността и републиканския демократически патос на най-светлите умове на древноримската държава".
Наред с блестящата си кариера в съда и политиката, Цицерон създава редица теоретични произведения, в които разработва проблемите на историята и теорията на реториката.
разработва въпросите за техниката на конструиране и произнасяне на речта, за родовете и видовете ораторско изкуства, за качествата на оратора.
Според него оратор "е този, който може да говори за каквото и да се наложи разумно, стройно, красиво, паметливо, влагайки в произнасянето на речта необходимото достойнство".
В трактата си "За най-добрият род оратори " той посочва, че "Най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказвана на слушателите, а да прави силно впечатление е необходимо".
С името на Цицерон се свързва цяла епоха в римската реторика и ораторско изкуство. Неговите речи се коментират и изучават, те стават и образеца по който иска да се работи сто години по-късно Квинтилиан.
Краят на Цицерон бележи и краят на голямото красноречие в Рим поради засилването на монархическата институция и липсата на политическа свобода в сената. Своите позиции запазва донякъде съдебното красноречие, но и то е повлияно от новите условия на живот в империята.
Работейки в тази ситуация и печелейки благоволението на власт имащите през първият век от новата ера Марк Фабий Квинтилиан създава първото дидактическо съчинение посветено на подготовката на оратора в нейният пълен обем.
Започнал кариера като адвокат, Квинтилиан скоро се преориентира и създава ораторска школа, която император Веспасиан превръща в първото висше държавно училище в античността. Опитът, който Квинтилиан трупа като преподавател в продължение на двадесет години той описва в своя труд "Обучението на оратора", който излиза през 96/97 година.
Според Б. Богданов "съчинението ... заслужава почит дори само за възрастта си - преживяло е осемнадесет века" , въпреки че отношението към него се е променяло - от възторг до забрава.
Трактатът включва 12 книги посветени на два основни предмета - оратора и системата на красноречието. Като обобщава опита на древногръцката и римската реторика, Квинтилиан разработва своята теория за предмета на реториката, формулира нейната цел, основни принципи и правила, граници на приложение, обосновава нейният научен статут и посочва мястото и сред другите науки, ползата от нея и обосновава необходимостта от изучаването и.
Като прави преглед на вижданията за същността и предмета на реториката в крайна смeтка Квинтилиан се съгласява с мнението на Цицерон, че "реториката е наука за говорене добре, но добре да говори знае само ораторът" и допълва, че "предмета на реториката са всички неща, каквито и да са те, за които ще и се наложи да говори."
Цицерон е безспорният авторитет, на когото се позовава Квинтилиан в теоретичната част, докато методиката за подготовка на оратора е негово собствено откритие при това апробирана практически и след това осмислена теоретически.
Трактатът разработва детайлно всички въпроси свързани както с детето и неговото възпитание и обучение, а също така проблемите на съдебното красноречие, видовете речи, езика и стила на речта, методиката за подготовка на устното публично изказване и неговото произнасяне. последната книга е посветена изцяло на оратора - какъв трябва да бъде и как да постигне успех и признание.
"Обучението на оратора" и първият теоретичен опит при това успешен да се осъществи синтез между педагогиката и реториката, независимо, от това, че връзките между тях са от векове, през които те взаимно са се подпомагали.
3. Средновековно красноречие и реторика.
Средните векове дълго време са определяни като период на духовен мрак, насилие и абсолютна власт на църквата и монархията. Това становище в последно време се опровергава от всички сериозни изследователи на историята, а и на други науки. Все по-сериозно се утвърждава разбирането, че Средновековието е време на конструиране и конституиране на новия християнски мироглед и съпътстващите го морални ценности. Още с първите си прояви на обществена сцена ранното християнство печели симпатиите и вярата на хората със силата на словото на своите апостоли и проповедници. Новата религия проявява завидна толерантност (поне в началото) към разбиранията на хората и успява да увлече след себе си милиони благодарение на успешната си агитация и пропаганда в идеите за равенството, братството и моралните си добродетели.
Създава се и нова наука - омилетика, която според Тодор Поптодоров има за предмет "възвестяването на Словото Божие, проповедничеството като висше духовно изкуство, проповедническата дейност като първи фактор в спасителната мисия на Христовата църква в света." Омилетиката се занимава с проблемите на историята и теорията на проповедта. Разглеждайки омилетиката като "наука за църковното красноречие" Т. Поптодоров счита, че тя е по-голяма по обем от реториката която е "наука за светското красноречие". Ние обаче ще си позволим да не се съгласим с това разбиране, защото според нас омилетиката се занимава само с един от видовете красноречие, каквото е богословското, а реториката е науката, която дава теоретичните постановки и методическите указания за всички видове и родове красноречие.
За начало на Средните векове се приема V век, но началото на богословското красноречие се поставя още през III и IV век. Започва епохата на великите проповедници. Сред тях заслужават особено внимание Тертулиан, Ориген, наречен "гений на теоретичното християнство" и "баща на омилията", Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и Августин Блажени. Последните двама нарeд с активната си проповедническа дейност са и теоретици на църковното проповедничество. "От Златоуста са запазени ред правила, засягащи личността на проповедника, както и материалната и формалната страна на проповедта," а "първо системно изложение на омилетичните правила представлява четвъртата книга от труда на Бл. Августина, известен под името "De doctrina christiana" ("За християнската наука")" - счита Тодор Поптодоров.
Богословското красноречие разширява сферите на проявлението си със засилването на влиянието на църквата в светския живот. Произнасят се не само проповеди в църквите, но и на църковни събори, пишат се и се произнасят похвални слова за светци и монарси, в борбата срещу ересите са развива и обвинителната реч. Оформят си три жанра ораторска проза: поучения, полемични съчинения и похвални слова.
Църковните школи са и книжовни и реторически центрове. През IX и X век у нас работят школи в Преслав, Охрид, Търново.
Сред богословите оратори заслужават да се споменат и няколко български имена. На първо място стои Константин-Кирил Философ, определян от специалистите като добър полемист, за което свидетелстват речта му срещу триезичието на събора във Венеция и похвалните слова за него. Неговият достоен ученик Климент Охридски създава свой ораторски стил , който по-късно става стил на школата в Охрид. След него се нарежда цяла плеяда учители и оратори - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий.
Реформацията ражда своите велики оратори - Мартин Лутер, Томас Мюнцер, Ян Хус, за делото на които К. Василев дава следната оценка :" въпреки религиозният патос на словото и небесната ефирност на почти цялата негова аргументация това пламтящо красноречие откликва на най-парливите и насъщни потребности на земната конкретно историческа обществена практика. То изпълнява своята основна функция като механизъм и средство да управление на социалните процеси, като информационна технология за формиране та убеждения, които насочват, регулират и организират постъпките на хората с оглед на изпълнението на дадена, вече назряваща социална програма."
Друга посока, в която се развива реториката в периода на абсолютизма е дворцовата реторика. Произнасят се епидейктически речи за монарха или самият той се представя като оратор. Независимо от върховната власт на монарха около него винаги има група приближени, които влияят върху вземането на решения. През различно време функционират и Кралски съвет във Франция, Болярски съвет в България, Съвет на най-влиятелните едри земевладелци в Германия през VIII - IX век, Коронен съвет в Англия. В тези съвещателни органи за управление се обсъждат най-важните въпроси касаещи държавното управление и законите, мира и войната.
Философското и научното (учебно-дидактическото) красноречие също намират своето място в духовния живот на средновековния човек. Възникването на първите университети създава условия за техния подем, защото обучението разчита преди всичко на живото слово, чрез което се преподават знанията, водят се спорове, издигат се нови идеи. Ренесансът е и разцвет за това красноречие, защото дава нови теми и ражда нови оратори като Джордано Бруно и много други.
Философската реторика на Средновековието търпи силното влияние на християнския мироглед, но е опит за излизане извън неговите догматични и схоластични рамки. Нейни ярки представители са Тома Аквински, Пиер Абеляр и Гийом от Кентърбъри.
Политическото красноречие, макар че губи основополагащото си значение, което е имало в древността не изчезва. Налице са неговите разновидности - съвещателното и тържественото красноречие. В много от средновековните градски общини получили своето самоуправление се създават съвети, в които се обсъждат общите въпроси или цялото население се събира на събрание. Народните събори са друга възможност за публична изява на политическо слово. В България са свиквани няколко такива напр. по времето на цар Борил и цар Иван Александър против богомилите. Трудно е да се определи с категоричност дали речите произнасяни на съборите принадлежат към политическото или съдебното красноречие, защото става въпрос за обвинителни и защитни речи, но от друга страна присъствието на огромната аудитория и политическото значение на изхода от тези събори дават основания те са считат за проява на политическо красноречие.
През XIII - IV век възникват последователно Парламентът в Англия, Райхстагът в Германия, Ландтазите (местни събрания) в някои германски княжества, чиято нормална работа безспорно е свързана с устните публични изказвания при обсъждането на закони и други важни държавни решения.
Обучението по реторика продължава през цялото Средновековие. В началото все още е силна античната традиция. Либаний ( IV в.) е автор на съчинение по реторика в духа на Демостеновата традиция и един от най-великите учители по реторика, обучавал и мнозина от онези, които по-късно станали християнските проповедници. Реториката се преподава във всички висши училища и Университетите. Тя е част от тривиума - граматика - реторика - диалектика. Обучението по реторика не е остатък от миналото или израз на почит към античната традиция, а плод на осъзнатата необходимост от подготовка в областта на ораторското изкуство като част от средновековната обща култура и светоглед.
4. Красноречието на революциите и социалните промени.
Европейското ораторско изкуство бележи истински разцвет през епохата на буржоазните революции. Феодализма умира, но не се предава никъде лесно. Страните се намират на различна степен в своето социално-икономическо развитие затова и бурните промени настъпват по различно време. Началото поставя Англия през XVII век революцията водена от Оливър Кромуел. "Той въздейства на масите с властния категоричен лаконизъм на мисълта, с резките, пробиващи равнодушието и нетърпящи възражение думи, с мъжествената реторична, пестеливо намерена фраза, която в едно и също време убеждава и заповядва." Най-ярък представител на парламентарното красноречие е Джон Лилбърн. Промяната на условията и прехода от демокрация към еднолична диктатура неизбежно довежда и до упадък на красноречието, което не намира поле за свободна изява.
Нов разцвет то бележи пред XVIII век във Франция. Великата Френска революция се подготвя идейно от такива титани на мисълта като Русо, Волтер, Дидро, за които техните биографи свидетелстват, че са били и превъзходни оратори. Героите на революцията обаче са други - Мирабо, Дантон, Марат и Робеспиер са трибуните повели след себе си милионите в борбата за един по-добър свят. Водени от велики идеи и велики страсти, че често са непоследователни и противоречиви, но речите им винаги са страстни и вълнуващи слушателите, убедителни и категорично призоваващи към действие. Блестящото красноречие скоро загива със загиването на демокрацията и узурпирането на властта от Наполеон, който слага край на политическата свобода и не приема критики или коментари. Единственото поле за изява става бойното поле и военните речи на него на произнасят от императора .
Задокеанска Америка не остава встрани от започналите социални промени в края на XVIII век. Основните проблеми свързана с извоюването на независимостта и премахването на робството са подходяща тема за разгръщането на обществения диспут в лицето на Хенри Клей, Джон Кълхун, Даниел Уебстър. Президентът Ейбрахам Линкълн създава един шедьовър на ораторското изкуство със своята "Гетисбъргска реч," която е апотеоз на свободна Америка и нейните свободни граждани.
Америка дава на света и носителя на Нобелова награда за мир, своя чернокож защитник на човешките права Мартин Лутър Кинг, чиято реч наречена "Аз имам мечта" се нарежда сред най-великите в съкровищницата на световното ораторско изкуство.
Едва в края на XIX век в България се създават условия за поява и развите на политическо красноречие. Новите водачи на освободена държава се срещат в народното събрание, където се разгарят първите словесни битки. Сред най-пламенните оратори се нареждат: Петко Славейков, Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Александър Стамболийски, Никола Генадиев. За тях самите и ораторското им творчество черпим сведения от съвременника им Симеон Радев, който отбелязва следното: "импровизацията е отличителна черта на българското творчество във всичките му проявления. Най-много тя е поразителна обаче в красноречието, защото то е едно изкуство, което се осъществява непосредствено". Връх в българското красноречие е речта на Никола Генадиев за величието на България , в която е обединено миналото, настоящето и бъдещето на България. Н. Генадиев е блестящ адвокат и политик - демократ отдал живота си за благото на България и за кой ли път потвърдил тезата, че красноречието е смисълът на живота на великия оратор.
Буржоазните революции са последвани от пролетарски борби и революции, които също имат своите големи оратори, проповядващи новата идеология на марксизма-ленинизма - в Русия това са Плеханов, Луначарски, Калинин, Ленин; в Германия - Маркс, Енгелс, Вейтлинг, Р. Люксембург, в Англия - Ърнест Джонс, в Америка - Уендел Филипс, в България - Г. Кирков, Г. Димитров. Водещите идеи се пропагандират на митинги и събрания, чрез агитационни, въодушевляващи и призоваващи към действия речи.
Красноречието възникнало в зората на човешката цивилизация има дълга и интересна история, която е показателна в няколко отношения:
На първо място появата му се свързва с осъзнаването и утвърждаването му като ефективна обществено значима форма за целенасочено въздействие върху хората.
Втората му важна особеност е свързана с обществените условия, които са определящи. Според Перелман и Олбрехт Титека има два стила на красноречие - на деспотичните и демократичните общества. При първите то се свежда само до апологии и военни речи, а при вторите са налице най-благоприятни предпоставки и от тях следват периоди на бурен разцвет.
Третата му особеност е свързана с ролята на училището и педагогическата практика в него осигуряваща подготовката на бъдещия оратор от древността до наши дни.
Четвъртата особеност е свързана с юридическата практика, която също се нуждае от красноречие, и която го поражда в Древна Гърция.
Макар и исторически най-старо битовото красноречие преминава проверката на времето и най-малко се влияе от социално-икономическите условия.
Реториката възниква като наука едва след като е натрупан известен опит в ораторската практика, по същия механизъм, по който възниква и педагогиката като наука, макар и много по-късно. Връзките педагогика - реторика идват от старите софисти, преминават през философските школи на Елада и реторическите школи на Рим, пред църковните училища и университетите на Средновековието, за да стигнат заедно до новото време, в което нуждата на обществото от хора, които могат да говорят добре и да убеждават става все по-осезаема.
Историята на всяка наука и съпътстващата я практика подпомага начинаещия в нея да открие логиката, водещата през вековете идея и като се поучи от опита на миналото да работи за създаването на едно по-добро настояще и бъдеще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар